Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (24)

Глава 23
Петък, 11 юли

Микаел се събуди в шест часа от лъчите на слънцето, което грееше право в лицето му през пролуката между пердетата. Главата му продължаваше да пулсира, както и раната, когато прокара пръсти по превръзката. Лисбет Саландер лежеше по корем. Бе го прегърнала с една ръка. Той погледна дракона, който покриваше целия й гръб — от дясното рамо до хълбока.

Преброи татуировките й. Освен дракона на гърба и осата на шията имаше още две змии — една около глезена и още една около бицепса на лявата й ръка, китайски йероглиф на бедрото и роза на прасеца. Като се изключи драконът, останалите татуировки бяха малки и дискретни.

Микаел стана внимателно от леглото и дръпна пердето. Отиде до тоалетната, след това се върна на пръсти в спалнята и се опита да се пъхне в постелята, без да събуди Лисбет.

След няколко часа закусиха в градината. Лисбет Саландер погледна Микаел.

— Имаме една загадка за разрешаване. Как трябва да подходим?

— Ще обобщим фактите, с които разполагаме. И ще се опитаме да открием нови.

— Факт е, че някой е по петите ти.

— Въпросът е защо. Дали защото сме на път да разплетем мистерията около случилото се с Хариет, или защото сме открили неизвестен сериен убиец?

— Двете неща ще да са свързани.

Микаел кимна.

— Ако Хариет е успяла да се досети, че става въпрос за сериен убиец, то това трябва да е някой от близкото й обкръжение. Ако се върнем към списъка с персонажи от шейсетте години, ще открием поне две дузини възможни кандидати. Днес обаче сред живите е единствено Харалд Вангер, а на мен просто не ми се вярва той да тръгне да обикаля с пушка за лов на лосове в гората Фрьоскуген на почти деветдесет и пет годишна възраст. Не съм сигурен дали би успял дори да я вдигне. Лицата са или твърде възрастни, за да представляват опасност днес, или твърде млади, за да са извършили престъпленията през петдесетте. И така, отново сме в изходна позиция.

— Освен ако няма двама съучастници. Един по-възрастен и един по-млад.

— Харалд и Сесилия. Не ми се вярва. Мисля, че бе искрена, като каза, че не тя е отворила прозореца.

— Но кой тогава?

Те включиха лаптопа на Микаел и през следващия час разгледаха внимателно всички хора, които се виждаха на снимките, запечатали злополуката.

— Според мен всички хора от селото трябва да са се събрали около моста, за да гледат. Това се случва през септември. Повечето носят якета или пуловери. Само един човек има дълга руса коса и е облечен в светла рокля.

— Сесилия Вангер присъства на много от снимките. Сякаш непрекъснато снове напред-назад. Между къщата и зяпачите. Тук говори с Изабела. Тук е до пастор Фалк. Тук е с Грегер Вангер, средния брат.

— Почакай — каза Микаел изведнъж. — Какво държи Грегер в ръка?

— Нещо четириъгълно. Прилича на някаква кутия.

— Това е „Хаселблад“. Фотоапарат.

Разгледаха снимките още веднъж. Грегер бе уловен на няколко от тях, но не се виждаше особено добре на повечето. Само една фотография ясно показваше, че той държи нещо четириъгълно в ръка.

— Мисля, че си прав. Фотоапарат е.

— Което означава, че отново трябва да тръгнем на лов за снимки.

— Окей, засега оставяме това тук настрана — рече Лисбет Саландер. — Може ли да изкажа една хипотеза?

— Моля, заповядай.

— Може някой от по-младите да знае, че представител на предишното поколение е сериен убиец, но да не иска това да излезе наяве. Заради честта на семейството и т.н. Това означава, че са замесени двама души, без да са съучастници. Убиецът може отдавна да не е между живите, а този, който ни тормози, просто се опитва да ни накара да зарежем всичко и да си тръгнем.

— Мислил съм за това — отвърна Микаел. — Но защо в такъв случай ще оставя разчленена котка на площадката? Това има пряка връзка с убийствата. — Микаел потропа с пръсти по Библията на Хариет. — Поредната пародия на закона за жертвоприношения чрез огън.

Лисбет Саландер се облегна назад, вдигна поглед към църквата и замислено цитира Библията. Прозвуча, сякаш говореше сама на себе си.

— После да заколи телето пред Господа; и свещениците, Аароновите синове, да принесат кръвта и да поръсят с кръвта наоколо върху олтара, който е пред входа на шатъра за срещане. И да одере животното за всеизгаряне, и да го насече на късове.

Тя замълча и изведнъж осъзна, че Микаел я наблюдава с напрегнато лице. Той отвори първа глава от книга Левит.

— Знаеш ли и дванайсети стих?

Лисбет мълчеше.

— И да го… — започна Микаел и й кимна.

— И да го насече на късове, с главата му и тлъстините му; а свещеникът да ги нареди на дървата, които са върху огъня на олтара.

— А следващият?

Тя внезапно се изправи.

— Лисбет, ти имаш фотографска памет! — възкликна Микаел удивено. — Затова успяваш да прочетеш всяка страница от материалите за десет секунди.

Тя реагира изключително бурно. Втренчи се в Микаел, а в очите й имаше толкова ярост, че той зяпна. След това погледът й се изпълни с отчаяние. Лисбет внезапно се обърна и побягна към градинската порта.

— Лисбет — извика Микаел след нея.

Тя изчезна надолу по пътя.

 

 

Микаел прибра компютъра й, включи алармата, заключи входната врата и чак след това тръгна да я търси. Намери я след двайсет минути на един кей в пристанището. Беше потопила крака във водата и пушеше. Чу го да приближава. Той видя как раменете й леко се стегнаха. Спря на два метра от нея.

— Не знам къде сгреших, но не исках да те разстроя.

Тя не му отговори.

Той продължи напред, седна до нея и внимателно сложи ръка на рамото й.

— Моля те, Лисбет, говори с мен.

Тя извърна глава и го погледна.

— Няма нищо за казване. Аз съм чисто и просто откачалка.

— Щях да съм много щастлив, ако паметта ми бе наполовина толкова добра, колкото твоята.

Тя хвърли фаса във водата.

Микаел остана мълчалив доста дълго. „Какво да кажа? Ти си едно съвсем обикновено момиче. Няма нищо, че си малко по-различна от другите. Каква всъщност е представата ти за самата себе си?“

— Разбрах, че си различна, от първата секунда, в която те срещнах — рече той. — И знаеш ли какво? От доста дълго време не ми се беше случвало така спонтанно да харесам някого от пръв поглед.

От една къщурка от другата страна на пристанището се появиха няколко деца и се хвърлиха във водата. Еуген Норман, художникът, с когото Микаел още не бе разговарял, седеше на един стол пред къщата си, пушеше лула и наблюдаваше Микаел и Лисбет.

— Много бих искал да сме приятели, ако и ти го желаеш — продължи Микаел. — Но решението е твое. Сега ще се върна вкъщи и ще направя още кафе. Ела, когато се почувстваш готова.

Той се изправи и я остави на спокойствие. Бе стигнал едва до половината на стръмнината, когато я чу да върви след него. Продължиха мълчаливо един до друг.

 

 

Тя го спря точно когато стигнаха до къщата.

— Мина ми една мисъл през главата… Говорихме, че всичко това представлява пародия на Библията. Вярно е, че той насече котка, но всъщност би му било доста трудно да намери бивол. Въпреки това обаче може да се каже, че се придържа към основните моменти в книгата. Чудя се…

Тя погледна към църквата.

— … и да поръсят с кръвта наоколо върху олтара, който е пред входа на шатъра за срещане…

Те минаха по моста, стигнаха до църквата и се огледаха. Микаел натисна дръжката на вратата. Бе заключено. Пообиколиха малко наоколо, като четяха наслуки надписите по надгробните плочи. Така стигнаха до параклиса, който се издигаше близо до водата. Изведнъж Микаел опули очи. Това не бе параклис, а крипта. Над вратата беше издълбано името Вангер и строфа на латински, която не знаеше как да преведе.

— Да почиват в мир до края на света — каза Лисбет Саландер.

Микаел я погледна. Тя вдигна рамене.

— Виждала съм я някъде — рече му тя.

Микаел изведнъж се разсмя с глас. Лисбет застина и в началото изглеждаше ядосана, но след това осъзна, че той не се смееше на нея, а на цялата ситуация, и се успокои.

Микаел натисна дръжката на портата. Бе заключена. Замисли се за миг, после каза на Лисбет да седне и да го изчака. Микаел отиде до Ана Нюгрен и почука на вратата. Обясни й, че иска да разгледа гробницата на семейство Вангер, и я попита къде Хенрик държи ключа. Ана изглеждаше разколебана, но Микаел я убеди да му помогне, като й припомни, че той работи пряко за Хенрик. Тя донесе ключа от бюрото му.

Веднага щом Микаел и Лисбет отключиха вратата, се увериха в правотата си. Тежката миризма на овъглена плът и горени вътрешности изпълваше помещението. Но мъчителят на котки не бе използвал огън. В единия ъгъл имаше горелка като тези, които скиорите използват, за да полират ските си с восък.

Лисбет извади цифровия фотоапарат от един джоб на дънковата си пола и направи няколко снимки. Взе горелката със себе си.

— Това може да послужи като доказателствен материал. Възможно е да е оставил отпечатъци — рече тя.

— Ама разбира се. Можем да помолим всички членове на семейство Вангер да ни предоставят пръстови отпечатъци — каза Микаел саркастично. — Ще ми е забавно да гледам, докато се опитваш да убедиш Изабела.

— Има начин — отвърна Лисбет.

По пода имаше много кръв. Намериха и ножица за рязане на болтове, която вероятно бе използвана за отстраняването на главата от тялото.

Микаел се огледа. Издигнатият централен гроб принадлежеше на Александър Вангеерсад. В пода имаше още четири, приютили основоположниците на фамилията. След това семейството явно бе преминало към кремация. На стената имаше около трийсет плочи с имена на членове на клана. Микаел проследи фамилната хроника и се зачуди къде бяха погребали останалите роднини — тези, незначителните.

 

 

— Сега вече знаем — рече Микаел, докато вървяха по моста. — Преследваме напълно луд човек.

— Какво искаш да кажеш?

Микаел се спря насред моста и се облегна на парапета.

— Ако ставаше въпрос за обикновена откачалка, която се опитва да ни сплаши, то тя би убила котката в гаража си или дори в гората. Нашият престъпник обаче извършва злодеянието си във фамилната гробница. Това е като обсебване. Представи си какъв риск поема. Сега е лято и хората се разхождат дори и през нощта. Пътят, който води до църквата, е най-краткият между северната и южната част на Хедебю. Дори и да е затворил вратата, котката със сигурност е вдигнала страшна олелия, а из въздуха се е носела миризма на изгорено.

— Той?

— Не мисля, че Сесилия Вангер би се промъкнала тук с горелка предната нощ.

Лисбет вдигна рамене.

— Не вярвам на нито една от тези персони, включително на Фроде и твоя Хенрик. Този род би те измамил при първа възможност. Какво следва оттук нататък?

Настъпи моментна тишина. След това Микаел рече:

— Научих доста тайни за теб. Колко души знаят, че си хакер?

— Никой.

— Тоест никой друг освен мен.

— Накъде биеш?

— Искам да разбера дали имаш проблем с мен. Вярваш ли ми?

Тя го наблюдава доста дълго. След това отново вдигна рамене.

— Нищо не мога да направя.

— Вярваш ли ми? — не отстъпи Микаел.

— За момента да.

— Добре. Нека се разходим до дома на Дирх Фроде.

 

 

Съпругата на адвокат Фроде, която се срещаше с Лисбет Саландер за първи път, я огледа с шокиран поглед, като същевременно се усмихна учтиво и ги упъти към градината в задния двор. Фроде цъфна, като видя Лисбет Саландер. Изправи се и вежливо я поздрави.

— Много се радвам, че те виждам — каза той. — Гризеше ме съвестта, че не успях да изкажа достатъчно добре благодарността си за невероятната работа, която свърши за нас. Както през зимата, така и сега.

Лисбет го погледна подозрително.

— Затова ми бе платено — рече тя.

— Нямах това предвид. Бях изпълнен с предубеждения към теб, след като те видях. Сега искам да ти се извиня.

Думите му изненадаха Микаел. Дирх Фроде бе способен да помоли за прошка едно двайсет и пет годишно татуирано момиче с пиърсинг, без всъщност да е необходимо да го прави. Изведнъж адвокатът се издигна в очите на Микаел. Лисбет Саландер се загледа пред себе си и го игнорира.

Фроде се обърна към Микаел.

— Какво си направил с челото си?

Седнаха. Микаел му предаде накратко случилото се през последното денонощие. Когато разказа, че някой е стрелял три пъти по него в района на Крепостта, Фроде подскочи. Притеснението му изглеждаше искрено.

— Това е пълна лудост — той направи пауза и впери поглед в Микаел. — Съжалявам, но трябва да сложим край на цялата тази работа. Не мога да рискувам живота ви. Ще говоря с Хенрик и ще разтрогна договора.

— Седни — рече Микаел.

— Ти не разбираш…

— Разбирам, че с Лисбет сме толкова близо до истината, че виновникът е обзет от паника и действа нерационално. Имаме някои въпроси. Първо — колко ключа има за семейната гробница и на кого са раздадени?

Фроде се замисли за миг.

— Честно казано, не знам. Мисля, че повечето членове на семейството имат достъп до гробницата. Знам, че Хенрик има ключ и че Изабела стои понякога там, но не съм сигурен дали има собствен ключ, или взима този на Хенрик.

— Окей. Ти все още си член на Управителния съвет на концерна „Вангер“. Пазите ли някакъв архив? Библиотека или нещо подобно, където се съхраняват вестникарски статии и информация за компанията през годините?

— Да. В централния офис в Хедестад.

— Бихме искали да получим достъп до него. Дали има стари ведомствени вестници или нещо подобно?

— Отново ще трябва да ти отговоря, че не знам. Аз лично не съм стъпвал в архива поне от трийсет години. Най-добре е да разговаряш с жена на име Будил Линдгрен. Тя отговаря за архивирането и съхраняването на документацията на концерна.

— Може ли да й се обадиш и да се погрижиш Лисбет да получи достъп до архива още днес следобед? Тя иска да прочете всички статии за концерна „Вангер“. Изключително важно е да може да се запознае с всичко, което представлява интерес за нас.

— Мога да го уредя. Има ли още нещо?

— Да. Грегер Вангер е носил фотоапарат „Хаселблад“ по време на автомобилната злополука на моста. Това, от своя страна, означава, че и той е правил снимки. У кого биха могли да попаднат след смъртта му?

— Трудно ми е да кажа, но вероятно у вдовицата му или сина му.

— Можеш ли…

— Ще се обадя на Александър и ще го попитам.

 

 

— Какво да търся? — попита Лисбет Саландер, когато си тръгнаха от дома на Фроде и преминаха по моста на път към къщи.

— Статии и броеве на ведомствения вестник. Искам да прочетеш всичко, което има връзка с датите на убийствата, извършени през петдесетте и шейсетте години. Записвай всичко, което ти направи впечатление или ти се стори дори и леко странно. Мисля, че е по-добре ти да се заемеш с тази част. Имаш по-силна памет от моята, както вече разбрахме.

Тя го удари с юмрук отстрани. Пет минути по-късно мотоциклетът й забръмча по моста.

 

 

Микаел се здрависа с Александър Биргер. Него го нямаше през повечето време, откакто Микаел заживя в Хедебю, и двамата се бяха засичали съвсем за кратко. „Той е бил на двайсет, когато Хариет изчезва.“

— Дирх Фроде каза, че искаш да разгледаш стари снимки.

— Баща ти е имал „Хаселблад“.

— Така е. Още го пазим, но никой не го използва.

— Знаеш, че по поръчка на Хенрик се опитвам да открия какво се е случило с Хариет?

— Да, разбрах. Мнозина са недоволни от този факт.

— Нищо. Ти, разбира се, не си длъжен да ми показваш каквото и да било.

— Е, сега. Какво те интересува?

— Дали баща ти е правил снимки в деня на изчезването на Хариет.

Те се качиха на тавана. На Александър му трябваха няколко минути, за да успее да открие кашона с огромен брой неподредени снимки.

— Можеш да го вземеш целия вкъщи — рече той. — Ако такива фотографии изобщо съществуват, трябва да са тук.

 

 

Микаел подрежда снимките от кашона на Грегер Вангер в продължение на един час. Кашонът съдържаше пикантерии, които илюстрираха фамилната история, като например доста фотоси от четирийсетте години на Грегер Вангер с големия шведски нацистки водач Свен Улуф Линдхолм. Микаел ги отдели настрана.

Откри няколко плика с фотографии, очевидно направени лично от Грегер Вангер. Те изобразяваха различни хора и фамилни срещи. Една част бяха типични ваканционни снимки — от планински риболов и едно семейно пътуване до Италия. Бяха посетили и наклонената кула в Пиза.

Постепенно откри четири фотографии на автомобилната злополука. Макар че бе разполагал с професионален фотоапарат, Грегер Биргер бе лош фотограф. Снимките показваха или самия камион, или различни хора в гръб. Той откри само една, на която Сесилия Вангер бе уловена в профил.

Микаел сканира снимките, макар и вече да знаеше, че са безполезни. Прибра фотографиите в кашона и изяде един сандвич, докато размишляваше. Към три часа отново отиде до дома на Хенрик, при Ана Нюгрен.

— Чудя се дали Хенрик има и други фотоалбуми освен свързаните с разследването по случая на Хариет.

— Да, фотографията винаги му е била страст, още от младини. Пази много албуми в кабинета си.

— Би ли могла да ми ги покажеш?

Ана Нюгрен се поколеба. Едно бе да му даде ключа от гробницата, където повеляваше господ, и съвсем друго — да го пусне в кабинета на Хенрик Вангер, където се разпореждаше божият началник. Микаел й предложи да позвъни на Дирх Фроде, ако има съмнения. Накрая жената с неохота се съгласи да пусне Микаел. Фотоалбумите заемаха около метър от най-ниския рафт на библиотеката. Микаел се настани на бюрото на Хенрик и отвори първия.

Хенрик Вангер бе запазил всевъзможни семейни снимки. Много от тях явно бяха направени дълго преди той да се роди. Някои от най-старите бяха от седемдесетте години на деветнайсети век и изобразяваха сурови мъже и строги жени. Имаше фотографии и на родителите на Хенрик, и на други роднини. Една от тях показваше бащата на Хенрик, който празнува Мидсъмър с група близки приятели в Сандхамн през 1906 година. На друга, отново от Сандхамн, бяха изобразени Фредрик Вангер, съпругата му Улрика, Андерш Сорн и Алберт Енгстрьом. Те бяха насядали около маса, върху която имаше отворени бутилки. Микаел откри и една снимка на тринайсетгодишния Хенрик Вангер, който беше костюмиран и качен на велосипед. Имаше и други фотографии, които показваха работниците в концерна и техните началници. Видя дори капитан Оскар Гранат, който насред бушуващата война бе превозил Хенрик Вангер и любимата му Едит Лобах на сигурно място в Карлскруна.

Ана му донесе чаша кафе. Той й благодари. Стигна до съвременните снимки, които изобразяваха как Хенрик Вангер, в разцвета на силите си, открива фабрика или се здрависва с Таге Ерландер. На една фотография от началото на шейсетте години той бе заедно с Маркус Валенберг. Двамата капиталисти се гледаха мрачно. Бе очевидно, че не се долюбваха особено.

Продължи да разлиства напред и изведнъж се спря на една серия, над която Хенрик бе написал с молив „Семейна среща — 1966“. На две цветни фотографии имаше няколко мъже, които разговаряха и пушеха пури. Микаел разпозна Хенрик, Харалд, Грегер и няколко от зетьовете от страната на Юхан Вангер. Други две бяха от вечерята. Те показваха около четирийсет мъже и жени, насядали около масата, с вперени в обектива очи. Микаел изведнъж осъзна, че те бяха направени след края на драматичните събития на моста, но преди семейството да осъзнае, че Хариет бе изчезнала. Той разгледа внимателно лицата им. Тя би трябвало да присъства на тази вечеря. Дали някой от господата вече знаеше, че момичето бе мъртво? Снимките не съдържаха отговора.

Микаел внезапно се задави с кафето. Закашля се, веднага се стегна и изправи гръб.

Сесилия Вангер седеше в светлата си рокля до късата страна в другия край на масата и се усмихваше на фотографа. До нея имаше още една руса жена с дълга коса и идентична рокля. Те бяха като близначки. Изведнъж всички парчета от пъзела се наместиха. Не Сесилия Вангер бе стояла на прозореца на Хариет, а с две години по-младата й сестра Анита, която живееше в Лондон.

Какво бе казала Лисбет? „Сесилия Вангер присъства на много голям брой снимки, сякаш непрекъснато снове напред-назад между отделните групи.“ Но изобщо не бе така. Ставаше въпрос за две отделни лица, които по някаква случайност не бяха уловени заедно от обектива на нито една снимка. На черно-белите фотографии, направени от голямо разстояние, изглеждаха идентични. Хенрик вероятно с лекота ги различаваше, но в очите на Лисбет и Микаел те толкова си приличаха, че ги бяха взели за един и същи човек. А и никой не беше посочил грешката им, защото дори не им бе минало през ума да попитат.

Микаел отгърна следващата страница и усети как косата му настръхна. Сякаш през стаята бе повял леден вятър.

Тези снимки бяха от следващия ден, след като бяха започнали да издирват Хариет. Младият криминален инспектор Густав Морел инструктираше група от двама униформени полицаи и десетина мъже в ботуши, които само след миг щяха да тръгнат да я търсят. Хенрик Вангер носеше дълъг до коленете шлифер и английска шапка с къса козирка.

В най-левия ъгъл на снимката се виждаше млад, леко закръглен мъж със светла средно дълга коса. Той бе облечен с тъмно матирано яке с червена ивица на раменете. Снимката бе много ясна. Микаел веднага го разпозна, но за всеки случай занесе фотографията долу, показа я на Ана Нюгрен и попита дали познава въпросния човек.

— Ама разбира се, това е Мартин. Тук е на около осемнайсет.

 

 

Лисбет Саландер прочете в хронологичен ред всички статии за концерна „Вангер“ по години. Започна от 1949 година нагоре. Проблемът бе, че архивът с публикации в пресата бе огромен. Името на концерна се споменаваше в медиите общо взето всеки ден през периода, който я интересуваше — не само в националните, но и в местните. Откри какво ли не — икономически анализи, информация за преговори с профсъюзите и евентуални съкращения, за отваряне на нови фабрики и закриване на стари, за годишните отчети, за смяна на директори, за нови стоки… — един неспирен поток от новини. Щрак. Щрак. Щрак… Мозъкът й работеше на пълни обороти, докато тя съсредоточено смилаше информацията от една пожълтяла изрезка от вестник.

След някой друг час й хрумна една идея. Свърза се с шефа на архива Будил Линдгрен и я попита дали някъде може да открие списък с фабриките на концерна по места за периода от началото на петдесетте до края на шейсетте години.

Будил Линдгрен се отнасяше към Лисбет Саландер с нескрита подозрителност и хлад. Изобщо не й харесваше, че един напълно непознат човек бе получил достъп до най-съкровената част от архива на концерна и можеше да разглежда които документи си поиска. А още повече, когато този непознат бе девойка, която приличаше на петнайсетгодишна луда анархистка. Но инструкциите, които бе получила от Дирх Фроде, бяха пределно ясни. Лисбет Саландер можеше да разгледа всичко, което пожелае. Освен това трябваше да стане по най-бързия възможен начин. Линдгрен донесе годишните отчети за годините, които интересуваха Лисбет; всеки отчет съдържаше карта на собствеността на концерна из цяла Швеция.

Лисбет хвърли един поглед на картата и отбеляза, че концернът имаше много фабрики, офиси и магазини. Тя констатира още, че на всяко от местата на убийствата имаше по една, а понякога и по повече червени точки, които отбелязваха филиали на концерна „Вангер“.

Първата връзка, която успя да направи, бе по случая от 1957 година. Ракел Лунде, Ландскруна, е намерена мъртва в дома си, след като предприятието В&К успява да спечели мащабна поръчка, възлизаща на милиони, за построяването на нов търговски център в града. В&К е съкратено от Строителна фирма „Вангер и Карлен“, която е част от концерна „Вангер“. Местният вестник бе взел интервю от Готфрид Вангер, който бе дошъл специално, за да подпише договора.

Лисбет си спомни нещо, което бе прочела в пожълтелите материали от полицейското разследване в Ландскруна. Ракел Лунде, гадателка през свободното си време, всъщност работеше като чистачка в Строителна фирма В&К.

 

 

Към седем часа вечерта Микаел поне дузина пъти се бе опитал да се свърже с Лисбет по мобилния й телефон, но получаваше едно и също съобщение — че телефонът й е изключен. Явно не искаше да я безпокоят, докато ровеше в архива.

Той обикаляше неспокойно напред-назад из къщата. Бе извадил записките на Хенрик за заниманията на Мартин Вангер по време на изчезването на Хариет.

През 1966 година Мартин Вангер бе ученик последна година в гимназията в Упсала. Упсала. Лена Андершон, седемнайсетгодишна гимназистка. Главата е отделена от тялото.

Хенрик го бе споменал веднъж, но Микаел се видя принуден да прегледа записките си, за да открие точния пасаж. Мартин е бил доста затворен младеж. Семейството дори се е безпокояло за него. След като баща му се удавя, Изабела решава да го прати в Упсала, за да смени средата. Там живее в дома на Харалд Вангер. „Мартин и Харалд?“ Не му звучеше достоверно.

За Мартин Вангер не бе имало място в колата, с която семейството отпътува за Хедестад, за да присъства на фамилната среща. Бе изпуснал и влака и бе пристигнал в късния следобед. Следователно бе останал заклещен от другата страна на моста. Докаран е до острова от една лодка едва в шест часа вечерта, където, освен всичко друго, е посрещнат лично от Хенрик Вангер. В резултат на това Хенрик поставя името на Мартин доста надолу в списъка с лица, които биха могли да имат отношение към изчезването на Хариет.

Мартин Вангер бе казал, че не бе срещал Хариет през този ден. Лъжа. Той бе пристигнал в Хедестад по-рано и бе стоял на улица „Йернвегсгатан“, точно срещу сестра си. Микаел можеше да го докаже с помощта на снимки, които бяха лежали забравени в продължение на четирийсет години.

Хариет Вангер бе видяла брат си и бе изпаднала в шок. Бе се върнала на остров Хедебю и се бе опитала да разтоваря с Хенрик Вангер, но бе изчезнала, преди да успее да го стори. За какво си искала да му разкажеш? За Упсала? Но Лена Андершон от Упсала не бе в списъка ти. Ти не си знаела за този случай.

Микаел все още не можеше да навърже отделните елементи от историята. Хариет бе изчезнала в три часа през деня. По това време Мартин се е намирал от другата страна на водата, което бе лесно доказуемо. Няма как да е сторил нещо на Хариет Вангер на острова. Все още липсваше едно парче от пъзела. Дали нямаше съучастник? Анита Вангер?

 

 

На основата на документацията в архива Лисбет констатира, че позицията на Готфрид Вангер в концерна се бе променяла в течение на годините. Той бе роден през 1927 година. Бе срещнал Изабела Вангер на двайсетгодишна възраст. Тя забременява малко след това. Мартин Вангер е роден през 1948 година, след което не остава и грам съмнение, че двамата младежи ще трябва да сключат брак.

На двайсет и две годишна възраст е назначен на работа в централата на концерна „Вангер“ от Хенрик Вангер. Той очевидно е бил надарен и вероятно са го смятали за обещаващ млад талант. На двайсет и пет си осигурява място в Управителния съвет като заместник-началник в отдела по развитие. Една изгряваща звезда.

Някъде през петдесетте години обаче кариерата му изпада в застой. Той се пропива. Бракът му с Изабела не върви. Това се отразява доста зле на децата, Хариет и Мартин. Хенрик се намесва. Кариерата на Готфрид е достигнала кулминационната си точка. През 1956 година е открито още едно място за заместник-началник по развитието на предприятието. И така отделът получава двама началници — вторият работи, докато Готфрид пие и отсъства дълго време от работа.

Но Готфрид си остава Вангер, при това притежава чар и дар слово. Основното му задължение през 1957 година очевидно е било да обикаля из страната и да открива фабрики, да разрешава конфликти на местно ниво и да създава впечатлението, че управлението на концерна всъщност се интересува от случващото се в останалите филиали. Ние изпращаме един от нашите синове, който да изслуша вашите проблеми. Вземаме ви на сериозно.

Лисбет успя да го свърже с втория случай в шест и половина вечерта. Готфрид Вангер бе участвал в преговори в Карлстад, където концернът „Вангер“ закупува местна дърводелница. На следващия ден е открито тялото на фермерката Магда Лувиса Шьоберг.

След петнайсет минути откри връзката му и с третия случай. Удевала 1962 година. В деня на изчезването на Леа Першон местният вестник взема интервю от Готфрид Вангер по повод на евентуално разширяване на пристанището.

Три часа по-късно Лисбет Саландер бе стигнала до извода, че поне при пет от осемте убийства Готфрид Вангер се бе намирал в съответните населени места в дните непосредствено преди или след извършването на убийствата. Не можа да открие информация, която да го свърже с жертвите от 1949 и 1954 година. Тя разгледа една негова снимка, отпечатана в някаква статия. Той бе красив слаб мъж с тъмноруса коса. Приличаше на Кларк Гейбъл от „Отнесени от вихъра“.

През 1949 година Готфрид Вангер е на двайсет и две години. Първото убийство извършва в родното си място. Хедестад. Ребека Якобсон, секретарка в концерна „Вангер“. Къде сте се срещнали? Какво си й обещал?

Когато Будил Линдгрен в седем часа каза, че иска да заключи и да се прибира, Лисбет Саландер й изсъска, че не е приключила. Можела да си ходи, стига да й остави ключа, така че тя да продължи да чете. Шефката на архива към този момент бе толкова бясна, че някаква си пикла си позволява да й държи тон, че позвъни на Дирх Фроде за допълнителни инструкции. Фроде веднага й каза, че Лисбет може да остане там цяла нощ, ако реши. След това попита госпожа Линдгрен дали би била така добра да съобщи това на пазача, та момичето да може да си тръгне без проблем.

Лисбет Саландер прехапа устна. Проблемът бе, че Готфрид Вангер се удавя пиян през 1965, а последното убийство е извършено през февруари 1966 година в Упсала. Започна да се чуди дали не бе сгрешила, като бе включила седемнайсетгодишната гимназистка Лена Андершон в списъка. Не. Почеркът на убиеца може и да не е съвсем същият, но отново си имаме работа с пародия на Библията. Трябва да има връзка.

 

 

В девет часа вече бе започнало да се мръква. Бе хладно и ръмеше. Микаел седеше край кухненската маса и барабанеше с пръсти по плота й, когато видя волвото на Мартин Вангер да преминава по моста в посока към носа. Това реши окончателно нещата.

Микаел не знаеше какво да прави. Изгаряше от желание да зададе терзаещите го въпроси, да изправи Мартин лице в лице с тях. Това, разбира се, не бе кой знае колко умно, при положение че смяташе Мартин Вангер за луд сериен убиец, който бе отнел живота на сестра си и на едно момиче от Упсала, а освен това се бе опитал да застреля и самия него. Но Мартин Вангер същевременно го привличаше като магнит. А и той не подозираше, че Микаел знаеше. Журналистът можеше да отиде до дома му под някакъв предлог… хм, например, за да върне ключа от колибата на Готфрид Вангер. Микаел заключи вратата и пое бавно към носа.

В къщата на Харалд Вангер, както обикновено, бе тъмно като в рог. В тази на Хенрик Вангер светеше само един от прозорците към двора. Ана си бе легнала. В дома на Изабела също бе тъмно. Сесилия не си беше у дома. В къщата на Александър Вангер светеше на втория етаж. В останалите два имота, където живееха странични хора, също цареше мрак. Не срещна жива душа.

Спря се пред дома на Мартин Вангер, обзет от нерешителност, извади мобилния си телефон и набра номера на Лисбет Саландер. Отново без резултат. Той изключи апарата, за да не звънне в неподходящ момент.

На първия етаж светеше. Микаел премина през моравата и се спря на около метър от кухненския прозорец, но очите му не уловиха дори и най-малкото движение. Той тръгна да обикаля около къщата, като се спираше до всеки прозорец, но от Мартин Вангер нямаше и следа. За сметка на това обаче забеляза, че малката вратичка в гаражната порта бе открехната. Недей да се държиш като пълен идиот. Но Микаел не успя да устои на изкушението да хвърли един бърз поглед вътре.

Първото, което забеляза, бе дърводелски плот, на който имаше отворена кутия с амуниции за пушка за лов на лосове. След това видя на пода под нея две туби за бензин. Да не би да се готвиш за второ нощно посещение, Мартин?

— Влез, Микаел. Видях те да идваш насам по пътя.

Сърцето на Микаел спря. Той обърна бавно глава и съзря Мартин Вангер. Той стоеше в мрака до една врата, която водеше към къщата.

— Просто не можа да стоиш настрана, нали?

Гласът му бе спокоен, дори учтив.

— Здравей, Мартин — отвърна му Микаел.

— Влез — повтори Мартин Вангер. — Оттук.

Той направи крачка напред и встрани и го подкани с лявата си ръка да заповяда в дома му. След това вдигна дясната си и пред очите на Микаел пробяга слаб метален отблясък.

— Държа „Глок“. Недей да правиш глупости. От това разстояние няма как да не улуча.

Микаел бавно се приближи. Когато стигна до Мартин Вангер, спря и го погледна в очите.

— Трябваше да дойда. Имам толкова много въпроси.

— Разбирам. Ето оттук, през вратата.

Микаел влезе бавно в къщата. Коридорът излизаше в антрето срещу кухнята. Но преди Микаел да стигне, Мартин Вангер го хвана леко за рамото и го спря.

— Не, не чак толкова навътре. Надясно. Отвори страничната врата.

Тя водеше към мазето. Когато Микаел бе на половината път надолу по стълбите, Мартин Вангер включи осветлението. Отдясно се намираше котелното. Микаел усети миризма на перилен препарат, която се носеше някъде отпред. Мартин Вангер го насочи наляво, към един килер със стари мебели и кашони. В дъното му имаше още една врата — секретна, от стомана, с ключалка със седем подвижни щифта.

— Оттук — рече Мартин Вангер и хвърли един ключодържател към Микаел. — Отвори я.

Микаел отключи.

— Ключът за осветлението е отляво.

Микаел бе отворил вратата към ада.

 

 

Към девет часа Лисбет си взе кафе и пакетиран сандвич от автомата за напитки и закуски в коридора пред стаята на архива. Тя продължи да се рови в старите документи и се опита да открие нещо, което да доказва, че Готфрид Вангер е бил в Калмар през 1954 година. Не успя.

Зачуди се дали да не се обади на Микаел, но вместо това реши да прегледа и ведомствените вестници, преди да приключи за тази вечер.

 

 

Стаята бе около пет на десет метра. Микаел предположи, че бе разположена в северния скосен край на къщата.

Мартин Вангер бе обзавел личната си стая за мъчения изключително старателно. В лявата й част имаше вериги, халки на пода и тавана, маса с кожени ремъци, където можеше да връзва жертвите си. И видеоапаратура. Това бе своеобразно студио. В дъното на стаята имаше клетка, в която можеше да държи гостите си за по-дълго време. Вдясно от вратата бяха разположени легло и телевизионен кът. Микаел видя етажерка с голям брой видеофилми.

Веднага щом влязоха в стаята, Мартин Вангер насочи пистолета си към Микаел и му заповяда да легне по корем на пода. Микаел не се подчини.

— Добре — рече Мартин Вангер. — Тогава ще те прострелям в капачката на коляното.

Той се прицели. Микаел се предаде. Нямаше избор.

Беше се надявал, че Мартин Вангер ще се разсее за секунда; знаеше, че противникът му няма шанс в ръкопашен бой. Бе му се удала кратка възможност в коридора на горния етаж, когато Мартин го хвана за рамото, но тогава се разколеба. След това Вангер така и не се приближи повече до него. Ако го простреляше в коляното, всичко приключваше. Микаел легна на пода.

Мартин се доближи изотзад и му нареди да сложи ръцете си зад гърба. Закопча ги с белезници. След това ритна Микаел между краката и го засипа с лавина от силни удари.

Случилото се впоследствие му се струваше като кошмар. Мартин Вангер се държеше ту нормално, ту изпадаше в състояние на лудост. На моменти изглеждаше съвсем спокоен, а в следващия миг започваше да ходи напред-назад из подземната стая като животно в клетка. Той ритна Микаел няколко пъти. Единственото, което Микаел можеше да направи, бе да се опита да предпази главата си и да поема ударите с меките части на тялото си. След няколко минути то бе покрито с около дузина болезнени контузии.

През първия половин час Мартин бе неконтактен и не говореше. След това, изглежда, се успокои. Донесе една верига, уви я около врата на Микаел и я захвана с катинар за една от халките на пода. Остави Микаел сам за около петнайсет минути. Когато се върна, носеше със себе си бутилка трапезна вода. Седна на един стол, наблюдаваше Микаел и отпиваше.

— Може ли да получа малко вода? — попита Микаел.

Мартин Вангер се наведе напред и му позволи да отпие внимателно от бутилката. Микаел гълташе жадно.

— Благодаря.

— Учтив сте, както винаги, Кале Блумквист.

— Защо бяха всичките тези ритници? — попита Микаел.

— Защото ме вбесяваш. Заслужаваш наказание. Защо просто не си тръгна? „Милениум“ имаше нужда от теб. Говорех сериозно — можехме да го превърнем в голям вестник и да си сътрудничим години наред.

Лицето на Микаел се изкриви в гримаса и той се опита да се нагласи по-удобно. Бе напълно беззащитен. Можеше да разчита единствено на гласа си.

— Предполагам, че тази възможност вече не съществува — рече той.

Мартин Вангер се разсмя.

— Съжалявам, Микаел. Но ти вероятно разбираш, че няма да излезеш жив оттук.

Микаел кимна.

— Как, по дяволите, стигнахте до мен, ти и анорексичното привидение, което забърка в това?

— Излъга какво си правил в деня на изчезването на Хариет. Мога да докажа, че си бил в Хедестад по време на парада по случай Деня на детето. Снимали са те как стоиш и гледаш Хариет.

— Затова ли ходи до Нуршо?

— Да, за да взема фотографията. Едно младо семейство, което съвсем случайно се е намирало в Хедестад, я е направило. Просто решили да спрат за малко в града.

Мартин Вангер поклати глава.

— Мамка му, това не е истина — рече той.

Микаел се замисли сериозно как да продължи, за да предотврати или поне да отложи малко екзекуцията си.

— Къде се намира снимката сега?

— Тоест негативът? В сейфа ми в търговска банка „Ханделсбанкен“ тук, в Хедестад… Ти не знаеше, че си взех сейф, нали?

Той сипеше лъжа след лъжа, без да му мигне окото.

— Освен това има и копия на няколко други места. В моя компютър и в този на Лисбет, на сървъра за снимки в редакцията на „Милениум“, на този на „Милтън Секюрити“, където работи Лисбет.

Мартин Вангер не реагира, опитвайки се да разбере дали Микаел блъфираше.

— Колко знае Саландер?

Микаел се поколеба. Лисбет Саландер бе единственото му спасение в момента. Как ли щеше да постъпи, като се прибереше и видеше, че той е изчезнал? Микаел бе пъхнал снимката на Мартин Вангер във ватираното яке на кухненската маса. Дали щеше да направи връзката? Дали щеше да се обади някъде? Тя не е от хората, които биха звъннали в полицията. Лошото бе, че вероятно щеше да реши да дойде до дома на Мартин Вангер, да звънне на вратата и да попита къде е Микаел.

— Отговори ми — рече Мартин Вангер с леденостуден глас.

— Мисля. Лисбет знае горе-долу колкото и аз, а може би дори и повече. Бих казал направо, че знае повече. Тя е умна. Именно тя свърза случая на Лена Андершон с останалите.

— Лена Андершон? — Мартин Вангер изглеждаше напълно объркан.

— Седемнайсетгодишното момиче, което си измъчил до смърт в Упсала през февруари 1966 година. Не ми казвай, че си я забравил.

Погледът на Мартин Вангер се проясни. За първи път сякаш наистина се попритесни. Той не знаеше, че някой бе успял да направи тази връзка — Лена Андершон не бе включена в списъка от бележника на Хариет.

— Мартин — рече Микаел колкото се можеше по-твърдо. — Всичко приключи, Мартин. Може и да ме убиеш, но това е краят. Твърде много хора знаят за извършеното от теб и този път няма да ти се размине.

Мартин Вангер скочи на крака и започна да снове напред-назад из стаята. Изведнъж удари с юмрук по стената. Не трябва да забравям, че действията му са лишени от логика. Котката например. Можеше да я донесе тук, долу, но вместо това отива с нея във фамилната гробница. Действа ирационално.

— Мисля, че лъжеш. Само ти и Саландер знаете нещо. Ако бяхте говорили с някого, полицията вече щеше да е тук. Трябва само да подпаля къщата ти и всички доказателства ще изчезнат.

— Ами ако грешиш?

Той внезапно се усмихна.

— Ако греша, то това наистина е краят. Но не ми се вярва. Ще заложа на това, че блъфираш. Имам ли изобщо друг избор? — Той се замисли. — Тази проклета кучка е слабото звено. Трябва да я намеря.

— Тя замина за Стокхолм по обяд.

Мартин Вангер се разсмя.

— Така значи. А как в такъв случай е прекарала цялата вечер в архива на концерна „Вангер“?

Сърцето на Микаел заби по-бързо. Той знае. Знаел е през цялото време.

— Вярно. Първо трябваше да се отбие в архива и след това да продължи към Стокхолм — отговори Микаел колкото може по-спокойно. — Не знаех, че се е забавила толкова там.

— Стига. Шефът на архива ме осведоми, че Дирх Фроде й е наредил да позволи на Саландер да остане колкото иска. Това означава, че тя ще се прибере тук някъде посред нощ. Пазачът ще ми се обади, когато излезе от офиса.