Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (25)

Глава 24
Петък, 11 юли — събота, 12 юли

Мартин Вангер се наведе напред и претърси джобовете на Микаел. Намери ключа.

— Много умно от ваша страна да смените ключа — изкоментира той. — Ще се погрижа за гаджето ти, като се прибере.

Микаел не отговори. Припомни си, че Мартин Вангер бе натрупал опит във воденето на преговори по време на множеството индустриални битки. Не за първи път усети, че го блъфират.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо ти е всичко това? — Микаел кимна към стаята.

Мартин Вангер се наведе, хвана брадичката на Микаел и вдигна главата му, така че погледите им се срещнаха.

— Защото е толкова лесно — рече той. — Жени изчезват постоянно. На никого не липсват. Имигрантки. Курви от Русия. Годишно през Швеция преминават хиляди хора.

Той пусна главата на Микаел и се изправи, почти горд, че можеше да му разкаже.

Мили Боже. Това не е някаква загадка от миналото. Мартин Вангер продължава да убива и днес. А аз влязох нищо неподозиращ право в…

— В момента нямам гостенка, но вероятно ще ти е интересно да чуеш, че докато двамата с Хенрик седяхте и дрънкахте глупости през зимата и пролетта, тук имаше едно момиче. Казваше се Ирина. От Беларус. Докато ти вечеряше горе, в кухнята ми, тя седеше заключена в тази клетка. Онази вечер бе много приятна, нали?

Мартин Вангер седна на масата с подскок и залюля крака във въздуха. Микаел примижа. Усети, че започва да му се повдига, и преглътна шумно.

— Какво правиш с телата?

— Лодката ми стои закотвена до кея, точно тук. Карам ги дълбоко навътре в морето. Аз, за разлика от баща си, не оставям следи. Но и той не бе глупак. Жертвите му бяха пръснати из цяла Швеция.

Пъзелът започна да се подрежда в съзнанието на Микаел.

„Готфрид Вангер. От 1949 до 1965 година. След това Мартин Вангер продължава делото му през 1966 година в Упсала.“

— Ти се възхищаваш на баща си.

— Той ме научи. Посвети ме, когато бях на четиринайсет.

— Удевала. Леа Першон.

— Точно така. Тогава присъствах. Само гледах, но бях там.

— 1964 година, Сара Вит от Ронебю.

— Бях на шестнайсет. Това ми бе първата жена. Готфрид ме научи. Аз я удуших.

Той се хвали. Мили Боже, това семейство е съвсем откачено.

— Предполагам, осъзнаваш, че това е пълна лудост.

Мартин Вангер вдигна леко рамене.

— Не мисля, че разбираш божествената същност на това да притежаваш пълен контрол над живота и смъртта на друго човешко същество.

— Да измъчваш и убиваш жени ти носи удоволствие, Мартин.

Шефът на концерна се замисли за миг, втренчил поглед в едно празно място на стената зад Микаел. След това се усмихна с шармантната си, ослепителна усмивка.

— Всъщност не съм съгласен. Ако трябва да направя интелектуален анализ на същността си, то бих се описал по-скоро като сериен изнасилвач, отколкото като сериен убиец. Всъщност съм сериен похитител. Убийствата идват като естествено последствие — все пак трябва да прикрия престъпленията си. Нали разбираш?

Микаел не знаеше какво да отговори, затова само кимна.

— Действията ми, разбира се, са социално недопустими, но моите престъпления са преди всичко престъпления срещу социалните закони. Моите гости срещат смъртта в края на престоя си тук, когато вече са ми омръзнали. Тяхното разочарование е така очарователно всеки път.

— Разочарование? — възкликна Микаел изненадано.

— Точно така. Разочарование. Те си мислят, че ако ми угаждат, ще ги пощадя. Приспособяват се към правилата ми. Започват да ми вярват, дори завързват един вид приятелство с мен и до последно се надяват, че то означава нещо. Разочарованието идва в мига, в който разберат, че са били измамени.

Мартин Вангер заобиколи масата и се облегна на стоманената клетка.

— Ти, като един ограничен от конвенции представител на средната класа, никога няма да можеш да разбереш, че най-вълнуващо от всичко е самото планиране на похищението. Не трябва да действаш импулсивно — такива похитители винаги свършват в затвора. Тук става въпрос за чиста наука, изпълнена с хиляди малки подробности, които не трябва да забравяш. Трябва да набележа жертвата си и да анализирам живота й. Коя е тя? Откъде идва? Как да установя контакт с нея? Какво да направя, за да остана по някакъв начин насаме с „плячката си“, без да рискувам името ми да излезе наяве или някога да попадне в бъдещо полицейско разследване?

Стига, помисли си Микаел. Мартин Вангер говореше за похищения и убийства с почти академичен тон, сякаш поясняваше особеното си мнение по някой езотеричен теологически въпрос.

— Това наистина ли ти е интересно, Микаел?

Той се наведе и погали Микаел по бузата. Ласката му бе внимателна, почти нежна.

— Вероятно осъзнаваш, че това може да свърши само по един начин. Имаш ли нещо против, ако запаля цигара?

Микаел поклати глава.

— Можеш да ме почерпиш с една — рече той.

Мартин Вангер изпълни молбата му. Той запали две цигари и постави внимателно едната между устните на Микаел, изчака го да си дръпне и продължи да я държи.

— Благодаря — рече Микаел механично.

Мартин Вангер отново се разсмя.

— Ето, виждаш ли. Вече започна да възприемаш принципа на подчинението. Държа живота ти в ръцете си, Микаел. Знаеш, че мога да те убия всяка една секунда. Ти ме помоли да направя живота ти по-приятен с помощта на един рационален аргумент и малко ласкателство и бе възнаграден.

Микаел кимна. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

 

 

В единайсет и петнайсет Лисбет Саландер отпи вода от пластмасовата бутилка и отгърна на следващата страница. Тя обаче, за разлика от Микаел по-рано същия ден, не се задави. За сметка на това облещи очи, когато направи връзката.

Клик!

В продължение на два часа бе чела ведомствените вестници на предприятията на концерна „Вангер“ по цялата страна. Основният от тях се казваше чисто и просто „Информация за концерна“ и съдържаше логото на империята „Вангер“ — развяващо се на вятъра шведско знаме с триъгълна форма. Вестникът очевидно бе списван от отдела по реклама в централния офис. Съдържанието му бе пропагандно, а целта му — да създаде у работниците чувството, че са част от едно голямо семейство.

През спортната училищна ваканция^[1] през февруари 1967 година Хенрик Вангер бе проявил щедрост и бе поканил семействата на петдесет от служителите в централата на концерна на едноседмична ски почивка в Херйедален^[2]. Причината за това бе рекордната печалба от предходната година — поканата се явява знак на благодарност за многото часове усилена работа. Отделът за „Връзки с обществеността“ изпраща в наетото за целта ски селище свои служители, които да направят фоторепортаж.

Множество от придружените от весели коментари снимки изобразяваха пистите. Няколко показваха усмихнатите, зачервени от студа лица на събралите се в бара служители, които бяха вдигнали халбите си с бира във въздуха. Две от снимките бяха направени по време на едно малко следобедно мероприятие, организирано от Хенрик Вангер, на което той обявява четирийсет и три годишната чиновничка Ула-Брит Муген за служител на годината. Наградата е премия от петстотин крони и стъклена купа.

Награждаването се провежда на терасата на ски хотела, очевидно точно преди хората отново да се отправят към пистите. На снимката присъстват около двайсет души.

Най-вдясно, точно зад Хенрик Вангер, стоеше мъж с дълга руса коса. Той бе облечен в тъмно ватирано яке с ярка ивица на раменете. Цветът й не си личеше, тъй като вестникът бе отпечатан в черно-бяло, но Лисбет Саландер бе готова да си заложи главата, че ставаше дума за червено.

Под снимката имаше пояснителен коментар: в най-десния ъгъл е деветнайсетгодишният Мартин Вангер, който учи в Упсала. На него вече се гледа като на обещаващ талант, който да заеме място в управлението на концерна.

— Got you^[3] — прошепна Лисбет Саландер.

Тя загаси настолната лампа и остави вестниците на безразборна купчина — за да има с какво да се занимава утре сутринта тази кучка Будил Линдгрен.

Отиде до паркинга през една странична врата. На половината път към мотоциклета си спомни, че бе обещала да информира пазача, преди да си тръгне. Тя се спря и поогледа паркинга. Пазачът се намираше в другия край на сградата. Това означаваше, че трябваше да се върне и да заобиколи цялата постройка. „Fuck that“, реши Лисбет.

Стигна до мотоциклета, включи мобилния си телефон и позвъни на Микаел. Чу съобщение, че абонатът не може да бъде избран. За сметка на това обаче откри, че Микаел се бе опитвал да се свърже с нея цели тринайсет пъти между четири и девет часа. През последните два часа обаче не се бе обаждал.

Лисбет позвъни на стационарния телефон в къщата, но и там никой не вдигна. Тя сбърчи чело, закрепи чантата с компютъра, сложи си каската и запали мотора. Пътуването от изхода на промишлената зона на Хедестад до остров Хедебю й отне десет минути. В кухнята светеше, но къщата бе празна.

Лисбет Саландер излезе навън и се огледа. Първата й мисъл бе, че Микаел е отскочил до Дирх Фроде, но тя още от моста бе забелязала, че лампите в дома му от другата страна на водата бяха угасени. Погледна ръчния си часовник. Бе дванайсет без двайсет.

Лисбет се върна вкъщи, отвори гардероба и извади компютъра, на който се съхраняваха снимките от разположените навън камери. Отне й известно време да проследи веригата от събития.

Микаел се бе прибрал в 15,32.

В 16,03 беше излязъл да пие кафе в градината. Бе разглеждал някаква папка. Бе провел три кратки разговора за единия час в градината. Всички те съвпадаха във времето с пропуснатите от нея телефонни обаждания.

В 17,21 бе отишъл на разходка. Беше се върнал петнайсет минути по-късно.

В 18,20 се бе приближил до градинската порта и беше погледнал към моста.

В 21,03 бе излязъл. Така и не се бе прибрал.

Лисбет прегледа на бързи обороти снимките от другия компютър, които показваха градинската порта и пътя. Можеше да види кои хора бяха преминали напред-назад през целия ден.

В 19,12 Гунар Нилсон се бе прибрал вкъщи.

В 19,42 някой бе отпътувал в посока към Хедестад в един сааб, собственост на „Йостергорден“.

В 20,02 същата кола се бе върнала обратно — може би бяха ходили до павилиона или бензиностанцията?

След това не се бе случило нищо чак до 21,00, когато по пътя преминава колата на Мартин Вангер. Микаел напуска къщата след три минути.

След по-малко от един час, към 21,50, обективът внезапно бе уловил Мартин Вангер. Той беше стоял до градинската порта повече от минута и бе наблюдавал къщата, после се бе доближил и бе надникнал през кухненския прозорец. След това се бе качил до площадката пред вратата, бе натиснал дръжката и беше извадил ключ. Тогава явно бе осъзнал, че ключалката е сменена. Бе останал още малко, преди да се обърне и да си тръгне.

Сърцето на Лисбет Саландер изведнъж се вледени.

 

 

Мартин Вангер отново бе оставил Микаел сам доста дълго. Той лежеше неподвижно на пода в неудобната си поза, със закопчани на гърба ръце, а около врата му бе омотана тънка верига, захваната за халката на пода. Микаел опипа белезниците, но знаеше, че няма как да ги отвори. Те бяха толкова стегнати, че вече не чувстваше ръцете си.

Беше безнадеждно. Той затвори очи.

Не знаеше колко време бе изминало, когато отново чу стъпките на Мартин Вангер. Директорът на концерна се появи в полезрението му. Изглеждаше притеснен.

— Неудобно ли ти е? — попита той.

— Да — отвърна Микаел.

— Сам си си виновен. Трябваше да се прибереш в Стокхолм.

— Защо убиваш?

— Защото така избрах. Бих могъл да обсъждам моралните и интелектуалните аспекти на действията си с теб цяла нощ, но това нищо няма да промени. Опитай се да погледнеш на нещата от този ъгъл: човекът е покрита с кожа черупка, която се състои от клетки, кръв и химически елементи. Някои от тези черупки попадат в историческите книги. Повечето обаче умират и имената им потъват в забрава.

— Ти убиваш жени.

— Ние, които убиваме за собствено удоволствие, аз не съм единственият с подобно хоби, живеем пълноценно.

— Да, но защо Хариет? Твоята собствена сестра.

Лицето на Мартин Вангер изведнъж се промени. Той се доближи до Микаел с една крачка и го хвана за косата.

— Какво се е случило с нея?

— Какво искаш да кажеш? — попита задъхано Микаел.

Той се опита да извърне глава, за да притъпи болката от скубането. Веригата веднага се затегна около врата му.

— Ти и Саландер. Какво открихте?

— Пусни ме. Нали разговаряме.

Мартин Вангер пусна косата му и седна с кръстосани крака пред Микаел. Внезапно извади нож. Допря острието му до лицето на Микаел, точно под окото, и го принуди да го погледне.

— Какво, по дяволите, се е случило с нея?

— Не разбирам. Мислех, че ти си я убил.

Мартин Вангер гледа втренчено Микаел доста дълго. След това се отпусна. Изправи се и се заразхожда из стаята, потънал в мислите си. Пусна ножа на пода, разсмя се и се обърна към Микаел.

— Хариет, Хариет, все тази Хариет. Ние се опитахме… да поговорим с нея. Готфрид искаше да я научи. Мислехме, че е една от нас и че ще приеме дълга си, но тя се оказа най-обикновена… путка. Мислех, че имам контрол над нея, но тя възнамеряваше да разкаже на Хенрик и аз разбрах, че не мога да разчитам на нея. Рано или късно щеше да разкрие истината за мен.

— Ти си я убил.

— Исках да я убия. Възнамерявах да го направя, но закъснях. Не можах да стигна до острова.

Микаел се опита да смели информацията, но имаше усещането, че след малко в съзнанието му ще светне надпис information overload^[4]. Мартин Вангер не знаеше какво се бе случило със сестра му.

Изведнъж Мартин Вангер извади мобилния си телефон от сакото, погледна дисплея и го остави на стола до пистолета.

— Време е да приключваме. Нощес трябва да успея да се погрижа и за анорексичната ти кучка.

Той отвори един шкаф, извади тънък кожен колан, направи примка от него и я сложи около врата на Микаел. Отпусна веригата, която го придържаше завързан към пода, изправи го на крака и го блъсна към стената. Прокара колана през една халка над главата на Микаел и го затегна, така че Микаел се видя принуден да застане на пръсти.

— Много ли е стегнато? Можеш ли да дишаш? — поразхлаби колана и закачи края му малко по-надолу на стената. — Не искам да се задушиш веднага.

Примката се бе врязала така силно във врата на Микаел, че той не можеше да каже каквото и да било. Мартин Вангер го наблюдаваше внимателно.

Изведнъж разкопча панталона на Микаел и го свали заедно със слиповете. В резултат на това краката на Микаел загубиха опора и за няколко секунди той се олюля на бесилото, преди отново да успее да стъпи на пода. Мартин Вангер донесе ножица от един шкаф. Разряза тениската на Микаел и хвърли парчетата плат на купчина на пода. След това застана на известно разстояние от Микаел и заоглежда жертвата си.

— За първи път имам момче тук — рече Мартин Вангер със сериозен глас. — Никога не съм докосвал друг мъж… с изключение на баща си. Това бе мой дълг.

Слепоочията на Микаел пулсираха. Не можеше да стъпи с цялата си тежест на краката си, защото щеше да се задуши. Опита да се хване с пръсти за бетонната стена зад себе си, но нямаше за какво.

— Време е — рече Мартин Вангер.

Той хвана колана и задърпа надолу. Микаел веднага усети как примката се вряза още повече във врата му.

— Винаги съм се чудел какви са на вкус мъжете.

Мартин дърпаше все по-силно. После изведнъж се наведе напред и целуна Микаел по устатата. В същия миг един леден глас проряза въздуха в стаята.

— Слушай, проклето копеле, това е мой приоритет в тази затънтена дупка.

 

 

Микаел чу гласа на Лисбет като през червена мъгла. Успя да фокусира поглед и я видя да стои на вратата. Тя гледаше безизразно Мартин Вангер.

— Не… Бягай! — изхриптя Микаел.

Микаел не видя лицето на Мартин Вангер, но почти успя да почувства шока му, когато се обърна. За миг времето спря. След това Мартин Вангер се протегна към пистолета, който бе оставил на табуретката.

Лисбет Саландер направи три бързи крачки напред и замахна със стика за голф, който бе държала скришом. Железният прът изписа дъга във въздуха и се стовари върху ключицата на Мартин Вангер, до рамото. Ударът бе страшно силен и Микаел чу как нещо се счупи. Мартин Вангер зарева.

— Обичаш ли болката? — попита Лисбет Саландер.

Гласът й режеше като нож. Докато беше жив, Микаел нямаше да забрави изражението на лицето й, когато се нахвърли върху Мартин. Бе оголила зъби като хищник. Въгленовочерните й очи блестяха. Движенията й бяха бързи и ловки като на паяк. А когато замахна със стика за голф и го стовари върху тялото на Мартин Вангер над ребрата, изглеждаше сляпа за всичко друго освен за жертвата си.

Той се спъна в стола и падна. Пистолетът се изтърколи на пода и спря пред краката на Лисбет. Тя го ритна встрани, далеч от него.

След това замахна за трети път точно когато Мартин Вангер се опитваше да се изправи на крака. Удари го с плясък по бедрото. От гърлото на Мартин Вангер се изтръгна ужасяващ вик. Четвъртият удар бе по гърба, по лопатката.

— Лис… бет… — изхриптя Микаел.

Бе на път да загуби съзнание, а болката в слепоочията му беше почти нетърпима.

Тя се обърна към него и видя, че лицето му бе червено като домат, очите му опулени, а езикът му се бе показал от устата.

Саландер се огледа бързо наоколо и съзря ножа на пода. След това хвърли бърз поглед на Мартин Вангер, който бе успял да се изправи на колене и се опитваше да се отдалечи от нея с пълзене, а едната му ръка висеше отпуснато във въздуха. Нямаше как да създаде проблеми през следващите няколко секунди. Тя остави стика за голф и вдигна ножа. Върхът му бе остър, но острието — тъпо. Лисбет се повдигна на пръсти и трескаво започна да реже колана. Изминаха няколко секунди, преди Микаел най-накрая да се стовари на пода. Примката обаче все още режеше врата му.

 

 

Лисбет Саландер отново погледна Мартин Вангер. Той се бе изправил на крака, но стоеше превит на две. Тя го игнорира и се опита да вкара пръсти под примката. В началото не смееше да използва ножа, но накрая пъхна върха му под колана и поряза Микаел, докато се опитваше да отпусне примката. Накрая успя и той си пое тежко въздух.

За един кратък миг Микаел преживя невероятното усещане, че тялото и душата му отново се сливат в едно. Безупречното му зрение се възвърна и можеше да различи всяка прашинка в стаята. Безупречният му слух се възвърна и можеше да чуе всеки дъх, всяко шумолене на дрехи, сякаш звуците долитаха от слушалки на ушите му. Усети миризмата на пот на Лисбет Саландер и мириса на коженото й яке. След това обаче кръвта започна да се връща в главата му, лицето му придоби нормален цвят и илюзията изчезна.

Лисбет Саландер се обърна в същия миг, в който Мартин Вангер изчезна през вратата. Тя бързо се изправи и взе пистолета — провери пълнителя и свали предпазителя. На Микаел му направи впечатление, че не за първи път боравеше с оръжие. Тя се огледа наоколо. Погледът й се спря на ключа за белезниците, който лежеше на масата.

— Аз ще се погрижа за него — рече тя и се втурна към вратата. Пътьом сграбчи ключа и го метна с бекхенд на пода до Микаел.

Микаел се опита да й извика да почака, но успя да произнесе единствено някакъв дрезгав звук, а и тя вече бе изчезнала през вратата.

 

 

Лисбет не бе забравила, че Мартин Вангер държеше някъде пушка, и когато стигна до коридора между гаража и кухнята, вдигна пистолета и го насочи пред себе си, готова да стреля във всеки един момент. Ослушваше се, но не долавяше нито звук, който да й разкрие местоположението на плячката й. Тя инстинктивно се насочи към кухнята и почти бе стигнала, когато чу мотора на колата в двора.

Втурна се назад и излезе през малката врата в главната порта. Видя как чифт фарове преминаха покрай дома на Хенрик Вангер и завиха към моста. Тя се затича след тях колкото сила имаше. Пъхна пистолета в джоба на якето си и яхна мотора, без дори да си сложи каската. След няколко секунди вече бе на моста.

Мартин Вангер имаше не повече от деветдесет секунди преднина, когато тя стигна до колелото край отбивката за път Е4. Никъде не го виждаше. Тя спря, изгаси двигателя и се ослуша.

Небето бе покрито с облаци. Хоризонтът бе започнал да почервенява, готов за изгрева. След малко чу ръмжене на двигател и съзря за миг колата на Мартин Вангер, която се носеше по Е4 в посока юг. Лисбет запали мотора си, смени скоростта и премина под виадукта. Караше с осемдесет километра в час, когато излезе от завоя на отбивката за магистралата. Пред нея се откри права отсечка. Нямаше други коли, тя даде газ до дупка и полетя напред. Когато пътят се заизвива по един дълъг наклон, вече караше със сто и седемдесет километра в час. Това общо взето бе и максималната скорост, която нейният собственоръчно сглобен мотор можеше да достигне по нанадолнище. След две минути видя колата на Мартин Вангер на около четиристотин метра пред себе си.

Анализ на последствията. Как да постъпя сега?

Тя намали до приличните сто и двайсет километра, като поддържаше неговото темпо. Загуби го от поглед за секунда или две, когато преминаха през няколко остри завоя. След това излязоха на една дълга, права отсечка. Тя натискаше газта до дупка, но изоставаше на завоите.

Видя камиона отдалеч. Точно както и Мартин Вангер. Той изведнъж ускори още повече и премина в насрещното платно, когато му оставаха около сто и петдесет метра до сблъсъка. Лисбет видя как камионът наби спирачки и трескаво замига със светлините, но колата на Вангер глътна дистанцията за няколко секунди. Сблъсъкът бе неизбежен. Мартин Вангер се заби в предницата на камиона със страшен трясък.

Лисбет Саландер натисна инстинктивно спирачки. След това видя как ремаркето започна да се плъзга напречно в нейното платно. Със скоростта, с която караше, щеше да й отнеме само две секунди да стигне до мястото на катастрофата. Тя ускори, сви към канавката и избегна задницата на камиона само на около метър. С ъгълчето на очите си видя, че изпод предницата на камиона лумнаха пламъци.

Продължи още около сто и петдесет метра, преди да спре. После се обърна. Видя как шофьорът на камиона изскочи от кабината от другата странична седалка. След това отново натисна газта. Край Окербю, два километра по-надолу в южна посока, сви наляво и продължи на север по стария път, който бе успореден с Е4. Изкачи се по едно възвишение, откъдето се виждаше мястото на инцидента, и видя, че два други автомобила бяха спрели, за да помогнат. Катастрофиралата кола бе обвита от силни пламъци. Тя бе напълно смачкана и заклещена под камиона. Някакъв мъж се опитваше да загаси огъня с малък пожарогасител.

Тя отново натисна газта, набързо се върна в Хедебю и мина бавно по моста. Спря пред къщата за гости и отиде пеша до дома на Мартин Вангер.

 

 

Микаел продължаваше да се бори с белезниците. Ръцете му бяха толкова изтръпнали, че не можеше да хване ключа. Лисбет отключи белезниците и не го пусна, докато кръвта не започна да циркулира отново в ръцете му.

— Мартин? — попита Микаел с дрезгав глас.

— Мъртъв е. Блъсна се челно в един камион със сто и петдесет километра в час на няколко километра по на юг по Е4.

Микаел се втренчи в нея. Бе я нямало само няколко минути.

— Трябва… да се обадим в полицията — изхриптя Микаел. После изведнъж започна силно да кашля.

— Защо? — зачуди се Лисбет Саландер.

 

 

Изминаха десет минути, преди Микаел да успее да се повдигне. Той остана да седи на пода, чисто гол, облегнат на стената. Замасажира врата си и непохватно вдигна бутилката с водата. Лисбет изчака търпеливо тялото му да възвърне чувствителността си. Използва времето, за да обмисли ситуацията.

— Облечи се.

Тя използва нарязаната тениска на Микаел, за да избърше отпечатъците от белезниците, ножа и стика за голф. Пластмасовата бутилка взе със себе си.

— Какво правиш?

— Облечи се. Започва да се развиделява. Побързай.

Микаел се изправи, олюлявайки се, и успя да си сложи слиповете и дънките. Обу кецовете си. Лисбет пъхна чорапите му в джоба на якето си и го спря.

— Какво точно си пипал в мазето?

Микаел се огледа. Опита се да си спомни. Накрая каза, че не бе докосвал нищо друго, освен вратата и ключовете. Лисбет откри ключовете в сакото на Мартин Вангер, което висеше метнато на стола.

Избърса старателно дръжката на вратата и ключа за осветлението и го загаси. Поведе Микаел нагоре по стълбите и го помоли да я изчака да остави стика за голф на мястото му. Когато се върна, носеше със себе си тъмна тениска, притежание на Мартин Вангер.

— Сложи я. Не искам някой да те види да обикаляш наоколо през нощта с голи гърди.

Микаел осъзна, че се намира в състояние на шок. Лисбет бе влязла в ролята на водач и той следваше покорно инструкциите й. Тя го изведе от къщата на Мартин Вангер. През цялото време го държеше. Веднага щом влязоха в къщата си, Лисбет го спря.

— Ако някой ни е видял и пита какво сме правили навън през нощта, ще кажеш, че сме се разхождали по кея и сме се любили.

— Лисбет, не мога…

— Влизай под душа. Веднага.

Тя му помогна да се съблече и го изпрати в банята. След това сложи да вари кафе, направи набързо шест дебели сандвича от правоъгълни хлебчета със сирене, пастет и саламурени краставици. Седеше край кухненската маса и мислеше усилено, когато Микаел влезе накуцвайки в кухнята. Лисбет разгледа синините и драскотините по тялото му. Примката се беше впила така силно, че бе оставила на врата му тъмночервена ивица, а отляво се виждаше кървавата рана от острието на ножа.

— Ела — рече му тя. — Легни си в леглото.

Донесе бинт и сложи компрес на раната. След това наля кафе и му подаде сандвич.

— Не съм гладен — рече Микаел.

— Яж — изкомандва го Лисбет Саландер и отхапа голям залък от единия сандвич със сирене.

Микаел замижа за миг. След това седна в леглото и на свой ред отхапа малко. Гърлото така жестоко го болеше, че едва преглъщаше.

Лисбет свали коженото си яке и извади бурканче тигрова мас от несесера си.

— Изчакай кафето да поизстине малко. Легни по корем.

Тя масажира гърба му в продължение на пет минути, като втриваше маста. След това го обърна и повтори същата процедура с гърдите му.

— Ще имаш доста големи синини известно време.

— Лисбет, трябва да се обадим в полицията.

— Не — отвърна тя толкова разгорещено, че Микаел облещи очи от удивление и я погледна. — Ако позвъниш в полицията, аз изчезвам. Не искам да имам нищо общо с тях. Мартин Вангер е мъртъв. Загина при автомобилна катастрофа. Бе сам в колата. Има свидетели. Остави полицията или някой друг сами да открият тази проклета дупка за мъчения. Ние двамата с теб ще се правим, че изобщо не подозираме за съществуването й, както и всички останали в града.

— Защо?

Тя игнорира въпроса му и започна да масажира натъртеното му бедро.

— Лисбет, ние не можем просто така…

— Ако продължиш да мрънкаш, ще те върна в мазето на Мартин и отново ще те окова.

Микаел заспа, докато тя говореше. Така внезапно, сякаш припадна.