Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (7)

Глава 6
Четвъртък, 26 декември

Определеният от Микаел Блумквист срок от трийсет минути вече отдавна бе изтекъл. Часът бе четири и половина и бе немислимо да успее да се качи на следобедния влак. Но все още имаше надежда да хване вечерния в девет и половина. Той стоеше до прозореца, масажираше врата си и гледаше осветената сграда на църквата в другия край на моста.

Хенрик Вангер му бе показал албум със статии за случилото се, публикувани в местния вестник и в националните ежедневници. Явно случаят бе предизвикал доста голям интерес в медиите по онова време — все пак ставаше дума за безследно изчезнало момиче от известно семейство индустриалци. Но интересът спадаше, тъй като не бяха намерили тялото, и разследването стигаше до задънена улица. Въпреки че бе засегната една от водещите фамилии в сферата на промишлеността, случаят Хариет Вангер бе потънал в забрава от малко повече от трийсет и шест години. Преобладаващата версия в статиите от края на шейсетте беше, че момичето се е удавило, а тялото му е било отнесено в открито море — трагедия, която можеше да сполети всяко семейство.

Микаел обаче бе запленен от разказа на стареца въпреки здравия си разум. Но през кратката пауза, която Хенрик Вангер го бе помолил да направят, за да отиде до тоалетната, Микаел отново бе обзет от съмнения. Старецът обаче все още не беше приключил, а Микаел му бе обещал да го изслуша докрай.

— Какво й се е случило според вас? — попита Микаел, когато Хенрик Вангер се върна в стаята.

— Обикновено тук живеят двайсет и пет души, но заради фамилната среща на остров Хедебю през този ден имаше около шейсет. От тях могат да се изключат около двайсет, двайсет и пет. Мисля, че някой от останалите, най-вероятно член на семейството, е убил Хариет и е скрил тялото й.

— Имам дузина възражения.

— Нека ги чуем.

— Например, ако някой бе скрил тялото й, то все пак би трябвало да го намерите, ако издирването наистина е било толкова педантично, колкото твърдите.

— В интерес на истината то бе още по-обстойно, отколкото ти го представих. Едва когато започнах да мисля, че Хариет е станала жертва на убийство, ми хрумнаха различни варианти как тялото й би могло да изчезне. Не мога да докажа предположенията си, но поне звучат разумно.

— Добре, разказвайте.

— Хариет е изчезнала някъде към три часа. Свещеникът Ото Фалк я е видял в три без пет, докато е бързал към мястото на катастрофата. Горе-долу по същото време там пристигна и фотограф от местния вестник, който през следващия час направи голям брой снимки на драматичния инцидент. Ние, тоест полицията, разгледахме внимателно лентите и установихме, че Хариет не присъства на нито един от негативите; за сметка на това обаче всички останали лица, които се намираха в селцето, с изключение на съвсем малките деца, бяха заснети на поне една фотография.

Хенрик Вангер извади нов албум и го постави на масата пред Микаел.

— Тук са събрани направените през този ден снимки. Първата е от шествието по случай Деня на децата в Хедестад. Тя е дело на същия фотограф. Направена е около един и петнайсет и Хариет всъщност се вижда на нея.

Снимката бе заснета от втория етаж на една къща и изобразяваше улицата точно когато по нея преминаваше празничното шествие от камиони с клоуни и момичета по бански. Тротоарът бе претъпкан със зрители. Хенрик Вангер посочи едно лице от тълпата.

— Това е Хариет. Около два часа преди да изчезне, когато беше в центъра с няколко съученици. Това е последната й снимка. Има още една интересна фотография.

Хенрик Вангер разлисти албума напред. В него имаше още стотина снимки или шест ленти, запечатали моменти от мястото на катастрофата на моста. На Микаел му дойде в повече изведнъж да види разказаната му история под формата на контрастни черно-бели снимки. Фотографът явно бе добър и беше успял да улови настъпилия след инцидента хаос. Голяма част от фотографиите изобразяваха спасителните действия край преобърнатата цистерна. Микаел с лекота разпозна четирийсет и шест годишния жестикулиращ Хенрик Вангер, целият подгизнал в мазут.

— Това е брат ми Харалд. — Старецът посочи мъж със сако, който се бе навел леко напред и сочеше нещо в смачканата кола, където бе заклещен Аронсон. — Брат ми Харалд не е особено приятен човек, но мисля, че можем да го извадим от списъка на заподозрените. Той бе на моста през цялото време, с изключение на един кратък момент, когато бе принуден да дотича обратно в къщата, за да си смени обувките.

Хенрик Вангер продължи да разгръща напред. Снимките се редяха една след друга. Зяпачите на плажа. Смачканата кола на Аронсон. Ситуацията като цяло. Имаше и няколко увеличени фотографии, заснети с телеобектив.

— Това тук е интересна снимка — рече Хенрик Вангер. — Доколкото можем да определим, тя е направена към четири без двайсет, четири без петнайсет, тоест около четирийсет и пет минути след като Хариет среща свещеника Фалк. Вгледай се в нашата къща, в прозореца по средата на втория етаж. Това е стаята на Хариет. На предната снимка прозорецът е затворен, а тук е отворен.

— Някой се е намирал в стаята на Хариет по това време.

— Разпитах всички. Никой не иска да признае, че го е отварял.

— Което означава, че това е сторила самата Хариет и следователно е била жива по това време, или пък, че някой ви е излъгал. Но защо му е на убиеца да ходи в стаята й и да отваря прозореца? А и защо някой би лъгал?

Хенрик Вангер поклати глава. Нямаше отговор на тези въпроси.

— Хариет е изчезнала около три часа или малко след това. Тези снимки ни дават известна представа къде са се намирали хората от острова в този момент. Именно благодарение на тях мога да изключа една част от списъка на заподозрените. Аналогично в него мога да включа други лица, които не са попаднали в обектива на фотографа в тази времева граница.

— Не отговорихте на въпроса ми как според вас е изчезнало тялото. Предполагам, че обяснението е съвсем просто. Като при добрите стари фокуси.

— Всъщност има няколко напълно възможни начина да извършиш престъплението. Убиецът я е нападнал около три часа. Тя или той не е използвал оръжие, в противен случай бихме намерили следи от кръв. Предполагам, че Хариет е била удушена, и то тук, зад оградата на двора; това място е недостъпно за обектива на фотографа, а не се вижда и от къщата. Има малка пряка пътека, която води от дома на свещеника, където Хариет е видяна за последно, до къщата. Днес там има малка градинка и морава, но през 1966 година мястото бе покрито с чакъл и се използваше като паркинг. Единственото, което убиецът е трябвало да направи, е да отвори багажника на някоя кола и да напъха вътре тялото на Хариет. Когато започнахме да я издирваме на следващия ден, на никого не му минаваше през ума, че може би бе извършено престъпление — насочихме цялото си внимание към бреговете, постройките и гората в близост до селцето.

— Тоест никой не е погледнал в багажника на колите.

— А на следващата вечер пътят бе отворен, така че убиецът спокойно би могъл да се качи в автомобила си, да премине по моста и да скрие тялото някъде другаде.

Микаел кимна.

— Съвсем под носа на издирващите. Ако нещата наистина са се развили така, говорим за доста хладнокръвен престъпник.

Хенрик Вангер се разсмя горчиво.

— Току-що направи точна квалификация на голяма част от членовете на семейство Вангер.

 

 

Те продължиха да дискутират и по време на вечерята, която бе сервирана в шест. Ана бе приготвила печен заек с желе от касис и картофи. Хенрик Вангер поднесе гъсто червено вино. Той смяташе, че е крайно време да направят своите обобщения.

— Признавам, че историята ви е интригуваща. Но продължавам да не разбирам защо сте избрали мен.

— Всъщност вече ти обясних. Искам да открия негодника, който уби внучката на брат ми. Това е причината, поради която искам да те наема.

— Защо?

— Микаел, в продължение на трийсет и седем години толкова много мислих какво би могло да се е случило с Хариет, че почти стигнах до лудост. През годините посвещавах все по-голяма част от свободното си време да я търся.

Той млъкна, свали очилата си и се загледа в някакво невидимо петънце на стъклото. След това впери поглед в Микаел.

— Ако трябва да съм съвсем честен с теб, изчезването на Хариет бе причината да се оттегля от управлението на концерна. Най-лошото е, че вместо времето да излекува болката, то я усили. През 1970 година имаше период, през който мечтаех единствено за малко спокойствие. По това време Мартин вече бе станал член на управата и постепенно пое по-голямата част от моите задължения. През 1976 година се оттеглих напълно и Мартин зае поста на управителен директор. Аз все още имам запазено място в борда, но почти не съм работил, откакто навърших петдесет. През последните трийсет години не е минал и ден, в който да не мисля за изчезването на Хариет. Може би смяташ, че съм обсебен от това, поне мнението на повечето от роднините ми е такова. И може би са прави.

— Това е ужасна трагедия.

— Нещо повече. Тя разби живота ми. Това чувство ставаше все по-осезаемо с течение на времето. Ти познаваш ли се добре?

— Да, естествено.

— И аз смятам така за себе си. Не мога да се освободя от случилото се. Но чувствата ми се промениха през годините. В началото скърбях. Исках да я открия и поне да я погреба. Тогава исках да отдам на Хариет нужното й уважение.

— Как точно са се променили?

— Днес искам повече да открия хладнокръвния престъпник. Но смешното е, че колкото повече остарявам, толкова повече търсенето ми се превръща във всепоглъщащо хоби.

— Хоби?

— Да, предпочитам да използвам тази дума. Аз не се отказах, дори и след като полицейското управление навлезе в задънена улица. Стараех се да подхождам систематично и точно. Събрах цялата информация, която успях да открия — снимките, които ти показах, и полицейските доклади. Записах разказите на всички хора за това какво са правили през този ден. С други думи, посветих целия си живот в търсене на факти за един-единствен ден.

— Предполагам, осъзнавате, че след трийсет и шест години самият убиец вероятно също е мъртъв и погребан.

— Не мисля.

Решителността в гласа на стареца удиви Микаел.

— Нека се навечеряме и отново ще се качим горе. Имам да споделя с теб още една подробност, преди да приключа с разказа си. Тя е и най-удивителната в цялата история.

 

 

Лисбет Саландер паркира королата с автоматични скорости до гарата за крайградски влакове в Сюндберг. Бе взела назаем тойотата от автомобилния парк на „Милтън Секюрити“. Всъщност не бе поискала разрешение, но пък, от друга страна, Армански не й бе забранил изрично да използва някой от автомобилите на „Милтън“. „Рано или късно, помисли си тя, ще трябва да си купя кола.“ Имаше мотоциклет втора употреба от категорията „леки“^[1] — кавазаки 125 кубика, който караше през лятото. През зимата го прибираше в мазето си.

Саландер се разходи до улица „Хьогклинтавеген“ и точно в шест позвъни на домофона. Ключалката щракна след няколко секунди, жената се качи на втория етаж и позвъни на вратата с табелка, на която бе изписано непретенциозното име Свенсон. Тя нямаше ни най-малка представа кой беше Свенсон, нито пък дали в апартамента изобщо живееше човек с подобно име.

— Здравей, Plague^[2] — поздрави тя.

— Wasp^[3]. Ти ме търсиш, само когато ти трябва нещо.

Мъжът, който бе три години по-голям от Лисбет Саландер, бе висок 189 сантиметра и тежеше 152 килограма. Самата тя бе 154 сантиметра, тежеше 42 килограма и винаги се бе чувствала като джудже до Plague. В апартамента му, както обикновено, бе тъмно; гореше само една лампа в спалнята, която той използваше за кабинет, а светлината й се процеждаше в коридора. Носеше се миризма на застояло и плесен.

— Ами да, Plague, защото ти никога не се къпеш и тук вони на умрели мишки. Ако ти се случи някой ден да излезеш навън, бих те посъветвала да си купиш сапун. Продава се в „Консум“.

Той се усмихна леко, но не отговори, вместо това й направи знак с ръка да го последва в кухнята. Седна на масата, без да запали лампата. Единственият източник на светлина в стаята бяха уличните лампи до прозореца.

— И мен не ме бива кой знае колко в чистенето, но ако старите картонени кутии за мляко се вмиришат, ги събирам и ги изхвърлям.

— Аз съм пенсионер по болест — каза той. — Асоциален съм.

— И затова държавата ти даде апартамент и те забрави. Не те ли е страх, че съседите някога ще се оплачат и социалните ще дойдат на проверка? Тогава може да те пратят в лудница.

— Имаш ли нещо за мен?

Лисбет Саландер дръпна ципа на джоба на якето си и извади пет хиляди крони.

— Само толкова мога да ти дам. Това са мои лични пари. Теб не мога да те представя като разход.

— Какво искаш?

— Маншетът, за който говореше преди два месеца. Готов ли е?

Той се усмихна и постави един предмет на масата пред нея.

— Обясни ми как работи.

Тя слушаше изключително внимателно през следващия един час. След това изпробва маншета. Plague може и да беше асоциален, но без съмнение бе гений.

 

 

Хенрик Вангер се спря до бюрото си и изчака Микаел отново да му обърне внимание. Микаел погледна ръчния си часовник.

— Споменахте за някаква удивителна подробност?

Хенрик Вангер кимна.

— Аз съм роден на 1 ноември. Когато Хариет бе на осем, ми направи специален подарък — една картина. Хербаризирано цвете, поставено в обикновена рамка.

Хенрик Вангер заобиколи бюрото си и посочи първата картина. Камбанка. Цветето бе закрепено нескопосано и непрофесионално.

— Това бе първата картина. Получих я през 1958 година.

Той посочи следващата рамка.

— 1959 — Лютиче. 1960 — Паричка. Това се превърна в традиция. Тя създаваше картината през лятото и я пазеше до рождения ми ден. Винаги ги закачах тук, на тази стена. Хариет изчезна през 1966 година и традицията прекъсна.

Хенрик Вангер замълча и посочи едно празно място в редицата от картини. Микаел усети внезапно как косата му настръхна. Цялата стена бе покрита с хербаризирани цветя.

— През 1967, една година след изчезването й, получих това за рождения си ден. Виолетка.

— Как я получихте? — попита Микаел с приглушен глас.

— По пощата, увита в подаръчна хартия и поставена в пощенски плик с въздушни мехурчета. Пакетът бе изпратен от Стокхолм. Не бе посочен подател. Нямаше и писмо.

— Искате да кажете… — Микаел махна с ръка.

— Това, че може би аз бях причината за убийството на Хариет, ме подлудяваше. Не бе тайна, че с нея имахме специална връзка и че я приемах като своя дъщеря.

— Какво искате от мен? — попита Микаел остро.

 

 

Когато Лисбет Саландер паркира обратно тойотата в подземния гараж на „Милтън Секюрити“, реши да отиде до тоалетна горе в офиса. Тя отвори с пропуска си и се качи директно на третия етаж, защото не искаше да минава през главния вход на втория етаж, където работеха дежурните. Лисбет мина през тоалетната и си взе кафе от автомата за еспресо, който Драган Армански бе решил да купи, когато най-накрая осъзна, че Лисбет Саландер никога няма да започне да приготвя кафе само защото някой очакваше това от нея. После отиде в кабинета си и метна коженото си яке на един стол.

Кабинетът й имаше кубична форма с размери два на три метра и бе отделен със стъклена стена. Мебелировката се състоеше от бюро с поостарял настолен компютър Dell, един стол, кошче за отпадъци, телефон и етажерка. На етажерката имаше няколко телефонни указателя и три празни бележника. Двете чекмеджета на бюрото съдържаха няколко изхабени химикалки, кламери и бележник. На перваза на прозореца имаше умряло цвете с кафяви изсъхнали листа. Лисбет Саландер огледа замислено цветето, сякаш го виждаше за първи път. След това го грабна решително и го хвърли в кошчето за отпадъци.

Тя рядко вършеше някаква работа в кабинета си и стъпваше в него може би около дузина пъти годишно, най-вече когато искаше да се усамоти и да преработи някой доклад, преди да го предаде. Драган Армански беше настоял тя да има свое собствено кътче. Мотивът му бе, че по този начин ще се чувства като част от компанията, въпреки че работеше на хонорар. Тя обаче подозираше, че Армански се надява така да може да я държи под око и да се намесва в личните й дела. В началото й отредиха кабинет в дъното на коридора. Той представляваше по-голяма стая, която трябваше да дели с един колега. Но тъй като нея никога я нямаше, началникът й накрая я премести в миниатюрната стаичка в края на коридора, която никой не използваше.

Лисбет Саландер извади маншета, който бе получила от Plague. Тя постави предмета на бюрото пред себе си, загледа се замислено в него, прехапа долната си устна и се вглъби.

Минаваше единайсет и половина и тя бе сама на етажа. Изведнъж й стана скучно.

Изправи се след миг, отиде до другия край на коридора и натисна вратата на кабинета на Армански. Бе заключена. Тя се огледа. Вероятността някой да се появи в коридора в дванайсет часа на 26 декември бе съвсем минимална. Тя отвори вратата с копие на главния ключ на компанията, което бе извадила незаконно няколко години по-рано.

Кабинетът на Армански бе обширен — с бюро, фотьойли за посетителите и малка конферентна маса за осем души в единия ъгъл. Блестеше от чистота. Тя отдавна не бе тършувала в стаята на шефа си, а сега така или иначе беше в офиса… Прекара един час на бюрото му и се осведоми как се развива разследването на един евентуален корпоративен шпионин, кои служители бяха назначени „под прикритие“ в една компания, където вилнееше организирана банда крадци, както и какви свръхсекретни мерки бяха предприети в защита на една клиентка, която се страхуваше, че бащата на децата й би могъл да ги отвлече.

Накрая върна всички документи по местата им, заключи вратата на кабинета на Армански и се прибра пеша в апартамента си на улица „Лундгатан“. Бе доволна от деня.

 

 

Микаел Блумквист отново поклати глава. Хенрик Вангер бе седнал зад бюрото си и го наблюдаваше спокойно, сякаш вече бе подготвен за всички евентуални възражения.

— Не съм сигурен дали някога ще узнаем истината, но не искам да си отида от този свят, без да направя един последен опит — рече старецът.

— Това е лудост — констатира Микаел.

— Защо?

— Чух достатъчно. Хенрик, разбирам мъката ви, но ще съм честен с вас. Това, което ме молите да направя, е пълна загуба на време и пари. Искате от мен да разреша като с магия една мистерия, оказала се непосилна за криминалисти и професионални следователи, които разполагат с далеч по-големи ресурси. Молите ме да разреша престъпление почти четирийсет години след извършването му. Как бих могъл да се справя?

— Все още не сме обсъдили хонорара ти — възрази Хенрик Вангер.

— Няма нужда.

— Не мога да те принудя да приемеш, ако не искаш. Но чуй какво мога да ти предложа. Дирх Фроде вече е оформил един договор. Детайлите подлежат на обсъждане, но договорът е много прост и единственото, което му липсва, е подписът ти.

— Хенрик, няма смисъл. Не мога да разреша загадката около изчезването на Хариет.

— Договорът не те и задължава да го правиш. Единственото, което искам от теб, е да дадеш най-доброто от себе си. Ако не успееш, ще приема, че такава е волята на Господа или на съдбата — в случай, че не вярваш в Бог.

Микаел въздъхна. Чувстваше се все по-неудобно и му се искаше да приключи посещението си в Хедебю, но въпреки това отстъпи.

— Слушам ви.

— Искам в продължение на една година да живееш и работиш тук, в Хедебю. Искам да прегледаш цялата информация от разследването на изчезването на Хариет, лист по лист. Искам да погледнеш на фактите от друг ъгъл. Искам да поставиш под съмнение всички направени заключения, както би постъпил един разследващ журналист. Искам да следиш за това, което аз, полицията и другите следователи сме пропуснали.

— Молите ме да изоставя целия си живот и кариерата си за една година и да се отдам на нещо, което е пълна загуба на време.

Хенрик Вангер внезапно се усмихна.

— Що се отнася до кариерата ти, и двамата знаем, че тя в момента е в застой.

Микаел нямаше как да възрази на тази реплика.

— Искам да купя година от живота ти. Предлагам ти работа. Заплата, която едва ли можеш да получиш другаде. Ще ти плащам двеста хиляди крони месечно, тоест 2,4 милиона общо, ако се съгласиш да останеш цялата година.

Микаел бе като онемял.

— Не храня илюзии. Знам, че шансът да успееш е минимален, но ако ти въпреки всичко разрешиш загадката, ще получиш бонус — ще удвоя възнаграждението ти от 2,4 на 4,8 милиона крони. Но нека проявим щедрост и да закръглим на пет милиона.

Хенрик Вангер се облегна назад и наклони глава.

— Мога да преведа парите в която сметка ми кажеш, навсякъде по света. Можеш да ги получиш и в брой в куфар — от теб зависи дали искаш да ги декларираш като доход.

— Това е… лудост — запелтечи Микаел.

— Защо? — попита Хенрик Вангер спокойно. — Аз съм прехвърлил осемдесетте и все още съм с всичкия си. Притежавам огромно състояние, с което мога да разполагам както намеря за добре. Бездетен съм, а и нямам ни най-малкото желание да подаря парите на някой роднина, когото ненавиждам. Направил съм завещание, съгласно което по-голямата част от парите ми ще бъде дарена на Световната фондация за защита на природата. Няколко души, които са ми близки, също ще получат значителни суми — сред тях е и Ана.

Микаел Блумквист поклати глава.

— Опитай се да ме разбереш. Аз съм стар и скоро ще си отида от този свят. В този живот има само едно нещо, което искам — отговор на въпроса, който ме измъчва вече почти четири десетилетия. Не вярвам, че ще го получа, но разполагам с достатъчно лични средства, за да направя един последен опит. Нима е неразумно да отделя част от богатството си за тази цел? Дължа го на Хариет. А и на себе си.

— Ще похарчите няколко милиона крони за едното нищо. Всичко, което трябва да направя, е да подпиша договора и после една година да си клатя краката.

— Няма да стане така. Дори точно обратното — ще работиш по-здраво, отколкото когато и да било през живота си.

— Как може да сте толкова сигурен?

— Защото мога да ти предложа нещо, което няма как да купиш с пари, но за което мечтаеш повече от всичко друго на света.

— И какво е то?

Хенрик Вангер присви очи.

— Ханс-Ерик Венерстрьом. Имам доказателства, че е мошеник. Той започна кариерата си именно в моята компания преди трийсет години и аз мога да ти поднеса главата му на тепсия. Разреши загадката — и ще превърнеш загубата си в съда в репортажа на годината.