Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (27)

Глава 26
Вторник, 15 юли — четвъртък, 17 юли

Микаел пътува с вътрешен полет от Канбера до Алис Сприйнгс, което всъщност беше единствената алтернатива, като се има предвид, че пристигна в Австралия късно следобед. За да измине оставащите четиристотин километра в северна посока, можеше да избира между това да наеме самолет или кола. Той се спря на второто.

Един непознат с библейския псевдоним Joshua, който бе част от мистериозната международна мрежа на Plague, а вероятно и на Trinity, бе оставил плик за Микаел на бюрото за информация на летището в Канбера.

Набраният от Анита телефонен номер бе на „Кохран Фарм“. Една кратка бележка даваше малко по-подробна информация. Това бе ферма за овце.

Едно свалено от интернет резюме съдържаше подробни факти за овцевъдството в Австралия. Населението на Австралия наброяваше осемнайсет милиона жители. Петдесет и три хиляди от тях бяха овцевъди, които притежаваха около сто и двайсет милиона овце. Годишният оборот само от износа на вълна бе три и половина милиарда долара. Освен това всяка година се изнасяха около седемстотин милиона тона овче месо и кожа за модната индустрия. Производството на месо и кожа бе един от най-важните отрасли в индустрията на страната.

„Кохран Фарм“, основана през 1891 година от Джеръми Кохран, бе петата по големина земеделска ферма с около шейсет хиляди овце от породата „Мерино“, чиято вълна се смяташе за особено ценна. Освен овце там се отглеждаха още крави, свине и кокошки.

Микаел констатира, че „Кохран Фарм“ бе голямо предприятие с впечатляващ годишен оборот, основаващ се на износ до страни като САЩ, Япония, Китай и много европейски.

Приложените биографии бяха още по-интересни.

През 1972 година, след смъртта на Реймънд Кохран, „Кохран Фарм“ е наследена от някой си Спенсър Кохран, възпитаник на университета Оксфорд в Англия. Спенсър умира през 1994 година и оттогава насам фермата се управлява от неговата вдовица. Имаше нейна снимка (размазана и неясна), свалена от интернет страницата на „Кохран Фарм“. На нея бе изобразена руса, късо подстригана жена, която галеше овца. Лицето й бе наполовина скрито. Според Joshua двойката бе сключила брак в Италия през 1971 година.

Името й бе Анита Кохран.

 

 

Микаел пренощува в един поразен от сушата град с оптимистичното название Уонаду^[1]. Хапна котлет от овче месо в местната кръчма и изпи три половинлитрови халби бира с местните чешити, които го наричаха „mate“^[2] и говореха със смешен акцент. Имаше усещането, че е попаднал на снимачната площадка на „Крокодила Дънди“.

Късно вечерта, преди да заспи, позвъни на Ерика Бергер в Ню Йорк.

— Прости ми, Рики, но бях толкова зает, че не намерих време да се обадя.

— Какво, по дяволите, се случва в Хедестад? — възкликна тя. — Кристер ми позвъни и каза, че Мартин Вангер е загинал в автомобилна катастрофа.

— Това е дълга история.

— И защо не си вдигаш телефона? През последните дни ти звънях до побъркване.

— Той не работи тук.

— Къде се намираш?

— В момента на около две хиляди километра северно от Алис Спрингс. Тоест в Австралия.

На Микаел рядко му се удаваше да изненада Ерика по някакъв начин. Този път обаче тя мълча в продължение на десет секунди.

— И какво правиш в Австралия? Ако смея да попитам.

— Довършвам поставената ми задача. Ще се върна в Швеция след няколко дни. Обаждам се само да ти кажа, че скоро ще приключа с разследването, възложено ми от Хенрик Вангер.

— Искаш да кажеш, че си разбрал какво се е случило с Хариет?

— Мисля, че да.

 

 

Той пристигна в „Кохран Фарм“ към дванайсет часа на следващия ден само за да разбере, че Анита Кохран бе отишла до едно пасище в някаква област с названието Макаука, която се намираше на още сто и двайсет километра на запад.

Бе станало четири часа, докато Микаел успя да се добере дотам по безброй backroads^[3]. Той спря до една порта. До нея имаше група овцевъди, които се бяха събрали около предния капак на един джип и пиеха кафе. Микаел излезе от колата, представи се и обясни, че търси Анита Кохран. Всички погледи се обърнаха към мускулест трийсетгодишен мъж, от когото явно зависеха решенията. Той бе гол от кръста нагоре и бе загорял по местата, които тениската не покриваше. Носеше каубойска шапка.

— Well mate^[4], шефката е на няколко мили оттук в тази посока — рече мъжът и посочи с палец.

Той погледна скептично колата на Микаел и добави, че едва ли бе много разумно да продължи с такава една японска играчка. Накрая почернелият атлет каза, че той също трябвало да отиде там и можел да закара Микаел с джипа си, най-подходящия автомобил за каменистия терен. Микаел благодари и си взе чантата с компютъра.

 

 

Мъжът се представи като Джеф и обясни, че е Studs Manager at the Station. Микаел го помоли да му разясни какво означава това. Джеф му хвърли един поглед и констатира, че Микаел не бе тукашен. Той обясни, че длъжността Studs Manager приличала на тази на главния касиер в банка, само че той управлявал овце вместо пари. Station пък била австралийската дума за ранчо.

Те продължиха да разговарят, докато Джеф бодро караше джипа с около двайсет километра в час през едно дефиле под наклон от двайсет градуса. Микаел благодари на щастливата си звезда, че не се бе опитал да дойде дотук с колата под наем. Той попита какво има долу в дефилето. Отговорът бе — пасище за около седемстотин овце.

— Доколкото разбирам, „Кохран Фарм“ е доста голяма.

— Да, една от най-големите в Австралия — отвърна Джеф гордо. — Имаме около девет хиляди овце в района Макауаки, но разполагаме и със stations както в Нов Южен Уелс, така и в Западна Австралия. Общият брой на овцете е около шейсет и три хиляди.

Те излязоха от дефилето и продължиха по един хълмист, но по-лек терен. Изведнъж Микаел чу стрелба. Видя трупове на овце, големи огньове и около дванайсетина работници. Както изглеждаше, те всички държаха пушки. Явно умъртвяваха овце.

Микаел с нежелание направи асоциация с библейския жертвен агнец.

След това видя една жена с къса руса коса, облечена с дънки и риза на червени и бели карета. Джеф спря на няколко метра от нея.

— Hi boss. We got a tourist^[5] — рече той.

Микаел слезе от джипа и я погледна. Тя го изгледа въпросително.

— Здравей, Хариет. Доста време мина от последната ни среща — каза той на шведски.

Никой от работниците на Анита Кохран не разбра думите му, но видяха реакцията й. Тя пристъпи крачка назад, а по лицето й бе изписан ужас. Хората на Анита Кохран явно имаха закрилническо отношение към шефа си. Те спряха да се смеят и се стегнаха, готови да се нахвърлят върху странния мъж, който очевидно я притесняваше. Учтивостта на Джеф веднага се изпари, когато той пристъпи към Микаел.

Микаел осъзнаваше, че се намира в непристъпен район на другия край на земното кълбо, обграден от група потни овцевъди с пушки в ръце. Анита Кохран трябваше да каже само една дума и те щяха да го разкъсат на парчета.

В следващия миг обаче нещата се успокоиха. Хариет Вангер махна с ръка и мъжете отстъпиха няколко крачки назад. Тя се приближи до Микаел и го погледна в очите. Лицето й бе потно и мръсно. Микаел забеляза, че русата й коса бе по-тъмна в корените. Беше по-възрастна и лицето й бе по-слабо, но тя се бе превърнала в красива жена точно както загатваше снимката от първото й причастие.

— Срещали ли сме се преди? — попита Хариет Вангер.

— Да. Аз се казвам Микаел Блумквист. Ти ме гледаше през лятото, когато бях на три години. Тогава бе на дванайсет или тринайсет.

След няколко секунди погледът й се проясни и Микаел видя, че тя изведнъж си го спомни. Изглеждаше изненадана.

— Какво искаш?

— Хариет, аз не съм ти враг. Не съм тук, за да ти навредя. Но трябва да поговорим.

Тя се обърна към Джеф, каза му да поеме след нея и направи знак на Микаел да я последва. Повървяха около двеста метра и стигнаха до бяла брезентова палатка, разпъната в малка горичка. Хариет му посочи да седне на сгъваем стол до една разнебитена маса, напълни леген с вода и си изми лицето. След това го подсуши, влезе в палатката и смени ризата си. Извади две бири от една хладилна чанта и седна срещу Микаел.

— Добре. Говори.

— Защо убивате овцете?

— Върлува епидемия. Повечето от тези овце вероятно са здрави, но ние не можем да рискуваме болестта да се разпространи. Принудени сме да умъртвим шестстотин овце през следващата седмица. Така че не съм в особено добро настроение.

Микаел кимна.

— Брат ти се преби с колата преди няколко дни.

— Чух.

— От Анита Вангер, която ти позвъни.

Тя го гледаше изпитателно доста дълго. След това кимна. Разбираше, че бе излишно да отрича очевидни факти.

— Как ме откри?

— Подслушвахме телефона на Анита.

Микаел също не смяташе, че има смисъл да лъже.

— Бях с брат ти няколко минути преди смъртта му.

Хариет Вангер сбърчи чело. Той я погледна в очите. След това свали смешния шал, който използваше, нави надолу яката си и показа следата от примката. Вратът му бе възпален и зачервен. Вероятно щеше да му остане белег за спомен от Мартин Вангер.

— Брат ти ме бе увесил на едно бесило, преди партньорът ми да ни открие и да го пребие.

В очите на Хариет се появи пламък.

— Мисля, че е най-добре да ми разкажеш цялата история отначало.

 

 

Отне му близо час. Микаел започна, като каза кой е и с какво се занимава. Описа как бе започнал работа за Хенрик Вангер и защо му бе от полза да се премести за известно време в Хедебю. Обясни й накратко как полицейското разследване беше стигнало до задънена улица и как Хенрик бе продължил да разследва сам през всичките тези години, воден от убеждението, че някой член на семейството е убил Хариет. Той включи компютъра си и й разказа как бе открил снимките от улица „Йернвегсгатан“ и как с Лисбет се бяха отправили по следите на един сериен убиец, а в крайна сметка убийците се бяха оказали двама.

Докато говореше, се стъмни. Работниците приключиха за деня и запалиха лагерни огньове, над които закъкриха тенджери. Микаел забеляза, че Джеф стоеше близо до шефката си и го наблюдаваше подозрително. Готвачът сервира на Микаел и Хариет. Те отвориха по още една бира. Когато Микаел приключи с разказа си, Хариет помълча известно време.

— Мили Боже! — рече тя.

— Ти си пропуснала убийството в Упсала.

— Дори не съм се и интересувала от него. Бях толкова щастлива, че баща ми е мъртъв и че вече няма кой да ме насилва. И през ум не ми мина, че Мартин…

Тя замлъкна.

— Радвам се, че е мъртъв.

— Разбирам те.

— Само че от разказа ти не ми стана ясно как сте открили, че съм жива.

— Когато разбрахме какво се е случило, не бе особено трудно да се досетим за останалото. Но някой е трябвало да ти помогне да изчезнеш така. Анита Вангер е твоя доверена приятелка и единственият човек, който би могъл да го стори. Били сте се сприятелили и сте прекарали лятото заедно. Живели сте двете в къщата на Готфрид. Ако изобщо си била решила да се довериш на някого, то това е била тя. А и тъкмо била получила шофьорска книжка.

Хариет Вангер го погледна с безизразно лице.

— Какво ще правиш сега, когато знаеш, че съм жива?

— Ще кажа на Хенрик. Той заслужава да знае.

— А след това? Ти си журналист.

— Хариет, нямам намерение да те издавам. Вече наруших толкова много пъти професионалната етика, докато се ровех в цялата тази бъркотия, че щяха да са ме изключили от гилдията, ако знаеха.

Той се опита да се пошегува.

— Едно нарушение повече или по-малко не е от особено значение, а и не искам да ядосвам старата си детегледачка.

Тя обаче не се разсмя.

— Колко души знаят истината?

— Че си жива? В момента само ти, аз, Анита и партньорката ми Лисбет. Дирх Фроде е запознат с около две трети от историята, но продължава да мисли, че ти си умряла през шейсетте години.

Хариет Вангер явно се замисли над нещо. Загледа се в мрака. Микаел отново бе обладан от неприятното усещане, че се намира в неравностойно положение, а и мисълта, че пушката със сачми на Хариет Вангер беше подпряна на палатката на половин метър от нея, го държеше нащрек. Потръпна и спря да фантазира. После смени темата на разговора.

— Как се превърна в овцевъд в Австралия? Вече знам, че Анита Вангер ти е помогнала да се измъкнеш от остров Хедебю, след като са отворили моста за движение на следващия ден след катастрофата. Вероятно в багажника на колата си.

— Всъщност просто лежах завита с одеяло на пода до задната седалка. Никой не погледна в колата. Аз отидох при Анита, когато тя пристигна на острова, и й казах, че ми се налага да избягам. Правилно си се досетил, че й се доверих. Тя ми помогна и ми бе вярна приятелка през всичките тези години.

— Как се озова в Австралия?

— Първите няколко седмици, преди да напусна Швеция, живеех в стаята на Анита в студентското общежитие в Стокхолм. Анита разполагаше с известна сума собствени спестявания, която щедро ми зае. Даде ми и паспорта си. Ние си приличахме като две капки вода, така че трябваше единствено да се изруся. В продължение на четири години живях в манастир в Италия — не бях монахиня. Има манастири, където можеш да наемеш евтино стая и да размишляваш на спокойствие. След това съвсем случайно се запознах със Спенсър Кохран. Той бе с няколко години по-голям от мен, току-що бе завършил висшето си образование в Англия и обикаляше из Европа. Влюбих се. Както и той. Никога не съжалих. Той бе прекрасен човек. За съжаление почина преди осем години и аз внезапно се оказах собственик на фермата.

— Ами паспорта — все някой трябва да е открил, че съществуват две Анита Вангер?

— Не, защо мислиш така? Има една шведка на име Анита Вангер, която е омъжена за Спенсър Кохран. Няма значение дали тя живее в Лондон, или в Австралия. В Лондон тя е разделена от съпруга си. В Австралия все още е омъжена за него. Лондон и Австралия нямат практиката да сравняват информацията от компютърните регистри. Освен това много бързо получих австралийски паспорт под името Кохран. Всичко се нареждаше идеално. Имаше само едно нещо, което можеше да срине историята — ако самата Анита решеше да се омъжи. Моят брак е регистриран в Швеция.

— Но тя никога не го е направила.

— Твърди, че така и не срещнала точния човек. Но знам, че аз съм причината. Тя е истински приятел.

— Какво е правила в стаята ти в онзи ден?

— Тогава аз не разсъждавах съвсем трезво. Страхувах се от Мартин, но докато той бе в Упсала, можех да си позволя да не мисля за проблема. Един ден обаче той внезапно се оказа на улицата в Хедестад и аз осъзнах, че никога няма да мога да живея спокойно. Колебаех се между това да разкажа на Хенрик или да избягам. Хенрик обаче нямаше време и аз тръгнах напосоки из селото. Естествено разбирах, че катастрофата бе изместила всичко останало в тяхното съзнание, но не и в моето. Аз имах собствени проблеми и почти не мислех за катастрофата. Всичко ми се струваше нереално. Тогава попаднах на Анита, която живееше в малката къща за гости в двора на Герда и Александър. В този момент взех окончателно решение и я помолих за помощ. Останах при нея през цялото време, дори не смеех да изляза навън. Но трябваше да взема нещо със себе си — бях записала всичко случило се в един дневник, а имах нужда и от малко дрехи. Анита ми донесе всичко.

— Предполагам, че не е устояла на изкушението да отвори прозореца и да погледне към мястото на катастрофата. — Микаел се замисли за миг. — Не разбирам обаче защо не си се обърнала към Хенрик, както си мислела.

— Как смяташ?

— Всъщност не знам. Сигурен съм, че той щеше да ти помогне. Мартин веднага щеше да бъде обезвреден, без Хенрик да те предаде, разбира се. Щеше да се погрижи дискретно за всичко — да го изпрати на терапия или лечение.

— Ти не си разбрал какво се случи.

До този момент Микаел бе обсъждал единствено сексуалното насилие, което Готфрид бе упражнявал над Мартин, но не и ролята на Хариет.

— Готфрид е насилвал Мартин — рече Микаел внимателно. — Предполагам, че е насилвал и теб.

 

 

По лицето на Хариет Вангер не трепна и мускул. След това тя си пое дълбоко дъх и зарови лицето си в ръце. На Джеф му отне по-малко от три секунди да стигне до нея и да я попита дали всичко е all right^[6]. Хариет Вангер го погледна и му се усмихна леко. След това за изненада на Микаел се изправи, прегърна своя Studs Manager и го целуна по бузата. Тя се обърна към Микаел, както беше прегърнала Джеф през рамо.

— Джеф, това е Микаел, стар… приятел от миналото. Той идва с проблеми и лоши новини, но не бива да убиваме вестоносеца. Микаел, това е Джеф Кохран. Най-големият ми син. Имам още един син и една дъщеря.

Микаел кимна. Джеф бе трийсетгодишен; Хариет явно бе забременяла доста скоро след сватбата със Спенсър Кохран. Той се изправи и подаде ръка на Джеф, като добави, че съжалява, задето е разстроил майка му, но за жалост е нямало как да го избегне. Хариет размени няколко думи с Джеф и го отпрати. След това отново седна при Микаел и сякаш взе решение.

— Без повече лъжи. Предполагам, че това е краят. В известен смисъл очаквам този ден от 1966 година. В продължение на много години се боях, че някой ще дойде при мен и ще назове истинското ми име. И знаеш ли какво — вече не ми пука. Давността на престъплението ми е изтекла. И пет пари не давам какво си мислят хората за мен.

— Престъпление? — попита Микаел.

Тя го погледна с очакване, но той все още не разбираше за какво говори.

— Бях на шестнайсет. Бях уплашена. Срамувах се. Бях отчаяна. Единствено Анита и Мартин знаеха истината. Разказах на Анита за изнасилванията, но не намерих сили да споделя с нея, че баща ми е луд убиец на жени. Анита никога не го разбра. За сметка на това пък й признах за извършеното от самата мен престъпление, което бе толкова ужасно, че когато ножът опря до кокала, не посмях да кажа на Хенрик. Помолих Господ да ми прости. И се скрих в един манастир за няколко години.

— Хариет, баща ти е бил изнасилвач и убиец. Ти нямаш вина.

— Знам. Баща ми се възползваше от мен цяла година. Направих всичко възможно, за да избегна… но той беше мой баща и не можех просто така изведнъж да прекъсна всякаква връзка с него без обяснение. Така че се усмихвах, преструвах се, че всичко е наред, и гледах да не оставам сама с него. Мама, разбира се, знаеше за изнасилванията, но не й пукаше.

— Изабела е знаела? — възкликна Микаел удивено.

В гласа на Хариет прозвуча непозната до този момент твърдост.

— Естествено, че знаеше. Нищо от случващото се в семейството ни не убягваше от вниманието й. Но се правеше, че не забелязва неприятните детайли, както и тези, които я представяха в лоша светлина. Баща ми би могъл да ме изнасили в дневната пред очите й, а тя щеше да остане сляпа. Бе неспособна да признае, че нещо не вървеше в моя или в собствения й живот.

— Срещал съм я. Тя е зла вещица.

— Винаги е била такава. Често размишлявах над връзката й с баща ми. Доколкото знаех, те изобщо не правеха секс след раждането ми или пък това се случваше изключително рядко. Баща ми имаше други жени, но по някакъв странен начин се страхуваше от Изабела. Той се оттегли от семейния живот, но не можа да се разведе с нея.

— Членовете на семейство Вангер не се развеждат.

Тя се засмя за първи път.

— Да, така е. Работата е там, че аз не смеех да кажа. Целият свят щеше да разбере. Съучениците ми, всички роднини…

Микаел сложи ръка върху нейната.

— Хариет, ужасно съжалявам.

— Бях на четиринайсет, когато ме изнасили за първи път. През следващата година ме водеше в къщата си. Мартин също присъстваше няколко пъти. Караше и двама ни да правим разни неща с него. А освен това държа ръцете ми, докато Мартин… задоволяваше сексуалния си нагон с мен. А когато баща ми умря, Мартин бе готов да поеме ролята му. Той очакваше, че аз ще стана негова любовница, и смяташе за съвсем естествено да му се подчиня. А и при създалата се ситуация нямах особено голям избор. Бях принудена да правя каквото ми кажеше. Бях се отървала от един мъчител само за да попадна в ноктите на друг. Единственото, което можех да направя, бе да се опитам никога да не оставам насаме с него.

— Хенрик щеше да…

— Ти все още не разбираш.

Тя повиши глас. Микаел видя как няколко от работниците в палатката го погледнаха. Хариет отново сниши глас и се наведе към него.

— Картите са поставени на масата. Трябва сам да се досетиш за останалото.

Тя се изправи и донесе още две бири. Когато се върна, Микаел й каза само една дума.

— Готфрид?

Тя кимна.

— На седми август 1965 година баща ми ме замъкна насила в къщата си. Хенрик бе в командировка. Баща ми се наливаше с алкохол и се опита да ме изнасили. Дори не успя да го вдигне и бе на път да изпадне в алкохолен делириум. Той винаги се отнасяше… грубо и жестоко с мен, когато бяхме само двамата, но този път мина всички граници. Уринира върху мен. След това ми разказа какво щеше да направи с мен. Тази вечер ми разказа за жените, които бе убил. Хвалеше се с извършеното. Цитираше Библията. Отне му няколко часа. Аз разбрах по-малко от половината от казаното, но разбрах, че той е напълно луд.

Тя отпи глътка бира.

— Някъде около полунощ получи пристъп. Съвсем си загуби ума. Бяхме горе на леглото. Бе увил една тениска около врата ми и я стегна колкото сила имаше. Причерня ми. Не се и съмнявах, че се опитваше да ме убие, а и за първи път тази нощ му се удаде да ме изнасили.

Хариет Вангер погледна умолително Микаел.

— Само че той беше толкова пиян, че аз успях да се освободя по някакъв начин. Скочих на долния етаж и избягах панически. Изтичах навън, без да се замисля, въпреки че бях гола. Озовах се на кея. Той ме последва олюлявайки се.

На Микаел изведнъж му се прииска тя да спре да разказва.

— Аз бях достатъчно силна, за да успея да бутна един пиян мъж във водата. Използвах гребло, за да го задържа под водата, докато спре да се съпротивлява. Отне ми само няколко секунди.

Тишината му се стори оглушителна, когато тя направи пауза.

— Когато вдигнах очи, видях Мартин да стои там. По лицето му бе изписан ужас, но в същото време се хилеше. Не знам колко дълго бе стоял отвън и ни бе шпионирал. От този момент нататък зависех единствено от добрата му воля. Той се приближи до мен хвана ме за косата, вкара ме в къщата и ме замъкна обратно в леглото на Готфрид. Върза ме и ме изнасили, докато баща ни все още се носеше по водата долу, при кея, а аз дори не можех да му окажа съпротива.

Микаел замижа. Изведнъж го обзе срам. Прииска му се да бе оставил Хариет Вангер на мира. Но гласът й прозвуча по-твърдо.

— От този ден бях в ръцете му. Правех каквото ми кажеше. Бях като парализирана. Не се побърках единствено защото на Изабела й хрумна, че Мартин има нужда да смени средата след трагичната кончина на баща си, и затова го изпрати в Упсала. Тя, разбира се, постъпи така, защото знаеше какво прави той с мен, и това беше нейният начин да разреши проблема. Както можеш да се досетиш, Мартин бе доста разочарован.

Микаел кимна.

— През следващата година си дойде само за коледната ваканция и аз успях да се измъкна. Придружих Хенрик на едно пътуване до Копенхаген в дните между Коледа и Нова година. По време на лятната ваканция дойде Анита. Аз й се доверих и тя остана с мен през цялото време, като се грижеше той да не ме доближава.

— Но си го срещнала на улица „Йернвегсгатан“.

Тя кимна.

— Бях разбрала, че той щеше да остане в Упсала и че нямаше да идва на фамилната среща. Но явно бе размислил и изведнъж го зърнах да стои от другата страна на улицата и да ме гледа втренчено. Усмихна ми се. Бе като в кошмар. Бях убила баща си, а освен това ми стана ясно, че никога няма да се освободя от брат си. До този момент бях мислила да се самоубия. Тогава реших да избягам.

Тя погледна Микаел с почти развеселен поглед.

— Всъщност ми стана хубаво, че казах истината. Сега вече знаеш. Как смяташ да използваш този факт?