Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (26)

Глава 25
Събота, 12 юли — понеделник, 14 юли

Микаел се събуди внезапно в пет часа сутринта и започна да дращи с ръце по гърлото си, за да махне примката. Лисбет дойде в стаята, хвана ръцете му и го успокои. Той отвори очи и я погледна с помътнял поглед.

— Не знаех, че играеш голф — промълви Микаел и отново затвори очи.

Тя остана при него няколко минути, докато се убеди, че отново е заспал. Докато Микаел спеше, Лисбет Саландер се бе върнала в мазето на Мартин Вангер, за да огледа мястото на престъпленията му. Освен различните инструменти за мъчения, тя бе открила още богата колекция от садомазохистични порнографски списания, както и голям брой моментални снимки, залепени в един албум.

Той не бе водил дневник. За сметка на това обаче тя бе намерила две папки във формат А4 с паспортните снимки на жените и написани на ръка бележки за тях. Бе ги взела със себе си в найлонова торбичка заедно с преносимия компютър на Мартин Вангер марка „Dell“. Когато Микаел отново заспа, тя продължи да разглежда съдържанието на компютъра и папките на Мартин Вангер. Часовникът показваше малко след шест сутринта, когато тя загаси лаптопа. Запали цигара и прехапа замислено устни.

С Микаел Блумквист бяха смятали, че се отправят на лов за сериен убиец от миналото. Вместо това бяха открили нещо съвсем друго. Тя не можеше да си представи какви ужасни сцени се бяха разигравали в мазето на Мартин Вангер насред подредената идилия.

Опита се да проумее.

Мартин Вангер бе убивал жени от шейсетте години насам; през последните петнайсет години бе имал средно по една-две жертви годишно. Престъпленията му бяха толкова добре организирани и дискретни, че никой не бе заподозрял съществуването на действащ сериен убиец. Как беше възможно?

Съдържанието на папките даваше частичен отговор на този въпрос.

Жертвите му бяха анонимни жени, често наскоро заселили се в страната имигрантки, които нямаха социални контакти и приятели в Швеция. Сред тях имаше също така и проститутки, и социално слаби жени, страдащи от различни видове наркомания или с други проблеми.

Благодарение на проучването, което бе направила, за да се запознае с психиката на сексуалните садисти, Лисбет Саландер бе научила, че този тип убийци обичат да пазят сувенири от жертвите си. Те бяха като спомени, с помощта на които престъпникът успяваше да пресъздаде частично преживяното удоволствие. Тази особеност се бе проявила у Мартин Вангер във воденето на книга за мъртвите. Той старателно беше категоризирал и оценил всичките си жертви. Бе описал и коментирал мъките им. Бе документирал деянията си на видеокасети и снимки.

Целта на действията му беше упражняването на насилие и актът на убийството, но Лисбет заключи, че основната страст на Мартин Вангер бе самият лов. В лаптопа си бе създал база данни, която съдържаше регистър на стотици жени. Служителки на концерна „Вангер“ и националната осигурителна каса, сервитьорки в ресторантите, които обикновено посещаваше, рецепционистки в хотели, секретарки на познати бизнесмени и маса други жени. Изглежда, Мартин Вангер регистрираше и описваше всяка жена, която срещаше.

Той бе убил само малка част от тях, но всички жени в обкръжението му представляваха потенциални жертви, които вписваше в лаптопа си и наблюдаваше. Процесът на проучване напомняше на страстно хоби, на което очевидно бе посветил безброй часове.

„Женена ли е, или сама? Има ли семейство и деца? Къде работи? Къде живее? Каква кола кара? Какво образование има? Цвят на косата? Цвят на кожата? Форма на тялото?“

Лисбет Саландер стигна до заключението, че събирането на лична информация за потенциалните жертви явно бе важна част от сексуалните фантазии на Мартин Вангер. Той бе на първо място ловец и на второ — убиец.

Когато Лисбет приключи с четенето, откри малък плик в една от папките. Тя извади две избелели моментални снимки, покрити със следи от пръсти. На първата имаше седнало до маса тъмнокосо момиче. То носеше тъмен панталон, беше голо от кръста нагоре и имаше щръкнали гърди. Бе извърнало лице от фотоапарата и бе понечило да вдигне ръка, за да се прикрие, сякаш фотографът го беше изненадал. На следващата снимка бе чисто голо. Лежеше по корем на легло със синя кувертюра. Лицето му отново бе извърнато.

Лисбет пъхна плика със снимките в джоба на якето си. След това занесе папките до чугунената печка и запали клечка кибрит. Изгори всичко и разбърка пепелта. Продължаваше да вали като из ведро, когато Лисбет излезе на кратка разходка и внимателно пусна лаптопа на Мартин Вангер във водата под моста.

 

 

Когато Дирх Фроде нахлу в къщата за гости в седем и половина сутринта, Лисбет седеше край кухненската маса, пушеше цигара и пиеше кафе. Лицето на Фроде имаше пепеляв цвят, а той самият изглеждаше така, сякаш някой го бе изтръгнал брутално от съня му.

— Къде е Микаел? — попита адвокатът.

— Все още спи.

Дирх Фроде седна на един стол. Лисбет наля кафе в една чаша и я побутна към него.

— Мартин… Току-що научих, че Мартин е загинал при катастрофа нощес.

— Жалко — рече Лисбет Саландер и отпи глътка кафе.

Дирх Фроде вдигна поглед. В началото я погледна неразбиращо. После отвори широко очи.

— Какво?…

— Блъсна се. Много лошо.

— Знаеш ли какво се е случило?

— Блъсна колата в предницата на един камион. Самоуби се. Не можа да издържи на натиска, стреса и нестабилното състояние на финансовата империя. Подозирам, че пресата ще публикува подобни заглавия.

Дирх Фроде изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи инсулт. Бързо се изправи, отиде до спалнята и отвори вратата.

— Остави го да спи — рече Лисбет остро.

Фроде погледна спящата фигура. Видя синините по лицето на Микаел и кръвонасяданията по гърдите му. След това забеляза яркочервената следа от примката около врата му. Лисбет докосна ръката му и затвори вратата. Фроде запристъпя назад и се строполи на кухненската пейка.

 

 

Лисбет Саландер му представи накратко събитията от изминалата нощ. Описа му в детайли как изглеждаше стаята на ужасите на Мартин Вангер и как бе открила Микаел увиснал на колан от тавана, докато изпълнителният директор на концерна „Вангер“ бе стоял пред него. Разказа му и какво беше намерила в архива на концерна през вчерашния ден и как бе успяла да свърже бащата на Мартин с поне седем убийства на жени.

Дирх Фроде не я прекъсна нито веднъж. Когато тя приключи, той помълча още няколко минути, след това тежко въздъхна и бавно поклати глава.

— Какво ще правим?

— Това не е мой проблем — отвърна Лисбет с безизразен глас.

— Но…

— Що се отнася до мен, аз никога не съм стъпвала в Хедестад.

— Не разбирам.

— Не искам името ми при никакви обстоятелства да бъде включвано в полицейско разследване. Все едно нямам никакво отношение по този въпрос. Ако името ми бъде споменато във връзка с тази история, ще отрека, че съм била тук, и няма да отговоря на нито един въпрос.

Дирх Фроде я огледа изпитателно.

— Не разбирам.

— Не е нужно да разбираш.

— Какво да правя тогава?

— Това сам ще решиш, стига да не забъркаш мен и Микаел.

Дирх Фроде бе смъртноблед.

— Погледни го от този ъгъл. Единственото, което знаеш, е, че Мартин Вангер е станал жертва на пътен инцидент. Нямаш никаква представа, че освен това е сериен убиец, и никога не си чувал за стаята в мазето му.

Тя постави ключа на масата между тях.

— Разполагаш с малко време, преди да започнат да разчистват мазето на Мартин Вангер и да открият стаята.

— Трябва да съобщим в полицията.

— Не и ние. Ти можеш да отидеш в полицията, ако искаш. Сам решаваш.

— Не можем да го потулим.

— Аз не искам да потулваме историята, а просто да не забъркваш мен и Микаел. Когато огледаш стаята, сам ще си направиш някои заключения и ще прецениш на кого искаш да разкажеш.

— Ако казваш истината, това означава, че Мартин е отвличал и убивал жени… Семействата им сигурно са съсипани от отчаяние, че не знаят къде се намират децата им. Не можем просто така…

— Вярно е. Но има един проблем. Телата ги няма. Може би ще успееш да откриеш паспорт или лична карта в някое чекмедже. Вероятно част от жертвите ще могат да бъдат идентифицирани с помощта на видеофилмите. Но не е нужно да решиш днес. Премисли нещата.

Дирх Фроде изглеждаше паникьосан.

— О, Боже. Това ще съсипе окончателно концерна. Колко семейства само ще останат без работа, ако се разчуе, че Мартин…

Фроде се люшкаше напред-назад, поставен пред разрешаването на тази морална дилема.

— Това е една от страните на проблема. Предполагам, че Изабела Вангер ще наследи имуществото на сина си. Не мисля, че е уместно тя първа да разбере за хобито на Мартин.

— Трябва да отида и да видя…

— Според мен трябва да стоиш настрана от тази стая днес — рече Лисбет остро. — Имаш куп друг задачи. Трябва да съобщиш на Хенрик, да свикаш Управителния съвет на извънредно заседание и да направиш всичко, което се изисква, в случай че директорът загине при съвсем обичайни обстоятелства.

Дирх Фроде обмисли думите й. Сърцето му туптеше силно. Той бе старият адвокат, който се занимаваше с разрешаването на всички проблеми и от когото се очакваше да има готов план при всяко възникнало препятствие. Сега обаче нямаше никаква идея как да постъпи. Изведнъж осъзна, че седеше и приемаше нареждания от едно младо момиче. Лисбет Саландер по някакъв начин бе поела контрол над ситуацията и бе определила насоките на действие, които той самият не можеше да формулира.

— Ами Хариет?…

— С Микаел не сме приключили още. Но можеш да предадеш на Хенрик Вангер, че смятам, че ще разрешим случая.

 

 

Внезапната кончина на Мартин Вангер бе новина номер едно в емисията на радиото в девет часа, когато Микаел се събуди. Единственото, което съобщиха от събитията през нощта, бе, че индустриалецът по необясними причини е навлязъл с висока скорост в насрещното платно.

Бе пътувал сам в колата. Местното радио излъчи по-обширен репортаж, в който изразяваше загрижеността си за бъдещето на концерна „Вангер“ и за икономическите последствия, до които щеше да доведе смъртта на изпълнителния директор.

Шведската телеграфна агенция пусна набързо съставено обедно комюнике със заглавието „Един град в шок“, в което се обобщаваха неотложните проблеми на концерна „Вангер“. Всички бяха наясно, че само в Хедестад три хиляди от местните двайсет и една хиляди жители или бяха пряко заети в концерна, или зависеха от него по някакъв друг начин. Изпълнителният му директор бе мъртъв, а неговият предшественик бе старец в тежко здравословно състояние след прекаран инфаркт. Липсваше естествен наследник. И всичко това се случваше в определяния като най-критичен в историята на концерна момент.

 

 

Микаел Блумквист бе имал потенциалната възможност да отиде до полицейското управление в Хедестад и да разкаже за случилото се през нощта, но Лисбет Саландер вече бе предопределила нещата. Той не беше позвънил веднага в полицията и с всеки изминал час ставаше все по-трудно да го направи. Прекара предобеда на кухненската пейка, мълчалив и намръщен, като наблюдаваше изливащия се дъжд и тежките облаци навън. Към десет часа се развилия още една гръмотевична буря, но времето се оправи по обяд и вятърът поутихна. Той излезе, избърса градинските мебели и седна навън с чаша кафе. Носеше риза с вдигната нагоре яка.

Смъртта на Мартин съвсем естествено хвърли сянка върху делничния живот в Хедебю. Пред къщата на Изабела Вангер започнаха да се трупат коли. Кланът се събираше. Изказваха се съболезнования. Лисбет наблюдаваше безчувствено процесията. Микаел седеше напълно мълчалив.

— Как си? — попита тя накрая.

Той се замисли за миг какво да отговори.

— Мисля, че все още се намирам в състояние на шок — каза той. — Бях напълно безпомощен. В продължение на няколко часа бях сигурен, че ще умра. Усещах страх от срещата със смъртта и не можех да направя каквото и да било. — Той протегна ръка и я постави на коляното й. — Благодаря ти! Ако не се бе появила, той щеше да ме убие.

Лисбет му се усмихна леко.

— Макар че… Не мога да проумея как можа да постъпиш толкова идиотски и да дойдеш сама. Аз лежах там долу, на пода, и се молех да видиш снимката, да събереш две и две и да се обадиш в полицията.

— Ако бях изчакала полицията да дойде, вече щеше да си мъртъв. Не можех да позволя на това копеле да те убие.

— Защо не искаш да говориш с полицията? — попита Микаел.

— Аз не общувам с властите.

— И защо?

— Това не те засяга. Но в твоя случай не мисля, че е добре за кариерата ти да се разчуе, че си бил съблечен гол от Мартин Вангер, прочутия сериен убиец. Ти не обичаш да те наричат Кале Блумквист, а представи си само какви нови епитети щяха да ти лепнат.

Микаел я изгледа изпитателно и приключи темата.

— Имаме проблем — рече Лисбет.

Микаел кимна.

— Какво се е случило с Хариет?

Лисбет постави двете моментални снимки на масата пред него. Обясни му къде ги беше намерила. Микаел ги разгледа внимателно, след което вдигна поглед.

— Възможно е да е тя — каза той накрая. — Не мога да кажа със сигурност, но тялото и косата й напомнят на тези от снимките, които съм видял.

 

 

Микаел и Лисбет останаха в градината един час, като се опитваха да подредят детайлите. Откриха, че двамата, независимо един от друг, бяха стигнали до Мартин Вангер.

Лисбет така и не бе открила снимката, която Микаел беше оставил върху кухненската маса. Тя бе решила, че той е извършил някаква лудост, след като бе изгледал записите от камерите за наблюдение. Бе отишла до дома на Мартин Вангер по плажната алея и беше надникнала във всички прозорци, но не бе видяла жива душа. Бе натиснала и опипала внимателно дръжките на всички врати и прозорци на първия етаж. Накрая се бе покатерила до една отворена балконска врата на втория етаж. Беше й отнело много време. Бе се движила изключително внимателно, докато претърсваше стая след стая. Постепенно беше стигнала до стълбата към мазето. Мартин бе проявил немарливост; беше оставил вратата към стаята си на ужасите открехната и Лисбет бе успяла да прецени добре ситуацията.

Микаел я попита какво е чула от думите на Мартин.

— Не кой знае колко. Дойдох, когато започна да те разпитва какво се е случило с Хариет точно преди да те окачи на примката. Оставих ви за някоя и друга минута и се качих горе, за да намеря някакво оръжие. Открих стиковете за голф в един гардероб.

— Мартин Вангер нямаше ни най-малка представа какво се е случило с Хариет Вангер — рече Микаел.

— Вярваш ли му?

— Да — отвърна Микаел категорично. — Мартин Вангер бе по-ненормален от луда невестулка… Откъде ли ми идват наум тези сравнения, но той призна за всички извършени от него престъпления. Говореше съвсем спокойно. Дори си мисля, че искаше да ме впечатли. Но що се отнася до Хариет, той искаше да разбере какво се е случило също толкова отчаяно, колкото Хенрик.

— Е и… Какво означава това?

— Знаем, че Готфрид Вангер е отговорен за първата серия убийства от 1949 до 1965 година.

— Така е. Той научава Мартин Вангер на всичко.

— Това семейство е напълно ненормално — рече Микаел. — Мартин всъщност не е имал никакъв шанс.

Лисбет Саландер погледна учудено Микаел.

— Това, което Мартин сподели, макар и съвсем откъслечно, бе, че баща му е започнал да го учи след навлизането му в пубертета. Той присъства по време на убийството на Леа в Удевала през 1962. Тогава е на четиринайсет. Присъства и при убийството на Сара през 1964. Дори самият той участва. Тогава е на шестнайсет.

— И?

— Каза, че не е хомосексуален и никога не е докосвал мъж, с изключение на баща си. Това ме кара да мисля… Единственият възможен извод е, че баща му го е изнасилвал. Вероятно в продължение на доста дълъг период. Той е, така да се каже, творение на баща си.

— Глупости — възрази Лисбет Саландер.

Гласът й изведнъж стана твърд като камък. Микаел се вгледа учудено в нея. Тя отвърна на погледа му. В очите й нямаше и грам съчувствие.

— Мартин е имал същия шанс като всички останали да се възпротиви. Изборът е само и единствено негов. Изнасилва и убива, защото му харесва.

— Окей, съгласен съм. Но Мартин е изтормозен и пречупен от баща си точно както Готфрид от своя, нациста.

— Ясно, тоест ти изхождаш от факта, че Мартин е бил лишен от собствена воля и че всички хора са единствено плод на възпитанието на родителите си.

Микаел се усмихна предпазливо.

— Това да не би да е болна тема?

В очите на Лисбет Саландер изведнъж пламна потиснат гняв. Микаел побърза да продължи.

— Не твърдя, че хората са единствено плод на възпитанието си, а че то играе голяма роля. Бащата на Готфрид го пребива от бой години наред. Това оставя своите следи.

— Глупости — повтори Лисбет. — Не само Готфрид е бил жертва на тормоз като дете. Това не му дава извинение да убива жени. Той сам е направил избора си. Същото важи и за Мартин.

Микаел вдигна ръка.

— Нека да не се караме.

— Аз не се карам с теб. Просто според мен е смехотворно, че боклуците винаги намират с кого да се оправдаят.

— Добре. Те също носят отговорност. Ще се разберем по-късно. Важното е, че Готфрид умира, когато Мартин е на седемнайсет, и вече няма кой да го напътства. Така че той се опитва да продължи по стъпките на баща си. Упсала 1966 година.

Микаел посегна, за да вземе една от цигарите на Лисбет.

— Не искам дори да се опитвам да разбера какви импулси са водили Готфрид и как е тълкувал постъпките си. Има някакъв неясен библейски мотив, свързан до известна степен с наказание и пречистване. Психиатрите вероятно биха могли да намерят обяснение. Не че това има значение. Той си остава сериен убиец.

Микаел се замисли за миг, преди да продължи.

— Готфрид е искал да убива жени, като се е опитвал да оправдае действията си с един вид псевдорелигиозност. Но Мартин дори не се опитва да намери извинение за извършените от него убийства. Действията му са целенасочени и систематични. Освен това разполага със средства, които да вложи в хобито си. А и е по-хитър от баща си. Всеки оставен от Готфрид труп води до полицейско разследване и риск извършителят да бъде заловен или да бъде открита връзката между различните убийства.

— Мартин Вангер построява къщата си през седемдесетте — рече Лисбет замислено.

— Мисля, че Хенрик спомена 1978 година. Вероятно е поръчал трезор за съхраняване на ценни архиви или нещо подобно. Така се сдобива със звукоизолирана стая без прозорци и със стоманена врата.

— Тя съществува от двайсет и пет години.

Те замълчаха за миг. Микаел се зачуди какви ли ужаси се бяха разигравали насред идиличния остров Хедебю в продължение на четвърт век. На Лисбет не й се налагаше да се чуди. Бе изгледала колекцията видеофилми. Тя забеляза как Микаел несъзнателно докосна врата си.

— Готфрид изпитва омраза към жените, която предава на сина си, като същевременно го изнасилва. Само че има и някакъв подтекст… Според мен Готфрид е имал фантазии, че децата му ще споделят неговата, меко казано, извратена представа за света. Когато го попитах за Хариет, собствената му сестра, Мартин рече: „Ние се опитахме да говорим с нея. Но тя бе най-обикновена путка. Възнамеряваше да разкаже на Хенрик.“

Лисбет кимна.

— Чух го. Горе-долу по това време слязох в мазето. Това означава, че знаем каква е щяла да бъде темата на мистериозния й разговор с Хенрик.

Микаел сбърчи чело.

— Не съвсем. — Той се замисли за миг. — Помисли върху хронологията на събитията. Не знаем кога Готфрид е изнасилил сина си за първи път, но той взема със себе си Мартин по време на убийството на Леа Першон в Удевала през 1962 година. Удавя се през 1965 година. Преди това с Мартин се опитват да разговарят с Хариет. До какво ни довежда това?

— Готфрид не изнасилва единствено Мартин, а и Хариет.

Микаел кимна.

— Готфрид е учителят. Мартин — ученикът. А Хариет… Каква е била нейната роля? На тяхна играчка?

— Готфрид е научил Мартин да чука сестра си — Лисбет посочи моменталните снимки. — Трудно е да определим отношението й към всичко това само на основата на тези две снимки, защото не виждаме лицето й, но тя се опитва да се скрие от фотоапарата.

— Да речем, че всичко започва през 1964 година, когато тя е на четиринайсет. Тя се отбранява, или ако трябва да използвам думите на Мартин: „не може да приеме“. Тогава ги заплашва, че ще ги издаде. Мартин едва ли е имал думата в цялата тази история. По-скоро се води по баща си. Но двамата създават един вид… пакт и се опитват да превърнат Хариет в част от него.

Лисбет кимна.

— В бележките си си отбелязал, че Хенрик Вангер се съгласява Хариет да заживее в дома му през зимата на 1964 година.

— Хенрик вижда, че нещо в семейството й не върви. Той смята, че причината за това са кавгите и търканията между Готфрид и Изабела, и я взема при себе си, за да може тя спокойно да се съсредоточи върху образованието си.

— Това обърква сметките на Готфрид и Мартин. Вече не могат толкова лесно да контролират живота й. Само понякога успяват… Къде ли са се възползвали от нея?

— Трябва да е било в къщата на Готфрид. Почти съм сигурен, че тези снимки са направени там — лесно можем да проверим. Къщата има идеалното разположение, тя е изолирана и отдалечена от селото. След това Готфрид се напива за последен път и се удавя без много-много драматизъм.

Лисбет кимна замислено.

— Бащата на Хариет прави или се опитва да прави секс с нея, но вероятно не я посвещава в тайната за убийствата.

Микаел осъзна, че това бе слабо място в теорията им. Хариет бе отбелязала имената на жертвите на Готфрид и ги бе свързала с библейските цитати, но интересът й към Библията се бе зародил едва през последната година от живота й, когато Готфрид вече е бил мъртъв. Той се замисли за миг и се опита да открие логично обяснение.

— По някое време Хариет открива, че Готфрид не просто извършва кръвосмешение, но е и луд сериен убиец — рече той.

— Не знаем кога разбира за убийствата. Може да е било малко преди Готфрид да се удави. Може да е било дори след това, ако е водил дневник или е събирал изрезки от вестници за убийствата. Нещо й разкрива истината.

— Само че тя не заплашва да разкаже за това на Хенрик — допълни Микаел.

— А за Мартин — рече Лисбет. — Баща й е мъртъв, но Мартин продължава да я тормози.

— Точно така — съгласи се Микаел.

— Само че й трябва една година да събере смелост.

— Ти как би постъпила, ако внезапно беше разбрала, че баща ти е сериен убиец, който чука брат ти?

— Щях да убия изверга — рече Лисбет с твърд глас, а Микаел предположи, че не се шегува.

Изведнъж си спомни изражението на лицето й, когато нападна Мартин Вангер. Усмихна се безрадостно.

— Добре, но ти не си Хариет. Готфрид умира през 1965 година, преди тя да успее да направи каквото и да било. Това също е логично. След смъртта на Готфрид Изабела изпраща Мартин в Упсала. Той вероятно се прибира за Коледа или някоя ваканция, но през следващата година не среща Хариет особено често. Вече е далеч от него.

— И така, тя започва да изучава Библията.

— В светлината на всичко, което знаем, можем да стигнем до заключението, че причините за това едва ли са били свързани с религията. Може би чисто и просто се е опитвала да разбере постъпките на баща си. Размишлява чак до Деня на детето през 1966 година. Тогава внезапно съзира брат си на улица „Йернвегсгатан“ и разбира, че се е върнал. Не знаем дали са разговаряли и дали той е казал нещо. Но каквото и да се е случило, Хариет решава да отиде право при Хенрик и да говори с него.

— След което изчезва.

 

 

След като проследиха веригата от събития, не им бе трудно да подредят остатъка от пъзела. Микаел и Лисбет си събраха багажа. Преди да заминат, позвъниха на Дирх Фроде и му обясниха, че им се налага да отсъстват за известно време, но че Микаел иска на всяка цена да се срещне с Хенрик Вангер, преди да отпътува.

Микаел искаше да знае какво бе казал Фроде на Хенрик. По гласа на адвоката си пролича, че той се намира под огромно напрежение, и Микаел се притесни за него. След известно време Фроде му обясни, че бе съобщил единствено, че Мартин е загинал при катастрофа.

Когато Микаел паркира пред болницата в Хедестад, отново загърмя. Небето бе покрито с тежки дъждовни облаци. Той изтича през паркинга под първите капки.

Хенрик Вангер бе седнал по халат край масата до прозореца в стаята си. Болестта му си беше казала думата, но старецът бе възвърнал цвета на лицето си и здравето му, изглежда, се подобряваше. Те си стиснаха ръцете. Микаел помоли личната медицинска сестра да ги остави насаме за няколко минути.

— Ти се държиш на разстояние — рече Хенрик Вангер.

Микаел кимна.

— Да, нарочно. Роднините ви не искат да ме виждат тук, но днес всички са в дома на Изабела.

— Горкият Мартин — рече Хенрик.

— Хенрик, вие ми възложихте да изровя истината за случилото се с Хариет. Очаквахте ли, че тя може да се окаже болезнена?

Старецът го погледна. След това очите му се разшириха.

— Мартин?

— Той е част от историята.

Хенрик Вангер замижа.

— Имам един въпрос към вас.

— Какъв?

— Все още ли искате да знаете какво се е случило? Въпреки че истината е по-болезнена, отколкото сте си представяли, и ще ви причини болка?

Хенрик Вангер дълго гледа Микаел. След това кимна.

— Искам да знам. Това бе замисълът, когато ти възложих задачата.

— Добре. Мисля, че знам какво се е случило с Хариет. Но трябва да открия едно последно парче от пъзела, за да приключа окончателно.

— Разказвай.

— Не. Не сега. Това, което искам от вас сега, е да продължите да си почивате. Лекарят каза, че най-страшното вече е зад гърба ви и че сте на път да се оправите.

— Не се дръж с мен като с дете.

— Още не съм напълно готов. Разполагам само с предположение. Ще замина за известно време, за да се опитам да открия последното парче от пъзела. Следващия път, когато ви посетя, ще ви разкажа цялата история. Може да се забавя. Но искам да знаете, че ще се върна и ще разберете истината.

 

 

Лисбет покри мотоциклета си с брезент, паркира го от сенчестата страна на къщата и седна до Микаел във взетата под наем кола. Бурята се бе развихрила отново с пресни сили и веднага щом излязоха от Йевле и поеха на юг, заваля толкова силно, че Микаел едва виждаше пътя пред себе си. Той избра да заложи на сигурното и отби на една бензиностанция. Пиха кафе, докато изчакаха дъждът да намалее, и пристигнаха в Стокхолм в седем часа вечерта. Микаел каза на Лисбет кода за входната врата на сградата, където живееше, и я остави на централната станция на метрото. Собственият му апартамент му се стори съвсем чужд, когато прекрачи прага му.

Пусна прахосмукачка и избърса праха, докато Лисбет беше по работа у Plague в Сюндбюберг. Тя почука на вратата на Микаел към полунощ, след което отдели десет минути, за да огледа всяко ъгълче в жилището му. След това се застоя доста дълго пред прозореца и се наслади на изгледа към Слусен.

Спалнята му бе отделена от останалата част на апартамента чрез дълги гардероби и етажерки от „Икеа“. Те се съблякоха и спаха в продължение на няколко часа.

 

 

Към дванайсет часа на следващия ден кацнаха на летище „Гетуик“ в Лондон. Посрещна ги дъжд. Микаел бе резервирал стая в хотел „Джеймс“ до Хайд парк. Той бе прекрасен в сравнение с всички съборетини в Бейсуотър, в които бе попадал по време на предишните си посещения в Лондон. Престоят им се покриваше от сметката на Дирх Фроде за текущи разходи.

В пет часа следобед бяха седнали в бара, когато към тях се приближи мъж на около трийсет години. Той бе почти плешив, имаше руса брада и бе облечен с широко сако, дънки и мокасини.

— Wasp? — попита той.

— Trinity? — предположи тя.

Те си кимнаха. Мъжът не се поинтересува от името на Микаел.

Човекът, който придружаваше Trinity, се представи като Bob the Dog. Той чакаше в един стар бус фолксваген зад ъгъла. Те влязоха през плъзгащите се врати и седнаха на закрепените за стената падащи седалки. Докато Bob маневрираше сред върволиците от коли, Wasp и Trinity дискутираха.

— Plague каза, че става дума за масиран пробив.

— Телефонно подслушване и следене на електронната поща в един компютър. Може да свърши бързо или да отнеме няколко дни в зависимост от това колко ще ги притесни той — Лисбет посочи с пръст към Микаел. — Ще се справите ли?

— А кучетата имат ли бълхи? — бе отговорът на Trinity.

 

 

Анита Вангер живееше в малка къща в спретнатото предградие Сейнт Албанс, на около час с кола в северна посока. От буса я видяха как се прибра и отключи вратата в седем часа вечерта. Те я изчакаха да си вземе душ, да хапне и да седне пред телевизора, преди Микаел да позвъни на вратата.

Отвори му жена, която бе почти идентично копие на Сесилия Вангер. На лицето й беше изписана учтивост, примесена с недоумение.

— Здравейте, Анита. Казвам се Микаел Блумквист. Хенрик Вангер ме помоли да ви посетя. Предполагам, че новините за Мартин са достигнали до вас.

Изражението на лицето й се промени от учудено на изпълнено с бдителност. Веднага щом чу името му, тя разбра кой беше той. Бе поддържала връзка със Сесилия Вангер, която очевидно й бе казала, че му е ядосана. Но споменаването на Хенрик Вангер означаваше, че трябва да го пусне вътре. Покани го в дневната. Той се огледа. Домът на Анита Вангер бе обзаведен с вкус. Личеше си, че собственичката има доста пари и добра кариера, но живее изолирано. Той забеляза, че над камината, която бе преустроена на газова печка, имаше картина с автограф от Андерш Зорн^[1].

— Извинявам се за безпокойството, предизвикано от неочакваното ми посещение, но така и така бях в Лондон. Опитах се да ви се обадя през деня.

— Разбирам. За какво става въпрос? — интонацията й бе отбранителна.

— Смятате ли да дойдете на погребението?

— Не. С Мартин не бяхме близки, а и няма как да взема отпуск.

Микаел кимна. В продължение на трийсет години Анита Вангер се бе опитвала да стои настрана от Хедебю, доколкото бе възможно. Тя почти не беше стъпвала там, след като баща й се бе заселил отново на острова.

— Искам да знам какво се е случило с Хариет Вангер. Време е истината да излезе наяве.

— Хариет? Не разбирам за какво говорите.

Престореното й учудване предизвика усмивка у Микаел.

— Вие сте били най-близката й приятелка в семейството. С вас е споделила ужасната си история.

— Вие сте луд — рече Анита Вангер.

— Може би сте права — отвърна й Микаел спокойно. — Анита, вие сте били в стаята на Хариет през въпросния ден. Мога да го докажа със снимка. След няколко дни ще докладвам на Хенрик, след което всичко ще бъде в негови ръце. Защо не ми разкажете какво се е случило?

Анита Вангер се изправи.

— Напуснете дома ми веднага.

Микаел се изправи.

— Добре, но рано или късно ще ви се наложи да говорите с мен.

— Нямам какво да ви кажа.

— Мартин е мъртъв — натърти Микаел. — Вие никога не сте го харесвали. Мисля, че сте се преместили в Лондон, за да не ви се налага да виждате не само баща си, но и Мартин. Това означава, че вие сте знаели, а единственият човек, който би могъл да ви разкаже, е Хариет. Въпросът е как сте се възползвали от това знание.

Анита Вангер затръшна вратата под носа на Микаел.

 

 

Лисбет Саландер се усмихна доволно на Микаел, докато сваляше микрофона, който носеше под ризата си.

— Тя вдигна телефонната слушалка трийсет секунди, след като ти затвори вратата — рече Лисбет.

— Кодът е на Австралия — докладва Trinity и остави слушалките на малката работна маса в буса. — Трябва да проверя area code^[2].

Той затрака на компютъра си.

— Окей. Тя е позвънила на този номер. Той е на абонат от Тенат Крийк, северно от Алис Спрингс в Нордърн Територи^[3]. Искаш ли да чуеш разговора?

Микаел кимна.

— Колко е часът в Австралия сега?

— Около пет сутринта.

Trinity пусна дигиталното аудио устройство и го включи към една тонколона. Микаел чу осем сигнала свободно, след което някой вдигна слушалката. Разговорът бе проведен на английски.

— Здравей. Аз съм.

— Хммм, вярно, че съм ранна птица, ама…

— Мислех да се обадя вчера… Мартин е мъртъв. Загина вчера при катастрофа.

Мълчание. След това се чу нещо като покашляне, което вероятно трябваше да се тълкува като „Добре“.

— Но имаме проблем. Един ужасен журналист, нает от Хенрик, се отби току-що у нас. Задаваше въпроси какво се е случило през 1966 година. Знае нещо.

Отново мълчание. След това в слушалката прозвуча заповеден тон.

— Анита, затвори. Известно време няма да поддържаме контакт.

— Но…

— Напиши ми писмо. Кажи ми какво се е случило.

След това разговорът приключи.

— Твърдо момиче — рече Лисбет Саландер. В гласа й прозвуча възхищение.

Върнаха се в хотела малко преди единайсет вечерта. От рецепцията им помогнаха да резервират места за първия възможен полет до Австралия. След няколко минути разполагаха с билети за самолета, който щеше да излети за Канбера, Ню Саф Уейлс, в 19,05 на следващата вечер.

След като уточниха всички детайли, те се съблякоха и се строполиха в леглото.

 

 

Това бе първото посещение на Лисбет Саландер в Лондон и те прекараха сутринта в разходка по Тотнъм Корт Роуд и в Сохо. Пиха кафе лате на „Олд Кемптън Стрийт“. Докато Микаел плащаше сметката, Лисбет включи мобилния си телефон и откри, че бе получила есемес.

— Драган Армански иска да му се обадя.

Тя позвъни на шефа си от рецепцията. Микаел чакаше настрана и изведнъж видя как Лисбет се обърна към него със застинало лице. Той веднага отиде при нея.

— Какво има?

— Мама е мъртва. Трябва да се прибера.

Лисбет изглеждаше толкова отчаяна, че Микаел я прегърна. Тя го отблъсна.

Пиха кафе в бара на хотела. Когато Микаел й каза, че ще отмени резервациите за Австралия и ще се прибере с нея в Стокхолм, тя поклати глава.

— Не — отсече Лисбет. — Не можем да зарежем работата сега. Ще трябва обаче да заминеш сам за Австралия.

Те се разделиха пред хотела и всеки се качи на автобуса към съответното летище.