Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (3)

Глава 2
Петък, 20 декември

Драган Армански бе на петдесет и шест години, родом от Хърватска. Баща му бе арменски евреин от Белорусия. Майка му — босненска мюсюлманка с гръцки корени. Тя бе взела в свои ръце духовното му възпитание, в резултат на което той сега бе част от голямата хетерогенна група хора, определяни от масмедиите като мюсюлмани. Имиграционните власти незнайно защо го бяха регистрирали като сърбин. По документи бе шведски гражданин, а снимката в паспорта му изобразяваше квадратно лице с голяма челюст, тъмни корени на брадата и сиви бакенбарди. Често го наричаха „арабина“, макар че в жилите му не течеше нито капка арабска кръв. За сметка на това обаче той представляваше такъв генетичен хибрид, че ненормалните расови биолози вероятно биха го окачествили като нисш човешки индивид.

Външният му вид напомняше слабо типичния подземен бос в американски гангстерски филм. В действителност той не бе нито наркотрафикант, нито наемен убиец на мафията. Беше способен индустриален икономист, който в началото на седемдесетте години бе започнал работа като умел икономически асистент в компанията за сигурност „Милтън Секюрити“, а три десетилетия по-късно се бе издигнал до поста на изпълнителен и оперативен директор.

Интересът му към въпросите на сигурността постепенно беше нараснал и се бе превърнал в страст. Бе като игра стратегия — да набележиш заплахата, да разработиш план за ответно действие, като през цялото време си една крачка пред промишлените шпиони, изнудвачите и крадците. Всичко започна, когато той разкри умелата измама срещу свой клиент, извършена с помощта на хитроумно счетоводство. Можеше да докаже точно кой от конкретна група от дванайсет души стоеше зад това и дори сега, трийсет години по-късно, помнеше потреса си, когато разбра как бе станала възможна цялата злоупотреба. Въпросната компания бе пропуснала да отстрани няколко очевидни пропуска в системата си за сигурност. Самият той се превърна от обикновен чиновник в активен участник в развитието на компанията, както и в специалист по икономически престъпления. След пет години стана член на Управителния съвет на предприятието, а след още десет зае поста на изпълнителен директор, което не мина без съпротива. Към настоящия момент тя отдавна вече бе изчезнала. По време на управлението си той превърна „Милтън Секюрити“ в една от най-компетентните и най-често наеманите компании за сигурност в Швеция.

„Милтън Секюрити“ разполагаше с триста и осем служители на постоянен договор и още около триста изпитани експерти на свободна практика, които бяха викани при нужда срещу съответния хонорар. Следователно ставаше въпрос за малка компания в сравнение с „Фалк“ или „Свенск бевакнингсшенст“^[1]. Когато Армански започна работа в компанията, тя все още се казваше Охранителна фирма „Юхан Фредрик Милтън“ АБ, а клиентелата й се състоеше предимно от търговски центрове, които се нуждаеха от охрана за магазините и от мускулести охранители. По време на неговото управление той я прекръсти на „Милтън Секюрити“, което имаше далеч по-интернационално звучене, и се насочи основно към съвременните технологии. Персоналът бе напълно подновен. На мястото на пенсионирани нощни пазачи, униформени фетишисти и допълнително заработващи гимназисти бяха назначени хора със сериозна компетентност. Армански привлече бивши полицаи за оперативни началници, политолози с познания в областта на международния тероризъм, личната охрана и промишления шпионаж, но преди всичко — специалисти по телекомуникация и компютри. Компанията премести централния си офис от Солна в новите модерни сгради близо до „Слусен“ в центъра на Стокхолм.

В началото на деветдесетте години „Милтън Секюрити“ бе в състояние да предложи един съвсем нов тип сигурност на специален кръг от клиенти, главно средно големи компании с изключително голям оборот и богати частни лица — новозабогатели рок звезди, борсови играчи и директори на интернет компании. Голяма част от дейността на фирмата се състоеше в осъществяването на лична охрана и предоставянето на различни решения в областта на сигурността на шведски компании зад граница, най-вече в Близкия изток. Тези дейности осигуряваха около седемдесет процента от оборота на „Милтън Секюрити“. По време на управлението на Армански той се бе увеличил от около четирийсет милиона на почти два милиарда. Сферата на сигурността бе изключително доходоносен бранш.

Дейността бе разделена на три основни области: консултации по сигурността, които се състояха в набелязването на реални или потенциални заплахи; защитните мерки, които обикновено включваха инсталирането на скъпи камери за наблюдение, аларма срещу взлом и пожар, електрически ключалки и специално компютърно оборудване; и накрая — осъществяването на лична охрана на частни лица или компании, които се намираха в реална или въображаема опасност. Тази сфера на дейност се бе разширила над четирийсет пъти за десет години, а в последно време бе завоювала и един нов тип клиенти — заможни дами, които се нуждаеха от защита от бившите си приятели, съпрузи или пощурели дебнещи ги фенове, които ги бяха видели по телевизията и се бяха влюбили в тесните им пуловери или в цвета на червилото им. „Милтън Секюрити“ освен това си сътрудничеше с подобни реномирани компании в други европейски страни и САЩ и осигуряваше охраната на редица чуждестранни гости по време на посещението им в Швеция. Сред тях бе една известна американска актриса, която в продължение на два месеца снимаше филм в Тролхетан, а агентът й смяташе, че звездният й статус изисква тя да бъде придружавана от бодигардове по време на редките си разходки около хотела.

Освен тези три сфери имаше още една — четвърта сфера, със значително по-малък обхват, в която бяха заети само неколцина сътрудници. Тя представляваше така нареченото ПП или П-ПРО, на вътрешен жаргон „препро“, което бе съкратено от „предварително проучване“.

Тя не допадаше особено на Армански, защото бе по-малко доходоносна, а същевременно доста проблематична и се основаваше повече на преценката и компетентността на служителите на компанията, отколкото на познанията им в областта на телекомуникациите или инсталирането на незабележима апаратура за наблюдение. Предварителните проучвания бяха допустими при изготвянето на отчети за кредитоспособността, проверка на миналото на кандидати за работа или при подозрения, че някой от служителите издава корпоративни тайни или се занимава с престъпна дейност. В такива случаи предварителните проучвания бяха неизменна част от оперативната дейност.

Твърде често обаче клиентите му идваха, тормозени от лични проблеми, и бяха склонни да му мрънкат за глупости, което никак не му допадаше. „Искам да знам какъв е този хулиган, с когото се среща дъщеря ми… Мисля, че жена ми ми изневерява… Момчето ми е добро, но попадна в лоша компания… Изнудват ме…“ В повечето случаи Армански веднага категорично отказваше. След като нечия дъщеря е пораснала, тя има право да излиза с който хулиган реши, а изневерите според него бяха нещо, с което съпрузите трябва да се справят сами. В подобни молби се криеха капани, които можеха евентуално да предизвикат скандал и да навлекат правни проблеми на „Милтън Секюрити“. Точно поради тази причина Драган Армански следеше зорко такива задачи, макар че приходите от тях бяха незначителни.

 

 

Тази сутрин обаче Драган Армански отново трябваше да се занимава с едно такова предварително проучване. Той оправи ръба на панталона си, след което се облегна назад в удобния си офисен стол. Погледна подозрително трийсет и две годишната си млада сътрудничка Лисбет Саландер и констатира за хиляден път, че едва ли в някоя престижна компания по сигурността имаше по-неподходящ служител от нея. Недоверието му към нея бе едновременно обосновано и неоправдано. В очите на Армански Лисбет Саландер без съмнение беше един от най-компетентните агенти, които бе срещал по време на кариерата си в този бранш. През четирите години на работа за него тя нито веднъж не провали някоя задача, нито пък представи посредствен доклад.

Даже напротив — работата й винаги бе на изключително ниво. Армански беше убеден, че Лисбет Саландер притежава уникална дарба. Всеки можеше да набави данни за нечия кредитоспособност или да направи справка при съдия-изпълнител, но Саландер имаше въображение и докладите й винаги съдържаха неочаквани факти. Той така и никога не разбра методите й на работа, а понякога дори си мислеше, че способността й да изравя информация си бе чиста магия. Тя познаваше отлично административните архиви и успяваше да открие дори и най-мътните личности. Преди всичко обаче притежаваше способността да влезе под кожата на човека, когото разследваше. Ако имаше някаква воняща тайна за изравяне, тя се насочваше към нея като крилата ракета.

Може би бе талантлива по природа.

Докладите й можеха да се окажат унищожителни и катастрофални за лицата, попаднали на страниците им. Армански и досега се изпотяваше, като си спомнеше онзи случай, когато й заръча да направи рутинна проверка на някакъв изследовател от фармацевтичната промишленост преди сключването на сделка за закупуване на една компания. Срокът за изпълнение на задачата бе една седмица, но нещата се проточиха. След четири седмици на мълчание и множество подканяния, които тя игнорираше, Лисбет представи доклад, съгласно който въпросното лице е педофил и поне два пъти се беше възползвал от услугите на едно тринайсетгодишно проституиращо дете в Талин. Освен това имало индикации, че изпитва нездрав интерес към дъщерята на тогавашната си партньорка, с която живееха на семейни начала.

Саландер притежаваше черти на характера, които понякога довеждаха до ръба на отчаянието дори самия Армански. Когато откри, че мъжът е педофил, тя не се обади на началника си, за да го предупреди, нито се втурна в кабинета му с молба да й отдели малко време. Даже напротив, без да спомене и дума за това, че информацията в доклада бе като атомна бомба със закъснител, Саландер го остави на бюрото му една вечер точно когато Армански се канеше да загаси лампата и да тръгне към къщи. Армански го бе взел със себе си и го бе отворил едва късно вечерта, докато спокойно пиеше вино със съпругата си пред телевизора в дневната във вилата им на остров Лидингьо.

Докладът, както обикновено, се отличаваше с почти научна точност, имаше бележки под линия, цитати и ясно посочени източници. Първите страници бяха посветени на миналото на обекта, на неговите образование, кариера и финансово състояние. Саландер бе пуснала бомбата за пътуванията до Талин едва на двайсет и четвърта страница в едно подзаглавие. Текстът се отличаваше със същия прозаичен тон, с който обясняваше, че лицето живее в къща в Солентуна и кара тъмносиньо волво. Доказателствата на твърденията й бяха поместени в изчерпателно приложение, което съдържаше включително снимки на обекта в компанията на тринайсетгодишното момиче. Снимките бяха направени в коридора на хотела в Талин, а той бе пъхнал ръка под пуловера на момичето. По някакъв начин Лисбет дори бе успяла да открие въпросната девойка и да я убеди да предостави детайлно описание на събитията, което бе записано на касета.

Докладът предизвика точно онази суматоха, която Армански се опитваше да избегне. Като начало му се наложи да глътне няколко таблетки за язва, предписани от личния му лекар. Предстоеше му среща с клиента, когото бе извикал на сериозен неотложен разговор. И накрая, въпреки спонтанното нежелание на клиента, се бе видял принуден да предостави доклада на полицията. Последното означаваше, че „Милтън Секюрити“ я заплашва опасност да бъде въвлечена във водовъртеж от обвинения и контраобвинения. Ако доказателствата не издържаха или мъжът бъдеше оневинен, компанията рискуваше евентуално дело за клевета. Това бе пълен кошмар.

 

 

Само че не тоталната безчувственост на Лисбет Саландер го притесняваше най-много. По-скоро ставаше въпрос за репутация. „Милтън“ бе синоним на традиционна стабилност. А Саландер се вписваше в цялата картина точно колкото трактор на изложение на лодки.

На Армански му бе трудно да се примири, че най-добрият му агент бе бледа анорексична девойка със съвсем къса коса и пиърсинг на носа и веждата. На шията й бе татуирана двусантиметрова оса, а около бицепса на дясната й ръка и глезена — змии. Понякога идваше на работа по потник, така че Армански бе успял да забележи и татуировката на дракон на плешката й. Естественият цвят на косата й бе червен, но тя я боядисваше в гарвановочерно. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе събудила след едноседмична оргия с банда почитатели на хардрока.

Армански бе убеден, че тя не страда от хранително разстройство. Ядеше всякаква боклучава храна. Просто си бе хилава по рождение, с тънки кости, благодарение на което изглеждаше съвсем крехка, като момиче. Дланите и китките й бяха слаби, а гърдите й едва се различаваха под дрехите. Бе на двайсет и четири, но приличаше на четиринайсетгодишна.

Имаше голяма уста, малък нос и високи скули, което придаваше на външния й вид леко ориенталско излъчване. Движенията й бяха чевръсти, като на паяк, а когато пишеше на компютър, пръстите й пробягваха по клавишите с бясна скорост. С това тяло никога не би могла да направи кариера в модния бранш, но с правилния грим лицето й, снимано отблизо, би било достойно за всяка рекламна табела. Всъщност, ако човек се абстрахираше от грима (понякога тя използваше дори едно противно черно червило), татуировките и пиърсинга на носа и веждата, тя бе… хм… привлекателна.

Фактът, че Лисбет Саландер работи за Драган Армански, сам по себе си будеше удивление. Тя не бе от типа жени, с които той обикновено общуваше или пък би назначил в компанията си.

Тя бе започнала като момиче за всичко в офиса, докато Холгер Палмгрен, адвокатът на пенсионна възраст, който движеше делата на стария Ю. Ф. Милтън, не му подшушна, че Лисбет Саландер е находчива девойка с малко труден характер. Палмгрен бе помолил Армански да й даде шанс и той с неохота се бе съгласил. Палмгрен бе от хората, на които отрицателният отговор действаше като стимул да удвоят усилията си, затова бе по-лесно веднага да му кажеш „да“. Армански знаеше, че Палмгрен обича да се занимава с проблемни младоци и всякакви социални щуротии, но въпреки това имаше добра преценка.

Бе съжалил в мига, в който видя Лисбет Саландер.

Тя не беше просто леко проблемна девойка, а направо олицетворяваше това понятие. Не бе завършила основното си образование, нямаше и гимназиално, да не говорим за висше.

През първите месеци бе работила на пълен работен ден, но не съвсем — почти на пълен работен ден или, ако трябва да сме съвсем точни, се беше появявала в офиса от време на време. В задълженията й влизаше да вари кафе, да приема пощата и да обслужва ксерокса. Проблемът бе, че не даваше и пет пари за обичайното работно време и дисциплината.

За сметка на това обаче изключително добре й се удаваше да дразни колегите си в компанията. Измислиха й прозвището „момичето с две мозъчни клетки“ — една, за да диша, и една, за да стои изправена. Никога не говореше за себе си. Не откликваше на опитите на част от колегите да завържат разговор с нея и те бързо се отказваха. Всички опити за шега удряха на камък — тя или поглеждаше майтапчията с големи безизразни очи, или отвръщаше с явно раздразнение.

Освен това се говореше, че настроенията й внезапно се сменяли драматично, ако си втълпяла, че някой й се подиграва, което си беше част от професионалния жаргон. Поведението й не предразполагаше нито към доверие, нито към приятелство и тя бързо се превърна в странен елемент, който блуждаеше из коридорите на „Милтън“ като бездомна котка. Смятаха я за напълно безнадежден случай.

След месец на непрестанни проблеми Армански я бе повикал в кабинета си с ясното намерение да я уволни. Тя го бе изслушала безучастно, докато изброяваше прегрешенията й, без да възрази или дори да повдигне вежда. Чак когато той завърши речта си със заключението, че й липсва „правилен подход“, и понечи да й обясни, че вероятно би било добра идея да кандидатства за работа в някоя друга компания, която би могла да извлече по-голяма полза от уменията й, тя го прекъсна по средата на изречението. За първи път използва повече от една дума.

— Чуй ме сега — ако ти трябва технически сътрудник, можеш да отидеш и да си избереш някого от бюрото по труда. Аз мога да изровя всякаква информация за всекиго и ако единственото, за което можеш да ме използваш, е да разпределям пощата, значи си идиот.

Армански до ден-днешен помнеше как си бе глътнал езика от потрес и гняв, а тя бе продължила съвсем спокойно.

— За теб работи един чичко, на когото му трябваха три седмици, за да напише напълно безполезен доклад за юпито, което онази интернет компания смята да назначи за председател на Борда на директорите. Аз ксерокопирах съставения от него пълен боклук вчера вечерта и виждам, че днес лежи на бюрото пред теб.

Армански намери с очи доклада и за първи път повиши тон.

— Ти нямаш право да четеш конфиденциални доклади.

— Може би нямам, но сигурността на компанията ти явно куца. Съгласно твоите нареждания той би трябвало сам да ксерокопира подобна документация, но вместо това ми хвърли текста, преди да отиде на кръчма. А има и още нещо. Преди няколко седмици намерих предишния му доклад в столовата.

— Какво си намерила? — възкликна Армански шокирано.

— Успокой се. Прибрах го в сейфа му.

— Да не би да ти е дал и комбинацията на личния си шкаф за папки? — попита Армански задъхано.

— Не, не точно. Само че я държи записана на едно листче под подложката си за бюро заедно с паролата на компютъра си. Важното в случая обаче е, че този нескопосан частен детектив е направил напълно безполезно предварително проучване. Пропуснал е, че въпросният господин има огромни дългове от хазарт и смърка кокаин като луд. В добавка към това приятелката му се е обърнала за помощ към център за закрила на жени жертви на насилие, защото я пребил от бой.

Тя млъкна. Армански не каза нищо в продължение на няколко минути, докато преглеждаше въпросния доклад. Той бе професионално оформен, написан на разбираем, стегнат език. Съдържаше множество препратки към изворите на информация, както и изказвания на приятелите и познатите на обекта на проучването. Накрая вдигна очи и каза само две думи: „Докажи го.“

— С колко време разполагам?

— Три дни. Ако в петък следобед не можеш да представиш доказателства в подкрепа на твърденията си, ще бъдеш уволнена.

 

 

Три дни по-късно тя мълчаливо представи своя също толкова изчерпателен доклад, според който приятното на пръв поглед младо юпи всъщност бе жалък задник. Армански прочете доклада й няколко пъти през уикенда, а в понеделник вяло се зае да проверява нейните твърдения. Още преди да започне обаче, му бе ясно, че информацията й ще се окаже вярна.

Армански бе учуден и същевременно ядосан сам на себе си, защото явно бе сбъркал в преценката си за нея. Бе я мислил за глупава, дори умствено изостанала. Не беше очаквал момиче, което в основното училище бе бягало от час толкова често, че дори не бе успяло да завърши, да напише толкова изпипан в езиково отношение доклад, който освен това съдържаше невероятни наблюдения и информация. Армански не можеше да си обясни как се бе сдобила с тях.

Той бе убеден, че на никого от останалите служители на „Милтън Секюрити“ не би се удало да убеди някой лекар от Подслон за жени, пострадали от насилие, да разкрие поверителна информация от картона на своя пациентка. Когато я попита как бе успяла, получи уклончив отговор. Не смятала да разкрива източниците си. Постепенно Армански осъзна, че Лисбет Саландер няма намерение да обсъжда методите си на работа нито с него, нито с когото и да било другиго. Това го притесняваше, но не до такава степен, че да устои на изкушението да изпита уменията й.

Той обмисля въпроса в продължение на няколко дни.

Спомни си какво му беше казал Холгер Палмгрен, преди да я изпрати при него. „Всички хора заслужават шанс.“ Спомни си часовете по вероизповедание, през които бе научил, че е негов дълг пред Бог да помага на нуждаещите се. Той всъщност не вярваше в Бог и не бе посещавал джамия от тийнейджърските си години, но смяташе, че Лисбет Саландер се нуждае от солидна помощ и подкрепа. Никога преди не бе правил подобно нещо.

 

 

Вместо да я уволни, Армански повика Лисбет Саландер на разговор на четири очи, за да се опита да разбере как всъщност бе устроена тази девойка с толкова труден характер. Той се доубеди, че Лисбет Саландер страда от някакъв вид сериозно разстройство, но освен това откри, че зад начумереността й се крие голям интелект. Смяташе я за твърде крехка и необуздана, но за своя най-голяма изненада постепенно започна да я харесва.

През следващите месеци Армански прибра Саландер под крилото си. Ако трябва да сме честни, той гледаше на нея като на малък проект със социална насоченост, с който се бе захванал за собствено удоволствие. Даваше й леки проучвателни задачи и се опитваше да й помага със съвети как да ги изпълни. Тя го слушаше търпеливо, след което правеше каквото си знае. Помоли началника на техническия отдел на „Милтън“ да й покаже най-основното при работата с компютри. Тя прекара един цял следобед седнала мирно на чина, докато накрая началникът на техническия отдел с неохота констатира, че Саландер притежава повече познания по информатика от по-голямата част от останалите служители на компанията.

Армански скоро осъзна, че въпреки разговорите за развитие, предложенията за спецкурсове по време на работа и всички останали средства за убеждение Лисбет Саландер нямаше никакво намерение да възприеме обичайните методи на работа в „Милтън“. Това поставяше началника й пред трудноразрешима дилема.

Тя продължаваше да бъде трън в очите на останалите служители на компанията. Армански бе наясно, че не би позволил на друг от подчинените си да идва и да си тръгва от работа, когато си поиска, и че при нормални обстоятелства би му поставил ултиматум да промени поведението си. Освен това обаче осъзнаваше, че ако постъпеше така с Лисбет Саландер или я заплашеше с уволнение, тя просто щеше да вдигне рамене. Следователно той трябваше или да се отърве от нея, или да приеме, че тя не е като всички останали.

 

 

Още по-голям проблем за Армански представляваше фактът, че той не беше наясно със собствените си чувства към младата жена. Тя бе като неприятен сърбеж — хем те влудява, хем те кара да се чешеш. Не бе сексуално привличане, поне Армански не смяташе така. Жените, които обикновено привличаха погледа му, бяха руси и закръглени, с пухкави устни, които подклаждаха въображението му, а освен това от двайсет години бе женен за една финландка на име Ритва, която, макар и вече на средна възраст, отговаряше на всяко едно от тези изисквания. Никога не й бе изневерявал. Е, не липсваха отделни случки, които биха могли да оставят грешно впечатление у съпругата му, но бракът им като цяло бе щастлив. Имаше и две дъщери на възрастта на Саландер. Във всеки случай не се интересуваше от плоски девойки, които отдалеч можеха да бъдат взети за кльощави младежи. Не му беше в стила.

Въпреки това вече няколко пъти бе имал неуместни фантазии за Лисбет Саландер и трябваше да признае, че изпитваше известно вълнение в нейно присъствие. Той обаче смяташе, че това привличане се дължи на различността й. По същия начин би могъл да се влюби в рисунка на гръцка приказна нимфа. Саландер олицетворяваше един нереален живот, който го очароваше, въпреки че не можеше да стане част от него, а и тя не би му позволила.

Веднъж Армански бе седнал в едно кафене на площада в Гамла стан, когато Лисбет Саландер бавно се появи на хоризонта и седна на една маса в противоположния край на заведението. Бе в компанията на три момичета и едно момче, които бяха облечени почти еднакво. Армански я бе наблюдавал любопитно. Изглеждаше също толкова резервирана, колкото на работното си място, но всъщност се засмя на нещо, което момичето с пурпурночервената коса разказа.

Армански се чудеше как би реагирала Саландер, ако един ден той се появеше в офиса със зелена коса, изтъркани дънки и обсипано с капси кожено яке. Дали щеше да го приеме като равен? Може би — тя се държеше така, сякаш нищо от заобикалящия я свят не я засягаше. Най-вероятно просто би му се изсмяла.

Бе седяла с гръб към него, без да се обърне нито веднъж — явно не подозираше, че той е там. Армански се почувства странно притеснен от близостта й, а когато след известно време се изправи, за да си тръгне незабелязано, тя внезапно извърна глава и погледна право към него, сякаш през цялото време бе знаела, че той е там, и го бе следила с радара си. Тя толкова ненадейно беше впила очи в него, че той се почувства така, сякаш го бяха нападнали. Направи се, че не я забелязва, и се отдалечи с бързи крачки. Тя не го поздрави, но продължи да изгаря гърба му с поглед чак докато той не сви зад ъгъла.

Саландер се смееше рядко, кажи-речи почти не й се случваше. На Армански обаче му се струваше, че с времето тя омекна. Беше, меко казано, доста суха, но се случваше по устните й да пробяга крива, иронична усмивка.

Армански понякога се чувстваше толкова провокиран от безчувствеността й, че му се искаше да я хване, да я разтърси и да проникне под черупката й, за да успее да спечели нейното приятелство или поне уважението й.

Един път, след като вече бе работила за него в продължение на девет месеца, той се опита да обсъди чувствата си с нея. Това се случи през една декемврийска вечер на коледното парти на „Милтън Секюрити“, а той бе пиян както никога. Не беше казал нищо неприлично — просто се бе опитал да сподели, че я харесва. Най-вече му се искаше да й обясни, че изпитва към нея бащински чувства и че тя винаги може да се обърне за помощ към него и да разчита на дискретността му. Дори се бе опитал да я прегърне. Съвсем по приятелски, разбира се.

Тя се беше изтръгнала от непохватната му прегръдка и бе напуснала тържеството. Известно време не идваше на работа и не си вдигаше телефона. За Драган Армански отсъствието й бе живо мъчение, дори наказание. Нямаше с кого да сподели как се чувства. За първи път с ужас ясно осъзна какво унищожително въздействие има върху него Лисбет Саландер.

 

 

Саландер се завърна една януарска вечер три седмици по-късно, когато Армански бе останал след работно време, за да прегледа годишния отчет. Влезе в кабинета му съвсем безшумно, като призрак, така че той изведнъж забеляза, че тя стои в сумрака до вратата и го гледа. Той нямаше представа кога бе дошла.

— Искаш ли кафе? — попита го тя.

След това затвори вратата и му подаде чаша еспресо от кафе-машината в стола. Той я пое мълчаливо. Изпита едновременно облекчение и страх, като я видя как затръшва вратата с крак, сяда в креслото за посетители и впива очи в него. След това Саландер му зададе забранения въпрос така директно, че той нито можеше да отговори шеговито, нито можеше да се измъкне по какъвто и да било начин.

— Драган, желаеш ли ме?

Армански остана като парализиран и се чудеше какво да отговори. Първият му импулс бе да отрече и така евентуално да я нарани. След това забеляза погледа й и осъзна, че тя за първи път му задаваше личен въпрос. Беше напълно сериозна и щеше да приеме всеки опит за шега от негова страна като лична обида. Искаше да говори с него. Той се чудеше колко дълго бе събирала смелост да му зададе този въпрос. Остави бавно химикалката си на масата и се облегна назад. Най-накрая се отпусна.

— Какво те кара да мислиш така? — попита той.

— Начинът, по който ме гледаш, и начинът, по който не ме гледаш. Както и всичките онези пъти, когато понечваше да протегнеш ръка и да ме докоснеш, но нещо те спираше.

Той внезапно й се усмихна.

— Винаги съм имал чувството, че ще ми отхапеш ръката, ако те пипна дори с пръст.

Тя не отвърна на усмивката му. Изчакваше.

— Лисбет, аз съм твой началник и дори да изпитвам привличане към теб, никога не бих направил каквото и да било в тази посока.

Тя все още чакаше.

— Ако трябва да съм честен, имало е моменти, в които съм усещал такова привличане. Не мога да обясня защо, но това е факт. Аз много те харесвам по някаква непонятна дори и за мен причина, но не искам да спя с теб.

— Добре. Защото това никога не би се случило.

Армански се разсмя. Това бе първият път, когато Саландер му казваше нещо лично, макар че то бе възможно най-лошото, което един мъж можеше да чуе. Той се опита да намери най-подходящия отговор.

— Лисбет, много добре разбирам, че един старец над петдесет не би могъл да привлече вниманието ти.

— Не, не се интересувам от старци над петдесет, които освен това са ми и началници — тя вдигна ръка. — Чакай, остави ме да довърша. Понякога се държиш глупаво и си досадно бюрократичен, но освен това си и привлекателен мъж… И аз понякога също усещам… Само че си мой началник, познавам съпругата ти и бих искала да продължа да работя за теб, така че най-глупавото, което мога да направя, е да те изчукам.

Армански седеше притихнал и не смееше да диша.

— Давам си сметка какво направи за мен и съм ти благодарна. Оценявам, че ти победи предразсъдъците си и ми даде шанс. Но не искам да си ми любовник, а същевременно не можеш и да си ми баща.

Тя замлъкна. След малко Армански въздъхна тежко.

— А какъв искаш да ти бъда?

— Просто искам да продължа да работя за теб. Ако, разбира се, ти нямаш нищо против.

Той кимна, след което й отговори толкова откровено, колкото му стигна смелостта.

— Много бих искал да продължиш да работиш за мен. Но освен това ми се иска да ме смяташ за свой приятел и да ми вярваш.

Тя кимна.

— Ти не си от хората, които предразполагат другите към приятелство — рече той изведнъж. Тя помръкна леко, но той продължи неумолимо: — Наясно съм, че не искаш никой да ти се бърка в живота, и ще се опитам да не го правя. Но имаш ли нещо против да продължа да те харесвам?

Саландер мисли доста дълго. После му отговори, като се изправи, заобиколи бюрото му и го прегърна. Той буквално бе потресен. Хвана я за ръката, едва когато тя го пусна.

— Можем ли да сме приятели? — попита той.

Тя отново кимна.

Това бе единственият път, когато прояви нежност към него и когато изобщо го докосна. Споменът за този миг стопляше сърцето на Армански.

Бяха изминали четири години, откакто започна работа при него, а все още не му бе разкрила нищо от личния си живот или миналото си. Той веднъж изпробва собствените си умения по „препро“, за да намери информация за нея. Дори проведе дълъг разговор с адвокат Холгер Палмгрен, който не изглеждаше особено изненадан да го види, но фактите, които накрая откри, не засилиха особено доверието му към нея. Никога не отвори дума за това и не го обсъди с нея, нито пък й подсказа по някакъв начин, че се бе ровил в личния й живот. Вместо това прикри притеснението си и засили бдителността си.

 

 

Саландер и Армански постигнаха споразумение преди края на тази странна вечер. За в бъдеще тя щеше да прави проучвания за него на хонорар. Освен това всеки месец щеше да получава една твърда сума, независимо дали има работа, или не. Реалният й доход зависеше от сумата, която тя сама щеше да определи за изпълнение на дадена задача. Сама щеше да избира методите си на работа, но в замяна на това се задължаваше никога да не му създава неприятности или да скандализира „Милтън Секюрити“ с действията си.

Според Армански това бе най-изгодното решение за него, за компанията и за самата Саландер. Той съкрати проблематичния отдел ПП до един служител на постоянен щат — по-възрастен сътрудник, който поемаше обикновените рутинни случаи и отговаряше за отчетите за кредитоспособността. Всички заплетени и трудни задачи даваше на Саландер или, ако нещата наистина тръгнеха на зле, на още няколко външни агенти на хонорар, които имаха собствена практика, така че „Милтън Секюрити“ не носеше отговорност за тях. Тъй като Армански често се ползваше от услугите й, Саландер получаваше доста голяма заплата. Сумата можеше да е значително по-висока, но Саландер работеше, само когато поискаше, а позицията й бе, че ако на Армански това не му харесва, може да я уволни.

Армански я приемаше такава, каквато е, но не й позволяваше да се среща с клиентите. Изключенията от това правило бяха рядкост, но днешният случай бе именно такъв.

 

 

Лисбет Саландер си бе облякла черна тениска с щампирано изображение на някакво извънземно с кучешки зъби и надпис „I am also an alien“^[2]. Носеше още черна пола с разпран шев, захабено черно кожено яке до кръста, обкован с нитове колан, груби ботуши „Доктор Мартен“ и три четвърти чорапи на зелени и червени райета. Бе се гримирала в такава цветова гама, че човек можеше да реши, че е далтонистка. С други думи, бе необичайно спретната.

Армански въздъхна и погледна третия човек в стаята — консервативно облечения клиент с очила с дебели стъкла. Адвокат Дирх Фроде бе шейсет и осем годишен и бе настоял лично да се срещне със служителя, който бе направил проучването, и да му зададе някои въпроси. Армански се бе опитал да предотврати срещата с уклончиви извинения от рода на това, че Саландер е настинала, заминала в командировка или затрупана с работа. Фроде тутакси бе отговорил, че това няма значение — работата не била спешна и той спокойно можел да изчака няколко дни. Армански бе изпсувал наум, но накрая не му бе останал друг избор освен да ги срещне. В настоящия момент адвокат Фроде седеше в кабинета му и оглеждаше Лисбет Саландер с нескрита възхита. Тя отвърна на погледа му без особена емоция.

Армански въздъхна още веднъж и погледна папката, която Саландер бе оставила на бюрото му. На нея бе написано КАРЛ МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ. Следваше красиво изписан единен граждански номер. Той произнесе името на глас. Адвокат Фроде излезе от опиянението си и обърна поглед към Армански.

— И така, какво можете да ми кажете за Микаел Блумквист? — попита той.

— Това е госпожица Саландер, автор на доклада — Армански се поколеба за миг, след това продължи с усмивка, която трябваше да е непринудена, но вместо това се получи ужасно извинителна. — Не се подвеждайте от възрастта й. Тя може да е млада, но също така е и най-добрият ни агент.

— Не се и съмнявам — отвърна Фроде сухо, а интонацията му говореше за обратното. — Разкажете ми какво е открила.

Очевидно бе, че адвокат Фроде няма ни най-малка идея как да се държи с Лисбет Саландер и се опитва да навлезе в по-позната територия, като задава въпроса на Армански, сякаш нея изобщо я няма в стаята. Тя се възползва от момента и направи голям балон с дъвката си. Преди Армански да успее да отговори, Лисбет се обърна към началника си, сякаш Фроде не съществуваше.

— Би ли могъл да попиташ клиента коя версия предпочита да чуе — кратката или дългата?

Адвокат Фроде веднага осъзна, че бе оплел конците. Настъпи кратка мъчителна тишина, след което той се обърна към Лисбет Саландер и се опита да замаже положението, като премине към един по-приятелски покровителствен тон.

— Ще бъда много благодарен, ако госпожицата ми разкаже накратко какво е открила.

Саландер приличаше на зъл нубийски звяр, който възнамерява да схруска Дирх Фроде за обяд. Погледът й внезапно се бе изпълнил с толкова омраза, че по гърба на Фроде изби студена пот. След това обаче лицето й омекна. Фроде започна да се чуди дали не му се бе привидяло първия път. Тя заговори като чиновник.

— Като за начало бих искала да кажа, че тази задача не се оказа особено сложна, макар че първоначалните напътствия на клиента бяха доста неясни. Вие искахте да знаете за него „всичко, което би могло да се изрови“, без обаче да уточните какво конкретно ви интересува. Поради тази причина докладът покрива целия му живот. Той се състои от сто деветдесет и три страници, като сто и двайсет от тях всъщност са копия на негови статии или изрезки от вестници с новини за самия него. Блумквист е обществена личност с много малко тайни, почти няма какво да крие.

— Но значи все пак има тайни? — попита Фроде.

— Няма човек без тайни — отвърна му тя с неутрален тон. — Само трябва да ги откриеш.

— Нека да чуем.

— Микаел Блумквист е роден на 18 януари 1960 година и следователно в момента е на четирийсет и три години. Роден е в Бурленге, но не е живял там и ден. Родителите му, Кърт и Анита Блумквист, са по на трийсет и пет при раждането му. Днес и двамата вече са покойници. Баща му е машинен инженер, поради което семейството често се мести. Доколкото успях да разбера, майка му цял живот е била домакиня. Семейството заживява в Стокхолм, когато Микаел започва училище. Той има с три години по-млада сестра, която се казва Аника и е адвокат. Има и няколко вуйчовци и първи братовчеди. Смяташ ли да предложиш кафе?

Последната реплика бе предназначена за Армански и той бързо отви капачката на термоса, който бе поръчал за срещата. Направи знак на Саландер да продължи.

И така, семейството се премества в Стокхолм през 1966 година. Жилището им е в Лила Есинген^[3]. Блумквист посещава основно училище в Брома, след това гимназия на остров Кунгсхолмен. Завършва със среден успех 4,90, в папката има приложени копия. В гимназията започва да се занимава с музика и свири на бас китара в една рок банда на име „Буутстрап“. През 1979 година тя дори издава свой собствен сингъл, който се завърта по радиото. След като завършва средно образование, се хваща на работа като контрольор в метрото, спестява известна сума пари и заминава за чужбина. Отсъства от страната в продължение на една година. Обикаля основно Азия — Индия и Тайланд, — но стига и до Австралия. Когато е на двайсет и една, започва да следва журналистика в Стокхолм, но прекъсва след първата година, за да отслужи воинския си дълг в пехотната част в Кируна. Това поделение се оказва пълно с мъжкари и той се уволнява с добра атестация — 10-9-9. След казармата завършва висшето си образование и оттогава не е спирал да работи. Колко по-детайлна искате да бъда?

— Разкажете всичко, което смятате за важно.

— Окей. Той напомня малко на Умното прасенце от приказката „Трите прасенца“. До този момент има успешна журналистическа кариера. През 1980 година работи основно по заместване в местната преса, а после и в Стокхолм. Направила съм списък. Пробива с историята за „Бандата на Бийгълс“ — обирджиите, които разкрива.

— Кале Блумквист.

— Той мрази този прякор, което е разбираемо. Ако някой ме нарече Пипи Дългото чорапче на първата страница на някой вестник, доста ще си изпати.

Тя погледна мрачно Армански, който преглътна с усилие. Доста пъти той бе асоциирал Лисбет Саландер точно с Пипи Дългото чорапче и в момента се благодареше, че бе имал благоразумието да не се шегува с това. Даде й знак с пръст да продължи.

— Един от източниците ми твърди, че до онзи момент е искал да бъде криминален репортер, дори е работил като такъв по заместване в един вечерен вестник, но става известен с политическите и икономическите си статии. Работи изключително на свободна практика, само един път е назначен на щат в края на осемдесетте в един вечерен вестник. Напуска през 1990 година, когато основава ежемесечника „Милениум“. В началото вестникът тръгва съвсем слабо, липсва му солидно издателство, което да го държи под крилото си. Тиражът му обаче постепенно нараства и днес достига до двайсет и една хиляди екземпляра. Редакцията се намира на улица „Йотгатан“, само на няколко пресечки оттук.

— Вестникът е с лява насоченост.

— Зависи от дефиницията на „ляв“. „Милениум“ се смята за критичен към недъзите на обществото вестник, но анархистите вероятно го определят като десен боклук от типа на „Арена“ или „Урдфронт“, а Консервативният студентски съюз сигурно смята, че в редакцията му работят само болшевики. Няма сведения Блумквист някога да е бил политически активен, дори и по време на надмощието на социалдемократите, когато той все още учи в гимназията. Докато следва журналистика, живее на семейни начала с едно момиче, което тогава е член на Синдикатите, а днес е депутат от Венстерпартиет^[4]. Вестникът най-вероятно е заклеймяван като ляв, защото стихията на Блумквист като икономически журналист са разобличителните статии за корупция и тъмни сделки в света на бизнеса. Пише няколко унищожителни материала за различни директори и политици, които са напълно обосновани и предизвикват оставки и съдебни последствия. Най-известен от тях е този за аферата „Арбога“, в резултат на който един десен политик е принуден да се оттегли, а един бивш главен счетоводител в общината получава година затвор за злоупотреби. Да се бориш срещу престъпления обаче, едва ли е израз на лява ориентация.

— Разбирам гледната ви точка. Има ли и друго?

— Автор е на две книги. Едната е посветена на аферата „Арбога“, другата, със заглавие „Кръстоносците“, е на икономическа тематика и излиза преди три години. Не съм я чела лично, но рецензиите я определят като противоречива. Предизвиква доста дебати в медийното пространство.

— Нещо за финансовото му състояние? — попита Фроде.

— Не е богат, но и не гладува. Данъчните му декларации са приложени към доклада. Има малко над двеста и петдесет хиляди крони в лична пенсионна сметка и акции. Освен това има още една разплащателна сметка със сто хиляди крони за текущи разходи, пътувания и така нататък. Притежава собствен апартамент, който е напълно изплатен. Жилището е шейсет и пет квадрата и се намира на улица „Белмансгатан“. Няма нито заеми, нито дългове.

Саландер замахна с пръст.

— Има още един актив — имот в Сандхамн. Става въпрос за малка хижа до водата в най-атрактивната част на района. Негов чичо я закупува през 1940 година, когато дори и простосмъртните можеха да си го позволят, и Блумквист я наследява от него. Със сестра му се разбират тя да получи апартамента на родителите им в Лила Есинген, а той — хижата. Не знам колко би струвала днес — сигурно няколко милиона. Той ходи там често и изглежда, не възнамерява да я продава.

— Приходи?

— Акционер е в „Милениум“, но заплатата му не надвишава дванайсет хиляди. Заработва допълнително като журналист на свободна практика. Месечният му доход варира. Има един пик отпреди няколко години, когато работи за редица различни медии и успява да припечели близо четиристотин и петдесет хиляди. Тази година обаче хонорарите му не надвишават сто и двайсет хиляди.

— Трябва да заплати обезщетение от сто и петдесет хиляди за клевета плюс хонорара на адвоката и т.н. — констатира Фроде. — Да предположим, че крайната сума ще е внушителна, а освен това ще загуби доста и докато излежава присъдата си и не може да работи.

— Това означава, че джобът му доста ще изтънее — отбеляза Саландер.

— Честен ли е? — попита Дирх Фроде.

— Той на това разчита, така да се каже. Има репутация на заклет пазител на морала, изправил се срещу света на бизнеса. Често го канят за коментари в телевизията.

— Доверието към него вероятно ще спадне след днешната присъда — изрече Дирх Фроде замислено.

— Не съм запозната с изискванията към журналистите, но след този удар ще мине доста време, преди детектив Блумквист да получи голямата журналистическа награда. Сериозно се изложи — констатира Саландер безпристрастно. — Ако ми позволите да споделя едно лично наблюдение…

Армански опули очи. За всичките години, в които Лисбет Саландер бе работила за него, тя нито веднъж не бе изразявала лични наблюдения по някой случай. Интересуваха я само сухите факти.

— Задачата ми не включваше аферата „Венерстрьом“, но аз въпреки това следих процеса и трябва да призная, че останах доста озадачена. Всичко изглеждаше съвсем невероятно, а публикуването на толкова съмнителни истории изобщо не е в стила на Микаел Блумквист.

Саландер се почеса по врата. Фроде търпеливо чакаше. Армански се чудеше дали само му се струва, или тя наистина не знаеше как да продължи. Тази Саландер, която познаваше, никога не бе проявявала несигурност или колебание. Накрая явно взе решение.

— Извън протокола, така да се каже… Признавам, че не се задълбах особено в аферата „Венерстрьом“, но смятам, че Кале Блумквист… простете, Микаел Блумквист е жертва на измама. Мисля, че тази афера има доста по-различни измерения от постановеното в присъдата.

Сега бе ред на Дирх Фроде внезапно да подскочи в креслото си. Адвокатът впи изпитателен поглед в Саландер, а на Армански му направи впечатление, че клиентът им за първи път от началото на срещата бе наистина заинтригуван. Мислено отбеляза, че аферата „Венерстрьом“ вероятно представляваше известен интерес за Фроде. „Грешка — поправи се Армански веднага, — Фроде не прояви интерес към аферата «Венерстрьом». Той реагира едва когато Саландер каза, че Блумквист е попаднал в капан.“

— Какво искате да кажете всъщност? — попита Фроде заинтригувано.

— Това е само мое предположение, но мисля, че някой го е подвел.

— И защо?

— Цялото минало на Блумквист показва, че той е много прецизен журналист. Всичките му спорни разкрития до този момент са подкрепени със стабилна документация. Аз присъствах на едно от заседанията в съда. Той не направи каквито и да било възражения и се предаде без бой. Това изобщо не е в негов стил. Ако трябва да вярваме на съда, то Блумквист си е измислил историята за Венерстрьом и без грам доказателства я е публикувал като един вид професионално самоубийство. Но това просто не е Блумквист.

— Какво мислите, че ще се случи оттук нататък?

— Мога само да гадая. Блумквист очевидно е вярвал в истинността на историята си, но в течение на процеса нещо се случва и информацията му се оказва невярна. Това означава, че или източникът му е човек, на когото има доверие, или пък някой умишлено му е дал лъжливи факти, което звучи невероятно и твърде сложно. Другият възможен вариант е да са го заплашили толкова сериозно, че той да е предпочел да се признае за победен и хората да го смятат за некомпетентен идиот, вместо да се бори. Но както казах, това са само предположения.

 

 

Когато Саландер понечи да продължи с доклада си, Дирх Фроде я спря с ръка. Той остана мълчалив известно време, като барабанеше с пръсти по страничната облегалка на креслото, след което отново я заговори колебливо.

— Ако ви наемем да изровите истината за аферата „Венерстрьом“… Колко голям е шансът да откриете нещо?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Може пък да няма нищо за намиране.

— Но бихте ли искали да опитате?

Тя вдигна рамене.

— Не зависи от мен. Аз работя за Драган Армански и той преценява кои задачи да ми възложи. Освен това е от значение и каква информация искате да получите.

— Нека да се изразя така… Предполагам, че този разговор е конфиденциален?

Армански кимна.

— Аз не съм запознат с конкретния случай, но знам за други, при които Венерстрьом е играл нечестно. Животът на Микаел Блумквист бе повлиян изключително много от аферата „Венерстрьом“ и аз искам да зная дали предположенията ви са основателни.

Разговорът бе тръгнал в неочаквана посока и Армански веднага застана нащрек. Дирх Фроде искаше от „Милтън Секюрити“ да разрови едно приключено съдебно дело, по време на което към Микаел Блумквист вероятно са били отправяни заплахи, като така рискува да влезе в сблъсък с империята от адвокати на Венерстрьом. Освен това самата мисъл да пусне Лисбет Саландер като неконтролируема ракета в един такъв случай изобщо не допадаше на Армански.

Не само защото мислеше за компанията. Саландер ясно бе подчертала, че не иска Армански да се държи с нея като загрижен доведен баща, и той бе внимавал да не изглежда като такъв, след като веднъж се договориха, но вътре в себе си никога нямаше да спре да се притеснява за нея. Понякога се хващаше да сравнява Саландер със собствените си дъщери. Смяташе, че бе добър баща, и не се бъркаше без нужда в личния им живот, но същевременно осъзнаваше, че никога няма да се примири, ако те се държаха или заживееха като Лисбет Саландер.

Дълбоко в хърватското си или може би босненско, или арменско сърце той бе напълно убеден, че животът на Саландер заплашва да се превърне в пълна катастрофа. В неговите очи тя бе идеалната жертва за всекиго, който иска да й навреди, и той се страхуваше, че една сутрин щяха да го събудят с новината, че е пострадала.

— Подобно проучване може да излезе доста скъпо — предупреди Армански внимателно, най-вече за да провери колко сериозен бе Фроде.

— Тогава ще е най-добре да определим таван — отвърна му Фроде спокойно. — Не очаквам невъзможното, но е очевидно, че служителката ти, както ти самият ме увери, е доста компетентна.

— Какво ще кажеш, Саландер? — попита Армански и повдигна вежда.

— В момента нямам друга работа.

— Окей. Само че бих искал да уточним естеството на тази поръчка. Нека да чуем и останалата част от доклада ти.

— Няма кой знае още колко детайли от личния му живот. През 1986 година сключва брак с жена на име Моника Абрахамсон. Същата година им се ражда дъщеря — Пернила. Днес тя е на шестнайсет. Бракът не продължава дълго. Развеждат се през 1991 година. Абрахамсон се жени повторно, но явно все още са приятели. Дъщерята живее с майка си и не вижда често Блумквист.

 

 

Фроде помоли за още кафе и отново се обърна към Саландер.

— В началото на разговора загатнахте, че всички хора имат тайни. Успяхте ли да откриете такива?

— Исках да кажа, че в живота на всички хора има неща, които те смятат за лични и които не искат да разтръбяват. Блумквист очевидно е харесван от жените. Той има няколко дълги връзки и множество краткотрайни увлечения. С една дума — може да се похвали с наситен сексуален живот. Има обаче една персона, която присъства в живота му от дълги години и отношенията им са доста странни.

— По-точно?

— Има любовна връзка с Ерика Бергер, главен редактор в „Милениум“, жена от висшата класа. Майка й е шведка, баща й — белгиец, който живее в Швеция. С Блумквист се познават от студентските години в Журналистическия факултет и оттогава са заедно през определени периоди.

— Това не звучи кой знае колко странно — констатира Фроде.

— По принцип не. Но Ерика Бергер всъщност е омъжена за художника Грегер Бекман — малко известен творец, който много пъти се е излагал на обществени места.

— С други думи, тя му изневерява.

— Не. Бекман знае за връзката им. Това е любовен триъгълник, който всички засегнати страни приемат. Тя понякога остава да нощува при Блумквист, друг път — при съпруга си. Не съм сигурна как точно стоят нещата, но това вероятно е допринесло за развода на Блумквист и Абрахамсон.