Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (9)

Глава 8
Петък, 3 януари — неделя, 5 януари

Когато Микаел Блумквист за втори път слезе от влака в Хедестад, небето бе пастелносиньо, а въздухът — леденостуден. Термометърът на гарата показваше минус осемнайсет градуса. Той все още носеше твърде неподходящи за това време тънки спортни обувки. За разлика от предния път обаче, сега не го чакаше никакъв адвокат Фроде с топла кола. Микаел бе съобщил само кой ден ще пристигне, но не и в колко часа. Бе предположил, че до Хедебю ще има автобус, но същевременно нямаше никакво желание да мъкне насам-натам двата си тежки куфара и метнатата на рамо чанта в търсене на спирка. Вместо това отиде до пиацата на такситата от другата страна на площада.

В дните между Коледа и Нова година по крайбрежието на Норланд бе паднал изключително много сняг, а ако се съдеше по браздите покрай пътя и планините от сняг, снегорините в Хедестад бяха работили на пълни обороти. Шофьорът на таксито, който според табелката на предното стъкло се казваше Хюсеин, поклати глава, когато Микаел го попита дали времето е било лошо. Той му разказа на силен норландски диалект, че са преживели най-страшната снежна буря за последните десетилетия и колко много съжалявал, че не заминал за Гърция за Коледа.

Микаел го упъти до току-що почистения двор на Хенрик Вангер, остави багажа си на площадката пред вратата и проследи с поглед колата, която изчезна в посока към Хедестад. Изведнъж се почувства самотен и глупав. Може би Ерика имаше право, като отбеляза, че цялата тази работа бе пълна лудост.

Чу как вратата се отвори зад него и се обърна. Хенрик Вангер стоеше облечен в кожено палто с голяма гладка яка, груби ботуши, каскет и наушници. Микаел бе по дънки и тънко кожено яке.

— Ако ще живееш по тези географски ширини, трябва да се научиш да се обличаш по-топло по това време на годината.

Те си стиснаха ръцете.

— Сигурен ли си, че не искаш да отседнеш в голямата къща? Да? Мисля, че в такъв случай е най-добре първо да те настаним в новото ти жилище.

Микаел кимна. Едно от изискванията му, докато преговаряше с Хенрик Вангер и Дирх Фроде, бе да живее сам, без да зависи от никого. Хенрик Вангер поведе Микаел надолу по пътя, към моста, сви през една градинска порта в току-що изчистения двор и спря пред малка дървена къща до основите на моста. Тя не бе заключена, а старецът му отвори вратата. Влязоха в малко антре, където Микаел остави багажа си с въздишка на облекчение.

— Това е така наречената къща за гости. Тук настаняваме хората, които остават за по-дълго. Именно тук живя с родителите си през 1963 година. Това всъщност е най-старата постройка в селото, която обаче е напълно модернизирана. Погрижих се Гунар Нилсон, който поддържа имота ми, да засили отоплението сутринта.

Цялата къща не бе по-голяма от петдесет квадратни метра и се състоеше от кухня и две по-малки стаи. Кухнята заемаше половината пространство. Бе обзаведена модерно с електрическа печка и малък хладилник; имаше течаща вода, а пред стената до преддверието имаше стара чугунена печка, в която бяха разпалили огън през деня.

— Няма нужда да използваш чугунената печка, освен ако не е кучешки студ. Дървата за огрев са в преддверието, а бараката за дърва е зад къщата. Тук не е живял никой от есента, така че напалихме огън сутринта, за да се стопли. Но електрическите радиатори по принцип са достатъчни. Само внимавай да не ги покриеш с дрехи, защото може да стане пожар.

Микаел кимна и се огледа наоколо. На три от стените имаше прозорци; от кухненската маса се виждаха основите на моста, които бяха на около трийсетина метра. Цялото обзавеждане на кухнята се състоеше от няколко големи шкафа, столове, стара кухненска пейка и етажерка с вестници. Най-отгоре лежеше брой на „Се“^[1] от 1967 година. В ъгъла до масата имаше още една помощна маса, която можеше да служи за бюро.

Кухненската врата бе от едната страна на чугунената печка. От другата й страна се намираха две по-малки врати, които водеха към другите стаи. Тази отдясно, която имаше една външна стена, напомняше по-скоро на килер. Тя бе обзаведена с малко бюро, стол и голяма етажерка пред дългата стена и служеше за кабинет. Другата стая бе между него и преддверието. Тя представляваше малка спалня, чиято мебелировка се състоеше от тясно двойно легло, едно нощно шкафче и гардероб. На стените висяха няколко картини с природни мотиви. Мебелите и картините в къщата бяха стари и избелели, но из нея се носеше приятен мирис на чисто. Някой бе изтъркал пода със стабилна доза почистващ препарат. В спалнята имаше още една странична врата, която водеше към преддверието, където един стар килер бе преустроен на малка тоалетна с душ.

— Може да имаш проблеми с водата — рече Хенрик Вангер. — Сутринта проверихме и всичко бе наред, но тръбите са много близо до повърхността и могат да замръзнат, ако студът се задържи. В преддверието има кофа; ако се наложи, можеш да се качиш и да си налееш вода у нас.

— Ще имам нужда от телефон — каза Микаел.

— Вече съм поръчал. Ще го инсталират утре. Е, какво смяташ? Ако размислиш, можеш да се преместиш в къщата при мен, когато решиш.

— Тази къща напълно ме устройва — отвърна Микаел.

Само че изобщо не бе сигурен доколко бе благоразумно да се забърква във всичко това.

— Добре. Ще се стъмни след няколко часа. Искам и да се поразходим, за да ти покажа селото. Мога ли да си позволя да ти предложа да смениш обувките с ботуши и дебели чорапи? В шкафа в преддверието има.

Микаел послуша съвета на домакина си и реши още на следващата сутрин да мине по магазините, за да си набави наполеонки и стабилни зимни обувки.

 

 

В началото на разходката старецът обясни на Микаел, че в съседната на неговата къща от другата страна на пътя живее Гунар Нилсон, домашният помощник, когото Хенрик Вангер упорито наричаше „домакин“. Много скоро Микаел разбра, че той се грижи за повечето къщи на остров Хедебю, а освен това носи и административна отговорност за няколко имота в Хедестад.

— Баща му е Магнус Нилсон — той се грижеше за имота ми през шейсетте години, а освен това бе един от мъжете, които помагаха на моста след онази страховита катастрофа. Той все още е жив, но е пенсионер и живее в Хедестад. В къщата тук обитават Гунар и съпругата му. Децата им вече не са с тях.

Хенрик Вангер направи пауза и се замисли за миг, преди да продължи.

— Микаел, официалната версия за посещението ти гласи, че ще ми помагаш да напиша автобиографията си. Това ти осигурява оправдание да душиш във всички потайни ъгълчета и да задаваш въпроси на хората. С истинската ти задача сме наясно само аз, ти и Дирх Фроде. Само ние тримата знаем за какво всъщност става въпрос.

— Разбирам. Отново ще споделя мнението си: това е загуба на време. Няма да успея да разреша загадката.

— Единственото, което искам от теб, е да опиташ. Но трябва да внимаваме какво говорим в присъствието на други хора.

— Окей.

— Гунар е на петдесет и шест години, което означава, че по времето на изчезването на Хариет е бил на деветнайсет. Има един въпрос, на който така и не успях да намеря отговор — Гунар и Хариет бяха добри приятели и ми се струва, че преживяваха невинен романс; поне той бе силно пленен от нея. В деня на изчезването й обаче Гунар се намираше в Хедестад и бе един от хората, които се оказаха отрязани на другия бряг, след като катастрофата заприщи моста. Той бе изключително обстойно разследван заради отношенията им. Тази ситуация му бе много неприятна, но полицията провери алибито му и то издържа. През целия ден е бил в компанията на няколко приятели и се е прибрал късно вечерта.

— Предполагам, че сте съвсем наясно кой се е намирал на острова и с какво се е занимавал през този ден.

— Правилно. Ще продължим ли?

Спряха се край кръстопътя на възвишението до имението „Вангешка“, а Хенрик Вангер посочи надолу към старото рибарско пристанище.

— Цялата земя на остров Хедебю, с изключение на чифлика край Йостерогорден и няколко единични къщи в селото, е собственост на фамилията Вангер, или по-точно моя. Постройките долу, на пристанището, са частна собственост, като повечето са летни къщи и са необитаеми през зимата. С изключение на най-крайната. Както виждаш, от комина й се издига пушек.

Микаел кимна. Бе премръзнал до мозъка на костите си.

— Това е ужасна усойна съборетина, която обаче е обитавана целогодишно. Там живее Юджийн Норман. Той е на седемдесет и седем години, пише се художник. Според мен картините му са напълно комерсиални, но всъщност той е доста известен пейзажист. Един от ексцентриците, без които не може да мине никое село.

Хенрик Вангер водеше Микаел напред по пътя към носа, като му показваше къща след къща. Селото се състоеше от шест къщи от западната страна на пътя и четири от източната. Първата от тях — тази, в която бе настанен Микаел, както и имението „Вангешка“, бяха собственост на брата на Хенрик Вангер — Харалд. Имението представляваше квадратна каменна постройка на два етажа, която на пръв поглед изглеждаше изоставена; завесите на прозорците бяха спуснати, а по непочистената алея, която водеше до входната врата, имаше половин метър сняг. Ако човек обаче се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи стъпки.

— Харалд е единак. С него никога не сме се разбирали. Като се изключат кавгите около концерна, той все пак е акционер, не сме си разменяли друга дума вече почти шейсет години. Той е по-възрастен от мен, на деветдесет и една, последният жив от петимата ми братя. По-късно ще ти разкажа подробности, сега ще спомена единствено, че завърши медицина и практикуваше основно в Упсала. Премести се обратно в Хедебю, когато навърши седемдесет.

— Досетих се, че не се разбирате. Въпреки това сте съседи.

— Противен ми е и предпочитам да си бе останал в Упсала, само че къщата е негова. Сигурно ти звуча като гадняр?

— Не, като човек, който не обича брат си.

— Прекарах първите двайсет и пет-трийсет години от живота си, като прощавах и търсех оправдание за такива като Харалд само защото са ми роднини. По-късно разбрах, че роднинската връзка не е гаранция за обич и че нямах почти никакви основания да защитавам Харалд.

Следващата къща принадлежеше на Изабела, майката на Хариет Вангер.

— Тя ще навърши седемдесет и пет тази година, а все още е елегантна и суетна. Освен това тя единствена в селото говори с Харалд и го посещава от време на време, но нямат много общо.

— Какви бяха отношенията й с Хариет?

— Добър въпрос. Дори жените не могат да бъдат изключени от кръга на заподозрените. Вече ти разказах, че тя често оставяше децата на произвола на съдбата. Не съм сигурен. Мисля, че имаше добри намерения, но не бе достатъчно зряла, за да може да носи отговорността за тях. Тя и Хариет не бяха особено близки, но не бяха и врагове. Изабела може да е красива, но понякога се държи доста странно. Ще разбереш какво имам предвид, като се срещнете.

Съседка на Изабела бе Сесилия Вангер, дъщеря на Харалд Вангер.

— Тя бе женена в миналото и живееше в Хедестад, но се раздели с мъжа си преди около двайсет години. Аз й предложих да се пренесе тук като собственик на къщата. Сесилия е учителка и в много отношения е пълната противоположност на баща си. Мога да добавя още, че те двамата не си говорят особено много.

— На колко години е тя?

— Родена е през 1946 година. Тоест по времето, когато Хариет изчезна, бе на двайсет. И да, Сесилия бе сред гостите на острова през онзи ден.

Той се замисли за миг.

— Сесилия може и да изглежда вятърничава, но малцина притежават нейния ум. Не я подценявай. Ако някой успее да се досети с какво се занимаваш, то това ще е тя. Мога да кажа, че тя е една от роднините ми, които ценя най-много.

— Означава ли това, че не я подозирате?

— Няма да ти отговоря. Искам да анализираш събитията напълно безпристрастно, независимо от моето мнение.

Къщата до тази на Сесилия също бе притежание на Хенрик Вангер, но в момента бе наета от възрастна двойка, която преди години е била част от ръководството на концерна. Те се бяха преместили на острова през осемдесетте години и следователно нямаха нищо общо с изчезването на Хариет. Следващата къща бе собственост на Биргер Вангер, брат на Сесилия Вангер. Тя стоеше празна от доста години, след като Биргер Вангер бе решил да се премести в модерна еднофамилна къща в Хедестад.

Повечето от постройките край пътя бяха солидни каменни сгради от началото на миналия век. Последната обаче се отличаваше от тях. Тя имаше модерна архитектура с бели тухли и тъмни рамки на прозорците. Беше с красиво разположение и Микаел можеше да види, че от втория етаж се открива прекрасен изглед към морето на изток и Хедестад на север.

— Тук живее Мартин Вангер, братът на Хариет и изпълнителен директор на концерна „Вангер“. В миналото тук се намираше къщата на свещеника, но тя бе частично разрушена от пожар през седемдесетте и Мартин построи новата през 1978 година, след като пое поста на изпълнителен директор.

Най в края, от източната страна на пътя, живееше заедно със сина си Александър Герда Вангер, вдовица на брата на Хенрик Грегер.

— Герда е болна, страда от ревматизъм. Александър притежава малък пакет акции от концерна, но освен това ръководи собствени компании, а има и ресторанти. Прекарва няколко месеца всяка година на остров Барбадос в Западна Индия, където е инвестирал известна сума пари в туристическата индустрия.

Между къщите на Герда и Хенрик Вангер имаше парцел с две по-малки постройки, които бяха необитаеми и служеха като къщи за гостуващи роднини. От другата страна на дома на Хенрик имаше частен имот, където живееше още един пенсиониран служител на концерна със съпругата си, но през зимата къщата беше празна, защото двойката заминаваше в Испания.

Бяха се върнали при кръстопътя, с което разходката им завърши. Бе започнало да се стъмва. Микаел заговори пръв.

— Хенрик, мога единствено да кажа, че този опит едва ли ще даде някакъв резултат, но аз ще направя това, за което ме назначихте. Ще напиша автобиографията ви и ще изпълня желанието ви да прочета всички материали по случая на Хариет Вангер колкото се може по-задълбочено и критично. Просто искам да разберете, че не съм частен детектив, така че не бива да очаквате невъзможното от мен.

— Нищо не очаквам. Просто искам да стигна до истината за последен път.

— Добре.

— Аз съм сова — обясни Хенрик Вангер. — Ще съм на твое разположение от обяд до края на деня. Ще ти подготвя кабинет тук горе, който ще можеш да използваш, когато пожелаеш.

— Не, благодаря. В къщата за гости има кабинет и там възнамерявам да работя.

— Както искаш.

— В случай че искам да говоря с вас, ще идвам в кабинета ви, но няма да ви засипя с въпроси още тази вечер.

— Разбирам. — Старецът изглеждаше подозрително смирен.

— Ще ми отнеме няколко седмици да прочета всички материали. Работим на два фронта. Ще се срещаме по няколко часа дневно, през които ще ви интервюирам и ще се запозная с биографията ви. Когато се появят въпроси, свързани с Хариет, които искам да обсъдя с вас, ще ви кажа.

— Това звучи разумно.

— Ще работя колкото и когато реша, без твърдо работно време.

— Ти сам преценяваш как.

— Знаете, че трябва да вляза в затвора за няколко месеца. Не знам кога ще ме повикат, но няма да обжалвам. Предполагам, че ще е по някое време тази година.

Хенрик Вангер сбърчи чело.

— Това не е хубаво. Ще мислим, като му дойде времето. Може да поискаш отсрочка.

— Ако ми позволят и събера достатъчно материал, мога да работя над книгата за семейството ви от затвора. Ще го обсъдим по-подробно, като му дойде времето. Има още нещо: аз все още съм съсобственик на „Милениум“, който в момента се намира в криза. Ако се случи нещо, което изисква присъствието ми в Стокхолм, ще трябва да оставя нещата тук и да замина.

— Ти не си ми крепостник. Искам да работиш последователно и задълбочено върху задачата, която ти възложих, но е съвсем естествено ти сам да определяш начина и методите си на работа. Няма проблем да си вземеш отпуск, ако има нужда. Но ако открия, че се отнасяш несериозно към задълженията си ще го сметна за нарушение на договора ни.

Микаел кимна. Хенрик Вангер извърна поглед към моста. Той бе слаб и на Микаел изведнъж му хрумна, че приличаше на окаяно плашило.

— Що се отнася до „Милениум“, би трябвало да обсъдим в каква точно криза е изпаднал вестникът и дали бих могъл да помогна по някакъв начин.

— Най-доброто, което можете да направите, е да ми поднесете главата на Венерстрьом на тепсия още днес.

— О не, нямам никакво намерение да го правя — старецът погледна остро Микаел. — Единствената причина, поради която се съгласи да приемеш работата, бе обещанието ми, че ще разоблича Венерстрьом. Ако ти дам исканата информация сега, можеш да се откажеш по всяко време. Ще трябва да почакаш една година.

— Хенрик, извинявайте, че го казвам, но вие може да не сте жив след една година.

Хенрик Вангер въздъхна и се загледа замислено към рибарското пристанище.

— Разбирам. Ще говоря с Дирх Фроде и ще измислим нещо. Но що се отнася до „Милениум“, може би мога да ти помогна и по друг начин. Разбрах, че рекламодателите ви са намалели.

Микаел кимна бавно.

— Това е належащ проблем, но кризата е по-дълбока. Става въпрос за доверието на хората. Няма значение колко реклами публикуваме, ако никой не купува вестника.

— Разбирам това. Но аз все още съм член, макар и почетен, на Управителния съвет на голям концерн. Ние също трябва да рекламираме някъде. Нека обсъдим този въпрос по-подробно. Какво ще кажеш да вечеряме…

— Не. Искам да си подредя нещата, да напазарувам и да разгледам наоколо. Утре ще отида до Хедестад и ще си купя зимни дрехи.

— Това е добра идея.

— Бих искал да ми дадете архива за Хариет.

— Трябва да работиш с него…

— Много внимателно — знам.

 

 

Микаел се прибра в къщата за гости, а зъбите му тракаха от студ. Погледна външния термометър до прозореца. Той показваше минус петнайсет градуса. Микаел не можеше да си спомни някога друг път да е бил толкова премръзнал, както след тази двайсетминутна разходка.

Той посвети следващия час на настаняването си в дома, където щеше да живее в продължение на една година. Извади дрехите от едната пътна чанта и ги подреди в гардероба в спалнята. Тоалетните принадлежности прибра в шкафчето в банята. Другата чанта представляваше квадратен куфар на колелца. Там бяха книгите, дисковете и дискменът му, бележници, един малък диктофон Sanyo, малък скенер Microtek, преносим мастиленоструен принтер, цифров фотоапарат Minolta и други принадлежности, които бе сметнал за задължителни по време на едногодишното си заточение.

Нареди книгите и дисковете на етажерката в кабинета до двете папки с материали за Ханс-Ерик Венерстрьом, които бяха напълно непотребни, но той не можеше да ги изхвърли. Тези две папки трябваше по някакъв начин да се превърнат в основа на кариерата му за в бъдеще.

Накрая отвори ръчната си чанта с дръжка и постави своя iBook на бюрото в кабинета. След това се спря за миг и се огледа наоколо с глупаво изражение на лицето. The benefits of living in the countryside^[2]. Изведнъж осъзна, че няма изход за интернет, към който да свърже компютъра си. Нямаше дори телефонен жак, в който да включи стария си модем.

Микаел се върна в кухнята и позвъни на „Телиа“ от мобилния си телефон. Отне му известно време, но накрая успя да накара някой да намери молбата за откриване на телефонен пост в къщата за гости, която Хенрик Вангер бе подал. Микаел попита дали кабелът има капацитет да поддържа ADSL. Отговориха му, че е възможно благодарение на някакво реле в Хедебю. Щяло да отнеме няколко дни.

 

 

Микаел привърши с разопаковането на багажа си малко след четири следобед. Отново нахлузи дебелите чорапи и ботушите и си облече още един пуловер. Спря се на външната врата; не бе получил ключове за къщата, а инстинктите му на жител на Стокхолм не му позволяваха да остави входната врата отключена. Върна се обратно в кухнята и заотваря чекмедже след чекмедже. Накрая намери ключа да виси на пирон в шкафа за храна.

Температурата бе паднала на минус седемнайсет. Микаел премина бързо по моста и се заизкачва по хълма до църквата. Хранителният магазин се намираше на съвсем удобно място, само на триста метра от дома му. Той напълни догоре две хартиени торби с продукти от първа необходимост, които замъкна вкъщи, преди отново да се върне на моста. Този път се спря до кафенето на Сузане. Жената зад тезгяха бе около петдесетгодишна. Той попита дали тя бе Сузане и се представи, като обясни, че отсега нататък ще се превърне в един от редовните й клиенти. Нямаше други посетители освен него. Микаел си поръча сандвич, купи хляб и симид, а Сузане го почерпи кафе. Той взе местния „Хедестадс курирен“ от поставката за вестници и се настани край една маса, от която се откриваше изглед към моста и осветената църква. Потъналият в мрак пейзаж бе точно като мотив от коледна картичка. Отне му около четири минути да прочете вестника. Единствената интересна новина бе кратката статия, която информираше, че един общинар на име Биргер Вангер (представител на „Фолкпартиет“^[3]) искал да инвестира в IT Techcent — технологичен център за развитие в Хедестад. Микаел остана в кафенето половин час, до шест часа, когато то затвори.

 

 

В седем и половина вечерта Микаел позвъни на Ерика, но му съобщиха, че в момента няма връзка с този номер. Той седна на кухненската пейка и започна да чете един роман, който според рецензията на корицата трябваше да представлява разказ за сензационния дебют на тийнейджърка феминистка. Романът разказваше за опита на писателката да сложи в ред сексуалния си живот по време на едно пътуване до Париж, а Микаел се зачуди дали щяха да го обявят за феминист, ако опишеше своя сексуален живот в книга. Най-вероятно не. Издателството определяше дебютантката като „новата Карина Рюдберг“^[4], което бе и една от причините Микаел да купи книгата. Той обаче скоро констатира, че това изобщо не беше вярно нито по отношение на стила, нито по отношение на съдържанието. Не след дълго остави книгата и подхвана един разказ от жанра „уестърн“ за Хопалонг Касиди, публикуван в „Рекордмагасинет“ през петдесетте години.

На всеки половин час до ушите му достигаше приглушеният звън на църковния часовник. Прозорците на дома на домакина Гунар Нилсон от другата страна на пътя светеха, но Микаел не можеше да види никого в къщата. У Харалд Вангер бе тъмно. Към девет часа някаква кола мина по моста и изчезна в посока към носа. Осветлението на фасадата на църквата изгасна в полунощ. Явно това бяха единствените развлечения в Хедебю през тази петъчна вечер в началото на януари. Цареше странна тишина.

Той отново се опита да се свърже с Ерика, но този път се включи гласовата й поща, която го помоли да остави съобщение. Така и направи, загаси лампата и си легна. Последната мисъл, която пробяга през съзнанието му, преди да заспи, бе, че имаше огромен риск да се побърка в Хедебю.

 

 

Чувството да се събудиш в една съвсем притихнала стая бе странно. Микаел се разсъни точно за част от секундата, но остана да лежи неподвижно в леглото и да се ослушва. В стаята бе студено. Той извърна глава и погледна ръчния си часовник, който лежеше на една табуретка до леглото. Беше седем и осем минути сутринта — той не бе ранобуден и обикновено трябваше да навие поне два будилника, за да стане. Но сега се бе събудил от само себе си, а освен това се чувстваше напълно отпочинал.

Сложи вода за кафе, влезе под душа, замисли се за положението си и го обзе приятно чувство. Кале Блумквист — изследовател в пустошта.

Водата ставаше ту леденостудена, ту вряща при най-лекото докосване на смесителя. На масата нямаше сутрешен вестник. Маслото бе дълбоко замразено. В чекмеджето с кухненски прибори липсваше лопатка за рязане на кашкавал. В къщата продължаваше да цари непрогледен мрак. Термометърът показваше минус двайсет и един градуса. Беше събота.

 

 

Спирката на автобуса за Хедестад се намираше точно срещу хранителния магазин и Микаел сложи начало на заточението си, като се отправи на покупки, както бе планирал предния ден. Слезе от автобуса срещу железопътната гара и обиколи центъра. Купи си стабилни зимни ботуши, два чифта наполеонки, няколко топли памучни ризи, дебело, дълго до коленете зимно яке, топла шапка и подплатени ръкавици. В магазина за електротехника „Текнискамагасинет“ откри малък преносим телевизор с телескопична антена. Продавачът го увери, че ще успее да хване поне СВТ^[5] в Хедебю, а Микаел се закани, че ще си поиска парите обратно, ако не стане така.

Отби се в библиотеката, сдоби се с карта и зае два криминални романа на Елизабет Джордж. Набави си бележник и химикалки от една книжарница за канцеларски материали. Освен това си купи и спортен сак, в който да прибере новите си придобивки.

Накрая си взе и пакет цигари; бе отказал пушенето преди десет години, но изведнъж отново усети никотинов глад и му се прииска да запали. Пъхна пакета в джоба на якето си, без да го отвори. Накрая се отби в една оптика, откъдето си купи разтвор за контактни лещи и си поръча нови такива.

Върна се в Хедебю към три часа и точно се захвана да сваля от дрехите етикетите с цените, когато чу външната врата да се отваря. Една светла жена на около петдесетгодишна възраст потропа на касата на кухненската врата, като едновременно с това прекрачи прага. Носеше поднос с пандишпанов сладкиш.

— Здравейте, исках само да ви поздравя с добре дошъл. Казвам се Хелен Нилсон и живея отсреща.

Микаел й подаде ръка и се представи.

— Да, виждала съм ви по телевизията. Приятно е да виждаме, че в къщата за гости свети вечерно време.

Микаел сложи кафе, тя се дърпаше в началото, но след това седна до кухненската маса. После хвърли бърз поглед през прозореца.

— Ето го и Хенрик със съпруга ми. Поискали сте някакви кашони.

Хенрик Вангер и Гунар Нилсон спряха отвън с една ръчна количка, а Микаел побърза да излезе, за да ги поздрави и да им помогне да пренесат вътре четирите кашона. Оставиха ги на пода до чугунената печка. Микаел извади чаши за кафе и наряза пандишпанения сладкиш на Хелен.

Гунар и Хелен Нилсон бяха приятни хора. Изглежда, не ги интересуваше особено защо Микаел се намира в Хедестад — явно обяснението, че работи за Хенрик Вангер, бе достатъчно. Микаел наблюдаваше поведението на Нилсон и Хенрик Вангер един към друг и забеляза, че отношенията им бяха съвсем непринудени, без ни най-малък намек за разделение на господар и прислуга. Те бъбреха за селото и за това кой бе построил къщата за гости, в която живееше Микаел. Съпрузите Нилсон поправяха Вангер, когато паметта му изиграеше лоша шега, докато разказваше една сравнително забавна история за Гунар Нилсон, който се прибрал вкъщи една вечер и забелязал местния луд от другия бряг да се опитва да се промъкне в къщата за гости през прозореца; Гунар пресякъл улицата и попитал бавноразвиващия се обирджия защо не е използвал входната врата, която си стояла отключена. Гунар Нилсон разглеждаше подозрително малкия телевизор и предложи на Микаел да се отбива у тях вечер, ако иска да гледа някоя програма. Имали сателитна антена.

Хенрик Вангер остана малко след като Нилсонови се прибраха. Старецът му каза, че ще е най-добре Микаел сам да подреди архива и че винаги може да дойде в дома му, ако изникне проблем. Микаел благодари и добави, че всичко ще се нареди.

Когато отново остана сам, той пренесе кашоните в кабинета и започна да преглежда съдържанието им.

 

 

Личното разследване на Хенрик Вангер по случая с изчезналата внучка на брат му бе продължило трийсет и шест години. На Микаел му бе трудно да прецени дали интересът на възрастния мъж към Хариет Вангер бе подхранван от някаква нездравословна идея-фикс, или с годините се бе превърнал в един вид интелектуална игра за мозъка. Нямаше съмнение обаче, че старият патриарх бе подходил към делото си със систематичността на аматьор археолог — ако човек подредеше всички материали един до друг, щеше да получи редица, дълга седем метра.

В основата бяха двайсет и шестте папки, побрали цялата информация от полицейското разследване на изчезването на Хариет Вангер. На Микаел му бе трудно да повярва, че един „обикновен“ случай на изчезване може да доведе до събирането на такъв обем материали. От друга страна обаче, Хенрик Вангер най-вероятно притежаваше необходимото влияние в полицията на Хедестад, за да накара разследващите да проверят всички реални и абсурдни следи.

Освен материалите от полицейското разследване в кашоните имаше още книги с изрезки от вестници, карти, сувенири, книги с информация за Хедестад и компанията „Вангер“, един дневник на Хариет Вангер (който обаче бе съвсем кратък), учебници, здравни картони и т.н. Микаел откри още шестнайсет подвързани тома във формат А4, всеки от по сто страници, които най-точно можеха да бъдат охарактеризирани като личните дневници на Хенрик Вангер с информация от разследванията. В тези своеобразни бележници патриархът бе записвал с красив почерк собствените си разсъждения, хрумвания и наблюдения, както и всички грешни следи. Микаел не подбираше специално страниците. Текстът бе почти художествен и Микаел придоби чувството, че тези томове съдържат преработената информация от дузини по-стари бележници. Накрая откри десетина папки с данни за различни членове на фамилията Вангер; тези страници бяха писани на машина, а съдържанието им бе плод на дълга работа.

Хенрик Вангер бе разследвал собственото си семейство.

 

 

Към седем часа Микаел чу настойчиво мяукане и отвори външната врата. Една рижава котка бързо се шмугна вътре.

— Разбирам те — рече Микаел.

Котката души из къщата известно време. Микаел наля малко мляко в една дълбока чинийка, а гостенката му лакомо го излочи. След това котката скочи върху кухненската пейка и се сви на кравай. Явно нямаше намерение да си ходи.

 

 

Към десет вечерта Микаел вече бе разгледал целия архив и го бе подредил на етажерката в ясна последователност. Отиде в кухнята, сложи кана кафе и направи два сандвича. На котката даде малко салам и пастет. Цял ден не беше ял нормално, но не усещаше особен глад. След като се подкрепи, извади пакета цигари от джоба си и го отвори.

Погледна мобилния си телефон; Ерика не го бе търсила и той отново се опита да се свърже с нея. Включи се гласовата поща.

Микаел постави началото на собственото си разследване, като сканира картата на остров Хедебю, която бе получил от Хенрик Вангер. Той записа кой в коя къща живее, докато все още имаше пресни спомени от разходката си с Хенрик. Бързо установи, че щеше да му отнеме доста време да се запознае с цялата галерия персонажи на клана Вангер.

 

 

Точно преди полунощ той облече топлите си дрехи и новите ботуши и се разходи по моста. Сви покрай пролива под църквата. И проливът, и старото пристанище бяха сковани от лед, но малко по-навътре се мяркаше по-тъмна ивица вода. Осветлението на църквата изгасна, докато той стоеше там, и го обгърна мрак. Бе студено, а небето бе осеяно със звезди.

Изведнъж Микаел усети дълбока тъга. Изобщо не можеше да проумее как бе позволил на Хенрик Вангер да успее да го убеди да приеме тази безумна работа. Ерика бе съвсем права, като каза, че това е пълна загуба на време. Сега трябваше да е в Стокхолм, например в леглото с Ерика, и трескаво да подготвя войната срещу Ханс-Ерик Венерстрьом. Дори и това обаче не можеше да събуди интереса му и той нямаше ни най-малка представа как изобщо щеше да започне да обмисля някаква ответна стратегия.

Ако сега бе ден, Микаел щеше да отиде при Хенрик Вангер, щеше да разтури договора и да се прибере. Но от възвишението край църквата можеше да види, че в имението „Вангешка“ вече бе тъмно. Оттук се откриваше гледка към всички постройки на острова. И лампите в къщата на Харалд Вангер бяха изгасени, но в дома на Сесилия Вангер, в този на Мартин Вангер в края на носа, както и в отдадената под наем къща все още светеше. Всички постройки в пристанището за малки лодки бяха тъмни, с изключение на тази, в която живееше Еуген Норман, художникът от съборетината, а коминът й бълваше дъжд от искри. И вторият етаж на къщата с кафенето светеше, а Микаел се зачуди дали Сузане живееше там и дали в такъв случай бе сама.

 

 

Микаел спа до късно в неделя. Събуди се стреснат от страхотния тътен, който изпълваше къщата за гости. Отне му една секунда да се осъзнае и да проумее, че всъщност бе чул църковните камбани, които приканяха миряните да присъстват на сутрешното богослужение. Следователно беше малко преди единайсет. Бе го обзела апатия и остана в леглото още малко. Стана, когато до ушите му достигна настойчивото мяукане откъм вратата, и пусна котката навън.

В дванайсет вече си бе взел душ и беше закусил. Отправи се с решителна стъпка към кабинета и взе първата папка с документи от полицейското разследване. След това обаче се замисли за миг. От прозореца се виждаше рекламната табела на кафенето на Сузане. Той пъхна папката в чантата си и се облече. Когато стигна до кафенето, откри, че то бе пълно с клиенти, и в този момент си отговори на въпроса, който бе глождил съзнанието му — как едно кафене можеше да оцелее в затънтена дупка като Хедебю. Сузане се бе ориентирала към посетителите на църквата, погребения и други събития.

Той не влезе вътре, а вместо това се разходи. Магазинът за хранителни стоки не работеше в неделя, така че продължи още няколкостотин метра напред по пътя към Хедестад и си купи вестници от една бензиностанция, която бе отворена и в почивните дни. Направи си едночасова разходка из Хедебю и се запозна с частта на селото от тази страна на реката. Централната му част обхващаше района в близост до църквата и хранителния магазин. Тук се издигаха стари двуетажни каменни къщи, които според Микаел датираха от десетте-двайсетте години на миналия век, а между тях се простираше главната улица. На север от входната артерия бяха разположени добре поддържани блокове с апартаменти за семейства с деца. Покрай водата, на изток от църквата, се намираше основният квартал с еднофамилни къщи. Хедебю без съмнение бе приютил заможните управници и чиновници на Хедестад.

Когато се върна на моста, нашествието от клиенти в кафенето на Сузане бе приключило, но Сузане все още не беше успяла да разчисти всички маси.

— Неделна лудница? — попита той.

Тя кимна и пъхна един кичур коса зад ухото си.

— Здравей, Микаел.

— Значи си спомняш името ми.

— Трудно бих могла да го забравя — отвърна тя. — Гледах процеса ти по телевизията преди Коледа.

Микаел изведнъж се притесни.

— Чудят се с какво да си запълнят новините — промърмори той и се насочи към масата в ъгъла, откъдето се разкриваше изглед към моста.

Сузане му се усмихна, когато погледите им се срещнаха.

 

 

В три часа следобед Сузане му съобщи, че смята да затваря. След тълпата църковни посетители през кафенето бяха минали само още няколко души. Микаел бе прочел около една пета от първата папка с материали от полицейското разследване на изчезването на Хариет Вангер. Той затвори папката, пъхна бележника си в чантата и бързо пое към къщи.

Котката чакаше на стълбите, а Микаел се огледа и се зачуди чия ли беше. Все пак я пусна вътре, и това си беше един вид компания.

Направи още един опит да се свърже с Ерика, но отново се включи гласовата й поща. Явно му бе бясна. Можеше да я потърси на директния й телефон в редакцията или вкъщи, но напук реши да не го прави. Вече й бе оставил достатъчно много съобщения. Вместо това си свари кафе, побутна котката малко по-настрани на пейката и разтвори папката върху кухненската маса.

Четеше внимателно и бавно, за да не пропусне някой детайл. Когато късно вечерта затвори папката, бе изписал няколко страници в бележника си с опорни точки и въпроси, на които се надяваше да открие отговор в следващите папки. Материалите бяха подредени в хронологичен ред; той не знаеше дали това бе дело на самия Хенрик Вангер, или така работеха полицаите през шейсетте.

Първата страница представляваше фотокопие на попълнен на ръка формуляр от центъра за приемане и обработка на спешни обаждания към полицията в Хедестад. Полицаят, приел сигнала, се бе подписал д. о. Рютингер, което Микаел разтълкува като дежурен офицер Рютингер. Като лице, подало сигнала, бе записан Хенрик Вангер, бяха посочени и телефонът и адресът му. Рапортът бе от 11,14 сутринта в неделя, 23 септември 1966 година. Накратко казано, текстът бе сбит.

Хрк. Вангер съоб. в телефонно обаждане, че племенницата му (?) Хариет Улрика ВАНГЕР, родена на 15 ян. 1950 (16 г.), е изчезнала от дома си на о-в Хедебю в събота следоб. Подателят на сиг. изрази силно безпокойство.

В 11,20 бе записано, че П-014 (Полицейска кола? Патрул? Полицейски шлеп?) е бил изпратен на мястото.

В 11,35 някой друг с по-нечетлив почерк от този на Рютингер бе добавил следното: Пол. Магнусон докл., че мостът към о-в Хедебю все още е затворен. Трансп. с лодки. В полето имаше нечетлив подпис.

В 12,14 Рютингер се бе завърнал с нова информация: В тел. разг. пол. Магнусон от о-в Х-ю докл., че шестнайсетгод. Хариет Вангер е изчезнала от дома си в ранния съботен след. Сем. изразява гол. притеснение. Предпол. се, че не е спала в леглото си през нощта. Не би могла да напусне о-ва поради ПТП. Никой от запитаните чл. на сем. не зн. местонах. на Х. В.

12,19: Г. М. е инф. по тел. за случая.

Последната бележка бе от 13,42: Г. М. се нам. на о-в Х-ю; поема случая.

 

 

Още на следващата страница ставаше ясно, че Г. М. бе съкратено от криминален инспектор Густав Морел, който бе пристигнал с лодка на остров Хедебю, където бе поел командването и бе съставил официален доклад за изчезването на Хариет Вангер. За разлика от първите уводни бележки, пълни с ненужни съкращения, докладите на Морел бяха напечатани на машина и написани на разбираем език. Следващите страници съдържаха информация за предприетите мерки, а Микаел остана изненадан от нейната обективност и изчерпателност.

Морел бе подходил систематично. Първо бе разпитал Хенрик Вангер заедно с Изабела Вангер, майката на Хариет. След това последователно бе разговарял с Улрика Вангер, някой си Грегер Вангер, с брата на Хариет — Мартин Вангер, и с жена на име Анита Вангер. Микаел стигна до заключението, че редът, по който тези лица бяха разпитани, бе определен от значимостта им за разследването.

Улрика Вангер бе майката на Хенрик Вангер и очевидно статусът й в семейството напомняше на този на кралска вдовица. Улрика Вангер живееше в имението „Вангешка“ и нямаше с какво да помогне на разследването. Бе си легнала рано предната вечер и не бе виждала Хариет от няколко дни. Тя, изглежда, бе настоявала да се срещне с инспектор Морел само за да изрази мнението си, което гласеше, че полицията трябвало да предприеме незабавни действия.

Харалд Вангер бе брат на Хенрик и заемеше второ място в списъка на влиятелните членове на семейството. Той бе обяснил, че бил срещнал Хариет съвсем набързо, след като се прибрала вкъщи от празника в Хедестад, но не я бил виждал след инцидента на моста и нямал сведения къде се намирала в настоящия момент.

Грегер Вангер, брат на Хенрик и Харалд, бе съобщил, че бил срещнал изчезналото шестнайсетгодишно момиче по-рано през деня — след като се върнало от Хедестад, то дошло в кабинета на Хенрик Вангер, за да го помоли да разговарят. Грегер Вангер бе добавил също така, че той самият не говорил с нея, а само я поздравил набързо. Не знаел къде би могла да се намира, но бе изразил мнение, че тя най-вероятно е отишла при някоя приятелка, но е забравила да се обади и със сигурност скоро щяла да се появи отново. Той обаче не беше успял да отговори на въпроса как би могла да напусне острова в такъв случай.

Мартин Вангер бе разпитан най-набързо. Той бе ученик последна година в гимназията в Упсала и живееше там в дома на Харалд Вангер. За него обаче нямало място в колата на Харалд и затова бил взел влака, който пристигал в Хедебю толкова късно, че самият Мартин се озовал от погрешната страна на моста и успял да се добере до острова едва късно през нощта с една лодка. Бяха го разпитвали с надеждата, че сестра му може би се е свързала с него и му е намекнала, че възнамерява да избяга от къщи. Въпросът бил посрещнат с протести от страна на майката на Хариет, но инспектор Морел смяташе, че в настоящия момент можели да се надяват да е избягала. Мартин обаче не бе говорил със сестра си от лятната ваканция и нямаше никаква информация къде може да се намира.

Анита Вангер бе дъщеря на Харалд Вангер, но бе записана погрешно като „първа братовчедка“ на Хариет. Тя бе студентка първа година в Стокхолм и бе прекарала лятото в Хедебю. С Хариет били почти на една възраст и доста се сближили. Тя бе съобщила, че била дошла на острова заедно с баща си и нямала търпение да се срещне с Хариет, но така и не успяла да го стори. Анита Вангер бе споделила, че била доста разтревожена и че не било в стила на Хариет да изчезва нанякъде, без да съобщи на семейството си. Хенрик и Изабела Вангер бяха казали същото.

Инспектор Морел се бе разпоредил полицаите Магнусон и Бергман — патрул 014 — да организират първото търсене, докато все още било светло, а той самият същевременно бе разпитал членовете на семейството. Тъй като мостът все още бил затворен, нямало как да повикат подкрепление от брега; в първото търсене се включили трийсетина души на различна възраст и от различен пол, които по това време се намирали на острова. Този следобед били претърсени празните къщи на рибарското пристанище, плажовете край носа, гората в близост до града и така нареченият район Сьодерберг над рибарското пристанище. Той бил претърсен, след като някой подхвърлил идеята, че Хариет може би е отишла там заради по-добрия изглед към мястото на злополуката. Били изпратени патрули дори в Йостергорд и Гофридовата къща от другата страна на острова, където Хариет ходела понякога.

Издирването на Хариет Вангер обаче не дало резултат и било преустановено дълго след като мракът се спуснал над острова в десет вечерта. Температурата през нощта била паднала до около нулата.

Същия следобед инспектор Морел разположил щаба си в предоставения му от Хенрик Вангер салон, който се намирал на първия етаж в имението „Вангешка“. Той предприел редица действия.

Претърсил стаята на Хариет заедно с Изабела Вангер и се опитал да разбере дали нещо липсва — дрехи, някоя чанта или друго, което да свидетелства, че Хариет Вангер и избягала от къщи. Изабел Вангер не могла да помогне кой знае колко много и очевидно не била добре запозната с гардероба на дъщеря си. „Тя често носи дънки, но те всичките изглеждат еднакво.“ Дамската чанта на Хариет била намерена на бюрото й. Тя съдържала личната й карта, портмоне с девет крони и петдесет йоре, гребен, огледалце и носна кърпичка. След претърсването стаята на Хариет била запечатана.

Морел извикал доста хора на разпит, както членове на семейството, така и от персонала. Всички разпити били старателно описани.

Когато участниците в първото издирване се върнали с празни ръце, инспекторът взел решение да проведе едно по-щателно претърсване. През вечерта и последвалата я нощ били повикани подкрепления; Морел се свързал дори с председателя на Клуба по ориентиране в Хедестад и го помолил да помогне, като по телефона призове всички членове да се включат в търсенето. В дванайсет часа му съобщили, че петдесет и трима активни спортисти, най-вече юноши, щели да се явят в имението „Вангешка“ в седем часа на следващата сутрин. Хенрик Вангер бе подпомогнал издирването, като просто извикал част от работниците сутрешна смяна — около петдесет души от целулозния завод, притежание на концерна „Вангер“. Хенрик Вангер осигурил дори храна и напитки.

Микаел Блумквист можеше съвсем ясно да си представи разигралите се през това динамично денонощие сцени. Нямаше спор, че автомобилната катастрофа на моста бе допринесла за липсата на координация през първите часове; отчасти, защото значително бе намалила възможността да бъде повикано стабилно подкрепление от сушата, отчасти, защото повечето хора бяха сметнали, че няма как две толкова драматични събития, случили се на едно и също място, да не са свързани помежду си. След като цистерната била преместена, криминален инспектор Морел дори слязъл при моста, за да се увери, че Хариет Вангер по някакво злощастно стечение на обстоятелствата не е попаднала под катастрофиралите превозни средства. Това бе и единственото ирационално действие от страна на инспектора, което Микаел откри, тъй като имаше свидетели, които бяха видели изчезналото момиче на острова, след като катастрофата вече бе факт. Очевидно и на ръководещия разследването също му бе трудно да се освободи от мисълта, че едното злощастно събитие бе предизвикало другото, без да може да даде логично обяснение защо.

 

 

Надеждите, че случаят ще бъде разрешен бързо и ще има щастлив край, значително намалели през това първо денонощие, белязано от пълна суматоха. Постепенно се оформили две версии. Въпреки очевидните трудности, които Хариет Вангер би срещнала при опит незабелязано да напусне острова, Морел не искал да изключи възможността тя все пак да е избягала от къщи. Той взел решение да я обявят за издирване и наредил на патрулиращите полицаи в Хедестад да следят за изчезналото момиче. Дори се разпоредил един колега от криминалния отдел да разпита шофьора на автобуса и персонала на железопътната гара дали не са я виждали.

Вероятността Хариет Вангер да е станала жертва на злополука нараствала правопропорционално на липсата на сведения. Това била и основната версия на разследването през следващите дни.

Доколкото Микаел Блумквист можеше да прецени, мащабното претърсване, проведено два дни след изчезването на момичето, бе професионално организирано. То е било ръководено от полицаи и пожарникари, които има опит с подобни случаи. На остров Хедебю може и да има някои труднодостъпни места, но все пак площта му е ограничена, така че издирващите успели да го претърсят щателно през деня. Една полицейска лодка и двама доброволци с „Петешон“ претърсили, доколкото могли, заобикалящата го вода.

Издирването продължило и на следващия ден в намален състав. Този път патрулите били изпратени още веднъж в труднодостъпните райони, сред които били и така наречени Бефестнинегн^[6] — изоставени бункери, построени от бреговата охрана през Втората световна война. Този ден били претърсени дори скришни места, кладенци, външни постройки и изби, както и таваните на къщите в селото.

В една от бележките, направени след преустановяването на издирването на третия ден от изчезването на Хариет, прозираше явна фрустрация. В този момент Густав Морел, разбира се, не би могъл да знае, че никой друг няма да стигне по-далеч в разследването на случая от него. Той е бил объркан и не е могъл да реши каква следваща стъпка да предприеме или къде да продължи с издирването. Хариет Вангер сякаш била потънала вдън земя, с което се поставило и началото на четирийсетгодишното мъчение на Хенрик Вангер.