Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (31)

Епилог: Отчетен доклад
Четвъртък, 27 ноември — вторник, 30 декември

Тематичната притурка на „Милениум“, посветена на Ханс-Ерик Венерстрьом, обхващаше цели четирийсет и шест страници от вестника и избухна като бомба с часовников механизъм през последната седмица на ноември. Под основното заглавие стояха имената на Микаел Блумквист и Ерика Бергер. През първите няколко часа медиите не знаеха как да реагират на новината; заради един подобен текст от предната година Микаел Блумквист бе осъден на затвор за клевета и бе уволнен от „Милениум“. Следователно достоверността на статиите му бе определяна като много ниска. Сега същият вестник се завръщаше със статия от същия журналист, която съдържаше значително по-сериозни обвинения от онези, заради която бе осъден. На моменти съдържанието й бе толкова абсурдно, че противоречеше на здравия разум. Шведските медии изчакваха, изпълнени с недоверие.

Вечерта обаче журналистка от ТВ4 направи в началото на новините единайсетминутно обобщение на основните пунктове в обвиненията на Блумквист. Ерика Бергер бе обядвала с нея няколко дни по-рано и й бе предоставила ексклузивен пилотен брой.

Подготвеният от ТВ4 брутален телевизионен профил засенчи новините на Националната телевизия, които отразиха новината едва в емисията в девет часа. По това време дори Шведската телеграфна агенция пусна комюнике с предпазливото заглавие „Осъден журналист обвинява финансист в тежка престъпна дейност“. Текстът представляваше кратък преразказ на телевизионния репортаж, но самият факт, че телеграфната агенция бе публикувала новината, стана повод за трескава работа в консервативния сутрешен вестник^[1] и още дузина местни издания, които трябваше да променят първите си страници, преди да се задвижат печатарските преси. До този момент половината вестници бяха взели решение да игнорират твърденията на „Милениум“.

Либералният сутрешен вестник^[2] коментира топ новината на „Милениум“ в уводната статия, написана лично от главния редактор в ранния следобед. След това той бе отишъл на вечерен прием, където се намираше по време на излъчването на новините на ТВ4. Редакционният секретар бе започнал да го търси трескаво, воден от предположението, че в твърденията на Блумквист „можело да има зрънце истина“, което главният редактор бе отхвърлил с превърналата се по-късно в крилата фраза реплика: „Глупости — нашите икономически репортери отдавна щяха да са открили това.“ Следователно уводната статия на главния редактор бе единственият медиен глас в страната, който категорично отричаше твърденията на „Милениум“. Статията съдържаше думи, като „преследване, престъпна помийна журналистика“ и настояваше за „предприемане на мерки срещу подсъдните твърдения по отношение на уважаван гражданин“. Това остана и единственото изказване на главния редактор в развихрилия се дебат.

През нощта всички служители на „Милениум“ бяха на линия в редакцията. Съгласно плана там трябваше да останат единствено Ерика Бергер и новоназначеният редакционен секретар, за да отговарят на евентуални позвънявания. В десет вечерта обаче никой още не си бе тръгнал. Компания им правеха дори четирима бивши служители и около шест от журналистите на свободна практика, които постоянно публикуваха статии във вестника. В полунощ Кристер Малм отвори бутилка шампанско. В този момент един негов стар познат изпрати пилотен брой от единствения вечерен вестник, който бе отделил шестнайсет страници на аферата „Венерстрьом“ под заглавието „Финансовата мафия“. Когато вестникът излезе на следващия ден, бе поставено началото на медийна кампания с невиждан обхват.

 

 

През следващата седмица шведската борса бе разтърсена от факта, че финансовата полиция е започнала да разследва случая. Бяха назначени прокурори, което предизвика паника и активни продажби. Два дни след публикуваните разкрития аферата „Венерстрьом“ стигна до правителството, в резултат на което министърът на икономиката излезе с изявление.

Кампанията не предполагаше, че всички медии щяха да приемат твърденията на „Милениум“ без критика, още повече че обвиненията бяха твърде сериозни. Но за разлика от първия път, сега вестникът можеше да представи изключително убедителни доказателства: личната електронна кореспонденция на Венерстрьом и копия на съдържанието на компютъра му, включително балансови отчети за тайни банкови активи на Каймановите острови и в две дузини други страни, тайни договори и всякакви други дивотии, които един по-предпазлив гангстер за нищо на света не би съхранявал на твърдия си диск. Скоро стана ясно, че твърденията на „Милениум“ щяха да издържат дори по време на съдебен процес, а и никой не се съмняваше, че случаят рано или късно щеше да влезе в съда. С това се пукна най-големият сапунен мехур, който бе съществувал някога в шведския финансов свят след краха на Крьогер през 1932 година. Кризата в „Гота банк“^[3] и измамата с „Трустор“^[4] бледнееха пред аферата „Венерстрьом“. В случая измамите бяха от такъв мащаб, че никой дори и не смееше да пресметне за колко нарушения на закона става въпрос.

За първи път в историята на шведската икономическа журналистика се използваха думи като системни престъпления, мафия и гангстерско царство. Венерстрьом и близкият до него кръг от млади борсови агенти, акционери и облечени в костюми на Армани адвокати бяха представени като шайка банкови обирджии и наркодилъри.

 

 

Микаел Блумквист се бе покрил напълно през първите няколко дни от медийната кампания — не отговаряше на писмата в електронната си поща и не вдигаше телефона. Всички изявления от името на редакцията бяха правени от Ерика Бергер, която мъркаше като коте по време на интервютата за националните шведски медии и големите местни вестници, а по-късно — и за все повече международни медии. Всеки път, когато й задаваха въпроса „Как «Милениум» бе успял да получи тези изключително секретни вътрешни документи“, тя отговаряше със загадъчна усмивка, след което веднага се забулваше в тайнственост: „Ние, разбира се, не можем да разкрием нашия източник.“

Когато я питаха защо миналогодишната разобличителна статия за Венерстрьом бе довела до такова фиаско, тя ставаше още по-загадъчна. Никога не лъжеше, но не казваше и цялата истина.

— Off the record — бе отговорът й.

А когато под носа й нямаше забит микрофон, тя уж неволно пускаше по някоя и друга загадъчна реплика, които, навързани заедно, водеха до прибързани заключения. Така се зароди един слух, който придоби легендарно голямо значение и съгласно който Микаел Блумквист не се бе защитил в съда и доброволно бе позволил да бъде осъден на няколко месеца затвор и да заплати огромни глоби, защото в противен случай представените от него документи неизбежно са щели да доведат до разкриване самоличността на източника му на информация. Сравняваха го с американските медийни кумири, които по-скоро биха лежали в затвора, отколкото да издадат източниците си, и го описваха като герой с толкова ласкави думи, че той дори се притесни. Но не сега бе моментът да опровергае това недоразумение.

Всички бяха убедени в едно: човекът, предоставил документацията, трябваше да е част от най-доверения близък кръг на Венерстрьом. Така бе сложено началото на един дълъг страничен дебат за това кой бе the Deep Throat — сътрудници, които имаха различни поводи за недоволство, адвокати, дори зависимата от кокаин дъщеря на Венерстрьом и други членове на семейството бяха спрягани като възможните издайници. Нито Микаел Блумквист, нито Ерика Бергер казваха нещо. Никога не коментираха темата.

Ерика се усмихна доволно и осъзна, че са спечелили, когато на третия ден от началото на медийната кампания един от вечерните вестници публикува статия със заглавието „Реваншът на «Милениум»“. В нея бе поместен ласкав портрет на изданието и неговите служители. Текстът бе подсилен с една доста сполучлива фотография на Ерика Бергер. Наричаха я кралицата на разследващата журналистика. Това щеше да й донесе допълнителни точки в класацията на светските рубрики. Дори се заговори за „Голямата журналистическа награда“.

 

 

Пет дни след като „Милениум“ бе хвърлил първата бомба, в книжарниците бе доставена книгата на Микаел Блумквист „Банкерът на мафията“. Тя бе написана в Сандхамн по време на трескавите септември и октомври. След което бе набързо отпечатана при пълна тайнственост в „Налвигс Реклам“ в Моронгова. Това беше първата книга на новото издателство с логото на „Милениум“. Вътре имаше поместено загадъчно посвещение: „На Сали, която ми разкри предимствата на голфа“.

Книгата бе същинска тухла. Състоеше се от шестстотин и петнайсет страници и бе отпечатана в джобен формат. Малкият тираж от две хиляди екземпляра гарантираше, че издателството ще е на загуба, но всички екземпляри бяха изкупени още след няколко дни и Ерика Бергер поръча още десет хиляди бройки.

Рецензентите констатираха, че този път Микаел Блумквист със сигурност не възнамерява да пести доказателства. И бяха напълно прави. Две трети от книгата се състоеше от приложения, които съдържаха разпечатки от документацията на компютъра на Венерстрьом. Едновременно с публикуването на книгата на интернет страницата на „Милениум“ бяха качени текстове от компютъра на Венерстрьом под формата на PDF файлове, готови за сваляне. Всеки, който проявяваше дори минимален интерес, можеше да разгледа доказателствените материали направо от източника.

Странното изчезване на Микаел Блумквист от общественото пространство бе част от медийната стратегия, която двамата с Ерика бяха разработили заедно. Всеки един вестник в страната го издирваше. Микаел даде ексклузивно интервю за журналистката от ТВ4 едва след като книгата излезе на пазара. По този начин телевизията за пореден път засенчи националната медия. Интервюто обаче не бе плод на договорка между приятели и въпросите бяха всичко друго, но не и угоднически.

Докато гледаше видеозаписа на телевизионната си изява, Микаел остана особено доволен от една размяна на реплики. Интервюто бе взето по време на пряко предаване в момент, когато стойността на акциите на Стокхолмската борса падаше стремглаво надолу, а новоизлюпените финансови юпита заплашваха да се хвърлят през всевъзможни прозорци. Зададоха му въпроса дали „Милениум“ не трябва да поеме отговорността за сриването на шведската икономика.

— Твърдението, че шведската икономика е на път да се срине, е пълна глупост — бе отвърнал светкавично Микаел.

Журналистката от ТВ4 остана озадачена. Не бе очаквала подобен отговор и внезапно се видя принудена да импровизира. Зададе му точно този въпрос, който той се бе надявал да чуе: „В момента сме свидетели на най-големия срив в историята на шведската борса. Нима твърдите, че това са глупости?“

— Трябва да разграничите шведската икономика от шведския борсов пазар. Шведската икономика представлява съвкупността от всички стоки и услуги, които се произвеждат и предлагат в страната ежедневно. Телефонните апарати с марката „Ериксон“, автомобилите „Волво“, пилетата „Скан“ и транспортирането на стоки от Кируна до Шьовде. Това е шведската икономика и днес тя е също толкова силна или слаба колкото преди седмица.

Журналистката направи изкуствена пауза и отпи глътка вода.

— Борсата е нещо съвсем различно. При нея не става въпрос за икономика или за производство на стоки и предлагане на услуги, а за чиста проба фантазьорство, при което някой на всеки час решава, че едно или друго предприятие се оценява на еди-колко си милиарда повече или по-малко. Това няма нищо общо с действителността или с шведската икономика.

— Тоест искате да кажете, че е без значение, че борсовият пазар потъва като камък?

— Да, това няма абсолютно никакво значение — отвърна Микаел с толкова уморен и смирен глас, сякаш бе оракул. Тази реплика щеше да бъде цитирана многократно през идната година. Той продължи: — Това означава единствено, че доста от големите играчи ще прехвърлят акционните си пакети от шведски в немски предприятия. Тоест някой по-смел репортер би трябвало да разобличи финансовите играчи като национални предатели. Именно те систематично и вероятно целенасочено вредят на шведската икономика, в стремежа си да защитят интересите и осигурят печалба на клиентите си.

След това журналистката от ТВ4 направи грубата грешка да зададе на Микаел точно онзи въпрос, който той искаше да чуе.

— Тоест искате да кажете, че медиите не носят отговорност?

— Не, разбира се, че медиите носят отговорност, и то голяма. Поне от двайсет години насам огромен брой икономически журналисти избягваха да разследват Ханс-Ерик Венерстрьом. Тъкмо обратното — дори издигаха престижа му с идиотските си идеализирани портрети. Ако те си бяха гледали работата през последните двайсет години, днес нямаше да се намираме в подобна ситуация.

 

 

Телевизионната изява на Микаел представляваше повратна точка. След време Ерика Бергер бе абсолютно убедена, че именно когато Микаел спокойно седеше в студиото и отстояваше твърденията си, шведските медии осъзнаха, че фантастичната история, публикувана във вестника, бе истина, макар и „Милениум“ да не слизаше от първите страници вече седмица. Поведението му бе осигурило попътен вятър на историята.

След интервюто аферата „Венерстрьом“ незабележимо бе прехвърлена от икономическите редакции на бюрата на криминалните репортери. Това свидетелстваше за пробуждането на едно ново мислене у вестникарите. По-рано криминалните репортери почти никога не пишеха за икономически престъпления или пък това се случваше много рядко, освен ако не ставаше въпрос за руската мафия или контрабандистите на цигари от Югославия. От криминалните репортери не се очакваше да разследват заплетени борсови спекулации. Един вечерен вестник дори се вслуша в думите на Микаел Блумквист и посвети две издания на някои от основните борсови агенти на финансовите къщи, които в настоящия момент купуваха немски акции. Вестникът бе избрал заглавието „Те продават родината си“. На всички агенти бе предоставена възможност да коментират твърденията. Всички отказаха. Но търговията с акции значително намаля през този ден и някои агенти, които искаха да се покажат пламенни патриоти, се противопоставиха на въпросната тенденция. Микаел Блумквист умираше от смях.

Натискът нарасна до такава степен, че сериозните мъже с тъмни костюми обезпокоени сбърчиха чела и престъпиха най-важното правило на шведския финансов елит — те направиха изявления по адрес на свой колега. Изведнъж пенсионирани началници във „Волво“, индустриални лидери и банкови директори се появиха по телевизията и дадоха интервюта, за да ограничат щетите. Всички осъзнаваха сериозността на положението и побързаха да се дистанцират от „Венерстрьом груп“ и да се отърват от всички нейни акции, ако притежаваха такива. В крайна сметка се оказвало (според почти единодушните констатации), че Венерстрьом очевидно не бил истински индустриалец, а и никога не бил приеман като пълноправен член на „Клуба“. Някой припомни, че той всъщност беше най-обикновен работяга от Норланд и успехите явно му бяха замаяли главата. Друг описа поведението му като „лична трагедия“. Трети пък откриха, че от години изпитвали съмнения по отношение на Венерстрьом — той обичал твърде много да се хвали, а имал и други недостатъци.

През следващите седмици, след като представената от „Милениум“ документация бе внимателно проучена, а фактите — навързани един с друг, венерстрьомската империя от незначителни дружества бе причислена към сърцевината на международната мафия, която се занимаваше с всичко възможно — от търговия с оръжие и пране на пари на южноамериканските наркодилъри до проституция в Ню Йорк и дори индиректно — до трафик на деца за секс в Мексико. Една от фирмите на Венерстрьом, която бе регистрирана в Кипър, разбуни духовете, след като се разкри, че тя се е опитвала да закупи обогатен уран от Украйна. Имената на всяка една от безкрайните неизвестни фирми на Венерстрьом се оказаха забъркани в мътни сделки.

Ерика Бергер констатира, че книгата за Венерстрьом беше най-доброто, което Микаел някога бе писал. Стилът не бе особено издържан, а езикът на моменти беше дори тромав — той не бе имал време да го прецизира, — но на Микаел отново му се бе удало да си отмъсти, а освен това цялата книга беше пропита с гняв, който бе толкова силен, че не убягваше на нито един читател.

 

 

Микаел срещна съвсем случайно своя противник, бившия икономически репортер Уилям Борг. Сблъскаха се на изхода на „Кварнен“. Микаел, Ерика Бергер и Кристер Малм бяха решили да почиват вечерта на празника Св. Лусия, за да могат да излязат заедно с останалите служители и да се напият до припадък за сметка на вестника. Борг бе в компанията на една доста подпийнала девойка на възрастта на Лисбет Саландер.

Микаел спря като ударен от гръм. Уилям Борг винаги бе отключвал най-лошото у него и той се опита да се овладее, за да не каже или стори нещо неуместно. Двамата с Борг стояха като онемели един срещу друг и всеки измерваше другия с поглед.

Омразата на Микаел към Борг бе почти физическа. Ерика сложи край на играта им на мачовци, като се върна, хвана Микаел под ръка и го поведе към бара.

Микаел реши, че при първа възможност ще помоли Лисбет Саландер да проучи Борг. Ей така, от спортна злоба.

 

 

Главният герой на драмата, Ханс-Ерик Венерстрьом, се бе покрил по време на цялата медийна буря. Той бе коментирал статията в деня на публикуването й в „Милениум“ на една предварително организирана по съвсем друг повод конференция. Венерстрьом декларира, че обвиненията са безпочвени, а документацията — фалшива. Той припомни, че същият репортер е осъждан по-рано за клевета.

След това на въпросите на медиите отговаряха единствено адвокатите на Венерстрьом. Два дни след появата на пазара на книгата на Микаел Блумквист се разнесе слухът, че Венерстрьом е напуснал Швеция. Вечерните вестници използваха думата „бягство“ в заглавията си. Когато през втората седмица на януари икономическата полиция се опита да се свърже с Венерстрьом, бе установено, че той не се намира на територията на Швеция. В средата на декември полицията бе потвърдила, че Венерстрьом е обявен за издирване. В предпоследния ден на декември официално бе потърсена помощта на различни международни полицейски организации. Същия ден един от най-близките съветници на Венерстрьом беше заловен на Арланда, докато се опитваше да се качи на самолет за Лондон.

Няколко седмици по-късно един шведски турист свидетелства, че е видял Ханс-Ерик Венерстрьом да се качва в автомобил в Бриджтаун, столицата на Барбадос, в Западна Индия. В подкрепа на твърдението си туристът бе приложил снимка, направена от доста голямо разстояние, на която бе изобразен мъж със слънчеви очила, бяла разкопчана риза и светъл панталон. Самоличността му не можеше да бъде идентифицирана със сигурност, но вечерните вестници изпратиха репортери, които напразно се опитваха да открият следите на Венерстрьом на Карибските острови. Това бе първото от поредица sightings^[5] на милиардера беглец.

Полицейското търсене бе преустановено след шест месеца, след като Ханс-Ерик Венерстрьом бе открит мъртъв в апартамент в Марбеля, Испания, където бе живял под името Виктор Флеминг. Бе умъртвен с три куршума в главата, изстреляни от близко разстояние. Испанската полиция работеше върху версията, че бе станал жертва на крадец, влязъл с взлом в апартамента му.

 

 

Смъртта на Венерстрьом не изненада особено Лисбет Саландер. Тя имаше доста сериозни основания да предполага, че кончината му бе свързана с факта, че той вече нямаше достъп до парите в една банка на Каймановите острови, от които се нуждаеше, за да покрива определени колумбийски дългове.

Ако някой си бе направил труда да помоли Лисбет Саландер за помощ в издирването на Венерстрьом, то тя почти всеки ден можеше с точност да каже къде се намира той. Беше проследила по интернет отчаяното му бягство със спирки в дузина страни и бе усетила нарастващата паника в електронните писма, които изпращаше веднага щом влезеше в интернет през лаптопа си. Но дори и Микаел Блумквист не можеше да предположи, че бившият милиардер бе толкова глупав, че да продължи да мъкне със себе си същия компютър, който така усърдно бяха успели да преровят.

След половин година на Лисбет й омръзна да следи Венерстрьом. Трябваше да си отговори на въпроса докъде се простира собственият й ангажимент в този случай. Венерстрьом без съмнение беше голям престъпник, но не бе неин враг и тя нямаше интерес от залавянето му. Би могла да подшушне на Микаел Блумквист, но той най-вероятно щеше да публикува някоя статия. Можеше да даде сведения на полицията, но имаше голяма вероятност Венерстрьом да бъде предупреден и отново да успее да избяга. Освен това тя по принцип не желаеше да има какъвто и да било контакт с полицията.

Но Венерстрьом имаше други неизплатени дългове. Тя си спомни за двайсет и две годишната бременна сервитьорка, която бяха давили в собствената й вана.

Лисбет Саландер взе окончателно решение четири дни преди Венерстрьом да бъде открит мъртъв. Взе мобилния си телефон и позвъни на един адвокат в Маями, Флорида, който явно бе сред онези личности, от които Венерстрьом най-отчаяно се опитваше да се скрие. Бе разговаряла с някаква секретарка и я беше помолила да предаде кодирано съобщение. Името Венерстрьом и адрес в Марбеля. Това бе всичко.

Тя изключи телевизора по средата на драматичния репортаж за кончината на Венерстрьом. Включи кафеварката и си направи сандвичи с пастет и кисели краставички на кръгчета.

 

 

Ерика Бергер и Кристер Малм се посветиха на традиционната коледна суетня, докато Микаел седеше във фотьойла на Ерика, пиеше гльог и ги гледаше. Всички служители и голям брой журналисти на свободна практика получиха коледен подарък, който тази година представляваше чанта за рамо с логото на „Милениум“. След като опаковаха подаръците, се заловиха да надпишат и сложат марки на близо двестате коледни картички за печатницата, фотографите и колегите от други медии.

Микаел се опита, доколкото можа, да устои на изкушението, но накрая се предаде. Той грабна най-последната коледна картичка и написа следния текст: „Весела Коледа и щастлива Нова година! С благодарност за добре свършената работа през изминалата година.“

Подписа се със собственото си име и адресира картичката до Яне Далман, редакцията на „Финансмагазинет Монопол“.

Когато Микаел се прибра вкъщи вечерта, го чакаше покана за пощенска пратка. Той отиде да вземе коледния си подарък от пощата на следващата сутрин и го отвори, когато стигна в редакцията. В пакета имаше мехлем срещу комари и бутилка водка „Раймерхолмс“ от триста седемдесет и пет милилитра. Микаел отвори картичката и я прочете: „В случай че нямаш други планове, бих искал да знаеш, че ще акостирам в Архолма тази вечер.“ Картичката бе подписана от бившия му съученик Роберт Линдберг.

 

 

Обикновено редакцията на „Милениум“ бе затворена една седмицата преди Коледа до Нова година включително. Тази година обаче традицията бе нарушена; натискът върху малката редакция бе колосален и всеки ден продължаваха да се обаждат журналисти от всички краища на света. В деня преди Бъдни вечер Микаел Блумквист по една случайност попадна на статия във „Файненшъл таймс“, в която се обобщаваше работата на международната банкова комисия, съставена с цел да разследва империята на Венерстрьом. Статията информираше, че комисията работи по хипотезата, че Венерстрьом в последния момент вероятно е получил предупреждение за предстоящите разкрития.

Сметките му в банка „Крьоненфелд“ на Каймановите острови, съдържащи сумата от двеста и шейсет милиона американски долара, или около два милиарда шведски крони, бяха изпразнени в деня преди „Милениум“ да публикува материала си.

Парите са били съхранявани в няколко сметки, управлявани лично от Венерстрьом. Дори не е било необходимо да се явява в банката. Трябвало е само да предостави серия клирингови кодове, за да може да прехвърли спестяванията си до която и да било банка в света. Парите са били преведени в Швейцария, където една негова сътрудничка ги бе трансформирала в безименни лични облигации. Всички клирингови кодове са била верни.

Европол бе започнал международно издирване на неизвестната жена, която бе използвала фалшив английски паспорт на името на Моника Шолс и за която се знаеше, че бе живяла в лукс в един от най-скъпите хотели в Цюрих. Една доста ясна снимка, за да е направена от охранителна камера, изобразяваше ниска жена с руса коса, подстригана на черта, с голяма уста, едри гърди, ексклузивни маркови дрехи и златни бижута.

Микаел Блумквист разгледа снимката първоначално съвсем набързо, а впоследствие доста по-внимателно. Изражението на лицето му подсказваше, че той подозира какво се беше случило. След няколко секунди затърси лупата в чекмеджето на бюрото си и се опита да различи чертите на лицето от вестникарската растерна графика.

Накрая остави вестника и постоя известно време, без да знае какво да прави. След това започна да се смее толкова истерично, че Кристер Малм надникна през вратата и го попита какво се е случило. Микаел просто махна с ръка.

 

 

Сутринта на 24 декември Микаел отиде до Оршта на гости на бившата си жена и дъщеря си Пернила, където заедно отвориха коледните си подаръци. Пернила получи от Микаел и Моника компютър, както си бе пожелала. Моника бе купила на Микаел вратовръзка, а от дъщеря си получи криминален роман от Оке Едуардсон. Те бяха възбудени от разигралата се около „Милениум“ медийна драма.

Обядваха заедно. Микаел гледаше крадешком Пернила. Той не бе виждал дъщеря си след ненадейното й посещение в Хедестад. Внезапно осъзна, че все още не бе обсъждал с майка й влечението на Пернила към една секта в Шелефтео, която се придържаше към библейския канон. Също така не бе успял да им разкаже, че именно благодарение на запознатостта на дъщеря си с текста на Библията най-накрая бе попаднал на вярна следа по случая с изчезването на Хариет Вангер. Той не бе разговарял с дъщеря си оттогава и съвестта леко го гризеше.

Не беше добър баща.

След като се наобядваха, Микаел целуна дъщеря си за довиждане, срещна се с Лисбет Саландер до Слусен и заедно заминаха за Сандхамн. Те почти не се бяха виждали, след като „Милениум“ пусна новинарската си бомба. Пристигнаха късно следобед и останаха през почивните дни.

 

 

Микаел, както обикновено, бе доста забавна компания, но Лисбет Саландер беше обзета от неприятното чувство, че той я изгледа доста странно, когато му даде чек за сто и двайсет хиляди крони, с който погаси дълга си. Но не й каза нищо.

Разходиха се до Трувил и обратно (което за Лисбет си беше чиста загуба на време), вечеряха в кръчмата и се върнаха в къщата на Микаел. Запалиха огън в камината от сапунен камък, пуснаха един диск на Елвис и се отдадоха на секс без задръжки. Лисбет се връщаше в реалността от време на време и се опитваше да контролира емоциите си.

Микаел не й създаваше проблеми като любовник. Забавляваха се в леглото. Връзката им бе определено на физическа основа. А освен това той никога не се опитваше да я дресира.

Проблемът й беше, че не знаеше как да тълкува чувствата си към Микаел. От пубертета насам не бе сваляла гарда и не бе допускала някой толкова близо в живота си колкото Микаел Блумквист. Той притежаваше ужасната способност да преодолява защитните й механизми и непрекъснато да я подлъгва да говори за личния си живот и за чувствата си. Макар и да бе достатъчно разумна и да игнорираше повечето му въпроси, тя все пак разказваше за себе си по начин, по който не би си и помислила да разговаря с друг човек дори да я заплашваше смъртна опасност. Това я плашеше и я караше да се чувства разголена и зависима от волята му.

Едновременно с това обаче, когато гледаше спящото му лице и слушаше похъркването му, чувстваше, че никога преди не бе вярвала толкова безпрекословно на някого. Тя беше абсолютно убедена, че Микаел Блумквист никога няма да използва нещата, които знаеше за нея, за да й навреди. Това не му бе присъщо.

Отношенията им бяха единственото, което никога не обсъждаха. Тя не смееше, а Микаел така и не повдигаше въпроса.

По някое време сутринта на Коледа тя стигна до един ужасяващ извод. Нямаше представа как се бе стигнало дотук, нито как да се справи със ситуацията. Тя бе влюбена за първи път за своите двайсет и пет години.

Не й пукаше, че той бе почти два пъти по-възрастен от нея. Нито, че в момента беше един от най-обсъжданите от медиите хора в Швеция и дори бе сниман за корицата на „Нюзуик“ — това бяха дреболии. Но Микаел не бе нито еротична фантазия, нито илюзия. Трябваше да сложи точка. Нищо нямаше да излезе. За какво му беше тя? Може би гледаше на нея като на приятно развлечение, докато чакаше да срещне някоя друга, чийто живот не беше тотално объркан.

Лисбет изведнъж осъзна, че любовта бе онзи миг, в който сърцето ти едва не се пръсва.

Когато Микаел се събуди късно сутринта, тя вече бе сварила кафе и бе приготвила закуска. Той се настани до нея и веднага забеляза, че нещо в поведението й се беше променило — тя бе малко по-резервирана. Когато я попита дали всичко е наред, Лисбет го погледна неразбиращо, с безизразен поглед.

 

 

На 27 декември Микаел се качи на влака за Хедестад. Той носеше топли дрехи и стабилни зимни обувки, когато Дирх Фроде го посрещна на гарата и го поздрави за медийните успехи. Микаел посещаваше Хедестад за първи път от август насам и това се случваше почти в същия ден, когато дойде тук за първи път преди година. Те си стиснаха ръцете и разговаряха учтиво, но Микаел усещаше, че между тях има доста неизказани неща и това му създаваше дискомфорт.

Всичко бе предварително подготвено и довършването на сделката отне само няколко минути. Фроде бе предложил за по-удобно да внесе парите в сметка в чужбина, но Микаел настоя да бъдат изплатени под формата на обикновен хонорар на името на издателството му.

— Не мога да си позволя друга форма на заплащане — отговори той остро, когато Дирх Фроде бе попитал защо.

Посещението обаче не беше свързано единствено с пари. Една част от дрехите, книгите и други лични принадлежности бяха останали в къщата за гости, след като Лисбет и Микаел бяха напуснали Хедебю така набързо.

Здравето на Хенрик Вангер все още беше доста крехко след прекарания инфаркт, но той се бе върнал вкъщи. За него продължаваше да се грижи лична медицинска сестра, която не му позволяваше да прави дълги разходки, да изкачва стълби и да обсъжда теми, които биха могли да го развълнуват или разстроят. Освен това точно сега страдаше от лека настинка и му бе заповядано да лежи в леглото.

— На всичкото отгоре ми излиза доста скъпичко — оплака се Хенрик Вангер.

Микаел Блумквист не се трогна особено. Той смяташе, че старецът може да си позволи подобен разход, като се има предвид колко данъци бе укрил през живота си. Хенрик Вангер го погледна сърдито, преди да избухне в смях.

— По дяволите, струваше си всяка крона да те наема. Никога не съм се съмнявал в това.

— Честно казано, аз не вярвах, че ще успея да разреша загадката.

— Нямам намерение да ти благодаря — рече Хенрик Вангер.

— Не съм го и очаквал — отвърна Микаел.

— Ти получи солиден хонорар.

— Не се оплаквам.

— Свърши определена работа за мен и парите са достатъчна благодарност.

— Тук съм единствено за да кажа, че смятам работата за приключена.

Хенрик Вангер сбърчи устни.

— Не си я приключил.

— Знам.

— Не си написал фамилната хроника, както се договорихме.

— Знам. Не възнамерявам и да го правя.

Те поседяха мълчаливо известно време и размишляваха върху това нарушение на договора. След което Микаел продължи.

— Не мога да напиша историята. Не мога да разкажа за семейство Вангер и умишлено да пропусна основните събития за последните няколко десетилетия, които засягат Хариет, баща й, брат й и убийствата. Как бих могъл да напиша глава за времето на управлението на Мартин и да се преструвам, че не знам какво се е случвало в мазето му? Но и не бих могъл да довърша историята, като за пореден път разруша живота на Хариет.

— Разбирам дилемата ти и съм благодарен за избора ти.

— Значи тук участието ми в играта приключва.

Хенрик Вангер кимна.

— Поздравления. Успя да корумпираш душата ми. Ще унищожа всички бележки и магнетофонни записи с теб.

— Не смятам, че душата ти е корумпирана — рече Хенрик Вангер.

— Това чувствам, което вероятно означава, че нещата стоят точно така.

— Трябваше да направиш избор между задълженията си на журналист и на човешко същество. Убеден съм, че нямаше да успея да купя мълчанието ти и че щеше да избереш да се вслушаш в гласа на журналиста, ако Хариет бе съучастник в престъпленията или ако ме смяташе за боклук.

Микаел не каза нищо. Хенрик го погледна.

— Разказахме всичко на Сесилия. С Дирх Фроде скоро ще си отидем от този свят, а Хариет се нуждае от подкрепата на няколко членове на семейството. Сесилия ще се включи активно в управлението. С Хариет ще отговарят за концерна отсега нататък.

— Как го прие тя?

— Беше шокирана естествено. Замина за известно време за чужбина. В един период ме беше страх, че няма да се върне.

— Но тя се върна.

— Мартин бе един от малкото роднини, с които Сесилия винаги се беше разбирала. Бе й трудно да научи истината за него. Сега тя знае и колко много направи ти за семейството.

Микаел вдигна рамене.

— Освен това нямаше да имам сили да напиша историята — рече той. — До гуша ми дойде от семейство Вангер.

Те поразсъждаваха малко върху това, след което Микаел смени темата.

— Какво е усещането отново да си генерален директор след двайсет и пет години?

— Това е съвсем за кратко, но… Иска ми се да бях по-млад. Сега работя само три часа на ден. Всички срещи се провеждат в тази стая, а Дирх Фроде отново се включи в играта, за да уреди нещата, ако някой се опъва.

— Горките младежи. Много бързо проумях, че Фроде не е просто смирен икономически съветник, а човекът, който разрешава проблемите ти.

— Точно така. Но Хариет участва във вземането на всички решения и именно тя върши черната работа в офиса.

— Как е тя? — попита Микаел.

— Наследи дяловете и на майка си, и на брат си. Заедно контролираме около трийсет и три процента от концерна.

— Достатъчни ли са?

— Не знам. Биргер се опъва и се опитва да й подлага крак. Александър изведнъж осъзна, че му се предоставя възможност да започне да играе по-значима роля, и се сдуши с Биргер. Брат ми Харалд страда от рак и не му остава още много. Той притежава последния голям пакет акции, възлизащ на седем процента, който може да бъде наследен единствено по пряка линия. Сесилия и Анита са на страната на Хариет.

— Тогава ще контролирате над четирийсет процента.

— В семейството не е имало подобен картел преди, що се отнася до гласуването. Достатъчно голяма част от притежателите на по един-два процента акции също ще застанат на наша страна. Хариет ще заеме поста ми през февруари.

— Тя няма да е особено щастлива.

— Не, но се налага. Трябват ни нови партньори и свежа кръв. Освен това ни се предоставя възможност да си сътрудничим с нейния собствен концерн в Австралия. Това отваря доста врати.

— Къде е Хариет днес?

— Нямаш късмет. Тя е в Лондон. Но с удоволствие би се срещнала с теб.

— Ще се видим на срещата на Управителния съвет през януари, ако тя заеме мястото ти във вестника.

— Знам.

— Предай й, че не възнамерявам да обсъждам случилото се през шейсетте години с никой друг освен с Ерика Бергер.

— Знам. И Хариет го знае. Ти си морален човек.

— Предай й още, че всичко, което прави отсега нататък, ще попадне във вестника, ако не внимава. Концернът „Вангер“ няма да се отърве от зоркото ни око.

— Ще я предупредя.

Микаел напусна дома на Хенрик Вангер, когато старецът неусетно задряма. Той събра багажа си в две чанти. Заключи вратата на къщата за гости за последен път, след което се поколеба за миг, но накрая се отби до Сесилия Вангер и почука. Нямаше я вкъщи. Микаел извади бележника си, откъсна една страница и драсна няколко реда. „Прости ми. Желая ти всичко най-хубаво.“ Пусна бележката заедно с една визитка в пощенската й кутия. Къщата на Мартин Вангер бе пуста. На кухненския прозорец светеше коледен свещник с електрически лампички.

Той се качи на вечерния влак за Стокхолм.

 

 

Лисбет Саландер се изолира от света през дните между Коледа и Нова година. Не вдигаше телефона и не сядаше пред компютъра. Отдели два дни, за да изпере дрехите си и да изчисти и подреди апартамента си. Събра на купчини трупаните в продължение на година картонени кутии от пица и ги изхвърли. Изнесе общо шест черни торби за смет и около двайсетина хартиени торбички, пълни с вестници. Изглежда бе решила да сложи ново начало. Възнамеряваше да си купи нов апартамент, когато открие нещо подходящо, но дотогава старият й дом щеше да блести от чистота както никога досега.

След това се строполи върху дивана като парализирана и се замисли. Никога през живота си не бе изпитвала подобна жажда. Искаше й се Микаел Блумквист да позвъни на вратата й… И какво? Да я прегърне и да я вдигне на ръце? Да я завлече в спалнята, изпълнен със страст, и да смъкне дрехите й? Не, всъщност искаше единствено да е до нея. Искаше да го чуе да казва, че я обича заради самата нея. Че в целия свят и в живота му няма по-специална жена от нея. Искаше да получи от него обич, а не само приятелство… „На път съм да си загубя ума“, помисли си тя.

Не й достигаше вяра в себе си. Светът на Микаел Блумквист бе населен от хора с уважавани професии и подреден живот, истински възрастни. Познатите му извършваха определени дейности, имаха телевизионни изяви и влизаха в заглавията. „За какво съм ти аз?“ Най-огромният страх на Лисбет Саландер, толкова силен и мрачен, че напомняше фобия, бе, че хората щяха да се присмиват на чувствата й. Изведнъж й се стори, че цялото й самочувствие, изградено с толкова усилия, се срина.

Тогава взе решение. Отне й няколко часа да събере нужната смелост, но тя трябваше да го види и да му каже как се чувства.

Всичко друго бе непоносимо.

Трябваше да измисли повод, който да я отведе до вратата му. Не му бе подарила нищо за Коледа, но знаеше какво точно да му купи. В един малък магазин за ненужни вещи бе видяла серия рекламни ламаринени табели от петдесетте години с релефни фигури. На една от тях бе изобразен Елвис Пресли с китара на бедрото. До устата му имаше балонче със следния текст: „Heartbreak Hotel“. Тя нямаше никакво чувство за вътрешен дизайн, но веднага разбра, че тази табела подхожда чудесно на къщата в Сандхамн. Струваше седемстотин и осемдесет крони, а тя се спазари за седемстотин заради принципа. Помоли да й я опаковат, взе я под мишница и тръгна пеша към апартамента на Микаел на улица „Белмансгатан“.

Докато вървеше по улица „Хорнсгатан“, хвърли поглед на кафене „Кафебар“ и съзря Микаел Блумквист да излиза отвътре с Ерика Бергер, която вървеше зад него. Той каза нещо, Ерика се разсмя, прегърна го през кръста и го целуна по бузата. Изчезнаха по улица „Бреншуркагатан“ в посока към „Белмансгатан“. Езикът на телата им не оставяше място за съмнение — намеренията им бяха напълно ясни.

Болката бе толкова силна и ненавистна, че Лисбет Саландер застина на място; бе неспособна да се движи. Една част от нея искаше да ги настигне. Искаше да вземе ламаринената табела и да използва острия ръб, за да разсече главата на Ерика Бергер. Мислите се щураха в главата й, но тя не направи нищо. „Анализ на последствията.“ Накрая се успокои.

— Саландер, ти си пълен идиот — каза си тя на глас.

Обърна се и се прибра в току-що почистения си апартамент. Докато вървеше през квартал „Цинкендам“, заваля сняг. Тя хвърли Елвис в един контейнер за смет.