Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (22)

Глава 21
Четвъртък, 3 юли — четвъртък, 10 юли

Лисбет Саландер се събуди преди Микаел, в шест часа сутринта. Сложи вода за кафе и влезе под душа. Когато Микаел на свой ред стана от леглото в седем и половина, тя се бе настанила пред компютъра му и четеше направеното от него обобщение по случая на Хариет Вангер. Той влезе в кухнята, увит с чаршаф през кръста, и разтърка сънено очи.

— Кафето е на печката — рече му тя.

Микаел я погледна през рамо.

— Този документ бе защитен с парола — каза той.

Тя обърна глава и го погледна.

— Отне ми трийсет секунди да сваля една програма от интернет, която разбива защитата на Word.

— Трябва да си поговорим за това кое е мое и кое — твое — каза Микаел и влезе под душа.

Когато се върна в кухнята, Лисбет бе изключила компютъра и го бе върнала на мястото му в кабинета. Бе включила собствения си PowerBook. Микаел беше напълно убеден, че вече е успяла да прехвърли съдържанието от неговия компютър в своя.

Лисбет Саландер бе информационен наркоман с доста либерални разбирания по отношение на етика и морал.

 

 

Микаел тъкмо бе седнал да закусва, когато на външната врата се почука. Той стана и отвори. Мартин Вангер бе толкова сериозен, че Микаел за секунда си помисли, че идва, за да му съобщи за смъртта на Хенрик Вангер.

— Не, в състоянието на Хенрик няма промяна. Дошъл съм по съвсем друг повод. Може ли да вляза за малко?

Микаел го пусна и го представи на „асистентката си“ Лисбет Саландер. Тя хвърли един бърз поглед на индустриалния магнат, кимна му леко и отново се втренчи в компютъра си. Мартин Вангер я поздрави механично, но изглеждаше толкова разсеян, че не беше ясно дали изобщо я бе забелязал. Микаел му наля чаша кафе и го покани да седне.

— За какво става въпрос?

— Те не си абониран за „Хедестадс курирен“, нали?

— Не. Понякога го чета в кафенето на Сузане.

— Значи не си видял днешния брой.

— Като те слушам, явно е трябвало да го направя.

Мартин Вангер остави вестника на масата пред Микаел. Бяха му отделили две колони на първа страница за анонс. Продължението следваше на четвърта. Микаел прочете заглавието.

ТУК СЕ КРИЕ ОСЪДЕН ЗА КЛЕВЕТА ЖУРНАЛИСТ

Към текста имаше снимка, направена с телеобектив от възвишението на църквата от другата страна на моста, която бе уловила Микаел, точно когато излизаше от къщата си.

Журналистът Кони Туршон бе изрисувал портрета на Микаел с майсторска ирония. Статията представяше накратко аферата „Венерстрьом“ и изтъкваше, че Микаел е напуснал засрамен „Милениум“ и съвсем наскоро е излежал присъдата си. Материалът завършваше с обичайното изречение, че Микаел е отказал всякакъв коментар. Публикацията бе написана с такъв тон, че едва ли в Хедестад щеше да остане човек, който да не знае, че в града му се разхожда Една Ужасно Съмнителна Кръгла Нула. Нито едно от твърденията в статията не бе подсъдно, но те бяха така увъртени, че представяха Микаел в доста съмнителна светлина; снимките и текстът бяха подбрани тенденциозно, сякаш описваха политически терорист. „Милениум“ бе представен като „Агитационен вестник“ със съмнителна достоверност, а книгата на Микаел за икономическите журналисти бе характеризирана като сбор от „противоречиви твърдения“ за уважавани представители на гилдията.

— Микаел… Нямам думи да изразя чувствата, които тази статия събужда у мен. Отвратителна е.

— Става дума за поръчкова работа — отвърна Микаел спокойно.

Той се вгледа изпитателно в Мартин Вангер.

— Надявам се да разбираш, че аз нямам нищо общо с това. Задавих се с кафе, когато я прочетох.

— Кой стои зад това?

— Проведох няколко телефонни разговора тази сутрин. Кони Туршон е назначен през лятото по заместване. Но статията е поръчана от Биргер.

— Не знаех, че Биргер има влияние върху вестника — той все пак е общински съветник и политик.

— Официално няма. Но главният редактор на „Куриерн“ е Гунар Карлман, син на Ингрид Вангер от страната на Юхан Вангер. Биргер и Гунар са близки приятели от години.

— Разбирам.

— Ще наредя Туршон веднага да бъде уволнен.

— На колко години е той?

— Честно казано, не знам. Никога не съм го виждал.

— Не го изхвърляй. Когато ми позвъни, звучеше като доста млад и неопитен журналист.

— Това не може да бъде подминато без последствия.

— Мен ако питаш, цялата ситуация е доста абсурдна. Главният редактор на един притежаван от семейство Вангер вестник напада друг вестник, където Хенрик Вангер е акционер и член на Управителния съвет. Тоест главният редактор Карлман напада теб и Хенрик.

Мартин Вангер се замисли над думите на Микаел, но поклати бавно глава.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Трябва да потърся отговорност от точния човек. Карлман е акционер в концерна и постоянно ми забива нож в гърба, но това прилича по-скоро на отмъщението на Биргер, задето го отряза в коридора на болницата. Ти си му трън в очите.

— Знам. Точно затова смятам, че Туршон носи най-малка вина от всички. Изобщо не е лесно на един млад журналист на временна работа да откаже на главния редактор, когато той му нарежда как да пише.

— Мога да изискам да поместят официално извинение, адресирано до теб, на страницата с новините утре.

— Няма нужда. Това ще се превърне в една дълга битка, която само ще влоши нещата.

— Тоест искаш нищо да не правя?

— Няма смисъл. Карлман ще започне да създава проблеми и в най-лошия случай ще те представи като негодник, който в качеството си на собственик се опитва да влияе незаконно върху свободата на словото.

— Извини ме, Микаел, но не мога да се съглася с теб. Аз също имам право да изразя мнение. Смятам, че тази статия вони, и възнамерявам открито да заявя личната си позиция. Аз все пак замествам Хенрик в Управителния съвет на „Милениум“ и тази роля не ми позволява да подмина подобни инсинуации.

— Окей.

— Ще изискам право на отговор. И ще представя Карлман като идиот. Сам си е виновен.

— Добре, трябва да постъпиш както намериш за добре.

— Освен това за мен е много важно наистина да разбереш, че нямам нищо общо с тази мерзка атака.

— Вярвам ти — отвърна Микаел.

— Има и още нещо. Не смятам, че сега е най-подходящият момент да повдигам въпроса, но това прави скорошния ни спор още по-актуален. Много е важно да се върнеш на работа в „Милениум“, за да покажем, че сме единни. Иначе няма как да заглушим злите езици. Аз вярвам в „Милениум“ и съм напълно убеден, че заедно можем да спечелим тази битка.

— Разбирам гледната ти точка, но сега е мой ред да не се съглася. Не мога да разтрогна договора с Хенрик, а и не искам. Разбираш ли, аз всъщност много го харесвам. А и това с Хариет…

— Да?

— Разбирам, че е трудно за теб. Осъзнавам, че този случай преследва Хенрик от години.

— Между нас казано, аз обичам Хенрик и той е мой ментор, но що се отнася до Хариет, обсебването му граничи с лудост.

— Когато се захванах с това, смятах, че ще е пълна загуба на време. Работата е там, че напук на очакванията, открихме нови доказателства. Мисля, че сме на крачка да направим пробив и да си отговорим на въпроса какво в действителност се е случило.

— Предполагам, че няма да искаш да споделиш какво сте намерили?

— Съгласно договора нямам право да обсъждам това без личното съгласие на Хенрик.

Мартин Вангер подпря глава с ръка. Микаел съзря колебание в погледа му. Накрая Мартин взе решение.

— Добре. В такъв случай най-доброто, което можем да направим, е да разрешим загадката на Хариет колкото можеш по-бързо. Слушай сега, ще ти окажа пълната си подкрепа, за да можеш да довършиш работата качествено и по най-бързия възможен начин, след което да се върнеш в „Милениум“.

— Добре. Не искам да се боря и срещу теб.

— Няма да ти се наложи. Имаш пълната ми подкрепа. Можеш да се обръщаш към мен, ако срещнеш проблем. Ще притисна доста здраво Биргер, така че да не спъва работата ти по какъвто и да било начин. Ще се опитам и да поговоря със Сесилия и да я успокоя.

— Благодаря. Трябва да й задам някои въпроси, но тя ме отбягва вече в продължение на един месец.

Мартин Вангер изведнъж се усмихна.

— Вероятно имате работа за вършене. Но аз няма да ви се бъркам.

Те си стиснаха ръцете.

 

 

Лисбет Саландер бе слушала мълчаливо размяната на реплики между Микаел и Мартин Вангер. Когато Мартин си тръгна, тя се пресегна, взе „Хедестадс курирен“ и внимателно прочете статията. След това остави вестника обратно на масата без коментар.

Микаел седеше притихнал и размишляваше. Гунар Карлман бе роден през 1949 и следователно бе на двайсет и четири през 1966 година. Той също така се бе намирал на острова по време на изчезването на Хариет.

 

 

След закуската Микаел заръча на асистентката си да се запознае с полицейското разследване. Той сортира документите и й даде папките, които съдържаха материали, свързани с изчезването на Хариет. Предостави й също всички снимки на катастрофата на моста, както и дългото редактирано обобщение на постигнатото от Хенрик по време на личните му разследвания.

След това Микаел се отби у Дирх Фроде, който състави трудов договор, съгласно който Лисбет бе назначена като сътрудник за месец напред.

Когато се върна вкъщи, Лисбет се бе настанила в градината, изцяло погълната от полицейското разследване. Микаел влезе вътре и стопли кафето. Наблюдаваше я през кухненския прозорец. Тя, изглежда, препускаше през документите, като не отделяше повече от десет или петнайсет секунди на страница. Разлистваше папките механично. Микаел се изненада, че не четеше задълбочено; това противоречеше на собствения й метод на работа — направеното от нея проучване бе изключително професионално. Той извади две кафени чаши и се присъедини към нея на градинската маса.

— Написал си това, преди да разбереш, че преследваме сериен убиец.

— Вярно е. Отбелязвах всичко, което ми се струваше важно, въпроси, които да задам на Хенрик Вангер, и така нататък. Както явно си забелязала, записките ми са доста разхвърляни. Досега се лутах на сляпо и се опитвах да създам история — една глава от автобиографията на Хенрик Вангер.

— А сега?

— Преди цялото разследване бе съсредоточено върху остров Хедебю. Сега съм убеден, че всичко започва в Хедестад по-рано същия ден. Това променя нещата.

Лисбет кимна. Тя се замисли за момент.

— Страхотна работа си свършил, като си намерил тези снимки — рече тя.

Микаел вдигна вежди. Лисбет Саландер не приличаше на човек, който раздава похвали наляво и надясно. Той се почувства изключително поласкан. От друга страна — от чисто журналистическа гледна точка, — това всъщност беше доста необичайно постижение.

— Сега е твой ред да допълниш картината. Какво стана със снимката, която замина да търсиш в Нуршо?

— Искаш да кажеш, че не си разгледала снимките в моя компютър?

— Нямах време. Предпочитах да прочета мислите, на които те е навел случаят, и заключенията, до които си стигнал.

Микаел въздъхна, включи лаптопа си и чукна с мишката върху папката със снимки.

— Всъщност е доста забележително. Посещението ми в Нуршо ми донесе едновременно успех и пълно разочарование. Намерих снимката, но това не ми помогна кой знае колко. Тази жена, Милдред Бергрен, е запазила всичките си ваканционни снимки — и от важните моменти, и от по-незначителните, и внимателно ги е налепила в един албум. Въпросната фотография също беше там. Използван е евтин цветен филм. Снимката е направена преди трийсет и седем години и е доста избеляла и силно пожълтяла, но жената бе запазила и негатива в една кутия от обувки. Позволиха ми и да сканирам всички негативи от Хедестад от въпросния ден. Ето какво е видяла Хариет.

Той отвори една фотография под името [HARRIET/bg-19.eps].

Лисбет разбра разочарованието му. На екрана пред нея се виждаше леко размазана снимка, направена с широкообхватен обектив, която изобразяваше клоуните от парада по случай Деня на детето. На заден план се виждаше тротоарът с около трийсет души, уловени в празното пространство между клоуните и предницата на следващия ги камион.

— Мисля, че тя гледа към този човек. Отчасти защото се опитах да определя обекта на вниманието й, изхождайки от положението на лицето й — направената от мен скица на кръстовището е съвсем точна. Отчасти защото това е единственият човек, който явно гледа право в обектива на камерата и следователно към Хариет.

Лисбет видя една неясна фигура, която стоеше на известно разстояние зад зяпачите, малко по-навътре в пресечката. Носеше тъмно ватирано яке с червена ивица на раменете и тъмни панталони, вероятно дънки. Микаел увеличи снимката, така че фигурата на въпросния човек от кръста нагоре запълни целия екран. Снимката тутакси се размаза още повече.

— Мъж е. Около 1,80, нормално телосложение. Има тъмноруса средно дълга коса и е гладко избръснат. Но е невъзможно да различим чертите на лицето му или да определим възрастта му. Може да е всякакъв — от тийнейджър до мъж на средна възраст.

— Снимката може да бъде обработена.

— Направих го. Дори изпратих копие до Кристер Малм от „Милениум“, който е адски добър в обработката на снимки. Микаел отвори нова снимка.

— По-добре от това не може. Просто апаратът е много некачествен, а разстоянието — голямо.

— Показал ли си фотографията на някого? Може да успеят да го разпознаят по стойката…

— Показах я на Дирх Фроде. Той няма представа кой е въпросният мъж.

— Дирх Фроде вероятно не е най-наблюдателният човек в Хедестад.

— Не, но аз работя за него и Хенрик Вангер. Искам да покажа снимката на Хенрик, преди да замеся и други хора.

— Възможно е той да е просто зрител.

— Да. Но в такъв случай предизвиква доста странна реакция у Хариет.

 

 

През следващата седмица Микаел и Лисбет Саландер работиха буквално всяка минута, с изключение на времето, в което спяха. Лисбет продължи да чете материалите по разследването и изстрелваше въпрос след въпрос, а Микаел се опитваше да й отговори. Истината бе само една, така че всеки уклончив отговор и всяка неяснота биваха последвани от дълбок размисъл. В продължение на цял един ден изучаваха с какво се бе занимавал всеки след сблъсъка на моста.

Личността на Лисбет Саландер изглеждаше все по-противоречива в очите на Микаел. Макар и да прехвърляше материалите от разследването набързо, тя се хващаше за всеки дребен или будещ съмнение детайл.

Спираха за почивка следобед, когато жегата навън ставаше непоносима и не можеха да останат в градината. На няколко пъти отидоха да се изкъпят в канала или да се поразходят до кафенето на Сузане, където сядаха на терасата. Сузане внезапно бе започнала да се държи доста хладно с Микаел. Той осъзна, че Лисбет приличаше на непълнолетна. Фактът, че тя живее в дома му, го превръщаше в очите на Сузане в извратеняк на средна възраст, което му бе неприятно.

Микаел продължи да тича всяка вечер. Прибираше се задъхан вкъщи, но Лисбет не коментираше физическите му занимания. Да бягаш по неравен терен, явно не отговаряше на представата й за лятна почивка.

— Аз съм над четирийсет — каза й Микаел. — Трябва да се движа, ако не искам съвсем да се закръгля в талията.

— Ясно.

— Ти изобщо ли не тренираш?

— Понякога се боксирам.

— Боксираш се?

— Да, нали знаеш, с ръкавици.

Микаел влезе под душа и се опита да си представи Лисбет на боксовия ринг. Не бе сигурен дали не го поднасяше. Трябваше да я попита още нещо.

— В коя категория се боксираш?

— В никоя. Занимавам се със спаринг от време на време. Тренирам с момчетата от един боксов клуб в Сьодермалм.

„Защо ли не съм изненадан“, помисли си Микаел. Но все пак не пропусна да отбележи, че тя бе споделила нещо за себе си. Той все още не знаеше почти нищо за нея; как бе започнала да работи за Армански, какво образование имаше, с какво се занимаваха родителите й. При всеки опит от негова страна да я подпита за личния й живот, тя тутакси тя се затваряше в черупката си и му отговаряше с по една дума или напълно го игнорираше.

 

 

Един следобед Лисбет Саландер внезапно остави папката, която четеше, сбърчи чело и погледна Микаел.

— Какво знаеш за Ото Фалк? Свещеника.

— Съвсем малко. На няколко пъти в началото на годината се засякох с настоящия отец в църквата и той ми каза, че Фалк все още е жив, но е настанен в гериатричен дом в Хедестад. Страда от алцхаймер.

— Откъде е родом?

— Оттук. От Хедестад. Учи в Упсала и се връща тук, когато е на трийсет.

— Той е неженен, а Хариет е общувала с него.

— Защо питаш?

— Просто отбелязвам, че ченгето, този Морел, е доста внимателен с него по време на разпита.

— През шейсетте години свещениците все още са имали доста по-различно положение в обществото, отколкото сега. Съвсем естествено е било той да живее тук, на острова, по-близо до властта, така да се каже.

— Интересно ми е колко внимателно полицията е претърсила дома му. От снимките се вижда, че става въпрос за голяма дървена къща, пълна с куп места, където можеш да скриеш труп за известно време.

— Вярно е. Но няма никакви доказателства той да има каквато и да било връзка със серийните убийства или с изчезването на Хариет.

— Всъщност не си прав — рече Лисбет Саландер и му се усмихна накриво. — Първо, той е свещеник, а свещениците имат специално отношение към Библията. Второ, той е последният, който вижда Хариет жива и говори с нея.

— Да, но той слиза при моста веднага след катастрофата и остава там в продължение на няколко часа. Има го на множество снимки, особено на тези, направени по времето, когато Хариет изчезва.

— Нищо, мога да разбия алибито му. Но всъщност си мислех за съвсем друго. В тази история става въпрос за садист и убиец на жени.

— Така ли?

— Аз бях… Видях се с малко свободно време през пролетта и прочетох доста информация за садистите по съвсем друг повод. Един от материалите, на които попаднах, бе наръчник на ФБР, съгласно който озадачаващо голям брой от заловените серийни убийци произхождат от нездрави семейства и са измъчвали животни през детските си години. Част от американските серийни убийци са обвинени и в умишлен палеж.

— Тоест жертвоприношения на животни и на хора чрез огън.

— Да. В откритите от Хариет случаи на убийство на няколко пъти се среща мъчение на животни и използване на огън. Обаче това, което всъщност имам предвид, е, че свещеническият дом изгаря в края на седемдесетте.

Микаел се замисли за миг.

— Връзката е бегла — рече той накрая.

Лисбет Саландер кимна.

— Вярно. Но си струва да бъде отбелязана. В материалите от разследването не открих нищо за причината за пожара. Ще ми е интересно да разбера дали през шейсетте години е имало и други случаи на мистериозни палежи. Както и дали по онова време в околността са регистрирани случаи на изтезание или обезглавяване на животни.

 

 

Лисбет си легна на седмата си нощ в Хедебю, изпълнена с яд към Микаел Блумквист. В продължение на една седмица бяха прекарали заедно почти всяка минута; обикновено седем минути в компанията на друг човек бяха достатъчни, за да я заболи главата.

Тя отдавана бе констатирала, че не я бива да общува с околните, и живееше самотно. Това изобщо не й пречеше, стига хората да гледаха собствената си работа и да не се бъркаха в делата й. За жалост обаче околните не бяха толкова умни и досетливи. Налагаше й се да се защитава от социалните власти, агенциите за защита на децата, специалните органи, осъществяващи контрол по въпросите на попечителството, данъчните власти, полицията, социални работници, психолози, психиатри, учители и дори гардеробиери (всички, с изключение на тези в „Кварнен“, които вече я познаваха), които никога не искаха да я пуснат в съответното заведение, въпреки че вече бе навършила двайсет и пет. Имаше цял куп хора, които явно нямаха по-добро занимание от това да се опитват да я контролират и, ако им се удадеше възможност, да променят начина на живот, който сама си бе избрала.

Отрано се беше научила, че няма смисъл да плаче. Както и че всеки път, когато се опитва да запознае някого с някакъв свой проблем, само влошава нещата. Затова трябваше сама да се справя с трудностите както намери за добре. Адвокат Нилс Бюрман вече бе разбрал това.

Микаел Блумквист притежаваше същото досадно качество, присъщо на всички хора, да души в личния й живот и да задава въпроси, на които тя не искаше да отговаря. За сметка на това обаче той реагираше различно от повечето мъже, с които се бе сблъсквала.

Когато игнорираше въпросите му, той просто вдигаше рамене, спираше и я оставяше на мира. Странно.

Разбира се, първата предпазна мярка, която взе, когато се докопа до лаптопа му още първата сутрин в къщата, бе да прехвърли цялата информация на собствения си компютър. Така вече беше без значение дали щеше да й отнеме случая. Тя щеше да разполага с целия материал.

След това обаче нарочно го бе провокирала, като продължи да чете документите от лаптопа му и след като той се събуди. Бе очаквала яростен изблик. Вместо това той й се беше сторил почти примирен и бе промърморил нещо иронично по неин адрес. А след като излезе изпод душа, започна да обсъжда с нея прочетеното. Странен мъж. Направо можеше да се подлъже, че й има доверие.

Но фактът, че бе наясно с хакерските й способности, беше доста обезпокояващ. Лисбет Саландер знаеше, че правният термин, описващ хакерската дейност, с която тя се занимаваше и професионално, и през свободното си време, бе „незаконно компютърно проникване“, което се наказваше с до две години затвор. Тази тема беше чувствителна — не искаше да я вкарат зад решетките. Една евентуална присъда означаваше още, че най-вероятно щяха да конфискуват компютрите й и да я лишат от възможността да упражнява единствената дейност, в която наистина бе добра. Никога не й беше минавало през ума да разкаже на Драган Армански или на когото и да било другиго как изнамираше информацията, за която й плащаха.

С изключение на Plague и неколцина други лица от интернет, които подобно на нея се занимаваха с хакерство на професионално ниво — повечето от тях я познаваха единствено като Wasp и не знаеха нито коя е, нито къде живее, — само Кале Блумквист знаеше тайната й. Беше я хванал заради грешка, която дори дванайсетгодишните начинаещи в бранша не биха допуснали. Това означаваше, че мозъкът й играеше номера и тя заслужаваше наказание. Вместо обаче да побеснее и да вдигне шум до Бога, Блумквист я бе назначил на работа.

Достатъчно основание, за да му бъде ядосана.

Докато похапваха сандвичи точно преди тя да отиде да си легне, той внезапно я бе попитал дали е добър хакер. За свое удивление тя му бе отговорила съвсем спонтанно.

— Може би съм най-добрата в Швеция. Има още двама-трима, които са почти на същото ниво като мен.

Тя не се съмняваше в думите си. Plague бе по-добър от нея навремето, но тя отдавна го бе изпреварила.

Само че думите й прозвучаха странно, като ги изрече. Никога досега не бе имало външен човек, с когото да може да говори на подобни теми, и изведнъж й стана приятно, че той, изглежда, се възхищаваше на уменията й. След това обаче бе развалил всичко, като я попита как се е научила.

Тя не знаеше какво да отговори. „Винаги съм го можела.“ Вместо това си бе легнала, без да му каже лека нощ.

Сякаш, за да я ядоса още повече, Микаел изобщо не реагира, когато тя стана от масата просто така. Лежеше и го слушаше как ходи из кухнята, разтребва масата и мие чиниите. Той винаги оставаше до по-късно от нея, но сега явно също възнамеряваше да си ляга. Чу го, че влезе в банята; после отиде в спалнята си и затвори вратата. След миг долови скърцането на леглото, когато той се пъхна в него, на половин метър от нея, но от другата страна на стената.

През седмицата, в която живееха заедно, той не бе флиртувал с нея. Бяха работили заедно, бе се интересувал от мнението й, бе изтъквал грешките й, когато не беше на прав път, и бе признавал правото й, когато го поставяше на мястото му. Просто се отнасяше човешки с нея.

Изведнъж осъзна, че компанията на Микаел Блумквист й допадаше и че дори му вярваше. Не бе вярвала на никого другиго освен може би на Холгер Палмгрен. Макар и по съвсем други причини. Палмгрен бе предсказуем добряк.

Тя стана внезапно, отиде до прозореца и се загледа тръпнеща в мрака. За нея нямаше нищо по-трудно от това да се покаже за първи път гола на някого. Тя бе убедена, че кльощавото й тяло беше отблъскващо. Имаше жалко подобие на бюст. Да не говорим за бедрата. Не смяташе, че има какво да предложи. Но като се изключи това, бе една съвсем обикновена жена, със същото желание и нагон, като всички останали. Тя размишлява близо двайсет минути, преди да вземе решение.

 

 

Микаел си бе легнал с един роман на Сара Перетски, когато чу, че някой натиска дръжката на вратата. Вдигна очи и видя Лисбет Саландер. Тя бе увила чаршафа около тялото си. Спря се мълчаливо на прага. Изглежда, обмисляше нещо.

— Да не би нещо да не е наред? — попита Микаел.

Тя поклати глава.

— Какво има тогава?

Лисбет отиде до него, взе книгата му и я остави на нощното шкафче. След това се наведе и го целуна по устата. Не можеше да разкрие по-ясно намеренията си. Бързо се пъхна в леглото му, седна и се вгледа изпитателно в него. Сложи ръка върху чаршафа над корема му. Тъй като той не я отблъсна, тя се наведе и захапа едното му зърно.

Микаел Блумквист бе тотално стъписан. След няколко секунди я хвана за раменете и я отблъсна леко назад, за да може да вижда лицето й. Той изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило.

— Лисбет… Не съм сигурен, че това е добра идея. Ние работим заедно.

— Искам да правя секс с теб. Това няма да попречи на работата ни. Но ако ме изриташ сега от леглото си, това определено ще е проблем.

— Но ние почти не се познаваме.

Тя изведнъж се разсмя, само за миг, сякаш се изкашля.

— Докато правех проучването за теб, стигнах до извода, че това не те е спирало преди. Даже напротив, никога не си можел да стоиш настрана от жените. Какво не е наред? Да не би да не съм достатъчно секси за теб?

Микаел поклати глава и се опита да измисли нещо умно. Когато не й отговори, тя дръпна чаршафа му и го възседна.

— Нямам презервативи — рече Микаел.

— Майната му.

 

 

Когато Микаел се събуди, Лисбет вече беше станала. Чу я, че слага каната за кафето в кухнята. Бе малко преди седем. Той бе спал само два часа и остана да лежи със затворени очи.

Не можеше да разбере Лисбет Саландер. Нито веднъж, дори с поглед, не му бе загатнала, че той й харесва.

— Добро утро — рече му Лисбет от вратата.

Бе леко усмихната.

— Здравей — отвърна й Микаел.

— Млякото е свършило. Ще отскоча до бензиностанцията. Тя отваря в седем.

Лисбет се обърна толкова бързо, че Микаел не успя да отговори. Чу я как си обува обувките и взема чантата и шлема си, след което излезе навън. Той затвори очи. След малко входната врата отново се отвори и след няколко секунди Лисбет отново стоеше на прага на спалнята. Този път не се смееше.

— Най-добре ще е да дойдеш да видиш — рече му тя със странна интонация.

Микаел веднага скочи на крака и нахлузи дънките си. Някой се бе отбил до къщата им през нощта и им бе оставил необичаен подарък. На площадката пред вратата лежеше наполовина обгореното тяло на разчленена котка. Краката и главата й бяха отрязани. След това я бяха изкормили. Вътрешностите бяха оставени до овъгления торс, който явно бе изпечен на огън. Котешката глава бе непокътната. Бяха я поставили върху седалката на мотоциклета на Лисбет Саландер. Микаел разпозна червено-кафявата козина.