Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (15)

16.

Купонът е от онези, които обожавам… по-точно — обожавах. От първия миг разбирам, че ще се чувствам кофти. Стените на галерията са боядисани в бяло, дървеният под е лакиран. Пространството е голямо, но картините са само две-три; платната са типични образци на модернистичното изкуство и представляват геометрични фигури в различни цветове. Ако изразяват нещо, то със сигурност ми убягва. Множеството посетители, които приличат на призрачни сенки, се опитват да компенсират празните стени и безсмислените картини.

— Забравих името на художничката. Как се казва? — питам Джесика.

Тя свива рамене:

— Италианка е… обаче не помня името й.

— Едно е сигурно — има много връзки. — Кимам към посетителите. — Всички лондонски знаменитости са тук.

— По-скоро онези, които се смятат за такива — високомерно произнася Джесика. Гордее се с факта, че нищо и никой не й прави силно впечатление.

— Я, това не е ли Джемима Кан? — питам развълнувано.

— Да… не я зяпай! Забележи, Джорджина, тя има двама синове, а е запазила фигурата си.

С въздишка посочвам човек, който прилича на Елтън Джон и за когото не може да се каже, че е запазил фигурата си. Сред гостите се забелязват неколцина политици, телевизионни звезди, журналисти, регистрирам обилно присъствие на лордове, маркизи и барони, придружавани от височайшите си съпруги. Накратко, тук са всички богати, могъщи и позатлъстели мъже в Лондон и всички красиви, кльощави и изрусени жени. Черната ми рокля с пайети изведнъж започва да ми се струва старомодна и безвкусна. С майка ми познаваме по лице почти всеки гост и сме в приятелски отношения с мнозина. Тогава защо стърча сама и компания ми прави само купичката с фъстъци?

Оглеждам присъстващите, които се наливат с шампанско и похапнат воловани(въпросните ордьоври от многолистно тесто са с плънка от овче сирене или шунка, затова не бива да ги докосвам), и се питам кого да заговоря.

— Погледни колко вярно е пресъздадена неумолимостта па смъртта. — Изрусена блондинка, която прилича на скелет, посочва платното с изобразени червен квадрат и черен правоъгълник.

Приятелката й, която също е мършава като концлагеристка, но е с червеникава коса, кима и отбелязва:

— Поразително е усещането за справедливостта на кончината.

Взирам се в картината, но пак виждам само червен квадрат и черен правоъгълник. Обмислям току-що чутото, нап разно се мъча да схвана смисъла му. Думите, както и картините, не означават нищо. Мършавите дами може би знаят или не подозират, че дрънкат безсмислици; може би им пука, а може би не дават пет пари. Подозирам, че истинската причина да посетят изложбата е да ги видят в галерията, пък ако междувременно изръсят по някоя дълбокомислена глупост, това е само в техен плюс.

Дали да не поговоря с агента на Патси Кенсит? Той е много забавен събеседник. Разбира се, редно е да поздравя художничката и да направя комплимент на Фрея за красивата галерия, обаче се отказвам, защото Джесика обявява, че вечната ми съперница очаква четвъртото си дете.

— Така ли? Сигурно е още в първия месец — промърморвам.

— Напротив — забременяла е месец и половина преди теб. — Джесика дори не си прави труда да скрие гнева си, разпален от факта, че участва в състезание, което е обречена да загуби. — Не й личи, нали? — добавя.

Поглеждам Фрея. Наистина не й личи. Коремът й е плосък като дъска. Защо майка ми държи да ме изтезава? Защо ме мрази? Защо ме е родила? Защо Клариса е родила Фрея? Защо Фрея е забременяла почти едновременно с мен? Защо приличам на лоена топка? Забелязвам, че като при другите бременности по лицето на съперницата ми няма дори петънце, косата й никога не е била толкова буйна. Накратко, изглежда страхотно.

— Днес с нея си поговорихме по телефона — заявява Джесика. — Изобщо не се притесняваше заради празненството и откриването на изложбата. Никога досега не е била толкова ведра, толкова спокойна.

„Значи почти е изпаднала в кома“ — мисля си, защото по принцип Фрея се държи толкова хладно, че само с поглед може да изстуди бутилка „Шардоне“. Но защо? Защо не е в плен на противоречиви чувства, като радост и тъга, възторг и депресия, които при мен се редуват на всеки пет минути? Не издържам на изкушението да сложа пръст в раната:

— Повръщала ли е много през първите месеци?

— Дори да се е чувствала зле, не го спомена — признава Джесика.

— Била ли е апатична, неспособна да се съсредоточи?

— Не.

— Краката й изпотявалили са се?

— Джорджина! Говори ли се за такива неща?

Всъщност бременните често обсъждат тези теми, говорят и за прекомерното окосмяване, провисналата кожа и тъй нататък. Изглежда, съм забравила къде минава границата между допустимото и недопустимото.

— Оплаква ли се от хемороиди? — добавям обнадеждено.

— Това пък какво е?

— Маясъл. — Изчервявам се. Простонародното название е много по-вулгарно от медицинското.

— Господи, Джорджина, налага ли се да бъдеш толкова груба? Не ми казвай, че имаш маясъл.

— Не, обаче някои жени го получават — лъжа най-нагло.

— О, спомних си нещо, което ми каза Фрея.

Наострям уши с надеждата за мъничко утешение.

— Ноктите й растели прекалено бързо, харчела цяло състояние за поддържане на маникюра.

Мамка му!

Неизбежно ме връхлита мисълта, че бременността е средство, чрез което да бъда разконспирирана. Да ме покаже каквато съм в действителност (жена с оценка пет и половина по десетобалната система), не в каквато съм се превърнала (типичната жена на двайсет и първи век).

Отчаяно се оглеждам за някого, с когото да поведа разговор, за да се отърва от обвинителния поглед на Джесика.

Хм, май познавам онази дребничка млада жена. Как й беше името? Преди дванайсет месеца беше обявена от „Баркли“ за бизнесдама на годината. Бях на сватбата й, значи би трябвало да знам името й, обаче то упорито ми убягва. А може би съм се припознала. Няма начин да е тя, нали? Отслабнала ли е? Невъзможно — и без това беше като клечка. Усмихвам й се — подход, чрез който се застраховам, че тя няма да ме отреже като кисела краставица, после се обръщам да взема чаша шампанско от подноса на сервитьора. Тя колебливо се усмихва, издавайки, че не си спомня коя съм, после бързо (но не достатъчно бързо) лицето й грейва.

— Скъпа Джордж, колко се радвам! — Преструваме се, че се целуваме.

— С Джесика се познавате, нали? — Бързам да замажа положението, защото името й още ми се изплъзва. Проклетата бременност ме превърна в кръгла глупачка.

— Разбира се.

Двете се усмихват, здрависват се.

— Едва те познах. — Госпожа Бизнесдама на годината изрича думите, преди да си даде сметка какво поражение ще нанесат. Всъщност тя е много свястна, никога няма съзнателно да ме оскърби. Изчервява се, бърза да замаже гафа: — Изглеждаш фантастично. — И двете знаем, че лъже, особено когато добавя: — Бебето ще се роди през пролетта, нали? Възхищавам се от смелостта ти. Когато бях бременна в последния месец, не смеех да си подам носа навън, камо ли да ходя на приеми.

Не признавам, че ще раждам чак през август, само смотолевям, че съм започнала да задържам вода.

— Но иначе си добре, нали?

— Разбира се. Много сме щастливи.

Тя кимва, усмихва се, извръща поглед, промърморва някакво извинение и се шмугва сред множеството, за да си намери по-интересен събеседник.

— Присъдили са й званието, защото е преспала с един от журито — заявява майка ми, вероятно за да ме утеши. Трогната съм от жеста й, но знам, че не е искрена.

Ще излъжа, ако кажа, че никой не може да ме познае; има и такива, които се досещат за самоличността ми. Въпросните гаднярки изпитват перверзно удоволствие да ме заговорят, само и само да ме огледат подробно — и от разстояние си личи, че съм добила чудовищни размери, ала петната по лицето ми се виждат само отблизо.

— Скъпа! — Следват въздушни целувки. — Изглеждаш много добре.

Всеизвестно е, че „много добре“ е фраза, която се разкодира лесно. Може да означава всичко — закръглена, напълняла, затлъстяла, дебелогъза.

— Нямах представа, че си се омъжила, камо ли че си бременна — усмихва се Минди, моя далечна позната, с която понякога се засичаме на различни светски събития.

— Скъпа Минди, как е съпругът ти? Извинявай, но не си спомням дали е третият, или четвъртият — невинно изчуруликва Джесика. Дръпва настрана Минди и прошепва: — Я кажи, коя шивачка прекроява старите ти рокли?

— Миличка Джорджи, забелязвам, че си бременна. Защо не го направи миналата година? Нетипично е за теб да не бъдеш в крак с модата — усмихва се Дълси.

Има право. Ако бях родила през 2000 година, щях да бъда в компанията на знаменитости, решили да станат майки — Мадона, Чери Блеър, Катрин Зита Джоунс. Да имаш дете през 2001-ва, очевидно се смята за гаф, предизвикан от неефикасни противозачатъчни средства; дори да се скъсам да повтарям колко съм щастлива, никой няма да ми повярва.

— Дълси, скъпа, разгледа ли тези… произведения на изкуството, на които повече подхожда названието „произведения на безвкусицата“? Ужасни са, нали? Напомнят ми приказката за новите дрехи на царя.

Дълси почервенява като домат:

— Може би не знаеш, но с Хермия Вичи сме съдружнички.

Майка ми пуска една от най-чаровните си усмивки:

— О, извинявай! — Усмивката й а la Макиавели е толкова искрена, че почти измамва и мен. Почти. — Какво разбирам от изкуство? Сигурна съм, че картините й ще имат голям успех.

* * *

През цялата вечер Джесика проявява грубост, която е като балсам за наранената ми душа. Нарича шампанското „долнопробно пенливо вино“, поръчва за себе си „Круг“, за мен — сок от боровинки. Като истинска професионалистка опитно отбива подигравките, насочени към мен. Освен това настоява непрекъснато да обикаляме залата, междувременно шепнешком ми заповядва: „Горе главата!“ или „Нито за секунда не преставай да се усмихваш!“

Най-малко четиринайсет пъти повтарям, че съм на седмото небе от щастие. Капвам от умора, но съм благодарна на Джесика.

В промеждутъците, през които тя не е заета да измисля остроумни отговори на злобните забележки, разговаряме по семейни въпроси. Научавам, че баща ми ще замине с нея за Ню Йорк, където тя възнамерява да „напазарува“; тази вечер бил в клуба си, за да се подготви психически за посегателството върху личността и кредитните му карти. Брат ми се бил увлякъл по абсурдната професия на диджей; Джесика се утешава с мисълта, че бързо ще му омръзне, както се случваше с всичко, с което се захващаше през десетте години, откакто го изключиха от университета Дърам. Известно й е, че е бил статист в киното, музикант, автомобилен механик и градинар. Аз пък знам, че е бил „куриер“ в Южна Африка и жиголо в Лае Вегас.

— Как мина онова с камерата? — пита Джесика. Нямам представа за какво говори. Тя забелязва недоумението ми, затова пояснява: — Думата ми е за приспособлението, чрез което се разбира полът на бебето.

— Ааа. Утре съм на видеозон.

— Искаш ли да те придружа?

— Нали заминавате?

— Да, но ако е наложително, ще заверя билетите за друг ден.

Трогната съм от жеста й.

— Не се притеснявай. Хю сигурно ще дойде с мен.

— Дано да е каквото сте си поръчали. Разбира се, не и близнаци. — Майка ми дяволито се усмихва.

В осем и половина най-сетне решава да прекрати изтезанието ми. Качва ме на такси и подхвърля:

— Не беше толкова страшно, нали?

Макар че и двете знаем истината, не желаем да я признаем. Свалям стъклото, провирам глава навън:

— Наистина ли съм харесвала тези хора?

— Съмнявам се — усмихва се тя.

Хващам ръката й, силно я стисвам:

— Благодаря, Джесика!

— Майка в нужда се познава, Джордж.