Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (23)

Глава 22
Четвъртък, 10 юли

Закусиха в градината при пълно мълчание, без мляко в кафето. Лисбет бе извадила един малък дигитален фотоапарат „Канон“ и снима странната аранжировка, преди Микаел да се върне с торба за смет и да разчисти. Той прибра котката в багажника на колата, която бе взел назаем, но не бе сигурен какво да прави с обгореното тяло. Най-нормално бе да съобщи в полицията за инцидентно измъчване на животно или дори за вероятна заплаха, но не знаеше как да обясни причините за това.

Към осем и половина Изабела Вангер мина покрай къщата на път към моста. Тя не ги видя или се престори, че не ги забелязва.

— Как си? — попита Микаел Лисбет накрая.

— Добре.

Тя го погледна учудено. „Ясно. Той очаква да съм разстроена.“

— Когато открия изверга, който е измъчвал невинно животно като предупреждение към нас, ще го пребия с бейзболна бухалка.

— Мислиш, че това е предупреждение?

— Имаш ли по-добро обяснение? Все пак означава нещо.

Микаел кимна.

— Какъвто и да се окаже финалът на тази история, явно сме притеснили някого достатъчно много, за да извърши подобна лудост. Само че имаме още един проблем.

— Знам. Това прилича на принесените в жертва животни от случаите на убийства от 1954 и 1960 година. Само че изглежда твърде невероятно убиец, който е вилнял преди петдесет години, да се промъкне до дома ти и да остави обгорелия труп на измъчвано животно на прага ти.

Микаел се съгласи.

— Тогава остават единствено Харалд Вангер и Изабела Вангер. Има и още няколко възрастни роднини от страната на Юхан Вангер, но никой от тях не живее тук.

Микаел въздъхна.

— Изабела е ужасна вещица, която със сигурност би могла да убие котка, но се съмнявам да е вилняла наоколо и да е убивала жени през петдесетте години. За Харалд Вангер… Не знам. Той изглежда толкова слаб, че едва ходи. Трудно ми е да повярвам, че е излязъл през нощта, уловил е една котка и е извършил това.

— Освен ако не са забъркани двама души. Един по-възрастен и един по-млад.

Изведнъж Микаел чу шум от преминаваща кола, вдигна глава и видя Сесилия Вангер да се отдалечава по моста. „Харалд и Сесилия“, помисли си той. Но оставаше една голяма въпросителна; бащата и дъщерята не общуваха и почти не разговаряха. Въпреки че Мартин Вангер бе обещал да говори с нея, тя продължаваше да не вдига телефона, когато Микаел й звънеше.

— Трябва да е някой, който знае, че сме постигнали напредък в разследването си — рече Лисбет Саландер, изправи се и влезе в къщата.

Когато се върна, бе облякла кожените си дрехи.

— Отивам до Стокхолм. Ще се върна довечера.

— Какво ще правиш?

— Ще взема някои джаджи. Ако някой е достатъчно луд, че да убие котка по подобен начин, като нищо ще се нахвърли върху нас следващия път. Или може да подпали къщата, докато спим. Искам да отидеш до Хедестад и да купиш два пожарогасителя и два датчика за пожар. Единият от пожарогасителите трябва да е халогенен.

Тя сложи каската, без да се сбогува, запали мотора и изчезна по моста.

 

 

Микаел изхвърли котешкия труп в една кофа за боклук до бензиностанцията на път за Хедестад, след което купи два пожарогасителя и два датчика за пожар. Прибра ги в багажника на колата и се отправи към болницата. Бе се обадил предварително на Дирх Фроде и си бяха уговорили среща в кафенето. Разказа му какво бяха заварили пред къщата сутринта. Дирх Фроде пребледня.

— Микаел, не очаквах тази история да се окаже опасна.

— Защо не? Все пак целта ни е да издирим убиеца.

— Но кой би… Това е пълна лудост. Ако твоят живот или този на госпожица Лисбет Саландер е в опасност, трябва да прекратим разследването. Мога да говоря с Хенрик.

— Не. В никакъв случай. Не искам да рискувам да получи още един инфаркт.

— Той пита през цялото време как върви работата ти.

— Предай му, че продължавам да разплитам случая.

— Какво ще правите сега?

— Имам няколко въпроса. Първият инцидент се случи веднага след като Хенрик получи инфаркт, а аз отидох до Стокхолм за един ден. Като се върнах, открих, че някой бе тършувал вкъщи. Точно след като бях разшифровал библейския код и открил снимките от улица „Йернвегсгатан“. Бях съобщил на теб, и на Хенрик. Мартин също знаеше, защото той уреди да ме пуснат в редакцията на „Хедестадс курирен“. Колко други хора са били осведомени?

— Хм-м, не знам на кого е разказал Мартин. Но и Биргер, и Сесилия знаеха. Обсъждаха това, че издирваш снимки. Дори Александър знаеше. А да, Гунар и Хелена Нилсон също, между другото. Те бяха дошли да видят Хенрик и станаха свидетели на разговора. И Анита Вангер е наясно.

— Анита? Която живее в Лондон?

— Сестрата на Сесилия. Тя се върна тук с нея, когато Хенрик получи инфаркт, но живееше на хотел и доколкото знам, не е идвала на острова. И тя като Сесилия не желае да се вижда с баща си. Отлетя обратно за Лондон преди седмица, след като Хенрик излезе от интензивното.

— Къде живее Сесилия? Видях я тази сутрин да минава с колата по моста, но домът й е тъмен и заключен.

— Подозираш ли я?

— Не, просто се чудя къде живее.

— У брат си Биргер. Съвсем наблизо.

— Знаеш ли къде е в момента?

— Не. Със сигурност не е горе при Хенрик.

— Благодаря — рече Микаел и стана от масата.

 

 

Семейство Вангер бе навсякъде около болницата. Биргер Вангер пресече фоайето на път за асансьорите. Микаел нямаше желание да се засича с него и го изчака да подмине, преди сам да излезе от болницата. Вместо това се сблъска с Мартин Вангер на входа — на същото място, където бе срещнал Сесилия Вангер при последното си посещение. Те се здрависаха.

— От Хенрик ли идваш?

— Не, срещнах се набързо с Дирх Фроде.

Мартин Вангер изглеждаше уморен, с хлътнали очи. Микаел изведнъж осъзна, че той се бе състарил значително за последната половин година, през която се познаваха. Битката за спасението на империята Вангер му костваше много, а и внезапното заболяване на Хенрик си казваше думата.

— Как са нещата при теб? — попита Мартин Вангер.

Микаел побърза да подчертае, че няма намерение да разтрогва договора си и да се прибира в Стокхолм.

— Добре, благодаря. Става все по-интересно с всеки изминал ден. Надявам се да успея да задоволя любопитството на Хенрик, когато състоянието му се подобри още повече.

 

 

Биргер Вангер живееше в една от редицата еднородни бели къщи от другата страна на пътя, на около пет минути пеша от болницата. От дома му се откриваше изглед към морето и пристанището за частни лодки. Никой не му отвори, когато позвъни. Набра мобилния телефон на Сесилия, но тя не му вдигна. Микаел остана да седи в колата известно време, като барабанеше с пръсти по кормилото. Биргер Вангер бе като празен лист; беше роден през 1939 година и следователно е едва десетгодишен по време на убийството на Ребека Якобсон. За сметка на това обаче е на двайсет и седем, когато Хариет изчезва.

Според Хенрик Вангер Биргер и Хариет почти не са общували. Той отраства в Упсала и се премества в Хедестад, за да започне работа в концерна, но се отказва след две години и се отдава на политика. По време на убийството на Лена Андершон обаче се намира в Упсала.

Микаел не можеше да навърже отделните части от историята, но инцидентът с котката свидетелстваше за надвиснала опасност. Микаел нямаше много време.

 

 

Предишният свещеник на Хедебю, Ото Фалк, е на трийсет и шест години, когато Хариет изчезва. Сега бе на седемдесет и две. Бе по-млад от Хенрик Вангер, но не бе успял да съхрани така добре интелекта си. Микаел го откри в един дом на име „Свалан“ — жълта тухлена сграда малко по-нагоре по течението на река Хедео, в другия край на града. Микаел се представи на регистратурата и помоли да говори с пастор Фалк. Каза, че знае за заболяването на свещеника, и попита доколко е контактен. Една от старшите сестри му обясни, че диагнозата алцхаймер му била поставена преди три години и че болестта се развила страшно бързо. Фалк бил контактен, но краткотрайната му памет била доста слаба, не можел да разпознае някои роднини, а съзнанието му било като цяло доста замъглено. Освен това тя предупреди Микаел, че пастор Фалк изпадал в паника, ако му зададели въпрос, на който не можел да отговори.

Старият свещеник седеше на една пейка в градината заедно с трима други пациенти и един санитар. Микаел се опита да говори с него в продължение на един час.

Пастор Фалк каза, че си спомня много добре Хариет Вангер. Лицето му просветна, докато говореше за нея. Описа я като очарователно момиче. Микаел обаче бързо осъзна, че отецът беше успял да забрави, че тя бе изчезнала от почти трийсет и седем години; говореше за нея, сякаш я бе срещнал съвсем наскоро, и помоли Микаел да я поздрави и да й предложи да го посети някой ден. Микаел обеща да го стори.

Когато Микаел заговори за събитията, случили се в деня на изчезването на Хариет, пасторът се обърка. Той очевидно не си спомняше злополуката на моста. Едва към края на техния разговор възрастният човек спомена нещо, което накара Микаел да наостри уши.

Когато Микаел насочи разговора към интереса на Хариет към религията, отец Фалк изведнъж се замисли. Лицето му помръкна. Той седеше и се люшкаше напред-назад, след което изведнъж погледна Микаел и го попита кой е. Микаел се представи отново, а старецът пак се замисли. Накрая поклати глава, а лицето му придоби раздразнено изражение.

— Тя е поредната лутаща се душа. Трябва да я предупредиш да внимава.

— За какво да я предупредя?

Изведнъж пастор Фалк се разстрои. Сбърчи чело и поклати глава.

— Трябва да прочете sola scriptura^[1] и да разбере основната й идея за достатъчността на Библията — sufficientia scripturae. Само тогава ще успее да проумее проповядваното от sola fide^[2]. Йосиф ги отрича напълно. Те не са част от канона.

Микаел не разбра нито дума, но записа всичко внимателно. След това пастор Фалк се наведе към него и му прошепна заговорнически:

— Мисля, че тя е католичка. Магията я привлича и още не е открила Бог за себе си. Има нужда от напътствие.

Очевидно думата „католичка“ имаше негативна конотация за отец Фалк.

— Мислех, че се интересува от учението на петдесетниците?

— Не, не е така. Тя търси забранената истина. Не е добра християнка.

След това отец Фалк явно забрави напълно за току-що казаното и за Микаел и се заговори с един от другите пациенти.

 

 

Микаел се върна на остров Хедебю малко след два часа следобед. Отиде до дома на Сесилия Вангер и почука на вратата, но напразно. Опита още веднъж да се свърже с нея по мобилния й телефон, но тя не му вдигна.

Той монтира единия детектор в кухнята, а другия — в антрето. Постави първия пожарогасител до чугунената печка пред вратата на спалнята, а другия — до тоалетната. След това си приготви обяд, който се състоеше от кафе и сандвичи, седна в градината и прехвърли записките от разговора с отец Фалк в компютъра си. Мисли доста дълго, след което погледна църквата.

Новият дом на свещеника на Хедебю представляваше модерна еднофамилна къща на няколко минути път пеша от църквата. Микаел почука на вратата на пастор Маргарета Странд към четири часа и обясни, че има нужда от помощ по един теологически въпрос. Маргарета Странд бе тъмнокоса жена на неговата възраст. Носеше дънки и памучна риза. Беше боса, а ноктите на краката й бяха лакирани. Бе я срещал няколко пъти в кафенето на Сузане и бе разговарял с нея за отец Фалк. Тя посрещна Микаел доста топло и го покани да седнат в градината.

Микаел й разказа за разговора си с Ото Фалк, предаде й казаното от него и й обясни, че не го бе разбрал. Маргарета Странд го изслуша, след това го помоли да повтори дума по дума какво му бе казал Ото Фалк. Замисли се за миг.

— Аз дойдох да работя в Хедебю преди три години и не съм срещала пастор Фалк. Той бе излязъл в пенсия няколко години по-рано. Доколкото знам, е доста строг в убежденията си. Смисълът на думите му е общо взето следният — че трябва да се придържаш единствено към свещената книга — sola scriptura, и че единствено тя е достатъчна на вярващия — sufficientia scripturae. Този израз постановява достатъчността на Свещеното писание за ортодоксалните вярващи. Sola fide означава „единствено вярата“ или „чистата вяра“.

— Разбирам.

— Това са, така да се каже, основополагащи догми. Няма нищо необичайно, става въпрос за църковната платформа. Казано на прост език, думите му звучат по следния начин: Чети Библията — тя дава достатъчно познание и гарантира чистота на вярата.

Микаел се почувства малко неловко.

— Сега трябва да те попитам в каква връзка проведохте този разговор.

— Интересувах се от един човек, когото отецът е срещнал преди много години и за когото пиша.

— Някой, отдал се на религиозни търсения?

— Общо взето, да.

— Ясно. Мисля, че разбирам. Пастор Фалк е споменал и още две неща — че Йосиф отрича въпросните догми и че те не са част от канона. Възможно ли е да си чул погрешно и той да е казал Йосефус, а не Йосиф? Всъщност това е едно и също име.

— Не е невъзможно — отвърна Микаел. — Записах разговора на касета. Искаш ли да го чуеш?

— Не, не мисля, че е необходимо. Тези две изречения разкриват еднозначно мисълта му. Йосефус е еврейски летописец и сентенцията, че те не са част от канона, ще рече, че те не са част от еврейския канон.

— Какво означава това?

Тя се разсмя.

— Пастор Фалк твърди, че въпросното лице се интересува от езотерични извори, по-точно — от Апокрифите. Думата apocryphos означава „скрит“. Следователно Апокрифите са тайни книги, чието съдържание се смята от мнозина за изключително спорно. Други пък смятат, че те трябва да бъдат включени в Стария завет. Това са книгите на Товит, Юдит, Естир, Варух, Сирах, Макавеите и няколко други.

— Извини ме за незнанието ми. Чувал съм за Апокрифите, но не съм ги чел. Какво е особеното в тях?

— Всъщност няма нищо особено. Просто се появяват малко по-късно от останалите книги, включени в Стария завет. Затова не присъстват в еврейската библия — не защото еврейските мъдреци и тълкуватели на Свещеното писание са се съмнявали в истинността на съдържанието им, а чисто и просто, защото са написани, след като Старият завет е бил завършен. За сметка на това обаче Апокрифите са включени в старите гръцки преводи на Библията. Римокатолическата църква например не ги смята за спорни.

— Разбирам.

— Протестантската църква обаче заема точно противоположната позиция. По време на Реформацията теолозите се връщат към старата еврейска библия. Мартин Лутер изключва Апокрифите от реформаторската библия, а Калвин постановява по-късно, че те в никакъв случай не могат да бъдат основа на вярата. Тоест съдържанието им по някакъв начин противоречи на Claritas Scripturae — Яснотата на Светото писание.

— С други думи, те са цензурирани.

— Точно така. Според Апокрифите например не е грешно да се занимаваш с магия, а лъжата понякога е позволена и така нататък. Те съдържат и други подобни постулати, които, разбира се, не допадат на придържащите се към догмите тълкуватели на Библията.

— Разбирам. Тоест, ако някой се интересува от религия, не е изключено да се запознае със съдържанието на Апокрифите, което би предизвикало неодобрението на пастор Фалк.

— Точно така. Почти невъзможно е да не се сблъскаш с Апокрифите, ако се интересуваш от Библията и католицизма. Също така е много вероятно те да бъдат прочетени и от някого, който по принцип се увлича от езотеричното.

— Да ти се намират екземпляри от Апокрифите?

Тя отново се разсмя — звънливо и приветливо.

— Разбира се. Всъщност Апокрифите бяха отпечатани през осемдесетте години по поръчка на Държавната комисия за обществени разследвания.

 

 

Драган Армански се зачуди какво се бе случило, когато Лисбет Саландер го помоли да поговорят насаме. Той затвори вратата и й направи знак с ръка да се настани на стола за посетители. Тя му обясни, че е приключила с работата за Микаел Блумквист, а Дирх Фроде щеше да изплати дължимата сума до края на месеца. После добави, че е решила да продължи да се занимава с разследването. Микаел й бе предложил значително по-ниска месечна заплата.

— Аз съм едноличен търговец — рече Лисбет Саландер. — Досега съм приемала поръчки единствено от теб, както е постановено в договора ни. Искам да знам какво ще се случи, ако сама приема някаква работа, как ще се отрази това на отношенията ни?

Драган Армански махна с ръце.

— Бизнесът си е твой, можеш да приемаш поръчки и сама да определяш цената. Аз ще съм само щастлив, ако печелиш допълнително. За сметка на това обаче ще е проява на нелоялност, ако ни отмъкнеш клиенти, които си открила благодарение на нас.

— Нямам никакво намерение да го правя. Свърших работата съгласно подписания с Блумквист договор. Всичко е готово. Но аз самата искам да продължа да работя по случая. Дори бих го направила безплатно.

— Никога не правѝ нищо безплатно.

— Разбираш какво имам предвид. Искам да видя докъде ще ни доведе тази история. Убедих Микаел Блумквист да помоли Дирх Фроде да изготви втори договор и да ме назначи като асистент.

Тя го представи на Армански, който го прегледа.

— Тази заплата е толкова ниска, че все едно работиш безплатно. Лисбет, ти притежаваш талант. Не бива да работиш за жълти стотинки. Знаеш, че можеш да си докарваш значително повече, ако започнеш постоянна работа при мен.

— Не искам да работя на щат. Но, Драган, аз съм лоялна към теб. Ти винаги си бил коректен с мен. Искам да знам дали одобряваш подобен договор, за да не си развалим отношенията.

— Разбирам. — Той се замисли за миг. — Всичко е наред. Благодаря, че ме попита. Искам да се обръщаш към мен, ако за в бъдеще възникнат още подобни ситуации, за да избегнем недоразуменията.

Лисбет Саландер помълча известно време, за да прецени дали има какво да добави. Тя впи поглед в Драган Армански, без да продума. Вместо това кимна с глава, изправи се и си тръгна, както обикновено, без да се сбогува. Бе чула каквото искаше и Армански повече не я интересуваше. Той се усмихна. Фактът, че изобщо се бе обърнала към него за съвет, бе нова връхна точка в социализацията й.

Армански отвори папка, съдържаща доклад за сигурността в един музей, където съвсем скоро щеше да бъде открита изложба на френски импресионисти. После остави папката и вдигна поглед към вратата, от която току-що бе излязла Саландер. Спомни си как Микаел Блумквист я бе разсмял в кабинета й и се зачуди дали бе започнала да пораства, или се интересуваше от Блумквист. Внезапно го обзе безпокойство. Той не можеше да се освободи от чувството, че Лисбет Саландер бе съвършената жертва. А сега бе по петите на някакъв луд в пустошта.

 

 

По пътя обратно на север Лисбет Саландер импулсивно реши да се отбие до санаториума „Епелвикен“ и да посети майка си. Тя не я бе виждала от Коледа, като се изключи срещата им на празника Мидсъмър, и имаше угризения на съвестта, че толкова рядко намираше време за нея. Две посещения в рамките на няколко седмици си бяха рекорд.

Майка й беше в общата дневна стая. Лисбет остана малко повече от час, изведе я на разходка до езерото с патиците в парка край санаториума. Майка й продължаваше да я бърка със сестра й. Тя, както обикновено, бе отнесена, но посещението явно я беше обезпокоило.

Когато Лисбет си взе довиждане, майка й не искаше да пусне ръката й. Лисбет обеща скоро да я посети отново, но възрастната жена я проследи с нещастен, тревожен поглед.

Сякаш бе предусетила приближаващата катастрофа.

 

 

Микаел прекара два часа в градината зад къщата в разлистване на Апокрифите, но единственият извод, до който достигна, бе, че си губи времето.

В съзнанието му обаче внезапно проблесна друга мисъл. Той се зачуди доколко религиозна бе Хариет Вангер в действителност. Интересът й към Библията се бе появил през последната година от живота й, преди да изчезне. Бе успяла да свърже няколко библейски цитата със серия убийства, след което беше прочела внимателно не само Библията, но се бе запознала по-детайлно и с католицизма.

Всъщност тя бе провела същото проучване като Микаел Блумквист и Лисбет Саландер трийсет и седем години по-рано. Дали по-скоро не ставаше въпрос за стремеж да залови убиец, отколкото за религиозност? Пастор Фалк бе намекнал, че (в неговите очи) тя не бе добра християнка, а лутаща се душа.

Ерика позвъни на мобилния му телефон и прекъсна хода на мислите му.

— Обаждам се само за да ти кажа, че с Грегер заминаваме на почивка следващата седмица. Ще отсъствам четири седмици.

— Къде?

— В Ню Йорк. Грегер ще направи изложба там, а след това мислим да отскочим до Карибите. Наехме къща в Антигуа от един познат на Грегер и възнамеряваме да прекараме там две седмици.

— Звучи чудесно. Приятно прекарване. Поздрави на Грегер.

— Не съм си почивала истински от три години. Новият брой е готов. Почти сме приключили и със следващия. Ще ми се да можеш да го редактираш, но Кристер обеща да го направи.

— Нека ми се обади, ако има нужда от помощ. Как върви с Яне Далман?

Тя се поколеба за миг.

— И той заминава на почивка следващата седмица. Назначих Хенри да го замества временно като секретар. Двамата с Кристер ще движат бизнеса.

— Хубаво.

— Нямам доверие на Далман, но той се държи добре. Връщам се на 7 август.

 

 

Към седем часа Микаел пет пъти бе опитвал да се свърже със Сесилия Вангер. Дори й прати есемес да му се обади, но не получи отговор.

Той затвори решително Апокрифите, облече анцуга си и заключи вратата, преди да се отправи на ежедневната си обиколка.

Тичаше по тесния път край плажа, след което сви в гората. Пробяга колкото се може по-бързо през покрития с храсти и повалени дървета терен и стигна изтощен до Крепостта. Пулсът му бе ужасно ускорен. Спря до един от старите бункери и се отпусна в продължение на няколко минути.

Изведнъж чу силен гърмеж, а един куршум се заби в сивата бетонова стена само на сантиметър от главата му. След миг почувства болка в горната част на главата — някое от разлетелите се наоколо парчета бе оставило дълбока драскотина.

Микаел остана като парализиран цяла вечност, неспособен да осъзнае какво се бе случило. След това се хвърли с главата напред в окопа, приземи се на рамо и едва не се преби. Вторият куршум бе изстрелян почти в същия миг. Той се заби в бетона точно на мястото, където бе стоял.

Микаел се изправи и се огледа. Намираше се в средата на Крепостта. Вляво и вдясно от него имаше тесни, високи около метър обрасли галерии, които водеха към окопа. Те се простираха на разстояние от около двеста и петдесет метра. Микаел се затича приведен на юг, през лабиринта.

Изведнъж в главата му прозвуча ехото от неподражаемия глас на капитан Адолфсон по време на едно зимно учение в пехотната школа в Кируна. „По дяволите, Блумквист. Наведи глава, ако не искаш да те направят на решето.“ Двайсет години по-късно Микаел все още си спомняше допълнителните учения, извършвани под командването на капитан Адолфсон.

Той спря след около шейсет метра с разтуптяно сърце и си пое дъх. Наоколо цареше пълна тишина, можеше да чуе единствено собственото си дишане. „Човешкото око възприема движението много по-бързо от формите и фигурите. Движи се бавно, когато си на разузнавателна обиколка.“ Микаел вдигна внимателно глава на няколко сантиметра над ръба на окопа. Слънцето блестеше право в очите му и бе невъзможно да различи детайлите, но не забеляза някой да се движи.

Микаел отново се наведе и продължи към последния окоп. „Няма значение с колко добро оръжие разполага врагът. Той не може да те улучи, ако не те вижда. Прикривай се, прикривай се и пак се прикривай. Никога не оставяй тялото си незащитено.“

Микаел вече се намираше на около триста метра от края на имението „Йостергорд“. Приблизително на четирийсет метра от него имаше труднопроходима гора от храсти и множество млади дръвчета. За да стигне дотам обаче, трябваше да напусне окопа и да се спусне по една стръмнина, което означаваше, че щеше да остане напълно незащитен. Друг изход нямаше. Зад него бе морето.

Микаел клекна и се замисли. Изведнъж усети болката в слепоочието си и откри, че раната му кърви обилно и вече бе напоила тениската му. Имаше дълбока драскотина, причинена от част от куршума или отломка от бетоновата стена. „Раните на главата не спират да кървят“, помисли си той, преди отново да се концентрира върху ситуацията, в която се намираше. Един-единствен изстрел можеше да се окаже случаен инцидент. Два изстрела означаваха, че някой се опитваше да го убие. Той не знаеше дали стрелецът все още бе някъде наоколо, дали бе презаредил и го чакаше да се покаже.

Помъчи се да се успокои и да разсъждава рационално. Нямаше кой знае какъв избор — можеше или да изчака, или да се опита да се измъкне по някакъв начин. Вторият вариант определено не бе особено добър, ако стрелецът продължаваше да го дебне. Но ако решеше да изчака, той спокойно можеше да се разходи през Крепостта, да го открие и да го застреля отблизо.

„Той (или тя?) не би могъл да знае дали съм поел наляво, или надясно.“ Какво ли бе оръжието — може би спортна пушка за лов на лосове. Вероятно снабдена с оптичен мерник. Тоест, ако стрелецът гледаше през него, за да открие Микаел, то полезрението му бе ограничено.

„Ако си поставен натясно — поеми инициативата.“ По-добре това, отколкото да чака. Микаел остана на мястото си още две минути, ослушвайки се за различни звуци, след това излезе от окопа и се спусна по стръмнината колкото се може по-бързо.

Когато беше на половината път до горичката, чу трети изстрел, този път изключително неточен. В следващия миг Микаел се хвърли по очи зад стената от дръвчета и се търколи през цяло море от коприва. После веднага се изправи и с пълзене започна да се отдалечава от стрелеца. След около петдесет метра се спря и се ослуша. Изведнъж чу как един клон изпращя някъде между него и Крепостта. Внимателно легна по корем и продължи.

„Пълзене по корем“ бе още един от любимите изрази на капитан Адолфсон. Микаел измина следващите сто и петдесет метра под закрилата на ниската растителност. Движеше се безшумно и внимаваше за пръчки и клони. На два пъти дочу внезапно пращене в храсталака. Първото бе съвсем близо до него, може би на около двайсетина метра от мястото, където се намираше. Той застина и остана да лежи напълно неподвижно. След миг вдигна глава и се огледа, но не видя никого. Лежа така дълго, в пълна готовност да побегне, или пък да направи един отчаян опит да се защити, ако врагът го открие. Следващото изпращяване бе значително по-далечно. След това настъпи тишина.

„Той знае, че съм тук. Но дали ме причаква някъде, или си е тръгнал?“

Микаел продължи да пълзи през храстите, докато накрая не стигна до оградата на пасището на Йостергорд.

Това бе следващият критичен момент. Покрай оградата имаше пътека. Той лежеше на земята и се оглеждаше. Можеше да види къщите пред себе си. Те бяха на около четиристотин метра нагоре по полегатия склон, а вдясно от тях пасяха дузина крави. „Как така никой не чу изстрелите и не дойде да провери какво става? Не е сигурно, че са си вкъщи.“

Не можеше да става и дума да тръгне през пасището, така щеше да е напълно незащитен, но, от друга страна, и правата пътека не бе вариант, защото, ако той бе на мястото на стрелеца, би застанал точно там, откъдето му се откриваше свободно пространство за стрелба. Микаел се върна предпазливо в храсталака и продължи да пълзи през него, докато не стигна до края му при една рехава борова гора.

 

 

Микаел се върна вкъщи по обиколния път покрай земите на имението Йостергорд и Сьодерберг. Когато мина покрай Йостергорд, установи, че колата я нямаше. Спря се на върха на възвишението Сьодерберг и огледа Хедебю. В старите рибарски колиби до пристанището имаше летовници; няколко жени седяха по бански на един кей и разговаряха. Усети аромата от барбекю. Няколко деца се плацикаха между кейовете на пристанището.

Микаел погледна часовника си. Бе малко след осем. Петдесет минути след първия изстрел. Гунар Нилсон поливаше моравата си само по шорти. „От колко време си там?“ В дома на Хенрик Вангер се намираше единствено икономката Ана Нюгрен. Къщата на Харалд Вангер изглеждаше пуста, както обикновено. Той внезапно видя Изабела Вангер. Тя бе седнала в задния си двор и явно разговаряше с някого. На Микаел му отне само миг да разбере, че това бе болнавата Герда Вангер, родена през 1922 година, която живееше със сина си в една от къщите зад тази на Хенрик. Те никога не се бяха срещали, но той я бе виждал няколко пъти в имота й. Домът на Сесилия Вангер също изглеждаше пуст, но Микаел изведнъж забеляза, че в кухнята светна лампа. „Тя си е вкъщи. Дали стрелецът нямаше да се окаже жена?“ Той не се съмняваше и за миг, че Сесилия Вангер умееше да борави с оръжие. Малко по-нататък видя колата на Мартин Вангер, спряна в двора пред вилата му. „От колко време си си вкъщи?“

Или пък нападателят бе някой съвършено друг човек, за когото той изобщо не се бе сетил? Фроде? Александър? Имаше твърде много възможности.

Той слезе от възвишението, върна се по пътя в селото и веднага се прибра, без да срещне никого. Първото нещо, което му направи впечатление, бе, че вратата на къщата беше открехната. Микаел веднага приклекна почти инстинктивно. След това усети аромата на кафе и мярна Лисбет Саландер през кухненския прозорец.

 

 

Лисбет чу Микаел в антрето, обърна се към него и застина. Лицето му изглеждаше ужасно, цялото бе в кръв, която беше започнала да се съсирва. Лявата половина на бялата му тениска бе подгизнала от кръв. Той притискаше парче плат към главата си.

— Имам рана на главата, която кърви като луда, но няма страшно — рече Микаел, преди тя да успее да каже каквото и да било.

Лисбет се обърна и извади аптечката от долапа. В нея имаше само два пакета лепенки, стик против комари и малка ролка хирургическо тиксо. Той свали дрехите си, пусна ги на пода, след това отиде в банята и се огледа в огледалото.

Раната в слепоочието му бе дълга около три сантиметра и толкова дълбока, че Микаел успя да повдигне голямо парче плът. Тя все още кървеше и трябваше да се зашие, но той си помисли, че може да заздравее, ако я превърже. Навлажни една хавлия и избърса лицето си.

Влезе под душа, като продължи да притиска хавлията към слепоочието си, и затвори очи. След това удари с юмрук по плочките толкова силно, че нарани кокалчетата си. „Fuck you, помисли си той, ще те спипам.“

Микаел изтръпна, сякаш го бе ударил ток, когато Лисбет докосна ръката му, и я погледна толкова гневно, че тя несъзнателно отстъпи назад. Подаде му сапун и се върна мълчаливо в кухнята.

 

 

Микаел сложи три слоя хирургическо тиксо на раната си, след като излезе изпод душа. Отиде в спалнята, обу си чисти сини дънки и друга тениска и взе папката с разпечатани снимки. Бе толкова ядосан, че почти трепереше.

— Остани тук — извика той на Лисбет Саландер.

Отиде пеша до къщата на Сесилия Вангер и натисна звънеца. Измина минута и половина, преди да му отвори.

— Не искам да те виждам — каза му Сесилия. След това съзря лицето му — кръвта от раната вече бе започнала да пробива през превръзката. — Какво си направил?

— Пусни ме да вляза. Трябва да поговорим.

Тя се поколеба.

— Няма за какво да говорим.

— Не, има и можем да го обсъдим тук, на стълбите, или в кухнята. Ти решаваш.

Микаел бе толкова сериозен, че Сесилия Вангер се дръпна и го пусна вътре. Той се отправи с маршова стъпка към масата.

— Какво си направил? — попита тя отново.

— Ти твърдиш, че стремежът на Хенрик да открие истината за Хариет Вангер е безсмислена терапия. Може и да си права, но преди един час се опитаха да ми отнесат главата с куршум, а през изминалата нощ някой е оставил разчленена котка на площадката пред вратата ми.

Сесилия Вангер понечи да каже нещо, но Микаел я прекъсна.

— Сесилия, пет пари не давам за личните ти проблеми, за нещата, които тормозят съзнанието ти, и за внезапната ти непоносимост към мен. Никога повече няма да се доближа до теб. Не се тревожи, нямам намерение нито да те притеснявам, нито да те преследвам. Точно сега ми се ще никога да не бях чувал за теб или за когото и да било друг от членовете на семейство Вангер. Но искам да получа отговор на въпросите си. Колкото по-бързо ми го дадеш, толкова по-скоро ще се отървеш от мен.

— Какво искаш да знаеш?

— Първо: къде беше преди един час?

Лицето на Сесилия помръкна.

— Преди един час се намирах в Хедестад. Прибрах се преди трийсет минути.

— Някой може ли да го потвърди?

— Не знам. Не е нужно да ти давам отчет.

— Второ: защо си отворила прозореца в стаята на Хариет Вангер в деня на изчезването й?

— Моля?

— Чу ме. През всичките тези години Хенрик се е опитвал да разбере кой е отворил прозореца в стаята на Хариет точно по времето, когато тя изчезва. Всички отричат, следователно някой лъже.

— И какво, по дяволите, те кара да мислиш, че съм била аз?

— Тази снимка — рече Микаел и хвърли неясната фотография върху кухненската маса.

Сесилия Вангер се приближи до масата и разгледа снимката. На Микаел му се стори, че по лицето й пробягнаха изненада и страх. Тя вдигна очи към него. Микаел усети как тънка струйка кръв потече по бузата му и закапа по тениската му.

— През въпросния ден на острова се намират около шейсет души — продължи той. — Двайсет и осем жени. От тях пет или шест са с дълга до раменете руса коса. Една-единствена е облечена в светла рокля.

Тя гледаше съсредоточено снимката.

— И ти смяташ, че това съм аз.

— Ако не си ти, то много ми се иска да узная кое е това момиче според теб. Никой досега не е виждал тази снимка. Аз я намерих преди няколко седмици и оттогава се опитвам да говоря с теб. Може би съм пълен идиот, но не съм я показал нито на Хенрик, нито на когото и да било другиго, защото се боя до смърт да не те превърна в заподозряна или да ти навредя. Но трябва да получа отговор.

— Ще получиш.

Тя вдигна снимката и му я подаде.

— Не съм ходила в стаята на Хариет през този ден. Не мен е уловил обективът. Нямам абсолютно нищо общо с изчезването й.

Тя отиде до входната врата.

— Получи отговора си. Сега искам да си вървиш. Мисля, че някой лекар трябва да погледне раната ти.

 

 

Лисбет Саландер го откара до болницата в Хедестад. Бяха достатъчни два шева и дебела превръзка. Предписаха му кортизонов мехлем за обрива, който бе получил от копривата по врата и ръцете.

След като си тръгнаха от болницата, Микаел доста време се чуди дали не трябва да отиде до полицията. После изведнъж си представи заглавията: „Осъденият за клевета журналист — участник в драматична престрелка“. Той поклати глава.

— Карай към къщи — рече Микаел на Лисбет.

Когато се върнаха на остров Хедебю, вече се бе мръкнало, което устройваше чудесно Лисбет Саландер. Тя остави един сак на кухненската маса.

— Взех назаем оборудване от „Милтън Секюрити“ и е време да започнем да го използваме. Но първо приготви кафе.

Тя постави около къщата четири детектора за движение, работещи на батерии, и обясни, че ако някой се приближеше на по-малко от шест метра, те щяха да изпратят радиосигнал, който да активира малка аларма в спалнята на Микаел. Същевременно две светлочувствителни камери, които Лисбет бе закрепила за дървета в предния и задния двор, щяха да започнат да предават до PC лаптоп, който тя бе скрила в шкафа в антрето. Лисбет замаскира камерите с тъмен плат, така че от тях се виждаше само обективът.

Лисбет инсталира още една, трета камера, в къщичката за птици над вратата. Наложи се да пробие малка дупка в стената, за да прокара кабела. Обективът бе насочен към пътя и пътеката от градинската порта до входната врата. Камерата всяка секунда правеше снимки с ниско качество, които се съхраняваха на твърдия диск на втори PC лаптоп в гардероба.

След това сложи чувствителна на допир изтривалка в антрето. Ако някой успееше да избегне детекторите за движение и се вмъкнеше в къщата, щеше да активира сирена от 115 децибела. Лисбет показа на Микаел как се деактивират детекторите с помощта на ключ за специалната кутия в гардероба. Освен това бе взела и бинокъл за нощно виждане, който остави на бюрото в кабинета.

— Залагаш на сигурното — рече Микаел и й наля кафе.

— Още нещо. Никакво тичане за здраве, докато не разрешим случая.

— Повярвай ми, загубих интерес към физическите упражнения.

— Не се шегувам. Всичко започна като историческа загадка, но тази сутрин на стълбите ни лежеше мъртва котка, а привечер някой се опита да ти пръсне мозъка. Явно сме на прав път.

Вечеряха доста късно с колбаси и картофена салата. Микаел изведнъж почувства страшна умора, а и главата ужасно го заболя. Той нямаше сили да разговаря и си легна.

Лисбет Саландер остана будна и продължи да чете материалите от разследването до два часа през нощта. Работата в Хедебю бе станала доста сложна и опасна.