Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (12)

13.

Прекарваме следобеда в разговор за предстоящата сватба — темата е безопасна за мен, единствена за Сам, а за Джулия е като експедиция в terra incognita. Сам е на седмото небе. Държи се като дрогирана, само че не е. Причината е в пръстена с блестящите изумруди. За милионен път го вдига срещу витрината, после се обръща към нас, усмивката й е широка като тунела под Ламанша.

— Не е за вярване, че съм сгодена от две седмици и два дни, а следващия четвъртък ще се навършат цели три седмици!

— Нима? — възкликвам. Струва ми се, че е изминала вечност от нощта, в която ми съобщи голямата новина.

— Как бързо минава времето. Не лети, а сякаш се движи със скоростта на светлината.

Избърсвам запотената витрина, взирам се навън, като оставям на Джулия да поддържа разговора. Което не е особено трудно, защото Сам почти не дава думата другиму.

Радвам се, че им определих среща в „Блубърд“ — винаги когато съм на Кингс Роуд, настроението ми се повишава. Магазините са божествени, също и хората, които пазаруват в тях. Вярно е, че не винаги са учтиви и усмихнати, но изглеждат фантастично. Бас държа, че днес всички мъже, движещи се по Кингс Роуд, печелят минимум шейсет хиляди годишно, а жените до една носят дрехи четирийсет и втори номер.

С изключение на мен, разбира се.

Ненадейно ми става кофти, мисълта, че съм бременна, започва да ме потиска.

Заслушвам се в бърборенето на Сам.

— Последните две седмици са изпълнени с шампанско и благопожелания. Изглежда, е вярно, че всички обичат влюбените. Само щом намекнеш на фризьора, че наскоро си се сгодила, веднага получаваш безплатно от скъпия балсам с мед, докато чакаш, ти поднасят кафе и куп модни списания.

„Които мога да си купя и сама“ — мисля си, но не й го казвам.

— Същото се случва в магазините — продавачките не могат да откъснат поглед от пръстена ми, буквално примират от възхищение.

„И се питат колко пари е готов да похарчи годеникът й за нея“ — обажда се подлото ми вътрешно гласче. Казвам си, че може би причината е в хормоните, може би те ми пречат да се радвам на щастието на Сам, както би искала.

Както бих искала.

Ще ми се да познавах по-добре Гилбърт…

Дали да не я убедя да удължи годежа си, докато разбера що за птица е любимият й?

— Искаш ли да пробваш пръстена ми? — предлага Сам. — Казват, че носи късмет. Ако три пъти го завъртиш около безименния си пръст и си пожелаеш нещо, желанието ти ще се сбъдне.

Забелязвам, че на Джулия сякаш й се повдига — усещане, което от известно време е мой неотлъчен спътник. Сигурно ще ви се стори гадничко, но изражението й ми действа успокояващо. Ще ми се Сам да престане с хвалбите за сватбата. Ако исках да се омъжа, досега щях да го направя, ала аз искам Хю, а той вече е семеен. Ненадейно получавам усещането, че главата ми е натъпкана с памук, съзнанието ми е като затлачена бара. Защо да се омъжвам? За да получа свекър и свекърва, а в конкретния случай милите дечица Кейт и Том ли? Никога не съм си представяла, че ще бъда семейна.

Също така обаче не съм си представяла, че няма да бъда семейна.

Освен това вече пера чорапите на Хю.

— Да ви кажа, момичета, капнала съм от умора — неумолимо продължава Сам. — Не било лесно и да празнуваш! Да бяхте видели реакцията на родителите ми…

— Доволни са, нали?

— Меко казано. По принцип баща ми не говори много, но като видях, че отвори бутилката с малцово уиски и предложи пура на Ги, разбрах, че одобрява избора ми.

— Несъмнено бързо ще намерят общ език — подхвърля Джулия.

Извръщам поглед и се опитвам да прикрия усмивката си, предизвикана от намека й за възрастта на Гилбърт. Напразно си правя труда. Сам, която е обвита в мечти така, сякаш е опакована в луксозна мека хартия, не забелязва нищо около себе си.

— Стана ми доста неприятно, когато Еди изтърси, че мама и татко може би са похарчили парите, отделени за сватбата ми, защото „са се отчаяли, че някой ще ми предложи брак“. — Сам се старае да скрие обидата си, ала погледът й издава негодуванието й. И с пълно право. Въпреки че силното й желание да се омъжи и да има деца беше публична тайна, постъпката на Еди е проява на лош вкус.

— Как реагира Гилбърт?

— Като истински джентълмен. Заяви, че „Саманта вероятно години наред е отблъсквала купища обожатели“, освен това с удоволствие щял да предостави сумата за церемонията на моите мечти.

Вдигам вежда:

— Саманта ли?

— Предпочита да ме нарича Саманта; твърди, че е по-изискано от Сам.

Опитва се да я изкара по-възрастна, тя пък — да го представи за по-млад — има ли надежда да се сблъскат по средата на пътя? Чувствам се така, сякаш играя второстепенна роля в „Завръщане в бъдещето“.

— Браво на него. Запушил е устата на малкия нахал — отбелязва Джулия. — Избра ли си шаферки?

Очевидно си предлага услугите. Ама че нахалство — със Сам сме приятелки, откакто се помним, докато те двете се познават едва от година.

— Ами… — Внезапно Сам загубва увереността си. Явно й е безкрайно трудно да отговори на въпроса. Колебанието й привлича вниманието ми, което допреди миг беше приспано от изреждането на досадните подробности по организирането на сватбената церемония. — Ще поканя бившата ми колежка Кони, приятелката ми Дейзи, защото бях шаферка на сватбата й… Мислех да поканя и вас двете — добавя, като упорито избягва погледа ми, — но… — Неизказаните й думи са като плесница.

— Но като разбра за състоянието ми, се отказа, така ли? — уточнявам.

— Именно.

— Изключено е, защото съм бременна, а! — Още докато го изричам, се вбесявам, задето я улеснявам да ме унизи. Насилвам се да се усмихна, да се престоря, че изобщо не ми пука. Не умирам от желание да й стана шаферка. Вярно, че съм най-добрата й приятелка, но кой би се жертвал дотолкова, че да облече розова рокля с къдрички?

Аз.

Аз.

Забелязвате ли колко съм непоследователна? Не съм виновна, причината е в хормоните.

Усмихвам се пресилено… по-скоро се озъбвам. Разбира се, твърде възможно е да приличам на великденско яйце, клатушкащо се по централната пътека в църквата, но нали все пак съм най-добрата приятелка на Сам, макар и доста безформена? Може би иска шаферки с еднакъв размер (и то № 42), обаче това е абсурдно, нали? Не може ли да се омъжи, след като родя? Или да не я е грижа, че приличам на великденско яйце. Не бива да се страхува, че ще загрозя сватбените й снимки; тъкмо напротив — в сравнение с мен ще изглежда като Кейт Мое.

Джулия тактично взима един от множеството справочници на „сватбена тема“, които напоследък Сам винаги носи в чантата си (този е озаглавен „Как да организираме съвършеното сватбено тържество“), и пита дали е полезен. Знам, че пет пари не дава за съвършената организация, ала Сам явно не разбира, че въпросът е за заблуда.

— И още как! — отговаря разпалено. — Съдържа подробни обяснения за реда на церемонията, дава указания за състаняне на списъка на гостите, на менюто и тъй нататък. Освен това е страхотно съвременен — предлагат се варианти къде да седят родителите на младоженеца и булката, ако са се развели и отново са встъпили в брак, и то до три пъти. Има и раздел, който ще свърши работа и на теб, Джордж. Описан е етикетът, който трябва да се спазва, ако се налага младоженецът да спомене в речта си нероденото дете. Явно се спазва, когато младоженката е в прекалено напреднала бременност. Има и предложения къде да седят заварените деца на новобрачните. Все полезни указания, нали?

„И още как!“ — мисля си.

— Най-отзад е поместен примерен списък от мероприятия, свързани с организирането на сватбената церемония и тържеството. Отпечатан е на отделен лист, който можеш да откъснеш и да носиш в чантата си, Адски е полезен, съдържа дори график за изпращане на поканите, наемане на коли и прочие. Отмягането на изпълнените задачи става чрез квадратчета, все едно отговарят на тест, което е много симпатично…

Бас държа, че Джулия вече съжалява, задето е попитала за справочника.

Мобилният ми телефон иззвънява тъкмо когато сериозно обмислям възможността да отрежа езика на Сам. Обажда се Хю. Като научава, че сме в „Блубърд“, предлага да дойде да ме вземе. Разтапям се от щастие и дори не си правя труда да скрия злорадството си, когато съобщавам на приятелките си за намерението му. Вярно, че Сам има годежен пръстен, но къде е Гилбърт, а? Важното е, че Хю се старае да бъдем заедно колкото е възможно повече време. Победоносното ми изражение помръква, когато тя обявява, че Ги е завел нейната майка при нейната пралеля и дори не е настоял и тя да присъства. Откъдето и да погледнеш постъпката му (независимо дали ще го обявиш за безгръбначно влечуго, или за страхотен добряк), несъмнено е жест на предан влюбен.

Появата на Хю отново ме извежда на върха на негласната класация „На мен повече ми провървя“. Изпотен е, напрежението му е изчезнало след партията скуош, изглежда толкова сладък, че всяка жена би го пожелала. В едно съм сигурна — че когато Сам погледне годеника си, не изпитва неудържимо желание да хукне към скъп магазин за бельо, за да се запаси с прозрачни бикини. Най-сексуалното й изказване относно Гилбърт е, че „цигулката може да е стара, но на нея се свири прекрасно“. Това е единственият й намек по отношение на половия им живот. Струва ми се доста необичайно, като се има предвид, че в миналото разказваше с толкова големи подробности за завоеванията си, та след всяка „сводка“ ми идваше да се изповядам, макар да не съм католичка.

Вирвам брадичка, та Хю да ме целуне по устните (неговите винаги изглеждат така, сякаш са нахапани от пчели). Той ме целува по челото и пита дали съм съобщила на приятелките си голямата новина. Като се убеждава, че съм го сторила, поръчва бутилка френско вино, отхвърляйки предложението на сервитьора да ни донесе от евтиното шампанско, с което досега са се наливали приятелките ми. После пита Сам дали списанията за сватби не са еднакви. Чувствам се абсурдно самодоволна, въпреки че няма да близна и капчица от хубавото вино.

— Разбира се, че не са! — пламенно отговаря тя, подхващайки любимата си тема. — Ще ти изредя само няколко заглавия: „Младоженки“, „Младоженец и младоженка“, „Младоженки и създаване на нов дом“, „Красива булка“, „Красотата на булката“, „За младоженката“, „Сватбен ден“ и „Сватбени тържества“, Ако само ги прегледаш, ще ти се сторят еднакви, ала когато сериозно се зачетеш, ще разбереш, че всяко има собствен стил.

Мисля си, че ако той започне да чете „сериозно“ подобни списания, ще се обадя да го приберат в лудницата.

— Като ги гледаш, не изпитваш ли желание да направиш решителната крачка? — продължава Сам и закачливо го сръгва, заради което с най-голямо удоволствие бих я удушила с голи ръце.

— Имаш предвид обвързване в брак ли?

— Да.

— Замисляла ли си се за подтекста на думата обвързване? На мен винаги ми вдъхва асоциация с попадане в плен. Синонимите на обвързване, посочени в тълковния речник, са спъвам, преча, ограничавам. — Той се засмива. — Първото ще ми държи влага за цял живот.

Хм, винаги съм предпочитала да ми казват истината в очите. Не и този път.

Джулия сменя темата, ала не за да пощади чувствата ми, а да продължи да поднася Сам, която е прекалено лесна жертва в ръцете й:

— Навярно изпитваш облекчение, че най-сетне ти се налага да купиш едно… пардон, няколко от тези списания.

За щастие Сам приема думите й за чиста монета и въодушевено кима. Истината е, че години наред е обикаляла павилионите за продажба на списания, безброй пъти е прелиствала гланцираните страници, представяйки си каква ще бъде сватбената й рокля, питайки се дали да носи венче от цветя, или от изкуствени перли, какви да бъдат роклите на шаферките. Веднъж сподели с мен, че се чувства гузна, задето толкова пъти прелиствала страниците, та бъдещите булки щели да си купят оръфани списания; после побърза да се самоуспокои, заявявайки, че трябвало да са щастливи, щом някой им е предложил брак. При тези си набези винаги носеше венчален пръстен, който си беше купила в Турция, за да убеди продавачките, че е сериозна клиентка, не глупачка, която само прелиства списанията.

Оставаме в „Блубърд“, докато Хю, Сам и Джулия така се отрязват, че махмурлукът на другия ден им е в кърпа вързан, което ме безпокои, защото още не съм започнала приготовленията за утрешното празненство у дома. Предстои ми да обеля чесъна, да нарежа лютите чушки и да извадя семенцата им, да накисна в марината скаридите. Единственото ми утешение е, че няма да се чувствам като прокажена, когато сутринта повръщам в тоалетната. Плащам сметката, натоварвам в отделни таксита Сам и Джулия, помагам на Хю да се придвижи до колата си.

Той ме прегръща, опитвайки да намери мястото, на което доскоро беше кръстът ми. Ловко маневрирам, за да избегна допира му — не ми се иска да се отврати от безформеното ми тяло. Тъй като очевидно не е в състояние да шофира, измъквам от ръката му ключовете. Отново ми се повдига, което изобщо не е честно, защото през целия ден не съм хапнала нищо тлъсто и съм пила само вода.

— Кейт и Том ще ни гостуват утре — подхвърля Хю.

Втасахме я!

— Така ли? Намислил ли си с какво да ги забавляваме? — питам, докато му помагам да седне в колата. Винаги измисляме някакво забавление за хлапетата. Обикновено ги водя да се повозят на виенското колело, в някой аквариум, в зоологическата градина и прочие. Децата на Хю не са от онези, които кротко гледат по телевизията „Малка къща в прерията“, както правех аз в детството си… Да му се не види, как ми се иска да хапна сладолед или пудинг…

— Не — промърморва Хю. — Някакви предложения?

— Ще си помисля. — Не стига че ми предстои да приготвя вечеря, достойна за най-изискания ресторант, ами ще ми тръснат и дечурлигата! Въздишам. Дали да купя компот от праскови и солен чипс? Не за да ги поднеса на гостите, а да потисна гаденето, разбира се.

— Осигури ли бурканче нутела за Кейт? — интересува се Хю.

Нутела! Това е спасението ми! Удрям спирачки пред един супермаркет, включвам аварийните мигачи и се втурвам да си купя сладкия деликатес. Паркирала съм на алеята за колите за спешна помощ, но случаят наистина е спешен — не мога да дочакам да се прибера у дома и да нападна бурканчето в хладилника. Отначало Хю доволно се усмихва, защото решава, че проявявам загриженост към дъщеря му. Ала щом сядам обратно зад волана, отварям бурканчето и с пръст загребвам от течния шоколад, одобрителната му усмивка помръква и той с отвращение наблюдава как се тъпча. Бързам да се оправдая:

— Кейт предпочита фъстъчено масло.