Метаданни
Данни
- Серия
- Милениум (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Män som hatar kvinnor, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Неда Димова-Бренстрьом, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 116гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2013 г.)
Издание:
Стиг Ларшон. Мъжете, които мразеха жените
Шведска, първо издание
Превод: Неда Димова-Бренстрьом
Коректор: Любов Йонева
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, 2009 г.
ISBN: 978-954-529-694-9
История
- —Добавяне
Част трета
Сливания
16 май — 14 юли
36% от жените в Швеция са били жертва на сексуално насилие от мъже, различни от партньорите им.
Глава 15
Петък, 16 май — събота, 31 май
Микаел Блумквист бе освободен от затвора в петък — 16 май, два месеца след влизането си зад решетките. В първия ден от излежаването на присъдата той бе подал молба за предсрочно освобождаване, без обаче да таи кой знае какви надежди, че тя ще бъде одобрена. Така и не разбра причините за освобождаването си, но имаше известни подозрения какво би могло да е помогнало. Например фактът, че никога не се възползва от правото си да излезе в отпуска през почивните дни, както и че в заведението имаше четирийсет и две лица, макар че капацитетът му бе за трийсет и един души. Във всеки случай началникът, четирийсет и една годишен поляк в изгнание на име Петер Саровски, с когото Микаел се разбираше много добре, написа препоръка присъдата му да бъде намалена.
Престоят в „Рулокер“ бе спокоен и приятен. Това заведение бе предназначено, както самият Саровски се изразяваше, основно за хора, извършили дребни провинения или шофирали в нетрезво състояние. Тук нямаше истински престъпници. Ежедневието му напомняше на престой в хостел. Останалите четирийсет и един съзатворници, повечето от които произхождаха от семейства на имигранти, гледаха на Микаел като на странника в групата, което си беше самата истина. Само за него имаше репортажи по телевизията, което му осигуряваше определен статус, но никой от съзатворниците му не го смяташе за истински престъпник.
Както и самият началник на заведението. Той го повика при себе си още първия ден и му предложи терапия, обучение във вечерно училище или други образователни курсове, както и консултации, които биха му помогнали по-лесно да се сдобие с работа. Микаел му отвърна, че не се нуждае от терапия за социално приобщаване, че е приключил с образованието си преди двайсет години и че вече има работа. Вместо това помоли за разрешение да използва лаптопа си в килията, за да може да продължи работата си върху книгата, която му бяха възложили да напише. Саровски веднага му даде позволението си, а освен това му осигури секретен шкаф, в който да може да прибира компютъра си, когато не е в килията, за да не бъде откраднат или потрошен. Не че някой от останалите би направил подобно нещо — те по-скоро закриляха Микаел.
И така Микаел прекара два относително приятни месеца при тези условия, като работеше средно шест часа дневно върху фамилната хроника на Вангерови. Спираше само за по няколко часа на ден, ако трябваше да чисти или да присъства на рекреационни занимания. Микаел и още двама затворници, един от Шьовде и един с чилийски корени, трябваше да чистят гимнастическия салон всеки ден. Рекреационните занимания включваха гледане на телевизия, игра на карти или фитнес. Микаел осъзна, че го биваше да играе покер, макар и да губеше няколко монети от по петдесет йоре на ден. Правилникът на заведението позволяваше на затворниците да играят срещу пари само ако залозите не надхвърлят пет крони.
Съобщиха му, че присъдата му е намалена, един ден преди самото освобождаване. Саровски го повика в кабинета си и го почерпи с водка. Микаел посвети вечерта на опаковане на дрехите и бележниците си.
След излизането си от затвора Микаел веднага отпътува за къщата си в Хедебю. Когато стъпи на моста, чу мяукане и бе посрещнат от червено-кафявата котка, която го поздрави с добре дошъл, като се отърка в крака му.
— Добре де, влизай — рече той. — Но не успях да купя мляко.
Микаел разопакова багажа си. Имаше чувството, че се връща от почивка, и осъзна, че му липсваше не само Саровски, но и останалите затворници. Колкото и странно да беше, той се бе чувствал добре в „Рулокер“. Съобщението за освобождаването му бе дошло толкова неочаквано, че не беше успял да предупреди никого.
Бе малко след шест часа. Той отиде набързо до хранителния магазин и купи някои основни продукти, преди да затворят. Когато се прибра вкъщи, включи мобилния си телефон и се обади на Ерика, но чу познатото съобщение, че в момента няма връзка с този номер. Той й остави съобщение, че ще се чуят на следващия ден.
След това се разходи до дома на работодателя си и го откри на първия етаж. Старецът вдигна учудено вежди, когато видя Микаел.
— Да не би да си избягал? — бяха първите му думи.
— Не, всичко е съвсем законно. Освободиха ме предсрочно.
— Това се казва изненада.
— И за така реагирах. Осведомиха ме едва вчера вечерта.
Те се гледаха в продължение на няколко секунди. След това старецът стъписа Микаел, като го пристисна в мечешка прегръдка.
— Точно щях да сядам на масата. Искаш ли да ми правиш компания?
Ана им поднесе палачинка на фурна със свинско и сладко от червени боровинки. Те останаха да разговарят в трапезарията почти два часа. Микаел осведоми Хенрик докъде бе стигнал с фамилната хроника и какви празни места имаше за запълване. Не разговаряха за Хариет Вангер, но за сметка на това обсъдиха доста детайлно „Милениум“.
— Имахме три срещи на Управителния съвет. Госпожица Бергер и партньорът ви Кристер Малм имаха добрината да проведат две от тях тук, а Дирх ме представляваше на една в Стокхолм. Наистина ми се иска да бях с някоя и друга година по-млад, но истината е, че дългите пътувания са твърде уморителни за мен. Ще се опитам да сляза до Стокхолм през лятото.
— Мисля, че срещите спокойно могат да се провеждат тук — отвърна Микаел. — Какво е чувството да си акционер във вестника?
Хенрик Вангер се усмихна накриво.
— Всъщност това е най-забавното нещо, което съм правил от доста години насам. Разгледах финансовите отчети, изглеждаха добре. Оказа се, че не се налага да правя толкова голямо вложение, както предполагах — разликата между приходите и разходите намалява.
— Разговарях с Ерика веднъж седмично. Доколкото разбирам, положението с рекламодателите вече не е толкова критично.
Хенрик Вангер кимна.
— Нещата започнаха да се обръщат в наша полза, но ще отнеме време. В началото се намесиха притежавани от концерна „Вангер“ предприятия, които закупиха рекламни страници. Сега обаче и двама от старите клиенти се завърнаха — производител на мобилни телефони и туристическа агенция. — По устните му се разля широка усмивка. — Освен това провеждаме малко по-специална кампания сред старите врагове на Венерстрьом. Списъкът е дълъг, вярвай ми.
— Някакви реакции от негова страна?
— Не, не точно. Само че се изпуснахме, че именно Венерстрьом стои зад бойкота срещу „Милениум“. Това го прави дребнав в очите на хората. Един репортер от „Дагенс Нюхетер“ явно му е задал въпрос в тази посока и е получил доста сопнат отговор.
— Това май ти доставя голямо удоволствие.
— Удоволствие не е точната дума. Трябваше да се заема с това преди доста години.
— Какво всъщност се е случило между теб и Венерстрьом?
— Забрави. Ще разбереш около Нова година.
Във въздуха се усещаше нежният полъх на пролетта. Когато Микаел си тръгна от дома на Хенрик към девет часа, вече бе започнало да се мръква. Той се поколеба за миг. След това отиде до къщата на Сесилия Вангер и почука на вратата.
Не бе сигурен какво можеше да очаква. Сесилия Вангер отвори широко очи. Изглежда, й бе леко неудобно, но го пусна в антрето. Постояха така прави, сякаш изведнъж не знаеха как да се държат един с друг. Дори тя го попита дали не бе избягал и той й обясни как стояха нещата.
— Исках само да кажа „здравей“. В неподходящ момент ли идвам?
Тя избягваше погледа му. Микаел веднага забеляза, че не се радваше особено да го види.
— Не… не, влизай. Искаш ли кафе?
— С удоволствие.
Той я последва в кухнята. Тя стоеше с гръб към него, докато наливаше вода в каната. Микаел се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. Тя застина.
— Сесилия, ти май всъщност не искаш да ме поканиш на кафе.
— Очаквах те чак след един месец — рече тя. — Ти ме изненада.
Той усети, че й беше неловко, и я обърна, за да види лицето й.
Постояха мълчаливи известно време. Тя продължаваше да отбягва погледа му.
— Сесилия, забрави кафето. Какво не е наред?
Тя поклати глава и си пое дълбоко въздух.
— Микаел, искам да си тръгнеш. Не ме питай. Просто си върви.
Микаел първо тръгна към къщи, но се спря пред градинската врата. Вместо да влезе вътре, тръгна към моста и седна на един камък до водата. Запали цигара и се чудеше на какво ли се дължи този драматичен обрат в отношението на Сесилия към него.
Внезапно чу шум на двигател и видя как една голяма бяла лодка се шмугна в пролива и продължи под моста. Когато мина покрай него, Микаел видя, че зад руля стоеше Мартин Вангер. Той се взираше във водата, за да избегне рифове. Лодката бе дванайсетметрова моторница — същински звяр. Микаел се изправи и тръгна по алеята край водата. Изведнъж осъзна, че във водата до няколко кея вече се бяха появили лодки — ветроходки и моторници. Няколко от тях бяха от марката „Петешон“. Имаше и една ИФ[1], която се люшкаше на вълните. Останалите бяха по-големи и по-скъпи. Забеляза и една „Халберг-Раси“. Лятото вече бе тук. И така Микаел констатира, че класовото разслоение лъсваше и в разнородните плавателни съдове на Хедебю — Мартин Вангер притежаваше най-голямата и най-скъпата лодка в околността.
Той се спря под къщата на Сесилия Вангер и хвърли поглед към осветените прозорци на втория етаж. След това се прибра и сложи кафе. Докато го чакаше да се свари, надникна в кабинета си.
Преди да влезе в затвора, бе върнал на Хенрик Вангер по-голямата част от документацията по случая на Хариет. Струваше му се неразумно да остави материалите в една празна къща задълго. Сега полиците зееха празни. В момента разполагаше единствено с пет от личните бележници на Хенрик Вангер, които бе взел със себе си в „Рулокер“ и чието съдържание вече знаеше наизуст. А, и още нещо — един фотоалбум, който бе забравил върху най-високия рафт.
Той го свали и го остави на кухненската маса. Наля си кафе, седна и започна да го прелиства.
Албумът съдържаше снимките, направени в деня на изчезването на Хариет. На първата страница бе поставена последната снимка на Хариет, по време на парада по случай Деня на детето в Хедестад. Следваха около сто и осемдесет изключително ясни снимки на автомобилната злополука на моста. Той бе разглеждал внимателно албума с лупа вече няколко пъти. Сега го разлистваше разсеяно; знаеше, че няма да открие нищо, което да му помогне. Изведнъж осъзна колко му бе омръзнала загадката на Хариет Вангер и затвори ядосано албума.
Не го свърташе на едно място. Отиде до кухненския прозорец и се загледа навън в мрака.
След това отново спря поглед на албума. Той не можеше да обясни защо, но изведнъж през съзнанието му пробягна мисълта, че току-що беше видял нещо, което го бе впечатлило. Сякаш някакво невидимо създание му бе нашепнало внимателно отговора в ухото. Космите по врата му леко настръхнаха.
Микаел седна и отново разтвори албума. Разгледа го страница по страница, спря се на всяка снимка от моста. Гледаше младия Хенрик Вангер с пропити с нафта дрехи и Харалд Вангер, когото все още не бе срещал на живо. На снимките се виждаха още счупеният парапет, сградите, прозорците и различните превозни средства. Без проблем идентифицира младата Сесилия Вангер сред тълпата зяпачи. Носеше светла рокля и тъмно сако. Изглеждаше около двайсетгодишна.
Изведнъж усети възбуда. През годините се бе научил да вярва на инстинктите си.
Нещо в албума му бе направило впечатление, но не знаеше какво точно.
Той продължаваше да седи до кухненската маса и да се взира в снимките в единайсет часа вечерта, когато чу външната врата да се отваря.
— Може ли да вляза? — попита Сесилия Вангер. После седна срещу него, без да дочака отговор. Микаел го облада странното чувство, че това бе дежа ву. Тя бе облечена в широка тънка светла рокля и сиво-синьо сако, почти като на снимките от 1966 година.
— Ти си проблемът — рече Сесилия.
Микаел вдигна вежди.
— Прости ми, но ти ме свари съвсем неподготвена, като почука на вратата ми тази вечер. Сега съм толкова нещастна, че не мога да спя.
— Защо си нещастна?
— Нима не разбираш?
Той поклати глава.
— Обещаваш ли да не ми се смееш, ако ти разкажа?
— Обещавам.
— Бе лудост да те прелъстя през зимата. Чисто импулсивна постъпка. Исках да се забавлявам. Нищо повече. През онази първа нощ здравата се бях напила и нямах никакво намерение да започвам дълготрайна връзка с теб. След това обаче нещата се промениха. Искам да знаеш, че седмиците, през които беше мой occasional lover, бяха едни от най-приятните в живота ми.
— И за мен бе изключително хубаво.
— Микаел, аз лъгах и теб, и себе си през цялото време. Никога не съм била особено сексуално освободена. През целия си живот съм имала само пет сексуални партньори. Загубих девствеността си, когато бях на двайсет и една. Вторият мъж, с когото се любих, бе съпругът ми. Срещнах го на двайсет и пет, а той се оказа пълен боклук. Останалите трима срещах през няколко години. Но ти отключи нещо в мен. Просто не можех да спра. Може би защото не искаше нищо в замяна.
— Сесилия, няма нужда…
— Шшт — не ме прекъсвай. Иначе никога няма да успея да довърша.
Микаел замълча.
— Аз бях страшно нещастна в деня, в който влезе в затвора. Изчезна така внезапно, сякаш никога не си бил част от живота ми. Къщата за гости беше тъмна, а леглото ми — студено и празно. Изведнъж отново се почувствах като петдесет и шест годишна лелка.
Тя остана мълчалива известно време и го гледаше в очите.
— През зимата се влюбих в теб. Не исках, но се случи. И изведнъж осъзнах, че ти си тук само за малко, че един ден ще си заминеш завинаги, а аз ще остана на този остров до края на живота си. Усетих толкова силна болка, че реших да те държа настрана, след като излезеш от затвора.
— Съжалявам.
— Вината не е твоя.
Те поседяха мълчаливи известно време.
— Когато си тръгна тази вечер, се разплаках. Иска ми се да можех да преживея живота си отново. След това достигнах до едно решение.
— Какво е то?
— Че трябва да съм напълно луда, ако спра да се виждам с теб само защото един ден ще си тръгнеш оттук. Микаел, можем ли да започнем отначало? Можеш ли да забравиш за случилото се по-рано тази вечер?
— Вече го забравих — рече Микаел. — Благодаря ти, че сподели това.
Тя продължаваше да седи с поглед, забит в масата.
— Ако ме желаеш, твоя съм.
Изведнъж тя отново вдигна очи и го погледна. След това се изправи и тръгна към вратата на спалнята. Пусна сакото си на пода и свали роклята през главата си, докато вървеше.
Микаел и Сесилия се събудиха едновременно, когато чуха външната врата да се отваря и някой да влиза в кухнята. Една чанта тупна на пода до чугунената печка. След това Ерика изведнъж се появи на вратата на спалнята с усмивка на уста. В следващия миг обаче по лицето й се изписа ужас.
— О, мили Боже! — тя отстъпи назад.
— Здравей, Ерика — поздрави я Микаел.
— Здравей. Извинявай. Съжалявам, че нахлух така. Трябваше да почукам.
— А ние трябваше да заключим външната врата. Ерика, това е Сесилия Вангер. Сесилия — Ерика Бергер, главен редактор в „Милениум“.
— Здравейте — рече Сесилия.
— Здравейте — каза Ерика. Изглеждаше така, сякаш не можеше да реши дали да отиде при нея и да й подаде ръка, както повеляваше възпитанието й, или просто да си тръгне. — Е, аз… мога да се разходя…
— Какво ще кажеш вместо това да направиш кафе? — Микаел погледна будилника на нощното шкафче. Бе малко след дванайсет.
Ерика кимна и затвори вратата на спалнята. Микаел и Сесилия се спогледаха. Сесилия изглеждаше притеснена. Бяха се любили и разговаряли до четири сутринта. След това Сесилия му бе казала, че ще остане през нощта и че от този момент нататък изобщо няма да й пука кой знае, че се чука с Микаел. Бе спала с гръб към него, а той я бе прегърнал с ръка през гърдите.
— Ей, всичко е наред — рече Микаел. — Ерика е омъжена и не ми е гадже. Срещаме се от време на време, но на нея й е все едно какво става между мен и теб. Тя обаче за сметка на това доста се смути.
Когато отидоха в кухнята малко по-късно, Ерика бе сложила на масата кафе, сок, мармалад от портокал, сирене и препечени филийки. Ухаеше вкусно. Сесилия веднага отиде при нея и й подаде ръка.
— Доста набързо се запознахме. Здравейте.
— Моля ви, Сесилия, простете ми, че се натресох така — каза Ерика, искрено разстроена.
— Забравете, за Бога. Сега ще пием кафе.
— Здравей — рече Микаел и прегърна Ерика преди да седне. — Как дойде дотук?
— С кола, разбира се, шофирах цяла сутрин. Получих съобщението ти в два часа вечерта и се опитах да се обадя.
— Бях си изключил телефона — каза Микаел и се усмихна на Сесилия Вангер.
След като закусиха, Ерика се извини, че трябва да се срещне с Хенрик Вангер, и остави Микаел и Сесилия. Сесилия разтреби масата с гръб към Микаел. Той отиде до нея и я прегърна.
— Какво следва оттук нататък? — попита Сесилия.
— Нищо. Нещата стоят така — Ерика е най-добрата ми приятелка. С нея се срещаме от време на време през последните двайсет години и се надявам това да продължи поне още двайсет. Но ние никога не сме били двойка и не съсипваме любовните истории на другия.
— Това ли се случва между нас? Любовна история.
— Не знам, но очевидно ни е много добре заедно.
— Къде ще спи тя тази вечер?
— Ще й намерим стая някъде. Например у Хенрик. Но няма да спи в леглото ми.
Сесилия се замисли за миг.
— Не съм сигурна, че мога така. Вас двамата това положение сигурно ви устройва, но аз не знам… никога не съм… — тя поклати глава. — Ще си тръгвам. Имам нужда да помисля малко.
— Сесилия, не за първи път ме питаш и аз ти разказах за отношенията си с Ерика. Съществуването й не би трябвало да бъде изненада за теб.
— Вярно е. Но докато се намираше на достатъчно голямо разстояние оттук в Стокхолм, можех да игнорирам мисълта за нея.
Сесилия си облече сакото.
— Ситуацията е направо смехотворна — усмихна се тя. — Ела на вечеря вкъщи довечера. Вземи и Ерика. Мисля, че ще ми хареса.
Ерика вече бе разрешила проблема със спането. Предните пъти, когато бе идвала в Хедебю, за да се среща с Хенрик Вангер, бе оставала да нощува в една от стаите му за гости и сега директно го попита дали отново може да се настани в нея. Хенрик не бе успял да скрие радостта си и я бе убедил, че винаги е добре дошла.
След като всички формалности бяха уредени, Микаел и Ерика се отправиха на разходка, минаха по моста и седнаха на терасата в кафенето на Сузане точно преди да затвори.
— Доста съм разочарована — рече Ерика. — Дойдох дотук, за да те поздравя за излизането от затвора, а те намирам в леглото с местната feme fatale[2].
— Извинявай.
— И така от колко време ти и мис Big Tits[3]… — Ерика завъртя пръст.
— Общо взето, откакто Хенрик стана акционер.
— Аха!
— Аха, какво?
— Нищо, просто ми е любопитно.
— Сесилия е добра жена. Харесвам я.
— Не те критикувам. Просто съм разочарована. Сладките са на една ръка разстояние, а аз трябва да пазя диета. Как беше в затвора?
— Като приятна почивка. Как се развиват нещата с вестника?
— По-добре. Все още се мъчим на ръба, но за първи път от една година насам броят на рекламите нарасна. Все още не можем да достигнем нивото отпреди година, но все пак започнахме постепенно да се изкачваме нагоре. Заслугата е на Хенрик. Странното обаче е, че броят на абонатите се увеличи.
— Той обикновено варира нагоре-надолу през определени периоди.
— Да, с по около стотина. Но през последните три месеца се сдобихме с три хиляди нови абонати. Ръстът бе относително стабилен, с по около двеста и петдесет на седмица. В началото мислех, че това е случайно, но хората продължават да се абонират. Това е най-голямото еднократно увеличение на тиража, което някога сме имали. То е по-важно от приходите от реклама. Освен това и всичките ни стари читатели подновиха абонамента си.
— Защо? — попита Микаел.
— Не знам. Никой от нас не може да разбере. Не сме правили рекламна кампания. Кристер отдели една седмица, за да направи проучване какви хора се абонират за вестника. Първо, това са съвсем нови читатели. Второ — седемдесет процента са жени. Обикновено е обратното — седемдесет процента от абонатите са мъже. Трето, повечето са висококвалифицирани специалисти от средната класа — лекари, чиновници, началници на по-ниски нива, които живеят в предградията.
— Бунтът на средната класа срещу едрия бизнес?
— Не знам. Но ако тази тенденция се запази, това ще доведе до значителна промяна в аудиторията. Преди две седмици имахме събрание и взехме решение да започнем да публикуваме нов тип материали във вестника; искам да има повече статии, засягащи синдикални въпроси, най-вече свързани с TCO[4], и други текстове с подобна насоченост. А освен това и повече разследващи репортажи, например по въпросите на жените.
— Само внимавай да не промениш вестника твърде много — рече Микаел. — След като имаме нови абонати, това означава, че на тях вероятно им харесва какво публикуваме в момента.
Сесилия Вангер бе поканила дори Хенрик Вангер на вечерята, вероятно за да намали риска от неприятни теми на разговор. Нагости ги с яхния от дивечово месо и червено вино. През по-голямата част от вечерта Ерика и Хенрик дискутираха развитието на „Милениум“ и новите абонати, но разговорът постепенно пое в друга посока. Изведнъж Ерика се обърна към Микаел и го попита как върви работата му.
— Възнамерявам да съм готов с черновата на фамилната хроника след около месец и да я дам на Хенрик.
— Тази хроника ще бъде в духа на семейство Адамс[5] — усмихна се Сесилия.
— Тази обаче има и историческо значение — рече Микаел.
Сесилия хвърли поглед на Хенрик Вангер.
— Микаел, Хенрик всъщност не се интересува от фамилната хроника. Той иска да разрешиш загадката с изчезването на Хариет.
Микаел не каза нищо. От момента, в който започнаха да се срещат, той бе говорил съвсем открито със Сесилия за Хариет. Тя вече се беше досетила, че това бе истинската му задача, макар и той да не й го бе споменавал открито. За сметка на това обаче той не бе казал на Хенрик, че са обсъждали въпроса. Хенрик сбърчи леко гъстите си вежди. Ерика мълчеше.
— Ама моля ти се — обърна се Сесилия към Хенрик. — Не съм чак толкова глупава. Не знам точно какво сте се договаряли с Микаел, но престоят му тук, в Хедебю, е свързан с Хариет. Нали?
Хенрик кимна и хвърли поглед на Микаел.
— Казах ти, че е умна.
След това се обърна към Ерика.
— Предполагам, Микаел ти е обяснил с какво се занимава тук?
Тя кимна.
— Предполагам също така, че го смяташ за пълно безумие. Не, няма нужда да отговаряш. Много добре знам, че всичко това е пълна лудост. Но трябва да разбера истината.
— Нямам мнение по въпроса — отвърна Ерика дипломатично.
— Естествено, че имаш.
Той се обърна към Микаел.
— Скоро ще измине половин година, откакто те назначих на работа. Попадна ли на нещо, което сме пропуснали?
Микаел избегна погледа на Хенрик. Веднага се сети за странното чувство, което го бе обзело през онази нощ, докато разглеждаше фотоалбума. То не му даваше покой и на следващия ден, но не беше намерил време да седне и отново да разтвори албума. Не бе сигурен дали си въобразява, но му се струваше, че беше попаднал на нещо. В ума му се бе зародила някаква много важна мисъл, която обаче все още не бе изкристализирала. Накрая той погледна Хенрик Вангер и поклати глава.
— Нищичко.
Старецът внезапно се загледа внимателно в него със зорки очи. Той не коментира отговора на Микаел, а накрая кимна.
— Не знам за вас, младежи, но на мен ми е време да се прибирам. Благодаря за вечерята, Сесилия. Лека нощ, Ерика. Обади ми се утре, преди да си тръгнеш.
Когато Хенрик Вангер затвори външната врата, в стаята настъпи тишина. Сесилия бе тази, която я наруши.
— Микаел, какво означаваше това?
— Че Хенрик Вангер усеща реакциите на хората с чувствителността на сеизмограф. Вчера вечерта, когато ти дойде у дома, аз разглеждах фотоалбума.
— Да, и?
— Видях нещо. Не зная какво и къде. Но през ума ми пробягна бегла мисъл, която обаче не успях да уловя.
— Каква?
— Не знам, това е всичко. После дойде ти и аз… хмм… си намерих по-забавни неща, за които да мисля.
Сесилия се изчерви. Тя избегна погледа на Ерика и отиде в кухнята под предлог, че ще свари кафе.
Бе слънчев и топъл майски ден. Доста се бе раззеленило и Микаел се хвана да си тананика „И ето че настъпи цветният сезон“[6].
Ерика прекара нощта в стаята за гости на Хенрик. След вечеря Микаел бе попитал Сесилия дали иска компания. Тя му бе отговорила, че има доста работа по конференциите за оценителната система, че е уморена и мисли да си ляга. Ерика целуна Микаел по бузата и напусна остров Хедебю в понеделник рано сутринта.
Когато Микаел влезе в затвора в средата на март, земята все още бе покрита с дебел слой сняг. Сега обаче брезите се бяха разлистили, а тревата около къщата му бе буйна и гъста. За първи път му се удаваше възможност да разгледа целия остров Хедебю. Към осем часа отиде до дома на Ана от другата страна на улицата и я помоли за термос. Поговори набързо с Хенрик, който току-що бе станал от сън, и получи картата на острова, която сам бе направил. Искаше да разгледа по-обстойно къщата на Готфрид, която се споменаваше индиректно на няколко пъти в разследването, защото Хариет бе прекарала известно време там. Хенрик му обясни, че къщата е собственост на Мартин Вангер, но почти не била използвана през годините. Най-много някой роднина да я наемел от време на време.
Микаел успя да хване Мартин Вангер точно преди той да тръгне на работа към Хедестад. Обясни му защо го търси и го помоли за ключа. Мартин го наблюдаваше с весела усмивка.
— Предполагам, че семейната хроника е стигнала до главата за Хариет.
— Просто искам да огледам наоколо…
Мартин Вангер го помоли да изчака и веднага се върна с ключа.
— Нямаш нищо против, нали?
— Що се отнася до мен, можеш дори да се нанесеш там, ако искаш. Като се изключи фактът, че се намира от другата страна на острова, тя е доста по-приветливо място от къщата, в която живееш в момента.
Микаел свари кафе и си направи няколко сандвича. Преди да тръгне, напълни една бутилка с вода, прибра храната, която бе приготвил за из път, в раницата си и я метна през рамо. Пое по една тясна пообрасла пътека, която криволичеше край брега от северната страна на острова. Къщата на Готфрид се намираше на малко възвишение на около два километра от селото, така че той успя да измине разстоянието само за половин час спокойно ходене.
Мартин Вангер имаше право. Когато Микаел излезе от завоя на криволичещия път, пред очите му се разкри богата на растителност местност, стигаща до самата вода. Гледката бе прекрасна — виждаше се устието на река Хедеелвен, отляво погледът стигаше до пристанището за частни лодки, а отдясно — до индустриалното пристанище.
Той се учуди, че къщата на Готфрид стоеше празна. Тя бе непретенциозна, скована от лакирани в черно греди, с керемиден покрив и зелени рамки на прозорците, а пред външната врата имаше малка слънчева веранда. Бе очевидно обаче, че поддръжката на двора и на къщата бе занемарена от доста време. Боята по рамките на вратите и прозорците бе започнала да се лющи, а моравата край къщата бе обрасла с еднометрови храсти. Щеше да отнеме поне един ден площта да се разчисти с помощта на коса и трион.
Микаел отключи вратата и отвори отвътре капаците на прозорците. За скелет на къщата явно бе използвана стара плевня с площ около трийсет и пет квадратни метра. Бе облицована с дърво и се състоеше от една-единствена стая с големи прозорци от двете страни на входната врата, които гледаха към водата. В дъното на стаята имаше вътрешна стълба, която водеше до горния полуетаж. Там бе разположена спалнята. Под стълбата имаше малка ниша с газова печка и шкаф с мивка. Мебелировката бе скромна. На дългата стена отляво на вратата имаше закрепена за стената пейка и изтъркано бюро, над което висеше етажерка от тик. Малко по-навътре имаше и три гардероба. Отдясно на вратата бе разположена кръгла маса с пет дървени стола, а по средата на стената имаше камина.
В къщата не бе прокарано електричество, вместо това се използваха газени лампи. На един от прозорците стоеше стар транзистор „Грундиг“. Антената му бе счупена. Микаел натисна копчето за включване, но батериите бяха изтощени.
Микаел се качи по тясната стълба и огледа втория етаж. Там имаше двойно легло с гол матрак, едно нощно шкафче и скрин.
Микаел се порови из къщата известно време. В скрина имаше само няколко кърпи за ръце и чаршафи, които миришеха на мухъл. В гардероба откри старо работно облекло, чифт изтъркани маратонки и газова печка. В чекмеджетата на бюрото имаше листове хартия, моливи, неизползван скицник, тесте карти за игра и няколко книгоразделители. Кухненският шкаф съдържаше порцеланови съдове за хранене, чаши за кафе, стъклени чаши, свещи и няколко забравени пакета със сол, чай и други подобни. Приборите за хранене бяха прибрани в една кутия в кухнята.
Единствените вещи, които имаха интелектуална стойност, откри на библиотечката над бюрото. Микаел донесе един от кухненските столове и се качи на него, за да разгледа съдържанието по рафтовете. На най-долната полица имаше стари броеве на списанията „Се“, „Рекордмагасинет“, „Тидсфьордрив“ и „Лектюр“[7] от края на петдесетте и началото на шейсетте години. Освен тях откри „Билдшурнален“[8] от 1965 и 1966, „Мит Лифс Новел“[9] и няколко комикса „91“[10], „Фантом“ и „Романтика“. Микаел отвори един брой на „Лектюр“ от 1964 година и откри, че момичето на броя имаше доста невинно излъчване.
На рафтовете бяха подредени и около петдесет книжни издания. Около половината от тях бяха детективски романи от серията „Манхатън“ на издателство „Валстрьом“, сред които: „Няма милост за теб“ на Мики Спилейн[11] с класическата корица на Бертил Хегланд, около шест книги от серията „Кити“, няколко от „Прословутите пет романа“ на Инид Блайтън[12] и романът „Мистерията в метрото“ от серията „Детективите близнаци“ на Сивар Алрюд[13]. По устните на Микаел се разля усмивка — книгите му бяха познати. Три книги на Астрид Линдгрен — „Ние, децата от Булербюн“, „Кале Блумквист и Расмус“ и „Пипи Дългото чорапче“. На най-горната полица имаше една книга за късовълновото радио, две по астрономия, една за птици и една със заглавието „Империята на злото“, която разказваше за Съветския съюз. Също там Микаел откри книга за „Зимната война“, Катехизиса на Лутер, сборник с псалми и Библията.
Микаел отвори Библията и прочете надписа на вътрешната страна на корицата: „Хариет Вангер, 12/5/1963“. Бе подаръкът й след получаването на първо причастие. Той я постави обратно на етажерката с мрачно изражение на лицето.
Точно зад къщата имаше барака за дърва и инструменти, в която откри коса, вила, чук и кашон с всевъзможни пирони, длета, трион и други пособия. Външната тоалетна се намираше на около двайсет метра навътре в гората в източна посока. Микаел огледа околностите набързо и отново се върна в къщата. Извади един стол, настани се на верандата и си наля кафе от термоса. Запали цигара и през стъблата на младите дръвчета се загледа към залива на Хедестад.
Къщата на Готфрид бе значително по-скромна от очакваното. Значи това бе мястото, където бащата на Хариет и Мартин се бе оттеглил, след като бракът му с Изабел бе започнал да куца в края на петдесетте години. Тук бе живял и запивал. А малко по-надолу, край кея, се бе удавил пиян. Къщата вероятно беше приятно място за пребиваване през лятото, но с падането на температурите към нулата вътре сигурно бе кучешки студ. От разказа на Хенрик ставаше ясно, че Готфрид бе продължил да ходи на работа в концерна „Вангер“, с изключение на периодите, в които се отдавал на пиянство, до 1964 година. Фактът, че той беше живял в къщата при тези условия почти постоянно, но въпреки това бе успявал да се яви на работното си място избръснат, чист и облечен със сако и вратовръзка, говореха за известна дисциплинираност.
Хариет Вангер също бе пребивавала в къщата толкова често, че това бе едно от първите места, на които я бяха потърсили след изчезването й. Хенрик му беше разказал, че Хариет се отбивала тук доста често през последната година от живота си. Вероятно за да остане на спокойствие през почивните дни и ваканциите. Лятото, преди да изчезне, живяла в къщата три месеца, макар и да ходела до селото всеки ден. Именно тук й бе гостувала в продължение на шест седмици приятелката й Анита Вангер, сестрата на Сесилия Вангер.
Какво бе правила на това усамотено място? Списанията „Мит Ливс Новел“ и „Романс“ и няколкото книги от серията „Кити“ представляваха ясен знак. Може бе скицникът също бе неин. Тук обаче бе открил и Библията й.
Може би бе искала да е по-близо до мъртвия си баща — да се отдаде на скръбта си? Дали обяснението беше толкова просто? Или пък се криеше в страстта й към религията? Къщата беше гола и аскетична, да не би да се бе преструвала, че живее в манастир?
Микаел тръгна по плажа в посока югоизток, но множеството цепнатини в скалите и избуялата хвойна правеха терена почти непроходим. Той се върна до къщата и продължи още малко надолу по пътя към Хедебю. Според картата тук трябваше да има пътека, която водеше през гората до така наречената Крепост. Тя бе така обрасла, че му отне двайсет минути да я открие. „Крепостта“ се състоеше от изоставените съоръжения, които бреговата охрана бе издигнала тук по време на Втората световна война. Бетонни бункери с окопи, разположени около командния център. Всичко бе обрасло с храсталаци.
Микаел продължи надолу по пътеката и се озова до една къща-лодка, оставена на поляна до водата. До нея откри останките на лодка „Першон“. После отново се върна до Крепостта и пое по друга пътека, която го отведе до ограда — бе стигнал до задния двор на чифлика „Йостергорд“.
Той продължи напред по криволичещата през гората пътека, която донякъде вървеше успоредно с полето до „Йостергорд“. Пътеката беше труднопроходима. Освен това бе пресечена на няколко места от блатиста почва, която той бе принуден да заобикаля. Накрая стигна до блато и плевня. Доколкото можеше да види, пътеката свършваше тук. Микаел обаче се намираше само на стотина метра от пътя за „Йостергорд“.
От другата страна се издигаше възвишението Сьодерберг. Микаел пое нагоре по стръмния склон, чиито последни метри трябваше да преодолее буквално с катерене. Сьодерберг свършваше при една почти отвесна скала над водата. Микаел пое по билото му към Хедебю. Спря се в покрайнините на селото, за да се наслади на изгледа към старото рибарско пристанище, църквата и собствения си дом. Седна на един камък и си наля последната глътка поизстинало кафе.
Той нямаше ни най-малка идея какво търси в Хедебю, но изгледът му харесваше.
Сесилия Вангер странеше от него и Микаел не искаше да й досажда. След като измина една седмица обаче, той отиде до тях и почука на вратата. Тя го пусна и сложи кафе.
— Сигурно мислиш, че съм съвсем побъркана, една петдесет и шест годишна уважавана учителка, която се държи като тийнейджър.
— Сесилия, ти си възрастен човек и имаш право да правиш каквото си поискаш.
— Знам. Точно затова реших, че е най-добре да не се виждаме повече. Не мога така…
— Не ми дължиш обяснение. Но се надявам, че ще останем приятели.
— С удоволствие. Но не мога да имам връзка с теб. Никога не съм била особено добра в тези неща. Мисля, че искам да остана на спокойствие известно време.