Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (28)

Глава 27
Събота, 26 юли — понеделник, 28 юли

Микаел взе Лисбет Саландер от блока й на улица „Лундгатан“ в десет часа сутринта и я откара до крематориума на Северното гробище. Остана до нея по време на опелото. Нямаше други присъстващи освен Лисбет, Микаел и свещеника, но когато погребалната церемония започна, през вратата внезапно се шмугна Драган Армански. Той кимна набързо на Микаел, застана зад Лисбет и сложи ръка на рамото й. Тя му кимна, без да го погледне, сякаш знаеше кой стоеше зад гърба й. След това игнорира и Микаел, и него.

Лисбет не бе разказала нищо за майка си, но свещеникът очевидно бе говорил с някого от санаториума, където беше починала, и Микаел разбра, че причината за смъртта е била мозъчен кръвоизлив. Лисбет не промълви нито дума по време на цялата церемония. Свещеникът прекъсна на два пъти словото си и се обърна с директни въпроси към нея. Тя обаче го погледна в очите, без да отговори. Когато всичко приключи, Лисбет се врътна и излезе, като нито благодари, нито се сбогува. Микаел и Драган си поеха дълбоко дъх и се спогледаха. Нямаха представа какво се случваше в главата й.

— Тя се чувства много зле — каза Драган.

— Да, усетих — отвърна Микаел. — Добре направихте, че дойдохте.

— Аз не съм толкова сигурен.

Армански фиксира Микаел с поглед.

— На север ли заминавате? Дръжте я под око.

Микаел обеща да го направи. Разделиха се пред вратата на църквата. Лисбет вече седеше в колата и чакаше.

Тя бе принудена да се върне с него в Хедестад, за да прибере мотора си и оборудването, което бе взела назаем от „Милтън Секюрити“. Наруши тишината едва след като подминаха Упсала и го попита как беше минало пътуването до Австралия. Микаел бе кацнал на Арланда късно предната вечер и бе спал само няколко, часа. Той й преразказа историята на Хариет Вангер. Мина половин час, преди Лисбет Саландер да проговори.

— Кучка — рече тя.

— Кой?

— Проклетата Хариет Вангер. Ако бе предприела някакви действия през 1966 година, Мартин Вангер нямаше да може да продължи да изнасилва и да убива още трийсет и седем години.

— Хариет е знаела за извършените от баща й убийства, но не е подозирала, че и Мартин е замесен. Тя е избягала от брат си, който я изнасилвал и заплашвал да разкрие, че е убила баща си, ако не прави каквото й каже.

— Bullshit^[1].

След това продължиха да пътуват в мълчание чак до Хедестад. Лисбет бе в особено мрачно настроение. Микаел закъсняваше за уговорената среща, така че я остави до отбивката към остров Хедебю и попита дали ще да я завари у дома, когато се прибере.

— Смяташ ли да пренощуваш тук? — попита тя.

— Мисля, че да.

— Искаш ли да те изчакам?

Той излезе от колата, заобиколи и я прегърна. Тя го отблъсна почти грубо. Микаел се отдръпна.

— Лисбет, ти си моя приятелка.

Тя го погледна с празни очи.

— Искаш ли да остана, за да има кого да изчукаш довечера?

Микаел я гледа доста дълго. След това се обърна, седна в колата и запали мотора. Свали прозореца. Отношението й бе откровено враждебно.

— Искам да сме приятели — рече той. — Ако смяташ друго, не е нужно да ме чакаш.

 

 

Хенрик Вангер чакаше напълно облечен, когато Дирх Фроде преведе Микаел до отделението. Той веднага се поинтересува от здравословното състояние на възрастния мъж.

— Ще ми позволят да отида на погребението на Мартин утре.

— Какво ви е разказал Дирх?

Хенрик Вангер заби поглед в пода.

— Разказа ми за стореното от Мартин и Готфрид. Нещата се оказаха много по-дълбоки, отколкото предполагах.

— Знам какво се е случило с Хариет.

— Как е умряла?

— Хариет не е умряла. Тя е жива. И много би искала да се срещнете, ако нямате нищо против.

И Хенрик Вангер, и Дирх Фроде се втренчиха в Микаел, сякаш той току-що бе преобърнал целия им свят.

— Отне ми известно време да я убедя да дойде тук. Тя е жива, чувства се добре и в момента е в Хедестад. Пристигна тази сутрин и може да бъде тук след половин час. Ако искате да я видите, разбира се.

 

 

На Микаел отново му се наложи да разкаже цялата история от началото до края. Хенрик Вангер го слушаше толкова съсредоточено, сякаш присъстваше на Проповедта на планината на преродил се в съвременността Иисус. От време на време изстрелваше по някой въпрос или молеше Микаел да повтори нещо. Дирх Фроде не промълви нито дума.

Когато Микаел завърши разказа си, старецът остана мълчалив. Въпреки уверенията на лекарите, че Хенрик Вангер се бе възстановил от инфаркта, Микаел се страхуваше от мига, в който щеше да му разкаже всичко — боеше се, че това щеше да дойде в повече на стария човек. Но Хенрик изобщо не изглеждаше развълнуван, когато проговори. Единствено речта му бе леко помътнена.

— Горката Хариет. Да беше се обърнала към мен.

Микаел погледна часовника. Беше четири без пет.

— Искате ли да я видите? Тя все още се страхува, че ще я отблъснете, когато разберете какво е сторила.

— Ами цветята? — попита Хенрик.

— Попитах я в самолета на път към къщи. Тя обича един-единствен член на семейството и това сте вие. Именно тя, разбира се, ги е изпращала. Каза, че се е надявала така да се досетите, че е жива и се чувства добре, без да й се налага да нарушава прикритието си. Но тъй като тя получава информация единствено от Анита, която никога не посещава Хедестад и заминава за чужбина веднага щом завършва образованието си, Хариет не знае почти нищо за случващото се тук. Тя никога не осъзнава колко силно сте страдали и как сте смятали, че убиецът й ви се подиграва.

— Предполагам, че Анита е пускала цветята.

— Тя работи в самолетна компания и лети по целия свят. Изпращала ги е от местата, където се е озовавала.

— А ти как разбра, че точно Анита й е помогнала?

— Благодарение на снимката, на която се вижда, че тя е отворила прозореца в стаята на Хариет.

— Но тя можеше да е забъркана… Можеше да се окаже убийца. Как разбра, че Хариет е жива?

Микаел гледа дълго Хенрик Вангер. След това се усмихна за първи път, откакто се бе върнал в Хедестад.

— Анита е била замесена в изчезването на Хариет, но не би могла да я убие.

— Как може да си сигурен?

— Защото това не е някакъв проклет криминален пъзел. Ако Анита бе убила Хариет, щяхте да сте открили тялото й много отдавна. Значи единственият логичен извод бе, че й е помогнала да избяга и да се скрие. Искате ли да я видите?

— Естествено.

 

 

Микаел взе Хариет от асансьорите във фоайето. В първия миг не я позна; тя бе боядисала косата си кестенява, след като се бяха разделили на Арланда предния ден. Беше облечена с черен панталон, бяла блуза и елегантно сиво сако. Изглеждаше невероятно. Микаел се наведе и я целуна по бузата за късмет.

Хенрик стана от стола си, когато Микаел отвори вратата на Хариет Вангер. Тя си пое дълбоко въздух.

— Здравей, Хенрик.

Старецът я огледа от главата до краката. След това Хариет се приближи и го целуна по бузата. Микаел кимна на Дирх Фроде, затвори вратата и ги остави насаме.

 

 

Лисбет Саландер не беше в къщата, когато Микаел се върна на остров Хедебю. Мотоциклетът и видеоапаратурата ги нямаше, както и чантата й с чисти дрехи и тоалетните принадлежности от банята. Видя му се пусто.

Микаел мрачно обиколи къщата. Тя изведнъж му се стори чужда и нереална. Погледна към купчините листове в кабинета, които трябваше да прибере в кашони и да върне на Хенрик Вангер, но все още не му се започваше. Отиде до хранителния магазин и купи хляб, мляко, кашкавал и храна за вечеря. Когато се върна, сложи каната с кафето, седна в градината и прочете вечерните вестници, без да мисли за нищо друго.

Към пет и половина по моста премина такси. Върна се след три минути. Микаел мярна Изабела Вангер на задната седалка.

Той бе задрямал на градинския стол, когато към седем часа дойде Дирх Фроде и го събуди.

— Как върви с Хенрик и Хариет? — попита Микаел.

— Тази тъжна история има своите положителни страни — отвърна Дирх Фроде с лека усмивка. — Изабела изведнъж нахлу в стаята на Хенрик. Разбрала, че си се върнал, и направо бе побесняла. Разкрещя се, че трябвало веднъж завинаги да се приключи с цялата история около Хариет. Каза още, че ти си предизвикал кончината на сина й с душенето и ровенето си наоколо.

— Ами предполагам, че е права.

— Нареди на Хенрик да те уволни и да се погрижи да изчезнеш и да спреш да преследваш призраци.

— Опа!

— Тя дори не погледна жената, която седеше в стаята и говореше с Хенрик. Сигурно си мислеше, че е някой от персонала. Никога няма да забравя мига, в който Хариет се изправи, погледна Изабела и й каза: „Здравей, мамо.“

— Какво се случи?

— Наложи се да викнем лекар, за да свестим Изабела. В момента отрича, че това е Хариет. Твърди, че е измамница, която си изровил отнякъде.

Дирх Фроде всъщност се бе запътил към Сесилия и Александър, за да им съобщи новината, че Хариет бе възкръснала от мъртвите. Така че побърза да продължи и отново остави Микаел сам.

 

 

Лисбет Саландер спря, за да напълни резервоара на една бензиностанция малко след Упсала, в северна посока. Тя бе карала гневна, с втренчен пред себе си яден поглед. После запали мотоциклета, излезе от бензиностанцията и отново спря, обзета от нерешителност.

Лошото настроение все още не я бе напуснало. Когато тръгна от Хедебю, беше бясна, но гневът й постепенно се бе поуталожил по време на пътуването. Тя не знаеше защо се бе ядосала така на Микаел Блумквист и дори дали бе ядосана точно на него.

Мислеше за Мартин Вангер и Хариет Вангер, за проклетия Дирх Фроде и целия дяволски род Вангерови, които живееха в Хедестад, откъдето управляваха малката си империя и плетяха интриги едни срещу други. Те се бяха нуждали от нейната помощ. При нормални обстоятелства сигурно дори не биха я поздравили, камо ли да й доверят тайните си.

Проклета сбирщина.

Тя пое дълбоко въздух и се замисли за майка си, която бе погребала същата сутрин. Нещата никога нямаше да се оправят. Смъртта на майка й означаваше, че раната никога няма да зарасне, защото Лисбет не можеше да получи отговор на въпросите, които искаше да зададе.

Замисли се и за Драган Армански, който бе стоял зад нея по време на опелото. Трябваше да му каже нещо. Поне да му покаже, че знае, че е там. Но ако го бе сторила, той щеше да го приеме като картбланш да започне да се опитва да подреди живота й. Ако му подадеше пръст, щеше да захапе цялата й ръка. И никога нямаше да разбере.

Замисли се и за проклетия адвокат Нилс Бюрман, който бе неин попечител и поне за момента не можеше да й навреди и правеше каквото му кажеше.

Изгаряше я непреодолима омраза. Тя стисна зъби.

Замисли се и за Микаел Блумквист и се зачуди какво ли щеше да каже, ако разбереше, че тя има попечител и че в живота й цари пълен хаос.

Осъзна, че всъщност не му беше ядосана. Просто се случи така, че изля гнева си върху него в момент, в който й се искаше да убива. Бе безсмислено обаче да се сърди на него.

Тя беше странно раздвоена в отношението си към Микаел.

Той си вреше носа в чужди работи и се бе ровил в личния й живот, и… Но й беше приятно да работи с него. Дори самото усещане да работи в екип с някого бе странно. Бе й непривично, но всичко беше минало неочаквано безболезнено. Той не натякваше. Не се и опитваше да й дава съвети как да живее живота си.

Не той прелъсти нея, а тя — него.

А освен това се бе оказало хубаво.

Защо тогава й се искаше да го ритне в лицето?

Тя въздъхна, вдигна нещастно поглед и се загледа в един ТИР, който премина с ръмжене покрай нея по Е4.

 

 

В осем часа вечерта Микаел все още седеше в градината, когато чу мотоциклета и видя Лисбет Саландер да минава по моста. Тя паркира и свали каската си. Приближи се към градинската маса и докосна каната за кафе, която бе студена и празна. Микаел я погледна учудено. Лисбет взе каната за кафе и отиде в кухнята. Когато отново излезе навън, бе свалила кожените си дрехи и си бе облякла дънки и тениска с текста I can be a regular bitch. Just try me^[2].

— Мислех, че си си тръгнала — рече Микаел.

— Обърнах в Упсала.

— Доста километри за един ден.

— Заболяха ме задните части.

— Защо се върна?

Тя не отговори. Микаел не я притисна, а изчака, докато пиеха кафе. Тя заговори след десет минути.

— Компанията ти ми харесва — призна Лисбет с нежелание.

Никога преди не бе изговаряла подобни думи.

— Беше ми… интересно да работим заедно по този случай.

— И на мен — рече Микаел.

— Хмм.

— Факт е, че за първи път работя с такъв дяволски добър професионалист в набавянето на информация. Да, знам, че си проклет хакер и че се движиш в подозрителни кръгове, та ти е достатъчно едно вдигане на слушалката, за да осигуриш само за двайсет и четири часа незаконно подслушване на телефон в Лондон. Но постигаш реални резултати.

Тя го погледна за първи път, откакто седна на масата. Той знаеше толкова много от тайните й. Как се бе стигнало дотук?

— Така стоят нещата. Добра съм с компютрите. Никога не съм имала проблем с четенето и разбирането на какъвто и да било текст.

— Благодарение на фотографската ти памет — рече той тихо.

— Предполагам. Просто разбирам от тези неща. Не става въпрос само за компютри и телефони, а и за двигателя на мотора ми, за телевизори, прахосмукачки, химически процеси и астрофизични формули. Аз съм луда. Урод.

Микаел сбърчи чело. Остана доста дълго мълчалив.

„Синдром на Аспбергер — помисли си той. — Или нещо подобно. Талантът да разбираш абстрактни аргументи и да откриваш логика там, където другите не виждат нищо.“

Лисбет бе втренчила поглед в масата.

— Повечето хора дават мило и драго за подобна дарба.

— Не искам да говоря за това.

— Добре, няма. Защо се върна?

— Не знам. Може би бе грешка.

Той я гледаше изпитателно.

— Лисбет, можеш ли да ми разтълкуваш значението на думата приятелство?

— Да харесваш някого.

— Да, но кое те кара да го харесваш?

Тя повдигна рамене.

— Според моето определение приятелството се гради на две неща — рече той внезапно. — Уважение и доверие. Може и да уважаваш някого, но ако му нямаш доверие, приятелството ви е обречено.

Тя продължаваше да мълчи.

— Вече разбрах, че не искаш да обсъждаш живота си с мен, но все някой ден трябва да решиш дали ще ми имаш доверие, или не. Искам да сме приятели, но затова са нужни двама.

— Харесва ми да правя секс с теб.

— Сексът няма нищо общо с приятелството. Да, приятелите могат да правят секс, но, Лисбет, ако трябваше да избирам между секс и приятелство с теб, то няма съмнение на какво ще се спра.

— Не разбирам. Искаш ли да правим секс, или не?

Микаел прехапа устни. Накрая въздъхна.

— Човек не бива да прави секс с хората, с които работи — промълви той. — Това води единствено до усложнения.

— Аз ли не съм разбрала, или с Ерика Бергер не се чукате при всяка възможност? А тя е и омъжена на всичкото отгоре.

Микаел помълча известно време.

— Аз и Ерика… Нашата история започна много преди да станем колеги. А това, че е женена, не те засяга.

— Аха, ето че изведнъж ти си този, който не иска да говори за себе си. Нима приятелството не се основава на доверие?

— Да. Исках да кажа, че няма да обсъждам една приятелка зад гърба й. Тогава ще предам нейното доверие. И теб не бих обсъждал с Ерика зад гърба ти.

Лисбет Саландер обмисли думите му. Разговорът стана по-тежък, а тя не обичаше тежки разговори.

— Харесва ми да правя секс с теб — повтори тя.

— И на мен с теб… Но това не променя факта, че съм достатъчно стар, за да ти бъда баща.

— Не ми пука на колко години си.

— Не можеш да пренебрегнеш възрастовата разлика. Това не е добра предпоставка за дълготрайна връзка.

— Кой говори за дълготрайни връзки? — попита Лисбет. — Ние току-що приключихме един случай, в който главните герои са мъже с адски извратени сексуални наклонности. Ако зависеше от мен, щях да ги залича от лицето на земята, всички до един.

— Да, ти не правиш компромиси.

— Не — рече тя и се усмихна със своята странна крива усмивка. — Но ти не си такъв.

Тя се изправи.

— Сега ще вляза да си взема душ, след което смятам да легна гола в леглото ти. Ако мислиш, че си твърде стар, можеш да пренощуваш на походното легло.

Микаел я проследи с поглед. Каквито и проблеми да имаше Лисбет Саландер, срамежливостта не бе един от тях. Тя излизаше победител от всичките им спорове. След малко взе чашите за кафе и отиде в спалнята.

 

 

Станаха към десет часа, взеха си заедно душ и закусиха в градината. Дирх Фроде позвъни около единайсет, каза, че погребалната церемония ще се състои в два часа следобед, и ги попита дали смятат да присъстват.

— Не мисля — рече Микаел.

Дирх Фроде попита дали ще бъде удобно да намине към шест часа, за да поговорят. Микаел му отвърна, че няма проблем.

Той отдели няколко часа, за да сортира документите в кашони, и ги отнесе до кабинета на Хенрик. Накрая му останаха единствено неговите собствени бележници и двете папки с материали по аферата „Ханс-Ерик Венерстрьом“, които не бе отварял вече половин година. Въздъхна и ги пъхна в чантата си.

 

 

Дирх Фроде закъсня и дойде едва в осем часа. Той все още не бе успял да си свали костюма от погребението и имаше доста изтерзан вид, когато се отпусна на кухненската пейка и с благодарност пое поднесената му от Лисбет чаша кафе. Тя седна до малката масичка за сервиране и захвана да работи нещо на компютъра си, а Микаел попита как роднините бяха приели възкръсването на Хариет.

— Може да се каже, че това засенчи кончината на Мартин. А сега и медиите разбраха.

— А вие какво обяснение давате?

— Хариет разговаря с един журналист от „Курирен“. Нейната версия е, че е избягала от къщи, защото не се разбирала със семейството си, но очевидно се е справила доста добре в големия свят, след като ръководела предприятие от мащаба на концерна „Вангер“.

Микаел изсвири с уста.

— Досетих се, че австралийското овцевъдство е доста доходоносно, но не подозирах, че ранчото върви чак толкова добре.

— Да, ранчото върви добре, но това не е единственият й източник на приходи. Предприятието „Кохран“ се занимава още и с миньорство, добив на опали, транспорт, електроника, различни видове производства и още куп неща.

— Охо. И какво следва оттук нататък?

— Честно казано, не знам. През целия ден прииждат хора и семейството се събира за първи път след дългогодишна пауза. Присъстват роднините както от страната на Фредерик, така и от тази на Юхан Вангер, а освен това се появиха много от представителите на младото поколение — тези, които са на двайсет и повече години. Тази вечер в Хедестад има около четирийсет представители на фамилията Вангер. Половината са в болничната стая и досаждат на Хенрик, а другата половина са в хотела и разговарят с Хариет.

— Хариет е голямата сензация. Кой е запознат със стореното от Мартин?

— Засега само аз, Хенрик и Хариет. Проведохме един дълъг разговор насаме. Престъпленията на Мартин и… перверзиите му в момента изместват всичко останало на заден план. Заради тях концернът изпадна в колосална криза.

— Разбирам.

— Липсва естествен наследник, но Хариет ще остане в Хедестад известно време. Трябва да определим кой какво притежава, как ще бъде разпределено наследството и т.н. Всъщност делът на Хариет щеше да е доста значителен, ако не бе избягала. Пълен кошмар е.

Микаел се разсмя. Но не и Дирх Фроде.

— Изабела се срина. В момента лежи в болница. Хариет отказва да я посети.

— Разбирам я.

— За сметка на това обаче Анита идва от Лондон. Следващата седмица ще се проведе семеен съвет. Тя ще участва за първи път от двайсет и пет години.

— Кой ще е новият изпълнителен директор?

— Биргер е наточил зъби, но неговата кандидатура дори не стои на дневен ред. Хенрик ще заеме поста на временно изпълняващ длъжността изпълнителен директор, докато назначим някой външен човек или член на семейството…

Той не довърши изречението. Микаел изведнъж вдигна вежди.

— Хариет? Не говориш сериозно.

— Защо не? Говорим за една изключително компетентна и уважавана бизнес дама.

— Тя трябва да се грижи за предприятието си в Австралия.

— Да, но синът й, Джеф Кохран, ще поеме бизнеса в нейно отсъствие.

— Той е Studs Manager във ферма за овце. Доколкото разбрах, отговаря за правилното чифтосване на животните.

— Освен това е завършил икономика в Оксфорд и право в Мелбърн.

Микаел си спомни за потния мускулест мъж с гол торс, който го бе прекарал през дефилето, и се опита да си го представи с костюм на бяло райе.

— Няма да намерим бързо решение — рече Дирх Фроде. — Но тя би била съвършеният изпълнителен директор. С нужната подкрепа ще е изключително изгодна за концерна.

— Липсват й познания…

— Вярно е. Хариет, разбира се, не може да се появи изневиделица след няколко десетилетия и да застане начело на концерна. Но той е международно предприятие, така че бихме могли да доведем за директор някой американец, който не знае грам шведски… Бизнес.

— Рано или късно трябва да се заемете и с един друг проблем — стаята в мазето на Мартин.

— Знам. Но не можем да кажем нищо, без да унищожим живота на Хариет… Радвам се, че не аз трябва да взема решение по този въпрос.

— По дяволите, Дирх, не можете да прикриете факта, че Мартин е сериен убиец.

Дирх Фроде се завъртя неспокойно на мястото си. Микаел внезапно усети лош вкус в устата си.

— Микаел, намирам се в… много неудобна позиция.

— Казвай.

— Нося съобщение от Хенрик. Всичко е много просто. Той ти благодари за свършената работа и смята договора ви за изпълнен. Това означава, че той те освобождава от всички останали задължения, а освен това вече не си длъжен да живееш и работиш тук, в Хедестад, и т.н. Тоест, считано от този момент, си свободен да се върнеш в Стокхолм и да се заемеш с други дела.

— Той иска да изчезна от пейзажа?

— Съвсем не. Иска да го посетиш, за да поговорите за бъдещето. Той се надява да запази ролята си в Управителния съвет на „Милениум“. Но…

Дирх Фроде се чувстваше още по-неловко.

— Но той вече не иска да напиша хрониката за семейство Вангер.

Дирх Фроде кимна. Извади един бележник, отвори го и го подаде на Микаел.

— Написа ти това писмо.

Скъпи, Микаел!

Уважавам правото ти на личен избор и не възнамерявам да те оскърбя, като ти кажа за какво да пишеш. Можеш да сътвориш и публикуваш каквото решиш и аз нямам никакво намерение да упражнявам какъвто и да било натиск върху теб.

Ти ще решиш дали да разтрогнем договора, или не. Разполагаш с достатъчно материал, за да довършиш хрониката за семейство Вангер.

Микаел, никога през живота си не съм молил никого за нищо.

Винаги съм смятал, че човек трябва да следва морала и убежденията си. В този случай обаче нямам избор.

Моля те като приятел и акционер в „Милениум“ да запазиш в тайна истината за Готфрид и Мартин. Знам, че не е редно, но не виждам друг изход от създалата се мрачна ситуация. Налага ми се да избирам между две злини, но каквото и да се случи, всички са губещи.

Моля те да не пишеш за това, защото то би навредило още повече на Хариет. Ти сам знаеш какво е усещането да си обект на медийна кампания. Тази срещу теб бе доста скромна, но, предполагам, можеш да си представиш как би се отразило на Хариет, ако истината излезе наяве. Тя е страдала в продължение на четирийсет години и не е нужно да продължи да се терзае заради простъпките на брат си и баща си. Освен това те моля да помислиш какви последствия би имала тази история за хилядите служители на концерна. Това би унищожило и Хариет, и компанията.

Хенрик

— Хенрик каза още, че е готов за разговор, ако решиш да поискаш евентуална финансова компенсация, която да покрие загубите ти, в случай че решиш да не публикуваш историята. Можеш да поставиш каквито искаш финансови условия.

— Хенрик Вангер се опитва да ме подкупи. Предай му, че бих предпочел изобщо да не ми го бе предлагал.

— Тази ситуация е също толкова мъчителна за Хенрик, колкото и за теб. Той те харесва страшно много и те смята за приятел.

— Хенрик Вангер е дяволски умен — рече Микаел. И изведнъж побесня. — Той иска да потули историята. Осланя се на чувствата ми, защото знае, че го харесвам. Всъщност ми казва, че съм свободен да публикувам историята, но ако го сторя, той ще преразгледа отношението си към „Милениум“.

— Всичко се промени след появата на Хариет.

— А сега Хенрик иска да разбере цената ми. Нямам намерение да злепоставям Хариет, но някой трябва да разкаже за жените, попаднали в мазето на Мартин. Дирх, ние дори не знаем колко точно е умъртвил. Кой ще защити техните права?

Лисбет Саландер вдигна изведнъж поглед от компютъра си.

Тя се обърна към Дирх Фроде с неприятно любезен глас.

— Нима в концерна няма нито един човек, който да възнамерява да пробва да подкупи и мен?

Фроде изглеждаше изненадан. Той за пореден път бе забравил за присъствието й.

— Ако Мартин Вангер беше жив, щях да го разоблича — продължи тя. — Каквото и да се бяхте договорили с Микаел, аз щях да изпратя цялата история в най-малки подробности до най-близкия вечерен вестник. А ако можех, щях да го завлека в собствената му стая за мъчения, да го завържа на масата и да пробода топките му с игли. Но той е мъртъв. — Тя се обърна към Микаел. — Подобна развръзка ме задоволява. Каквото и да сторим, не можем да реабилитираме жертвите на Мартин Вангер. За сметка на това обаче сме изправени пред интересен казус. Ти можеш да продължиш да нараняваш невинни жени — включително тази Хариет, която защитаваше с такава топлота, докато пътувахме насам с колата. Така че сега искам да те попитам кое е по-лошо — че е изнасилена от Мартин Вангер в онази затънтена къща, или от теб в пресата? Дилемата си я бива. Може би комисията по етика към Журналистическата гилдия ще може да ти даде съвет.

Тя замлъкна за миг. Микаел нямаше сили да погледне Лисбет Саландер в очите. Вместо това се втренчи в масата.

— Но аз не съм журналист — рече тя накрая.

— Какво искаш? — попита Дирх Фроде.

— Мартин е заснемал на видео жертвите си. Искам да се опитате да идентифицирате колкото се може повече от тях и да се погрижите семействата им да получат подобаваща компенсация. Освен това искам концернът „Вангер“ от този момент нататък да дарява два милиона крони годишно на Държавната организация за защита на жени и момичета от насилие в Швеция.

На Дирх Фроде му бяха нужни няколко минути да претегли наум сумата. След това кимна.

— Ще можеш ли да приемеш това, Микаел? — попита Лисбет.

Микаел изведнъж бе обзет от отчаяние. През цялата си професионална кариера до момента той се бе опитвал да разкрие онова, което други искаха да потулят, и моралът не му позволяваше да прикрие ужасяващите престъпления, извършени в мазето на Мартин Вангер. Същността на професията му изискваше да споделя това, което знаеше. Именно той бе критикувал колегите си, че пазят истината в тайна. А сега седеше тук и обсъждаше най-зловещия cover-up^[3], за който някога бе чувал.

Той остана мълчалив доста дълго. След това също кимна.

— Добре тогава. — Дирх Фроде се обърна към Микаел. — Що се отнася до предложението на Хенрик за финансова компенсация…

— Може да си го завре отзад — рече Микаел. — Дирх, сега искам да си тръгнеш. Разбирам положението, в което се намираш, но в момента съм толкова ядосан на теб, Хенрик и Хариет, че ако останеш, ще се скараме.

 

 

Дирх Фроде остана да седи край кухненската маса и изглежда нямаше никакво намерение да стане оттам.

— Не мога да си тръгна още — каза той. — Не съм приключил. Трябва да ти предам още едно съобщение, което няма да ти хареса. Хенрик настоява да го сторя тази вечер. Ако искаш, можеш да отидеш до болницата утре и да го направиш на бъзе и коприва.

Микаел вдигна бавно глава и го погледна в очите.

— Това е най-трудното нещо, което съм правил през целия си живот — продължи Дирх Фроде. — Но вярвам, че единственото правилно нещо, което можем да направим в момента, е да бъдем напълно искрени и да свалим всички карти на масата.

— Какво имаш да казваш?

— Когато миналата Коледа Хенрик се опитваше да те убеди да приемеш работата, нито той, нито аз вярвахме, че това ще доведе до нещо. Беше точно както той ти каза тогава — искаше да направи един последен опит. Беше проучил внимателно положението, в което се намираше ти, до голяма степен благодарение на съставения от госпожица Саландер доклад. Заложи на изолацията ти, предложи ти пари и използва правилната стръв.

— Венерстрьом — рече Микаел.

Фроде кимна.

— Блъфирахте?

— Не.

Лисбет Саландер вдигна вежди, изпълнена с любопитство.

— Хенрик ще изпълни обещанието си — рече Дирх Фроде. — Ще даде интервю и ще нападне публично Венерстрьом. Ще научиш всички подробности по-късно, но най-общо казано, по време на работата си във финансовия отдел на концерна „Вангер“ Ханс-Ерик Венерстрьом е използвал няколко милиона крони за валутни сделки. Това се случи много преди този вид операции да се превърнат в истински феномен. Той не бе имал пълномощия, нито разрешение от управлението на концерна за извършването на подобни действия. Сделките се оказаха неуспешни и той изведнъж трябваше да поеме отговорността за загуба от седем милиона крони, която се опита да прикрие отчасти с фалшифициране на счетоводните отчети и отчасти — с още по-смели операции. Хванаха го и бе уволнен.

— Имаше ли лична печалба?

— Да. Иронията е, че открадна около половин милион крони, с които основа „Wennerstroem Group“. Имаме всичко на хартия. Можеш да използваш информацията както намериш за добре, а Хенрик ще те подкрепи публично. Но…

— Но тази информация е безполезна — рече Микаел и удари с ръка по масата.

Дирх Фроде кимна.

— Случило се е преди трийсет години и днес е затворена страница — каза Микаел.

— Получаваш доказателство, че Венерстрьом е мошеник.

— Излизането наяве на подобна информация ще подразни Венерстрьом, но все едно комар го ухапал. Ще вдигне рамене и ще извърти нещата в своя полза, като публикува съобщение в пресата, че Хенрик Вангер е старец, който се опитва да му измъкне някоя сделка. След това ще каже, че е действал по нареждане на Хенрик. Дори и да не успее да докаже невинността си, ще замаже всичко, така че хората ще реагират на цялата история само с повдигане на рамене.

Дирх Фроде изглеждаше разстроен.

— Вие ме прецакахте — рече Микаел накрая.

— Микаел… Не искахме.

— Грешката е моя. Аз се хванах като удавник за сламка. Трябваше да се досетя, че ще стане така — той изведнъж се разсмя. — Хенрик е стара лисица. Опитваше се да пласира предложението си и ми каза каквото исках да чуя.

Микаел се изправи и отиде към кухненския плот. Обърна се към Фроде и обобщи всичките бушуващи в него чувства с една дума:

— Изчезни.

— Микаел… Съжалявам, че…

— Дирх. Върви си.

 

 

Лисбет Саландер не бе сигурна дали трябваше да отиде при Микаел, или да го остави на мира. Той разреши проблема, като внезапно си взе якето и, без да каже дума, затръшна вратата след себе си.

В продължение на един час Лисбет шареше напред-назад из кухнята. Беше й толкова криво, че вдигна масата и изми чиниите — обикновено оставяше това на Микаел. От време на време се приближаваше до прозореца и се оглеждаше за него. Накрая така се притесни, че облече коженото си яке и излезе да го търси.

Първо отиде до пристанището за яхти. Прозорците на къщите все още светеха, но от Микаел нямаше и следа. Тя тръгна по пътеката край водата, където обикновено се разхождаха вечер. Къщата на Мартин Вангер бе тъмна и вече изглеждаше необитаема. Отиде и до камъните на носа, където бяха седели с Микаел някога, а после се прибра. Него все още го нямаше.

Лисбет се отправи към църквата. И там не го откри. Остана известно време, като се чудеше как да постъпи. След това се върна при мотора си, взе едно фенерче от чантата с инструменти и тръгна отново покрай водата. Отне й доста време да премине по криволичещия полуобрасъл път и още повече — да открие пътеката до къщата на Готфрид. Лисбет я видя насред мрака, зад няколко дървета, когато почти беше стигнала до нея. Микаел го нямаше на верандата, а вратата бе заключена.

Тя отново се запъти към селото, но се спря, върна се и отиде до края на носа. Изведнъж съзря силуета на Микаел в мрака на кея, където Хариет Вангер бе удавила баща си. Едва тогава си отдъхна.

Той чу стъпките й по кея и се обърна. Тя седна до него, без да каже нищо. Накрая той наруши тишината.

— Прости ми. Трябваше да остана за малко сам.

— Знам.

Тя запали две цигари и му подаде едната. Микаел я погледна. Лисбет Саландер бе най-асоциалният човек, когото някога беше срещал. Тя пресичаше всеки опит от негова страна да говорят за лични неща и никога не бе приемала какъвто и да било израз на съчувствие. Бе спасила живота му, а сега бе излязла посред нощ, за да го търси в пустошта. Той я прегърна.

— Сега си знам цената. Предадохме тези момичета — рече той. — Те ще потулят цялата история. Ще унищожат всичко от мазето на Мартин.

Лисбет не отговори.

— Ерика беше права — продължи той. — Щях да имам по-голяма полза, ако бях заминал за Испания и един месец се бях чукал с тамошните жени, пък след като се прибера, да се захвана с Венерстрьом. Сега пропилях месеци на вятъра.

— Ако беше заминал за Испания, Мартин Вангер щеше да продължава да убива в мазето си.

Настана тишина. Поседяха заедно доста дълго, след което той се изправи и предложи да се приберат.

Микаел заспа преди Лисбет. Тя лежеше будна и се вслушваше в дишането му. По някое време отиде в кухнята, свари кафе, седна насред мрака на кухненската пейка, отдаде се на тежък размисъл и изпуши няколко цигари. Не се съмняваше, че Вангер и Фроде щяха да прецакат Микаел. То си беше заложено в природата им. Но това бе негов проблем, а не неин. Или?

Накрая взе решение. Загаси фаса, върна се при Микаел, запали нощната лампа и го разтърси, докато той не се събуди. Беше два и половина сутринта.

— Какво?

— Имам въпрос. Стани!

Микаел стана и я погледна сънено.

— Когато те обвиниха — защо не се защити?

Микаел поклати глава и срещна очите й. После хвърли поглед към часовника.

— Това е дълга история, Лисбет.

— Разказвай. Имам време.

Той дълго мълча, като обмисляше как да постъпи. Накрая реши да й каже истината.

— Нямаше как да се защитя. Публикуваната информация бе фалшива.

— Когато влязох в компютъра ти и прочетох електронната ти кореспонденция с Ерика Бергер, видях доста препратки към аферата „Венерстрьом“, но през цялото време обсъждахте единствено практически детайли, свързани с процеса. Нямаше нито една дума за това, какво се бе случило в действителност. Кажи ми какво се обърка.

— Лисбет, не мога да ти разкрия истинската история. Изпързаляха ме. С Ерика сме убедени, че ако разкрием истината за случилото се, това ще подкопае още повече доверието на хората в нас.

— Слушай сега, Кале Блумквист, вчера следобед ми чете проповед за приятелството, доверието и т.н. Аз нямам намерение да публикувам историята в интернет.

 

 

Микаел възрази на няколко пъти. Напомни на Лисбет, че е дълбока нощ, и настояваше, че в момента няма сили да мисли за това. Но тя не отстъпи, докато той не се предаде. Микаел отиде до банята, наплиска лицето си с вода и сложи отново каната с кафето. След това се върна в леглото и й разказа как преди две години бившият му съученик Роберт Линдберг бе събудил любопитството му в една жълта „Мелар — 30“ в пристанището на Архолма.

— Искаш да кажеш, че приятелят ти те е излъгал?

— Не. Той ми каза точно това, което знаеше, и аз открих документи от извършената ревизия, които потвърждаваха всяка негова дума. Дори отидох до Полша и снимах ламаринената барака, където се бе намирало предприятието „Минос“. Интервюирах няколко от работниците му. Всички казаха едно и също нещо.

— Не разбирам.

Микаел въздъхна. Мина известно време, преди да продължи.

— Разполагах с дяволски добра история. Все още не се бях обърнал за коментар към Венерстрьом, но историята ми беше непоклатима и ако я бях публикувал в този момент, щях да разклатя доста сериозно позициите му. Едва ли щеше да се стигне до обвинение в измама, тъй като сделката вече бе оправдана от ревизията, но щях да очерня репутацията му.

— Какво се обърка?

— По някое време някой откри върху какво работя и Венерстрьом научи за съществуването ми. Изведнъж започнаха да се случват странни неща. В началото получих заплахи. Анонимни обаждания от карти с предплатени разговори, които не можеха да бъдат проследени. Ерика също бе заплашвана. Обичайните глупости — зарежи историята, иначе ще те приковем към вратата на някоя плевня и т.н. Тя, разбира се, ужасно се ядоса.

Той взе една от цигарите на Лисбет.

— След това се случи нещо доста неприятно. Късно една нощ на излизане от редакцията бях нападнат от двама мъже, които просто ей така се приближиха до мен и ми удариха няколко юмрука. Свариха ме напълно неподготвен, разбиха ми устата и ме събориха на улицата. Не можах да ги идентифицирам, но единият приличаше на стар рокер.

— Ясно.

— Цялото това специално отношение, разбира се, само вбеси Ерика и ме накара да се заинатя още повече. Засилихме сигурността на „Милениум“. Проблемът бе, че мащабът на упражнявания върху нас тормоз не съответстваше на значимостта на историята. Не разбирахме защо се случва всичко това.

— Но публикуваната от вас история бе съвсем различна.

— Точно така. Изведнъж направихме пробив. Намерихме информатор, едно Deep Throat^[4] от кръга на Венерстрьом. Този информатор буквално бе уплашен до смърт и ние се срещахме с него напълно анонимно в различни хотелски стаи. Той ни разказа, че парите от аферата „Минос“ са били вложени в сделки с оръжие по време на войната в Югославия. Венерстрьом бе търгувал с усташите^[5]. Не само това. Той дори ни представи копия на писмени документи като доказателство.

— И вие му повярвахте?

— Беше доста убедителен. Предостави ни още информация, която ни отведе до друг информатор. Той също потвърди историята. Получихме дори снимка как един от най-близките сътрудници на Венерстрьом се ръкува с купувача. Разполагахме с невероятен подробен материал и изглежда всичко можеше да бъде доказано. И така ние го публикувахме.

— И всичко се оказа лъжа.

 

 

— Беше лъжа от началото до края — потвърди Микаел. — Документите бяха умело фалшифицирани. Адвокатът на Венерстрьом дори успя да докаже, че снимката на човека на финансовия магнат и ръководителя на усташите е монтаж от две отделни снимки, изготвен с помощта на Фотошоп.

— Невероятно — констатира Лисбет Саландер и кимна замислено.

— Нали? След това лесно разбрахме как ни бяха изманипулирали. Първоначалната ни история щеше да навреди на Венерстрьом. А така тя се изгуби сред всички останали неверни фалшифицирани факти — не съм чувал за по-ужасен капан. Публикувахме една статия, която лесно позволяваше на Венерстрьом да докаже пълната си невинност. Това бе изключително умела маневра.

— Вие не сте могли да се откажете от написаното и да разкажете истината. Нямали сте никакви доказателства, че Венерстрьом е организирал всичко.

— Още по-зле. Дори да бяхме имали глупостта да се опитаме да го направим и да обвиним Венерстрьом, никой нямаше да ни повярва. Щеше да прилича на отчаян опит от наша страна да хвърлим вината върху един невинен индустриален лидер. Щяхме да изглеждаме като пълни глупаци и конспиратори.

— Разбирам.

— Венерстрьом се беше подсигурил двойно. Даже и измамата да бе излязла наяве, той можеше да каже, че някой от враговете му се опитва да го компрометира. А „Милениум“ пак щеше да загуби доверието на хората, защото екипът му бе повярвал на подобна лъжа.

— И така ти реши да не се защитиш и да излежиш присъда в затвора.

— Аз я заслужавах — рече Микаел горчиво. — Бях виновен по обвинението за обида и клевета. Сега вече знаеш. Мога ли да поспя?

 

 

Микаел загаси лампата и затвори очи. Лисбет легна до него. Помълча известно време.

— Венерстрьом е гангстер.

— Знам.

— Не, искам да кажа, че аз знам със сигурност, че е гангстер. Той работи с всички — от руската мафия до колумбийските наркокартели.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато предадох доклада си на Фроде, той ми постави нова задача. Помоли ме да разбера какво точно се бе случило по време на процеса. Точно бях започнала да работя върху това, когато Армански ми се обади и прекрати задачата.

— Така ли?

— Предполагам, че са решили да сложат точка на разследването веднага щом си приел предложената ти от Хенрик Вангер работа, защото вече не представлява интерес.

— И?

— Ами аз не обичам да оставям нещата недовършени. Имах няколко… свободни седмици през пролетта, тъй като Армански нямаше работа за мен, така че започнах да се ровя из делата на Венерстрьом за собствено удоволствие.

Микаел се изправи, запали лампата и погледна Лисбет Саландер в големите й очи. Всъщност тя изглеждаше леко гузна.

— Намери ли нещо?

— Целият му твърд диск е на моя компютър. Само да искаш, можеш да откриеш куп доказателства, че той е същински гангстер.