Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Милениум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Män som hatar kvinnor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 116гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy(2013 г.)

Издание:

Стиг Ларшон. Мъжете, които мразеха жените

Шведска, първо издание

Превод: Неда Димова-Бренстрьом

Коректор: Любов Йонева

Художник на корицата: Стефан Касъров

ИК „Колибри“, 2009 г.

ISBN: 978-954-529-694-9

История

  1. —Добавяне

Глава 3
Петък, 20 декември — събота, 21 декември

Ерика Бергер вдигна вежди, когато премръзналият Микаел Блумквист влезе в редакцията късно следобед. Редакцията на „Милениум“ се намираше точно на пъпа на улица „Йотгатан“, един етаж над офиса на „Грийнпийс“. Всъщност наемът бе прекалено висок за вестника, но Ерика, Микаел и Кристер бяха решили да запазят помещението.

Тя хвърли поглед на часовника. Бе пет и десет, а Стокхолм отдавна бе потънал в мрак. Бе го очаквала около обяд.

— Извинявай — рече той, преди тя да успее да каже каквото и да било. — Мислех за присъдата и не ми се говореше. След това си направих дълга разходка и разсъждавах.

— Чух за присъдата по радиото. Репортерката от ТВ4 се обади. Искаше да направя коментар.

— Ти какво каза?

— Горе-долу това, за което се бяхме разбрали. Че ще прочетем внимателно присъдата, преди да излезем с изявление. Тоест нищо не казах. Но продължавам да държа на мнението си, че това е погрешна стратегия. Изглеждаме слаби и губим подкрепата на медиите. Можем да очакваме, че ще излъчат нещо по темата в ефира на телевизията тази вечер.

Блумквист кимна мрачно.

— Как си?

Микаел вдигна рамене и седна в любимия си фотьойл, който стоеше до прозореца в кабинета на Ерика. Той бе скромно обзаведен с бюро, функционални етажерки и евтини офис мебели. Почти цялата мебелировка бе от „Икеа“, с изключение на двата удобни скъпи фотьойла и малката масичка, които Ерика обикновено на шега определяше като „реверанс към потеклото ми“. Когато искаше да стане за малко от бюрото, Ерика често четеше в някой от фотьойлите с подгънати крака. Микаел погледна надолу към улица „Йотгатан“, където хората бързаха в мрака. Коледното пазаруване беше в разгара си.

— Предполагам, че ще ми мине — рече той. — Но в момента се чувствам така, сякаш са ми дръпнали един здрав пердах.

— Да, може и така да се каже. Всички се чувстваме като теб. Яне Далман си тръгна по-рано днес.

— Предполагам, че не е бил особено очарован от присъдата.

— Той не е от най-позитивно настроените хора.

Микаел поклати глава. Яне Далман бе помощник-редактор в „Милениум“ от девет месеца. Бе започнал работа точно в началото на аферата „Венерстрьом“ и се бе озовал в една редакция в криза. Микаел се опита да си спомни как с Ерика бяха обсъждали назначаването му. Той всъщност бе доста компетентен и бе работил по заместване както в ТТ, така и в различни вечерни вестници и „Екот“[1]. Но очевидно не обичаше да плува срещу течението. През изминалата година Микаел неведнъж бе съжалявал, задето бяха назначили Далман, който имаше дразнещия навик да гледа на всичко във възможно най-негативната светлина.

— Кристер обаждал ли се е? — попита Микаел, без да извърне очи от улицата.

Кристер Малм бе технически и художествен редактор и акционер в „Милениум“ наравно с Ерика и Микаел, но в момента бе на екскурзия в чужбина с приятеля си.

— Обади се. Праща ти поздрави.

— Той трябва да поеме поста на отговорен редактор.

— Стига, Мике! Като отговорен редактор трябва да си готов да получиш някой и друг шамар. Това е част от длъжностната характеристика.

— Да, така е. Но именно аз написах статията, която бе публикувана във вестника, на който съм отговорен редактор. Така че нещата стоят другояче. Тук става въпрос за лоша преценка.

Ерика Бергер усети как безпокойството, което я бе мъчило през целия ден, изригна с пълна сила. Последните седмици преди процеса Микаел Блумквист бе доста мрачен, но не изглеждаше толкова потиснат и примирен както сега, след загубата. Тя заобиколи бюрото, седна в скута му и обгърна шията му с ръце.

— Слушай сега, Микаел. И двамата с теб знаем как точно се развиха нещата. Аз съм също толкова отговорна, колкото и ти. Трябва да се справим с бурята.

— Няма никаква буря. Медиите ме разпънаха на кръст. Не мога да продължа да бъда отговорен редактор на „Милениум“. Доверието на хората във вестника е поставено на карта. Трябва да ограничим щетите. Разбираш това не по-зле от мен.

— Ако си мислиш, че ще ти позволя сам да поемеш цялата вина, то тогава не си ме опознал изобщо за всичките тези години.

— Знам точно как мислиш, Рики. Ти си изключително лоялна към колегите си. Ако зависеше от теб, щеше да се бориш с адвокатите на Венерстрьом, докато и ти самата не изгубиш доверието на хората. Трябва да постъпим разумно.

— А ти си мислиш, че е разумно да напуснеш „Милениум“, като нагласиш всичко да изглежда така, сякаш аз съм те уволнила?

— Говорили сме за това стотици пъти. Оцеляването на „Милениум“ сега зависи изцяло от теб. Кристер е страхотен професионалист, но също така е и проклет добряк, който е цар на снимките и дизайна, но няма ни най-малка представа как да се бори с милиардери. Това не е лъжица за неговата уста. За известно време трябва да напусна „Милениум“ като отговорен редактор, репортер и член на управителния съвет. Ти ще поемеш моя дял от акции. Венерстрьом е наясно, че знам какво е направил, и съм напълно убеден, че по всякакъв начин ще се опита да опропасти вестника, докато аз съм наблизо. Не можем да си го позволим.

— Но защо не обясниш публично какво се случи — риск печели, риск губи!

— Защото нямаме никакви доказателства и защото вече никой не ми вярва. Венерстрьом спечели този рунд. Всичко свърши. Приеми го.

— Окей. Уволнен си. Какво ще правиш сега?

— Имам нужда от почивка. Чувствам се напълно изтощен, съвсем изцеден, както се казва в днешно време. Мисля да се посветя на себе си известно време. После ще видим.

Ерика обви Микаел с ръце и притисна главата му към гърдите си. Прегърна го силно. Останаха мълчаливи известно време.

— Искаш ли компания тази вечер? — попита тя.

Микаел Блумквист кимна.

— Добре. Вече се обадих на Грингер и му казах, че ще пренощувам у вас.

 

 

Единствената светлина в стаята идваше от уличните лампи, които се отразяваха в прозореца. Когато Ерика заспа по някое време след два сутринта, Микаел продължи да лежи буден и да наблюдава профила й в полумрака. Одеялото покриваше тялото й малко над талията. Той гледаше гърдите й, които бавно се надигаха и спускаха. Бе се отпуснал, а заседналата в свитото му от страх гърло буца бе изчезнала. Ерика винаги му действаше така. Той знаеше, че има същото въздействие върху нея.

„Двайсет години“, помисли си Микаел. Толкова дълго бяха имали връзка. Що се отнасяше до него, щяха да продължат да се любят още двайсет. Най-малко. Никога не бяха опитали насериозно да скрият отношенията си. Той знаеше, че приятелите им шушукат зад гърбовете им и се чудят каква е точно връзката им. И двамата с Ерика даваха загадъчни отговори и игнорираха коментарите.

Бяха се запознали на един купон у техни общи познати. И двамата бяха втора година студенти по журналистика и всеки от тях имаше сериозна връзка. По време на купона бяха започнали да се свалят по-дръзко от обичайното. Флиртът им може би бе започнал като шега, Микаел не бе сигурен, но си размениха телефонните номера, преди да се разделят. И двамата знаеха, че ще преспят заедно. Осъществиха плановете си след една седмица, зад гърба на половинките си.

Микаел бе сигурен, че това не беше любов или поне не в традиционния смисъл на думата. Тя нямаше да прерасне в общо жилище, изплащане на заеми, коледни елхи и деца. На няколко пъти през осемдесетте, когато бяха оставали сами, обмисляха дали да не заживеят заедно. Той го бе искал. Ерика обаче винаги се бе отказвала в последния момент. Беше му обяснявала, че нямало да се получи и че не може да рискуват връзката си, като се влюбят един в друг.

Бяха единодушни, че отношенията им се крепят на секса или може би на сексуална мания, а Микаел често се бе чудил дали друга жена би могла да събуди у него същата безумна страст. Просто си пасваха страхотно в леглото. Връзката им напомняше на зависимост от хероин.

Понякога се срещаха толкова често, сякаш бяха истинска двойка, понякога минаваха седмици или месеци, преди отново да се видят. Но точно както алкохолиците се отправят към „Систем Булагет“[2] след период на въздържание, така и те се връщаха един към друг, за да се насладят на страстта си още по-силно.

Нещата обаче не вървяха. Такава връзка бе обречена да причинява болка. И той, и Ерика бяха оставили зад гърба си нарушени обещания и разбити връзки — неговият собствен брак беше рухнал, защото не можеше да устои на Ерика. Никога не бе лъгал съпругата си Моника за отношенията си с Ерика, но тя бе вярвала, че това ще приключи, когато се оженят и им се роди дете. Самата Ерика сключи брак с Грегер Бекман. Микаел също беше вярвал и през първите години на брака си се бе срещал с Ерика само по работа. След това основаха „Милениум“ и само след седмица всички добри намерения бяха забравени и те се любиха страстно върху бюрото й. Това постави началото на един мъчителен период. Микаел искаше да живее със семейството си и да вижда как дъщеря му расте, но същевременно изпитваше толкова силно влечение към Ерика, че не можеше да се контролира. Макар че вероятно би успял да се справи, стига да бе поискал. Точно както Лисбет Саландер бе предположила, Моника беше сложила край на връзката им заради вечните му изневери.

Странно защо, но Грегер Бекман бе приел техните отношения. Ерика никога не бе крила връзката си с Микаел и веднага разказа на съпруга си, че отново са започнали да се виждат. Може би се искаше да притежаваш душа на творец, за да се справиш с подобна ситуация, да си дотолкова погълнат от собственото си творчество или пък от самия себе си, че да не реагираш, когато съпругата ти остава да пренощува в леглото на друг и дори разпределя отпуската си така, че да може да прекара по някоя и друга седмица с любовника си в хижата му в Сандхамн. Микаел не харесваше особено Грегер и така и не успя да проумее любовта на Ерика към него. Но се радваше, че съпругът й няма нищо против тя да обича двама мъже едновременно.

Освен това Микаел подозираше, че за Грегер връзката на жена му с друг мъж бе като екзотична подправка за брака им. Никога не го бяха обсъждали.

 

 

Микаел не можеше да заспи и към четири часа се отказа да опитва повече. Седна в кухнята и още веднъж прочете присъдата от началото до края. След всичко случило се имаше усещането, че срещата край Архолма бе донякъде съдбовна. Така и не можеше да прецени дали Роберт Линдберг му бе разкрил измамата на Венерстрьом само за да сподели с него интересна история под сурдинка, или пък действително искаше истината за нея да излезе наяве.

Вътрешният глас на Микаел му подсказваше, че трябва да е първото, но и не можеше да изключи възможността Роберт да има лични или користни подбуди да навреди на Венерстрьом. Може би просто се бе възползвал от шанса, че на лодката му се намира един журналист, готов да го изслуша. Роберт не бе чак толкова пиян, защото в решителния момент беше впил очи в Микаел и го бе накарал да произнесе магическите думи, които го превръщаха от клюкар в анонимен информатор. Следователно за Роберт нямаше значение какво щеше да разкаже, тъй като Микаел никога не би могъл да разкрие, че именно той му бе дал информацията.

Едно обаче беше ясно. Ако срещата край Архолма бе организирана от някой заговорник с цел да събуди интереса на Микаел, то Роберт се бе справил отлично. Но всъщност тя беше съвсем случайна.

Роберт не би могъл да подозира за ненавистта, която Микаел изпитваше към хора като Ханс-Ерик Венерстрьом. След дългогодишната си практика като икономически журналист Микаел беше твърдо убеден, че сред директорите на банки и известни компании нямаше нито един, който да не бе мошеник.

Микаел никога не бе чувал за Лисбет Саландер и живееше в щастливо неведение за доклада й от тази сутрин. Но ако го беше чул, вероятно щеше да кимне одобрително на твърдението й, че нескритото му презрение към икономистите не бе израз на радикални леви политически убеждения. Микаел не бе напълно пасивен политически, но питаеше дълбоко недоверие към всякакви политически доктрини. На изборите през 1982 година, единственият път, когато гласува, пусна бюлетина за социалдемократите, но не поради вътрешна убеденост, че точно те трябва да управляват страната, а защото не можеше да си представи по-лоша перспектива от следващ тригодишен мандат на Йоста Буман като финансов министър и Торбьорн Фелдин или Ула Улестне като министър-председател. Следователно той бе подкрепил Улоф Палме без особен ентусиазъм, но всичко завърши с убийството на министър-председателя и скандала около „Буфош“ и теориите на Ебе Карлсон[3].

Ненавистта на Микаел към икономическите журналисти се основаваше върху нещо според него съвсем прозаично — морала. Всичко бе съвсем ясно. Банков директор, който пропилява стотици милиони в резултат на безумни борсови операции, би трябвало да загуби работата си. Директор на компания, който се занимава с офшорни сделки, би трябвало да лежи зад решетките. Хазяин, който принуждава младежи да плащат на черно за една стая с тоалетна, би трябвало да бъде обесен и заплют.

Микаел Блумквист смяташе, че икономическите журналисти трябва да разследват и изобличават онези финансови акули, които предизвикват кризи чрез покачване на лихвите или пропиляват парите на дребните капиталовложители в безразсъдни сделки с акции на интернет компании. Той смяташе, че истинското призвание на всеки журналист е да разследва директорите на компании също толкова безкомпромисно и усърдно, както политическите репортери дебнат министрите и депутатите в очакване те да сбъркат. На един политически репортер никога нямаше да му мине през ума да превърне някой партиен лидер в икона и Микаел изобщо не можеше да проумее защо толкова икономически журналисти от най-важните медии в страната се отнасят към посредствени финансови лъвове като към рок звезди.

 

 

Тази донякъде странна за света на икономическите журналисти позиция доста пъти бе предизвиквала бурни конфликти между него и колегите му и бе станала причина за непримиримата му вражда с Уилям Борг. Микаел бе надигнал глас и отправил критики към колегите си, че са изменили на призванието си и само гледат как да бъдат в угода на финансовите лъвове. Ролята на критикуващ обществения ред журналист определено бе донесла на Микаел престиж и го бе превърнала в устат гост в телевизионните предавания — именно него канеха за коментар, когато хванеха някой директор със златен парашут за милиарди крони. Освен това обаче му бе навлякла куп ожесточени врагове.

На Микаел не му бе трудно да си представи как в някои редакции тази вечер гърмяха шампанско.

Ерика гледаше по същия начин на ролята на журналиста и двамата с Микаел бяха мечтали за създаването на вестник с подобна насоченост още докато следваха във Факултета по журналистика.

Микаел не можеше да си представи по-добър началник от Ерика. Тя бе отличен организатор и се отнасяше към служителите си с топлота и доверие, като същевременно бе изключително твърда, когато се наложеше. Най-важното й качество обаче бе безупречният й инстинкт, с който определяше съдържанието на всеки брой. С Микаел доста често имаха разногласия и дори стигаха до препирня, но въпреки това си вярваха безрезервно и бяха непобедими като екип. Той бе работникът, който изнамираше историята, а тя я пакетираше и пускаше на пазара.

„Милениум“ беше тяхно съвместно творение, което обаче щеше да си остане само мечта, ако не бе умението й да намира средства. Работарчето и момичето от висшата класа в страхотен екип. Ерика произхождаше от богато семейство. Тя бе осигурила финансовия гръбнак и бе убедила баща си и познатите си да вложат значителни суми в проекта.

Микаел често се чудеше защо Ерика бе взела присърце идеята за „Милениум“. Да, тя беше един от акционерите, дори мажоритарен собственик и редактор на вестник, което й осигуряваше престиж и журналистическа свобода, каквито не би получила другаде. За разлика от Микаел, след дипломирането си тя се бе насочила към телевизията. Бе умна, умееше да се справя с конкуренцията, а и камерата я обичаше. Освен това имаше доста контакти сред чиновниците на различни нива. Ако беше продължила в тази сфера, безспорно щеше да се сдобие с високоплатено ръководно място в някой канал. Вместо това тя съзнателно бе избрала да напусне и да заложи на „Милениум“. Това бе един изключително рискован проект, който стартира в тясно и окаяно мазе в квартал „Мидсъмъркрансен“, но постепенно набра сила и през 1991 година позволи на основателите си да се преместят в далеч по-просторния и приятен офис на улица „Йотгатабакен“ в Сьодермалм.

Ерика убеди дори Кристер Малм да стане акционер във вестника; той бе известен гей ексхибиционист, който от време на време се появяваше с половинката си в рубриките „На гости на…“ и често присъстваше на развлекателните страници. Медийният интерес към него се зароди, след като заживя с Арнолд Магнусон, наричан още Арн — актьор, играл на сцената на „Драматен“[4], който обаче проби, след като се съгласи да участва в риалити шоу. След излъчването му Кристер и Арн неизменно присъстваха в медийното пространство като роман с продължение.

Вече трийсет и шест годишен, Кристер Малм бе уважаван професионален фотограф и дизайнер, благодарение на когото „Милениум“ се сдоби с модерно и атрактивно графично оформление. Той имаше собствена фирма, чийто офис се помещаваше на един етаж с редакцията на вестника, и работеше по него една седмица в месеца.

Екипът на „Милениум“ се състоеше от още двама служители на пълен щат, трима на непълен работен ден и един постоянен практикант. Това бе един от вестниците, които никога не излизаха на печалба, но за сметка на това притежаваха престиж и усърдни служители.

„Милениум“ не бе печелившо начинание, но винаги успяваше да покрие разходите си, а тиражът и приходите от реклама непрекъснато се покачваха. До този момент вестникът бе имал реноме на дързък и благонадежден радетел на истината.

Сега обаче ситуацията вероятно щеше да се промени. Микаел прочете краткото комюнике, което с Ерика бяха съставили по-рано вечерта и което бързо бе влязло в бюлетина на ТТ и дори бе публикувано на интернет страницата на вестник „Афтонбладет“.

ОСЪДЕН РЕПОРТЕР НАПУСКА „МИЛЕНИУМ“

Стокхолм (ТТ). Ерика Бергер, главен редактор и мажоритарен собственик на периодичното издание „Милениум“, съобщи, че журналистът Микаел Блумквист напуска поста си като отговорен редактор.

„Микаел Блумквист напуска «Милениум» по собствено желание. Той се чувства изтощен от скорошните драматични събития и има нужда от почивка“, сподели Ерика Бергер, която поема и задълженията на отговорен редактор.

През 1990 година Микаел Блумквист става един от основателите на периодичното издание „Милениум“. Ерика Бергер не вярва, че така наречената афера „Венерстрьом“ ще има отражение върху бъдещето на вестника.

„Вестникът ще излезе по график следващия месец, съобщи Ерика Бергер, Микаел Блумквист изигра важна роля за развитието на «Милениум», но сега обръщаме нова страница.“

Ерика Бергер сподели, че според нея аферата „Венерстрьом“ е резултат от злощастно стечение на обстоятелствата. Тя изрази съжаление за причиненото неудобство на Ханс-Ерик Венерстрьом. Микаел Блумквист не бе открит за коментар.

— Мисля, че е ужасно — бе казала Ерика, преди да изпратят комюникето по електронната поща. — Повечето хора ще си направят извода, че ти си некомпетентен идиот, а аз — безчувствена кучка, която се възползва от случая, за да ти забие нож в гърба.

— Предвид всички клюки, които и бездруго се разнасят за нас, поне приятелите ни ще имат с какво ново да си начешат езиците — бе опитал да се пошегува Микаел. На нея обаче изобщо не й беше смешно.

— Нямам резервен план, но продължавам да мисля, че грешим.

— Това е единственото решение — бе възразил Микаел. — Всичко ще загуби смисъл, ако вестникът фалира. Много добре знаеш, че постъпленията ни така или иначе значително ще намалеят. Какво стана всъщност с онази компютърна компания?

Тя бе въздъхнала.

— Нищо. Обадиха се тази сутрин, за да ни съобщят, че се отказват от рекламата в януарския брой.

— А и Венерстрьом притежава значителен пакет акции в нея. Това не е случайно.

— Не, но можем да открием други рекламодатели. Венерстрьом може и да е финансов магнат, но не притежава целия свят. Ние също имаме връзки.

Микаел бе обвил Ерика с ръка и я бе притиснал към себе си.

— Един ден така ще заковем Ханс-Ерик Венерстрьом, че „Уолстрийт“ ще се разтресе. Но няма да е сега. Трябва да отклоним вниманието от „Милениум“. Не можем да рискуваме да изгубим цялото доверие във вестника.

— Всичко това ми е известно, но този мним разкол между нас ме превръща в проклета кучка, а теб поставя в неизгодно положение.

— Рики, докато си вярваме един на друг, имаме шанс. Но трябва да се съобразяваме с обстоятелствата и сега е време за отбой.

Тя с нежелание бе признала, че в мрачните му заключения все пак има известна логика.

Бележки

[1] Ехо (швед.). — Б.пр.

[2] Специализирани магазини в Швеция за продажба на алкохол под контрола на държавата. Това са единствените места, където могат да се закупят високоалкохолни напитки. — Б.пр.

[3] Ебе Карлсон е издател, който след убийството на Улоф Палме излиза със собствена теория за смъртта му. Според неговата теза убийството е дело на кюрдска организация или е поръчано от Иран, след като тази държава получава отказ за закупуването на произведената от шведската оръжейна компания „Буфош“ ракета „Робот 70“. — Б.пр.

[4] Кралския драматичен театър в Стокхолм, основан през 1788 г. от Густав III. — Б.пр.