Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (6)

Глава 5
Четвъртък, 26 декември

За първи път от началото на монолога на Хенрик Вангер на стареца му се удаде да стъписа Микаел. Журналистът се видя принуден да го помоли да повтори още веднъж казаното, за да е сигурен, че е чул правилно. Нищо в статиите, които бе прочел, не загатваше, че в сърцето на семейство Вангер е било извършено убийство.

— Това се случи на 22 декември 1966 година. Хариет бе на шестнайсет, току-що бе започнала втората си година в гимназията. Бе събота — най-ужасният ден в живота ми. Връщал съм се толкова пъти към събитията от онзи ден, че мога да опиша всяка минута от него, без най-важното.

Той махна с ръка.

— Голяма част от рода се бе събрала тук, в къщата, за ужасната ежегодна вечеря, на която акционерите в концерна „Вангер“ обсъждаха семейния бизнес. Дядо ми беше поставил началото на тази традиция, която често бе отбелязвана с кошмарни тържества. Тя бе изкоренена през 1980 година, когато Мартин чисто и просто реши, че всички дискусии по повод на концерна ще бъдат провеждани на редовните заседания и срещи на ръководството. Това е най-доброто решение, което някога е вземал. Семейството не се е събирало на подобни срещи от двайсет години.

— Вие казахте, че Хариет е била убита…

— Почакай. Нека ти разкажа какво се случи. Значи, бе събота. На този ден се отбелязваше денят на детето и спортният клуб в Хедестад бе организирал празнично шествие. Хариет бе ходила до центъра заедно с няколко съученици, за да погледа. Върна се тук, на остров Хедебю, малко след два часа следобед. Вечерята бе планирана за пет и тя щеше да присъства на нея заедно с останалите деца в семейството.

Хенрик Вангер се изправи и отиде до прозореца. Направи знак на Микаел да се приближи и посочи с ръка:

— В два и петнайсет, само няколко минути след като Хариет се бе прибрала, долу, на моста, стана ужасна катастрофа. Мъж на име Густав Аронсон, брат на един фермер, чийто чифлик „Йостергорд“ се намира малко по-навътре на острова, навлязъл върху моста и се сблъскал челно с цистерната за гориво, която идваше насам, за да ни достави мазут. Причините за катастрофата така и не се изясниха. И в двата края на моста има добра видимост, но шофьорите карали с висока скорост и вместо да се отърват с лека злополука, се бяха озовали в същинска катастрофа. Шофьорът на цистерната се опитал да избегне сблъсъка и вероятно инстинктивно завъртял кормилото. Ударил се в парапета и се преобърнал. Цистерната застанала напречно на моста, а ремаркето й увиснало във въздуха от противоположния му край… Един метален прът пробил като копие резервоара и леснозапалимият мазут започнал да се лее навън. По същото време Густав Аронсон бил заклещен в автомобила си и не спирал да крещи, измъчван от ужасни болки. Шофьорът на цистерната също бил ранен, но успял да се измъкне.

Старецът се замисли за миг и отново седна.

— Всъщност катастрофата няма нищо общо с Хариет. Въпреки това обаче тя изигра особена роля в последвалите събития. Настъпи пълен хаос, хората се втурнаха да помагат. Имаше голяма опасност от пожар и всички служби бяха вдигнати под тревога. Полицията, бърза помощ, спасителната служба, пожарната, медиите и куп любопитни зяпачи пристигнаха за нула време. Всички се събраха, разбира се, на брега. Ние от острова правехме всичко възможно да измъкнем Аронсон от смачканата кола, което се оказа дяволски трудно. Той бе здраво заклещен, а освен това и сериозно ранен.

— Опитахме да го извадим с голи ръце, но не успяхме. Ламарините трябваше да се разрежат с ножици за метал или трион. Проблемът бе, че не можехме да предприемем нищо, което би могло да предизвика искра; стояхме насред море от мазут до преобърнатата цистерна. Ако тя експлодираше, с нас бе свършено. Освен това мина доста време, преди да получим помощ от брега; цистерната беше заприщила целия мост, а да се качиш на нея, бе като да стъпиш върху бомба.

Микаел все още имаше чувството, че старецът му разказва една добре премислена и режисирана история с цел да привлече интереса му. Но също така трябваше да признае, че Хенрик Вангер бе умел разказвач, който знаеше как да омае слушателите. За сметка на това обаче все още нямаше никаква идея как щеше да свърши всичко.

— Важното в случая е, че заради катастрофата мостът бе затворен през следващото денонощие. Спасителите успяха да изпомпат останалото гориво, да вдигнат цистерната и да отворят моста за преминаващи едва късно вечерта в неделя. През тези близо двайсет и четири часа остров Хедебю бе откъснат от света. Единственият начин да стигнеш до сушата бе, като се качиш на лодката на противопожарната охрана, която трябваше да превозва хората от кея за лодки на острова до рибарското пристанище под църквата на отсрещния бряг. В началото лодката бе използвана единствено от спасителите. Извозването на частни лица започна едва късно вечерта в събота. Разбираш ли значението на този факт?

Микаел кимна.

— Предполагам, че се е случило нещо с Хариет на острова, и списъкът на заподозрените се свежда до ограничения брой хора, които са се намирали тук по това време. Един вид „мистерия в заключената стая“, само че вместо стая тук имаме остров.

Хенрик Вангер се усмихна иронично.

— Микаел, не можеш да си представиш колко си прав. Дори и аз съм чел Дороти Сеърс^[1]. Ето и фактите: Хариет пристигна на острова около два и десет. Ако броим децата и половинките на семейните ми роднини, гостите в дома ми стават около четирийсет. Като включим персонала и обитателите на имението, получаваме шейсет и четири души. Част от тях — тези, които възнамеряваха да останат за през нощта — бяха заети да се настаняват в околните имения или в стаите за гости. По-рано Хариет живееше в една къща от другата страна на пътя, но както вече ти казах, нито баща й Готфрид, нито майка й Изабела бяха стабилни родители и аз не можех да я гледам как страда. Не успяваше да се концентрира върху ученето и през 1964 година, когато бе на четиринайсет, я прибрах в дома си. Изабела бе доволна, че вече нямаше да носи отговорност за нея. Хариет получи стая на този етаж и живя тук две години. Та тя се прибра именно тук през онзи ден. Знаем, че се е спряла на двора да размени няколко думи с Харалд Вангер, това е един от по-големите ми братя. След това се качи в тази стая при мен. Каза ми, че иска да говорим за нещо. Точно в този момент при мен бяха няколко други членове на семейството и нямах възможност да й обърна внимание. Но тя бе много настоятелна и аз й обещах, че ще отида в стаята й веднага щом се освободя. Тя кимна и излезе ето през тази врата. Тогава я видях за последен път. След няколко минути стана катастрофата на моста и настъпилият хаос провали всички планове за деня.

— Как умря тя?

— Почакай. Нещата не са толкова прости, така че трябва да ти разкажа историята в хронологична последователност. След катастрофата хората зарязаха всичко и се втурнаха да помагат. Аз бях… поех ръководството на спасителните действия и бях страшно зает през следващите няколко часа. Знаем, че Хариет също слезе при моста веднага след инцидента, няколко души я бяха видели, но аз наредих всички, които не участваха в спасяването на Аронсон, да се разотидат заради опасността от експлозия. На мястото на катастрофата останахме пет души. Аз и брат ми Харалд. Мъж на име Магнус Нилсон, който се грижеше за имението ми. Сикстен Нурдландер, дървосекач, който притежаваше къща при рибарското пристанище, и Йеркер Аронсон. Той бе само шестнайсетгодишен и всъщност трябваше да го пратя да си върви, но Аронсон в колата беше чичо му. Младежът бе тръгнал с колелото си към града и бе стигнал до моста само няколко минути след злополуката. Към три без двайсет Хариет е била долу, в кухнята. Изпила е чаша мляко и е разменила няколко думи с готвачката Астрид. Наблюдавали са суматохата при моста през прозореца. В три без пет Хариет минава през двора. Тогава я вижда майка й, Изабела, но не разговарят. Няколко минути по-късно среща Ото Фалк, пастора на църквата в Хедебю. По онова време домът му се намираше на мястото на къщата на Мартин Вангер, което ще рече, че свещеникът живееше от тази страна на моста. Той бе настинал и по време на катастрофата си почивал в леглото; беше проспал цялата драма. Бяха му се обадили току-що и той веднага се бе отправил към мястото на инцидента. Хариет се опитала да го спре и да му каже нещо, но той махнал с ръка и я подминал. Ото Фалк е последният човек, който я е видял жива.

— Как умря тя? — повтори въпроса си Микаел.

— Не знам — отвърна Хенрик Вангер с измъчен поглед. — Успяхме да измъкнем Аронсон от колата едва в пет часа следобед. Между другото, той оцеля, въпреки тежките си наранявания, а малко след шест опасността от пожар вече бе отминала. Островът все още бе изолиран, но нещата бяха започнали да се успокояват. Открихме, че Хариет я няма, едва в осем, когато седнахме на масата, за да изядем позакъснялата вечеря. Изпратих една нейна братовчедка да я доведе от стаята й, но тя се върна и каза, че не е могла да я намери. Тогава не отдадох значение на думите й; реших, че сигурно е излязла на разходка или пък не е разбрала, че вечерята е сервирана. Цялата вечер мина в различни спорове със семейството. Едва на следващата сутрин, когато Изабела се опита да се свърже с мен, осъзнахме, че не знаехме къде е Хариет и че никой не я бе виждал от предния ден.

Той разтвори ръце.

— От този ден нататък Хариет Вангер се смята за безследно изчезнала.

— Изчезнала? — повтори като ехо Микаел.

— През всичките тези години не можахме да открием дори и най-малка следа от нея.

— Но ако е изчезнала, как така си сигурен, че някой я е убил?

— Разбирам възражението ти. Мислил съм по този въпрос. Когато даден човек изчезне безследно, има четири възможности. Може да се е скрил някъде по собствено желание. Може да е загинал при злополука. Може да е извършил самоубийство или да е станал жертва на престъпление. Обмислил съм всички възможности до една.

— Значи мислиш, че някой е отнел живота й. Но защо?

— Защото това е единственият разумен извод.

Хенрик Вангер вдигна пръст.

— В началото се надявах, че е избягала. Но дните минаваха и аз осъзнах, че нещата стоят по друг начин. Какво имам предвид. Как едно шестнайсетгодишно момиче, израснало в сравнително затворена среда, макар и да се отличава с безспорна находчивост, би могло да се справи съвсем само в големия свят, да се скрие някъде и така да прикрие следите си, че никой да не го открие? Откъде би могло да се сдобие със средства? А дори и да си намери работа, би трябвало да посочи адрес, където да получава известия за дължимите данъци.

Той вдигна още един пръст.

— После естествено реших, че й се е случило някакво нещастие. Би ли ми направил една услуга — отиди до бюрото и отвори най-горното чекмедже. Там ще намериш карта.

Микаел изпълни молбата на стареца и разгърна картата върху масата за сервиране. Остров Хедебю бе къс земя с неправилна форма, дълъг около три километра и широк около километър, километър и половина. Голяма част от острова бе покрита с гори. Жилищните постройки бяха разположени предимно около моста и къщите край пристана. На отвъдната страна на острова се намираше чифликът „Йостергорд“, откъдето Аронсон бе започнал злощастното си пътуване.

— Не забравяй, че няма как да е напуснала острова — подчерта Хенрик Вангер. — Тук, на остров Хедебю, човек може да стане жертва на същите злополуки, както навсякъде другаде. Може да те удари гръм, но този ден нямаше буря. Може да те стъпче кон, да паднеш в кладенец или в някоя скална пропаст. Има стотици начини да загинеш в резултат на нещастен случай. Мислил съм върху повечето.

Той вдигна трети пръст.

— Има едно „но“, което се отнася до третата възможност — че момичето се е самоубило, напук на всички очаквания. Тогава тялото й би трябвало да се намира някъде на този ограничен къс земя.

Хенрик Вангер удари с ръка по масата, точно в центъра на картата.

— В дните след изчезването й претърсихме целия остров надлъж и нашир — всяка канавка, поле, пропаст и паднало дърво.

Старецът отмести поглед от Микаел и се загледа през прозореца в мрака навън. Гласът му се сниши и стана по-искрен.

— Аз продължих да я търся и през есента, след като издирването бе приключило и хората се бяха отказали. През свободното от работа време се отправях на дълги разходки по целия остров. Зимата дойде, а още не бяхме открили и следа от нея. Продължих отново напролет, докато не осъзнах, че е безсмислено. През лятото назначих трима мъже, които познаваха добре гората. Те отново претърсиха острова с кучета, обучени да откриват трупове. Провериха старателно всеки квадратен метър. Към този момент вече бях започнал да мисля, че не е изключено някой да й е сторил зло. Това, което мъжете всъщност търсеха, бе евентуален гроб, където може би бяха скрили тялото й. Издирването продължи три месеца. Не открихме и следа от Хариет. Сякаш бе потънала вдън земя.

— Идват ми наум няколко възможности — възрази Микаел.

— Нека да ги чуем.

— Би могла да се е удавила или да се е хвърлила в морето. Това все пак е остров, а водата може да заличи почти всички следи.

— Така е. Но вероятността не е голяма. Помисли върху следното: Ако Хариет бе станала жертва на злополука и се бе удавила, то, логично погледнато, това би трябвало да е станало някъде в района на селцето. Не забравяй, че през последните няколко десетилетия на Хедебю не се бе случвало нищо по-драматично от инцидента на моста и последвалата го олелия, така че не ми се вярва едно шестнайсетгодишно момиче да избере да се разхожда до другия края на острова в такъв момент. Има един още по-важен детайл — продължи той. — Водите тук са относително спокойни, без много течения, а вятърът по това време на годината духа от север или североизток. Ако нещо попадне във водата, то ще бъде изхвърлено някъде на отсрещния бряг, а почти по цялата му дължина има селища. Не си мисли, че не допуснахме и този вариант; претърсихме с драга всички места, където би могла да падне. Освен това наех няколко младежи от клуба за гмуркачи в Хедестад. Те цяло лято внимателно претърсваха дъното на пролива и край бреговете… Никаква следа. Убеден съм, че тялото й не е било във водата. В противен случай щяхме да го открием.

— Но не би ли могло да й се е случило нещо някъде другаде? Да, мостът е бил затворен, но отсрещният бряг не е далеч. Би могла да доплува дотам или да се качи на някоя лодка с гребла.

— Бе краят на септември и водата беше толкова студена, че на Хариет едва ли би й хрумнало да се къпе насред цялата суетня. Но ако все пак бе решила да стигне с плуване до другия бряг, задължително щеше да бъде забелязана и да предизвика голяма олелия. На моста имаше около дванайсет души, а край водата стояха още двеста-триста зяпачи, които наблюдаваха случващото се.

— Ами вторият вариант, с лодката?

— Не. Този ден на остров Хедебю имаше точно тринайсет лодки. Повечето лодки за разходка вече бяха издърпани на сушата. По-долу във водата, край стария пристан, имаше две лодки „Петерсон“. От седемте плоскодънни лодки пет бяха изтеглени на сушата. Последните две се намираха до дома на свещеника: едната бе на брега, а другата — в морето. От другата страна на острова, край чифлика „Йостергорд“, имаше една моторница и още една плоскодънна лодка. Обходихме ги до една, всичките бяха на местата си. Ако тя все пак се бе качила на някоя, за да стигне до другия бряг, то щеше да бъде принудена да я остави там.

Хенрик Вангер вдигна четвърти пръст.

— Следователно остава само една разумна възможност и тя е, че Хариет не е изчезнала по своя воля. Някой й е сторил зло и се е отървал от тялото.

 

 

Лисбет Саландер прекара втория ден на Коледа със спорната книга на Микаел Блумквист, посветена на икономиката. Тя бе дебела двеста и десет страници. Заглавието й бе „Кръстоносците“. Имаше и подзаглавие — „Порицаване на икономическите репортери“. Модерният дизайн на корицата бе дело на Кристер Малм. Тя изобразяваше Стокхолмската борса. Кристер Малм бе обработил снимката в програмата „Фотошоп“ и на читателя му трябваше малко време да разбере, че сградата всъщност се носеше във въздуха. Липсваше основа. Едва ли би могло да има друга обложка, която по-ясно да загатва посланието на книгата.

Саландер констатира, че Блумквист имаше невероятен стил на писане. Книгата бе откровена и интригуваща и дори читател, незапознат с тънкостите на икономическата журналистика, можеше да открие в нея нещо за себе си. Тонът бе хаплив и саркастичен, но най-вече — убедителен.

Първата глава бе своеобразно хвърляне на ръкавицата, а Блумквист изобщо не си поплюваше. През последните двайсет години шведските икономически журналисти се бяха превърнали в група некомпетентни марионетки, които имаха твърде високо мнение за себе си и бяха неспособни да мислят критично. Той си бе извадил това заключение заради многото случаи, в които икономическите журналисти се задоволяваха да предават буквално, без ни най-малко възражение, изказванията на изпълнителните директори на различни предприятия и на борсовите спекуланти, дори когато бе очевидно, че думите им бяха лъжливи и подвеждащи. Следователно подобни журналисти или бяха наивни и лековерни до такава степен, че бяха неспособни на обективност в работата си, или пък, което бе по-лошото, преднамерено изменяха на професионалния си дълг да подлагат публикуваната информация на критически анализ и да предоставят на обществеността достоверни данни. Блумквист твърдеше, че често изпитвал срам, като го наричали икономически журналист, защото така рискувал да бъде причислен към личности, които той изобщо не смятал за репортери.

Блумквист сравняваше работата на икономическия журналист с тази на криминалните репортери и международните кореспонденти. Описваше каква врява би се вдигнала, ако някой съдебен репортер от голям ежедневник представеше твърденията на прокурора в дело за убийство като достоверни, без да ги подложи на критически анализ и без да се осведоми за позицията на защитата или да интервюира семейството на жертвата, което би му помогнало да си изгради ясна представа за това кое е основателно и кое не. Той имаше предвид, че за икономическата журналистика трябваше да важат същите правила.

Останалата част от книгата предоставяше редица доказателства в подкрепа на изчерпателния увод. Една дълга глава представляваше анализ на статиите за известна интернет компания, публикувани в шест водещи ежедневника, сред които „Финанситиднинген“ и „Дагенс Индустри“, и един репортаж, излъчен в телевизионното предаване „А-економин“. Той цитираше и обобщаваше казаното и написаното от журналистите, след което го съпоставяше с действителната ситуация. Блумквист проследяваше развитието на компанията, като непрекъснато посочваше като пример прости въпроси, които всеки „сериозен журналист“ би трябвало да зададе. Цялата орда икономически репортери обаче бе пропуснала да го направи. Това бе хубав подход.

Друга глава бе посветена на лансирането на акциите на „Телиа“^[2] — това бе най-язвителната и саркастична част от книгата, в която бяха споменати и буквално бичувани няколко икономически журналисти, включително някой си Уилям Борг, от когото Микаел бе особено възмутен. В друга глава, по̀ към края, се сравняваха нивата на компетентност на шведските и чуждестранните икономически репортери. Блумквист описваше как „сериозни журналисти“ от „Файненшъл таймс“, „Икономист“ и няколко немски вестника бяха написали аналогични статии за реалността в своите страни. Съпоставката не бе в полза на шведските им колеги. В последната глава бяха нахвърляни редица предложения за излизане от тази плачевна ситуация. Заключителните думи бяха свързани с увода.

Ако някой парламентарен журналист работеше по подобен начин и подкрепяше без грам критика всяко прието решение, колкото и глупаво да е то, или пък един политически репортер бе също така тотално лишен от преценка, то те или щяха да бъдат уволнени, или преместени в друг отдел, където не биха могли да нанесат такива големи вреди. В света на икономическата журналистика обаче основната задача на репортерите не е да правят критически анализ и обективно да представят откритията си на читателите. Там биват възвеличавани най-успешните измамници. Там се създава и бъдещият образ на Швеция и се подриват последните устои на доверието в журналистическата професия.

Книгата бе изключително сериозна. Тонът бе жлъчен и на Саландер й стана ясно защо произведението бе предизвикало толкова настървени дебати както във вестника на гилдията „Шурналистен“, така и в редица икономически издания, а също — по първите страници и във финансовите рубрики на ежедневниците. Макар че в книгата бяха споменати имената само на неколцина журналисти, Саландер предположи, че заетите в този бранш не бяха кой знае колко много, така че на всички им беше от ясно по-ясно кой стои зад цитираните статии от различни вестници. Блумквист си бе създал яростни врагове, което лъсна и в множеството злоради коментари по повод решението на съда по делото за аферата „Венерстрьом“.

Саландер затвори книгата и погледна задната корица със снимката на автора. Микаел Блумквист бе сниман отстрани. Тъмнорусият му бретон падаше небрежно на челото, сякаш през стаята бе полъхнал вятър точно преди фотографът да щракне копчето, или пък (това бе по-вероятно) самият фотограф, Кристер Малм, го бе оформил така. Той гледаше в обектива с иронична усмивка, а погледът му явно трябваше да излъчва момчешки чар. Доста красив мъж, на когото му предстояха три месеца затвор.

— Здравей, Кале Блумквист — каза тя на висок глас. — Май си доста самонадеян, а?

 

 

По обяд Лисбет Саландер включи своя лаптоп „iBook“ и отвори програмата за електронна поща Юдора. Целият текст на писмото се побра в един многозначителен ред.

Имаш ли време?

Подписа се като Wasp и изпрати имейла на следния адрес: Plague_xyz_666@hotmail.com. За всеки случай криптира съобщението с помощта на програмата PGP.

После обу черни дънки, грубите зимни ботуши, топъл пуловер с поло, тъмно палто с два реда копчета, светложълти ръкавици в тон, шапка и шал. Свали обеците от веждата и носа си, сложи си светлорозово червило и се огледа в огледалото в банята. Приличаше на всички останали отпускари. Прецени, че бе избрала подходящо камуфлажно облекло за мисията отвъд вражеските линии. Качи се на метрото от спирка „Синкенсдам“ до спирка „Йостемалстор“ и се запъти към улица „Страндвеген“. Вървеше по алеята между двете платна и следеше номерата на къщите. Спря се почти до моста „Юргордсбру“ и заоглежда вратата, която търсеше. Пресече улицата и застана на няколко метра от входа.

Лисбет констатира, че повечето хора, които бяха излезли да се разхождат през този студен 26 декември, вървяха по кея, а само малцина сновяха по тротоара в посока към къщите.

Тя остана да чака търпеливо почти половин час, когато откъм остров Юргорд се зададе възрастна жена с бастун. Тя се спря и огледа подозрително Саландер, която й се усмихна приветливо и й кимна в знак на поздрав. Дамата с бастуна отвърна на поздрава и се опита да разбере дали познава младото момиче. Саландер се обърна с гръб към нея и се отдалечи на няколко стъпки от вратата, сякаш чакаше някого и не я свърташе от нетърпение. Когато отново се обърна, дамата с бастуна вече бе стигнала до вратата и внимателно въвеждаше кода на ключалката. Саландер видя комбинацията без проблем — 1260.

Изчака пет минути, преди да се приближи до вратата. Въведе числото и ключалката щракна. Тя отвори и се огледа. Малко по-навътре имаше камера за наблюдение, Саландер й хвърли бърз поглед и я игнорира. Камерата беше един от предлаганите от „Милтън Секюрити“ модели, които започваха да записват едва когато се включеше сигналната система срещу крадци в сградата. Малко по-навътре, отляво на стария асансьор, имаше втора врата, също с код; Лисбет отново въведе комбинацията 1260 и установи, че тя отключваше не само външната врата, но и тази към мазето и кофите за смет. Доста нехайно. Отне й точно три минути да огледа приземния етаж, където откри незаключено перално помещение и стая с кофите за смет. След това използва комплект шперцове, които бе взела назаем от експерта по ключалки на „Милтън“, за да отвори една врата, която явно водеше към залата за срещи на жилищното сдружение. В дъното на мазето имаше стая за отдих и развлечения. Най-накрая намери това, което търсеше — малко помещение, в което се намираше централното командно табло за електрозахранване. Тя разгледа внимателно електромерите, бушоните и муфите. След това извади дигитален фотоапарат „Канон“, не по-голям от пакет цигари. Направи три снимки на това, което я интересуваше.

На излизане хвърли бърз поглед на таблото до асансьора и прочете името на живеещия на последния етаж. Венерстрьом.

После излезе от сградата и се запъти с бързи стъпки към Националния музей. Влезе в кафенето му, за да се стопли и изпие чаша кафе. След около половин час се върна на улица „Сьодер“ и се качи до апартамента си.

Бе получила отговор от Plague_xyz_666@hotmail.com. Когато го разкодира с помощта на криптиращата програма PGP, установи, че той съдържаше единствено числото 20.