Метаданни
Данни
- Серия
- Милениум (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Män som hatar kvinnor, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Неда Димова-Бренстрьом, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 116гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2013 г.)
Издание:
Стиг Ларшон. Мъжете, които мразеха жените
Шведска, първо издание
Превод: Неда Димова-Бренстрьом
Коректор: Любов Йонева
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, 2009 г.
ISBN: 978-954-529-694-9
История
- —Добавяне
Глава 18
Сряда, 18 юни
Лисбет Саландер се събуди внезапно, без да бе сънувала нищо. Леко й се повдигаше. Нямаше нужда да се обръща — знаеше, че Мими вече бе тръгнала за работа, но ароматът й все още се усещаше в спарената стая. Тя беше изпила твърде много бири по време на вторнишката среща с „Evil Fingers“ в „Кварнен“[1] предната вечер. Мими се бе появила точно преди заведението да затвори, беше я придружила до вкъщи и я бе последвала в леглото.
За разлика от Мими, Лисбет Саландер никога не се бе смятала за лесбийка. Тя всъщност никога не се бе замисляла дали бе хетеро–, хомо– или бисексуална. Като цяло не й пукаше какъв етикет щяха да й лепнат и смяташе, че е единствено нейна работа с кого прекарва нощите си. Ако се видеше принудена да определи сексуалната си ориентация, то без съмнение щеше да предпочете мъжете — най-малкото те оглавяваха статистиката й. Имаше само един проблем — никак не бе лесно да срещнеш мъж, който да не е боклук, и освен това да го бива в леглото. И така Мими бе сладък компромис, пък и я привличаше. Беше я срещнала в една шатра за продажба на бира по време на „Прайдфестивален“[2] една година по-рано. Тя бе единственият член на „Evil Fingers“, когото Лисбет бе довела. Бяха се срещали от време на време през цялата изминала година, но и двете гледаха на това по-скоро като на приятен начин за прекарване на свободното време. Тялото на Мими й се струваше меко и топло, докато лежеше до нея. Освен това нямаше проблем да се събуди до нея и дори да закусят заедно.
Часовникът на нощното шкафче показваше девет и половина сутринта и точно бе започнала да се чуди какво я беше събудило, когато на вратата се позвъни отново. Тя се изправи удивена. Никой не идваше у тях толкова рано. Всъщност малцина звъняха на вратата й. Тя се загърна сънено с чаршафа, заклатушка се към коридора и отключи. Очите й срещнаха тези на Микаел Блумквист. Усети да я обзема паника и несъзнателно направи крачка назад.
— Добро утро, госпожице Саландер — поздрави я той бодро. — Разбирам, че вчера сте стояли до късно. Може ли да вляза?
Той пристъпи вътре, без да дочака покана, и затвори вратата след себе си. Огледа любопитно купчината дрехи на пода в коридора и планината хартиени торбички, след което хвърли бърз поглед в спалнята. През това време Лисбет се опитваше да разбере какво се случва. Как? Какво? Кой? Микаел я гледаше закачливо как стоеше там със зяпнала уста.
— Предположих, че едва ли ще си успяла да закусиш, затова донесох сандвичи. С телешки бут, с пуйка и дижонска горчица и един вегетариански, с авокадо. Не знам какво обичаш. Може би телешко филе?
Той изчезна в кухнята и веднага намери кафе машината й.
— Къде държиш кафето? — извика Микаел.
Тя направи три бързи крачки.
— Спри! — осъзна, че бе извикала, и сниши глас. — По дяволите, не можеш просто така да нахлуеш, сякаш живееш тук. Та ние дори не се познаваме.
Микаел Блумквист се спря с кана в ръка над резервоара за вода на кафе машината и извърна лице към нея. След това й каза със сериозен глас.
— Грешка! Ти ме познаваш по-добре от всички. Нали?
Той й обърна гръб и продължи да налива водата. След това започна да отваря бурканите на кухненския плот.
— Между другото, познавам методите ти на работа. Знам тайните ти.
Лисбет Саландер затвори очи. Искаше й се подът да спре да се клати под краката й. Съзнанието й бе напълно парализирано. Страдаше от махмурлук. Ситуацията бе съвсем реална, а мозъкът й отказваше да работи. Никога преди не беше срещала очи в очи някого от обектите на своите разследвания. „Той знае къде живея!“ Дори стоеше в кухнята й. Това бе невъзможно. Как би могло да се случи? „Той знае коя съм!“
Тя изведнъж осъзна, че чаршафът се беше поизхлузил, и се загърна по-плътно с него. Мъжът каза нещо, което Лисбет в началото не разбра.
— Трябва да поговорим — повтори той. — Но ми се струва, че е най-добре първо да вземеш един душ.
Тя се опита да каже нещо смислено.
— Слушай сега, ако смяташ да вдигаш скандали, си сбъркал вратата. Аз си свърших работата. Трябва да говориш с шефа ми.
Микаел застана пред нея и вдигна ръце с длани към лицето й. „Не съм въоръжен.“ Универсалният знак, че идва с мир.
— Вече разговарях с Драган Армански. Между другото той иска да му се обадиш — така и не си вдигнала мобилния си телефон вчера.
Приближи се към нея. Тя не се чувстваше заплашена, но все пак отстъпи леко назад, когато той докосна ръката й и посочи вратата на банята. Не й харесваше, когато някой й говореше без позволение, макар подбудите му да бяха чисто приятелски.
— Нямам никакво намерение да вдигам скандали — рече той със спокоен глас. — Но настоявам да говоря с теб. Към душа. Веднага!
Тя се подчини покорно. „Лисбет Саландер никога не е покорна“, помисли си тя.
Лисбет се подпря на вратата на банята и се опита да си събере мислите. Случката я бе разтърсила повече, отколкото предполагаше. Постепенно започна да осъзнава, че пикочният й мехур бе на косъм да се спука и че да си вземе душ не беше просто добър съвет, а необходимост след вчерашната бурна нощ. Когато приключи, се шмугна в спалнята, сложи си бикини, дънки и тениска с текста: Armageddon was yesterday — today we have a serious problem[3].
След това се замисли за секунда и взе коженото си яке, което бе метнато върху един стол. Извади електрошоковия пистолет от джоба, провери дали е зареден и го пъхна в задния джоб на дънките. В апартамента се разнесе аромат на кафе. Тя си пое дълбоко въздух и се върна обратно в кухнята.
— Никога ли не чистиш? — попита той веднага.
Бе напълнил мивката с мръсни съдове, празни пепелници, беше изхвърлил старите картонени опаковки от мляко и бе разчистил от масата събираните в продължение на пет седмици вестници. Беше я избърсал и бе сложил чаши и сандвичи — явно бе говорил сериозно. Те изглеждаха доста апетитно, а тя всъщност бе гладна след нощните приключения с Мими. „Окей, нека да видим за какво става въпрос.“ Тя седна срещу него, изпълнена с очакване.
— Така и не ми отговори на въпроса. Телешко, пуйка или вегетариански?
— Телешко.
— Тогава аз ще взема пуйката.
Докато закусваха в пълно мълчание, се наблюдаваха взаимно. Когато тя приключи със своя сандвич, изяде и половината от вегетарианския, който никой не искаше. После взе един намачкан пакет от перваза на прозореца и извади цигара.
— Окей, значи вече ще знам — наруши мълчанието Микаел. — Може и да не съм толкова добър в извършването на персонални разследвания като теб, но сега поне разбрах, че не си нито пълен вегетарианец, нито анорексичка, както мисли Дирх Фроде. Ще го включа в доклада си за теб.
Саландер го погледна втренчено, но по лицето му бе изписано, че се шегува. Той, изглежда, толкова много се забавляваше, че тя просто не можеше да не му отговори в същия тон. Усмихна му се леко. Цялата ситуация бе безумна. Лисбет избута чинията си по-навътре. Очите на Микаел излъчваха доброта. Тя достигна до извода, че явно не беше лош човек. И в собствения й доклад за него липсваха данни той да е жесток изрод, който бие приятелките си, и т.н. Лисбет си напомни, че тя знаеше всичко за него, а не обратното. Знанието е сила.
— Защо се хилиш? — попита тя.
— Извини ме. Всъщност не бях планирал да нахлуя по този начин. Нямах намерение да те плаша, но явно стана точно така. Да беше видяла изражението си, като отвори вратата. Това бе незаменимо преживяване. Не можах да устоя на изкушението да се побъзикам малко с теб.
Тишина. За свое учудване Лисбет Саландер откри, че компанията на този неканен гост бе приемлива или поне не беше неприятна.
— Можеш да го смяташ за ужасното ми отмъщение, задето си се ровила в личния ми живот — рече той весело. — Страх ли те е от мен?
— Не — отвърна Саландер.
— Добре. Не съм дошъл, за да те нараня или да вдигам скандали.
— Ако се опиташ да ме нараниш, жестоко ще си изпатиш.
Микаел се вгледа в нея. Бе висока около сто и петдесет сантиметра и нямаше да успее да окаже кой знае колко голяма съпротива, ако той бе някой насилник, нахлул с взлом в апартамента й. Но очите й бяха безизразни и спокойни.
— Няма да се наложи — рече Микаел накрая. — Нямам лоши намерения. Просто трябва да говоря с теб. Ако искаш да си тръгна, то трябва просто да ми кажеш.
Той се замисли за миг.
— И без това ситуацията е достатъчно смехотворна… Ох. — Микаел не довърши.
— Какво?
— Не знам дали ще ти прозвучи смислено, но преди четири дни дори не подозирах за съществуването ти. След това прочетох доклада ти за мен — той зарови в чантата си и го извади. — Доста забавно четиво. — Микаел замълча и се загледа през прозореца. — Може ли една цигара?
Тя бутна пакета към него.
— Ти ми каза по-рано, че не се познаваме, а аз възразих, че това не е вярно — той посочи доклада. — Имам още доста работа, докато те настигна. Досега се порових съвсем малко, за да намеря адреса ти, датата ти на раждане и т.н., но ти определено знаеш много за мен. Голяма част от нещата са твърде лични и са известни само на най-близките ми приятели. И ето ме сега, седя в кухнята ти и ям сандвичи с теб. Срещнахме се за първи път преди половин час, а внезапно ме обзе чувството, че сме се познавали цял живот. Разбираш ли какво имам предвид?
Тя кимна.
— Имаш красиви очи — рече той.
— А ти — добри — отвърна му тя.
Не бе сигурен дали го каза с ирония, или не.
Настъпи тишина.
Кале Блумквист — тя си спомни прозвището му и едва се удържа да не го изрече на глас — изведнъж стана сериозен. В очите му се четеше умора. От самоувереното му поведение, когато нахлу и апартамента й, вече нямаше и следа. Тя реши, че бе приключил с цирка поне за момента. За първи път усети, че той я наблюдава изпитателно. Бе замислен и сериозен. Не можеше да прецени какви мисли се въртят в главата му, но веднага усети, че визитата му бе придобила по-сериозен характер.
Лисбет Саландер осъзнаваше, че спокойствието й е само привидно и че не може да контролира напълно нервите си. Неочакваното посещение на Блумквист я бе разтърсило както нищо друго, свързано с работата й до момента. Тя си вадеше хляба, като шпионираше хората. Всъщност никога не бе определяла задачите, които изпълняваше за Драган Армански, като истинска работа, а по-скоро като занимание за през свободното време, почти хоби.
Истината бе, че Лисбет обичаше да се рови в живота на хората и да разкрива тайните, които те се опитваха да скрият. Отдавна го бе осъзнала. Беше се занимавала с това малко или много, откакто се помнеше. Продължаваше да го прави и до днес не само когато Армански й възлагаше някой случай, а понякога само за собствено удоволствие. Това я изпълваше с удовлетворение — точно като сложна компютърна игра. Единствената разлика бе, че тук ставаше въпрос за реални хора. Сега обаче нейното хоби внезапно се бе материализирало, седеше в кухнята й и я черпеше със сандвичи. Ситуацията беше напълно абсурдна.
— Имам следния интересен проблем — рече Микаел. — Кажи ми, когато изготви доклада за мен, поръчан от Дирх Фроде… имаше ли някаква представа за какво ще бъде използван?
— Не.
— Целта на Фроде или по-скоро на работодателя му е била да съберат информация за мен, преди да ми възложат работа.
— Ясно.
Той й се усмихна леко.
— Един ден с тебе ще си поговорим за моралната страна на това да се ровиш в личния живот на останалите хора. Но точно сега имам други проблеми… Работата, която получих и която приех по неясни дори и за мен причини, е без съмнение най-странното нещо, с което съм се захващал някога. Мога ли да разчитам на теб, Лисбет?
— Тоест?
— Драган Армански каза, че може да ти се има пълно доверие. Но аз искам въпреки всичко да те попитам. Мога ли да споделя тайни с теб и да съм сигурен, че няма да ги разпространиш никога?
— Чакай малко. Значи си разговарял с Драган; той ли те изпрати тук?
„Ще те убия, глупав арменец такъв.“
— Не, не точно. Не само ти можеш да откриеш нечий адрес, с това се справих съвсем сам. Проверих те в регистъра на населението. Има вписани три лица с името Лисбет Саландер, а другите две ги изключих на мига. Но аз се свързах с Армански вчера и проведохме дълъг разговор. И той в началото си помисли, че смятам да вдигна скандал, защото си се ровила в личния ми живот, но накрая успях да го убедя, че идвам със съвсем почтена молба.
— Която е?
— Както вече казах, работодателят на Дирх Фроде ми възложи една задача. Аз обаче стигнах до етап, при който се нуждая от помощта на професионалист като теб, който може да работи ужасно бързо. Фроде ми разказа за теб и сподели, че си компетентна. Просто се изпусна. Така научих за изготвения от теб доклад за мен. Вчера обясних на Армански какво искам. Той го одобри напълно и се опита да ти се обади, но ти така и не вдигна, така че… ето ме тук. Можеш да звъннеш на Армански и да провериш.
На Лисбет Саландер й отне няколко минути да открие мобилния си телефон сред купчината от дрехи, които Мими й бе помогнала да съблече. Микаел Блумквист гледаше с интерес как тя търси засрамено, обикаляйки апартамента. Мебелите й сякаш бяха от вехтошарски магазин. На малка работна маса в дневната стоеше най-новият PowerBook. На една етажерка имаше компактдискова уредба, но колекцията й от музикални албуми не бе особено впечатляваща. Някакви си десетина диска на групи, които Микаел никога не бе чувал, а музикантите на обложката приличаха на космически вампири. Той констатира, че тя не разбираше особено от музика.
Саландер видя, че Армански й бе звънял седем пъти предната вечер и два пъти тази сутрин. Тя набра номера му, а Микаел се облегна на касата на врата и се заслуша в разговора им.
— Аз съм… Съжалявам, бях го изключила… Не знам дали иска да ме наеме… Не, стои насред дневната…
Тя повиши глас.
— Драган, имам махмурлук и ме боли главата. Стига си дърдорил. Дал ли си одобрението си, или не? Благодаря.
Щрак.
Лисбет Саландер хвърли поглед на Микаел през вратата на дневната. Той разглеждаше дисковете и книгите на етажерката. Току-що бе открил едно кафяво аптекарско шише без етикет, бе го вдигнал на светлината и го гледаше любопитно. Тя протегна ръка и го взе точно преди той да успее да развие капачката. След това се върна в кухнята, седна на един стол и замасажира челото си, докато Микаел не я последва и не се настани до нея.
— Правилата са съвсем прости — рече тя. — Нищо от това, което обсъждаш с мен или с Драган Армански, няма да достигне до трети лица. Ще подпишем договор, който задължава „Милтън Секюрити“ да пази тайна. Искам да знам за какво става въпрос, преди да реша дали да приема. Това означава, че никога няма да разкрия казаното от теб, независимо дали ще се съглася да работим заедно, освен ако не споделиш, че се занимаваш със сериозна престъпна дейност. В такъв случай ще доложа на Драган, който на свой ред ще осведоми полицията.
— Добре — Микаел се поколеба. — Не съм сигурен, че Армански е съвсем наясно за какво искам да те наема…
— Той ми каза, че искаш да ти помогна с някакво историческо проучване.
— Правилно. Това, което всъщност искам, е да ми помогнеш да открием един убиец.
На Микаел му отне около час да разкаже всички заплетени детайли по случая на Хариет Вангер. Нищо не премълча. Бе получил разрешение от Фроде да я наеме и следователно трябваше да й довери всичко.
Разказа й и за връзката си със Сесилия Вангер, а също така и как бе открил, че лицето на прозореца на Хариет бе нейното. Предостави на Лисбет колкото се може по-точна информация за личността й. Той почти бе признал пред себе си, че Сесилия Вангер се изкачваше все по-нагоре в списъка на заподозрените. Само че все още му бе много трудно да разбере каква бе връзката й с убиец, вилнял по време на детството й.
След като свърши, даде на Лисбет Саландер копие на списъка от бележника на Хариет.
— Какво искаш да направя?
— Идентифицирах Р. Я. — Ребека Якобсон. Свързах я с един библейски цитат за закона за изгаряне на кладата. Убиват я, като слагат главата й на живи въглени, почти както е описано в цитата. Ако съм прав, ще открием още четири жертви — Магда, Сара, Мари и Р. Л.
— Мислиш, че са мъртви? Убити?
— Да, от някого през петдесетте и вероятно — шейсетте години. Убиецът е свързан по някакъв начин с Хариет Вангер. Прегледах старите броеве на вестник „Хедестадс курирен“. Убийството на Ребека е единственото ужасно престъпление, което има връзка с Хедестад. Искам да продължиш да се ровиш, като обхванеш останалата част от Швеция.
Лисбет Саландер размишлява дълго. Лицето й бе напълно безизразно. Микаел започна да се върти нетърпеливо. Питаше се дали не бе сбъркал човека, когато тя най-накрая вдигна глава.
— Окей. Приемам работата. Но трябва да подпишеш договор с Армански.
Драган Армански разпечата договора, който Микаел щеше да вземе със себе си в Хедестад и да го даде за подпис на Дирх Фроде. Когато се върна в кабинета на Лисбет Саландер, видя през стъклото как тя и Микаел Блумквист стояха надвесени над лаптопа й. Микаел сложи ръка на рамото й — та той я докосна — и посочи нещо. Армански забави крачка.
Микаел каза нещо, което явно удиви Саландер. След това тя прихна.
Армански никога не я бе чувал да се смее, въпреки че се беше опитвал да спечели доверието й години наред. Микаел Блумквист я познаваше от пет минути и вече бе успял да я разсмее.
Внезапно Армански почувства толкова силна омраза към Микаел Блумквист, че сам се изненада от себе си. Прокашля се на вратата и остави папката джоб с договора.
Микаел успя да се отбие набързо до редакцията на „Милениум“ следобед. Не бе идвал тук от Коледа, когато опразни бюрото си. Изведнъж му се стори някак странно да се изкачва по добре познатите му стълби. Не бяха променили кода за ключалката и той успя незабелязано да се вмъкне в редакцията и да я огледа за миг.
„Милениум“ се помещаваше в офис с формата на буквата Г. Вестибюлът бе огромен и поглъщаше много пространство, което иначе би могло да бъде усвоено значително по-добре. Бяха го мебелирали с холова гарнитура, където посетителите можеха да изчакат, преди да бъдат приети. Зад нея се намираха стаята за обяд, килерът, тоалетните и две складови помещения с етажерки. В тях се помещаваше архивът. Там бе разположено и бюрото на стажанта. Вдясно от антрето се намираше стъклената стена на ателието на Кристер Малм; той имаше собствена фирма, която се помещаваше в офис от осемдесет квадрата. Малм имаше свой отделен вход откъм стълбищната площадка. Отляво бе разположена самата редакция на площ от около сто и петдесет квадратни метра. Стъклената й фасада гледаше към улица „Йотгатан“.
Ерика беше избрала мебелировката и бе поръчала вътрешни стени от стъкло, които разделяха офиса на три самостоятелни кабинета и голяма зала, в която работеха останалите трима сътрудници. Тя се бе настанила в най-голямата стая в дъното на редакцията. Кабинетът на Микаел се намираше в другия край на офиса. Това бе единствената стая, която се виждаше от вестибюла. Той забеляза, че тя все още беше празна.
Третият кабинет бе леко встрани и там се помещаваше Сони Магнусон, шейсетгодишен мъж, най-успешният рекламен агент на „Милениум“ през последните години. Ерика бе открила Сони, след като го бяха съкратили от компанията, за която бе работил през по-голямата част от кариерата си. Сони беше човек на възраст и не бе предполагал, че ще му предложат нова постоянна работа. Ерика го бе вербувала; бе му предложила малка месечна заплата плюс процент от рекламните приходи. Сони беше приел и никой от двамата не съжаляваше за избора си. През последната година обаче нямаше никакво значение колко способен рекламен агент бе той; приходите от реклама бяха намалели драстично. А с това и доходите на самия Сони. Но вместо да започне да се оглежда за нова работа, бе затегнал колана и беше останал на поста си в знак на лоялност. „За разлика от мен, виновника за кризата“, помисли си Микаел.
Микаел най-накрая събра смелост и влезе в редакцията, където нямаше почти никого. Можеше да види Ерика, която седеше в кабинета си и говореше по телефона. В редакцията имаше само двама сътрудници. Моника Нилсон, трийсет и седем годишна, изключително добър репортер. Нейната запазена марка беше политиката. Микаел не бе срещал по-голям циник от Моника. Тя работеше за „Милениум“ от девет години и се чувстваше страхотно. Хенри Кортез бе на двайсет и четири години, най-младият служител във вестника; той бе започнал като стажант преди две години, веднага след дипломирането си във Факултета по журналистика, медии и комуникации на Стокхолмския университет. Той бе влязъл в редакцията и бе заявил, че иска да работи единствено в „Милениум“ и никъде другаде. Бюджетът не позволяваше на Ерика да го назначи на щат, но му предложи бюро в един ъгъл и го използваше като журналист на свободна практика.
И двамата възкликнаха радостно, като видяха Микаел. Получи целувки по бузите и потупване по гърба. Веднага го попитаха дали възнамерява да се върне на работа и въздъхнаха разочаровано, когато им обясни, че до изтичането на срока на назначението му в Норланд остава още половин година и че бе наминал само да каже „здравей“ и да поговори с Ерика.
Ерика също се зарадва да го види, наля му кафе и затвори вратата. Веднага го попита за състоянието на Хенрик Вангер. Микаел й обясни, че не знае повече от това, което бе споменал Дирх Фроде; състоянието му бе сериозно, но все още беше жив.
— По какъв повод си в града?
Микаел изведнъж се обърка. Тъй като офисът на „Милтън Секюрити“ бе само на няколко пресечки оттук, той беше дошъл в редакцията напълно импулсивно. Струваше му се твърде сложно да обясни на Ерика, че току-що бе наел частен консултант по сигурността, който бе проникнал в компютъра му. Вместо това сви рамене и заяви, че му се е наложило да дойде до Стокхолм, за да свърши нещо, свързано с Вангер, и че веднага ще отпътува обратно. Попита я как стоят нещата в редакцията.
— Като се изключат добрите новини за растящия брой на абонатите и увеличеният тираж, небето над главите ни помръква все по-заплашително.
— Така ли?
— Яне Далман.
— Естествено.
— Видях се принудена да разговарям на четири очи с него през април, малко след като обявихме, че Хенрик Вангер става акционер. Не знам дали негативизмът е в кръвта му, или нещата са още по-страшни. Дали не играе някаква игра.
— Какво се случи?
— Нямам му никакво доверие вече. След като подписахме споразумението с Хенрик Вангер, с Кристер трябваше да решим дали да уведомим незабавно цялата редакция, че вече не ни заплашва фалит през есента, или…
— Да подходите избирателно.
— Точно така. Може да съм параноичка, но не исках да рискувам Далман да разпространи информацията. Затова решихме да информираме цялата редакция в деня на официалното изявление. Следователно пазихме новината в тайна в продължение на месец.
— И?
— Това бяха първите добри новини от година насам. Всички се радваха, без Далман. Искам да кажа, ние все пак не сме кой знае колко голяма редакция. Тоест трима се радваха, плюс стажанта. Далман се разяри, че не сме ги осведомили по-рано за споразумението.
— Той има известно право…
— Знам. Работата е там, че продължи да опява дни наред и настроението в редакцията спадна. След две седмици подобни простотии аз го викнах в кабинета си и му обясних, че именно той е причината да запазим случилото се в тайна — че му нямах доверие и подозирах, че може да разпространи информацията.
— Как го прие?
— Той, естествено се почувства дълбоко наранен и обиден. Аз обаче не отстъпих и му поставих ултиматум — или ще се стегне, или може да започне да си търси нова работа.
— И?
— Стегна се. Но стои настрана и отношенията между него и останалите са обтегнати. Кристер не може да го търпи и го демонстрира открито.
— В какво подозираш Далман?
Ерика въздъхна.
— Не знам. Назначихме го преди година, след като проблемите с Венерстрьом вече бяха започнали. Нищичко не мога да докажа, но имам чувството, че той не работи за нас.
Микаел кимна.
— Вярвай на инстинктите си.
— Той може и да е най-обикновено тъпо копеле, което си е сбъркало мястото и вгорчава настроението на всички наоколо.
— Възможно е. Но съм съгласен с теб, че сбъркахме, като го назначихме.
Двайсет минути по-късно Микаел вече пътуваше на север към Слусен с колата, която бе заел от съпругата на Дирх Фроде. Едно десетгодишно волво, което тя никога не караше. Бяха казали на Микаел, че може да я използва, когато поиска.
Ставаше въпрос само за няколко миниатюрни детайла, които Микаел много лесно можеше да пропусне, ако не бе бдителен. Един куп хартия лежеше малко по-накриво, отколкото той си спомняше. Една от папките на етажерката стърчеше леко. Чекмеджето на бюрото бе плътно затворено — Микаел си спомняше съвсем ясно, че го беше оставил открехнато в деня, преди да потегли за Стокхолм от остров Хедебю.
Той остана за миг неподвижен и се позамисли. Убеждението, че някой бе влизал в къщата, нарастваше все повече.
Микаел излезе на площадката пред къщата и се огледа. Бе заключил вратата, но ключалката беше стара и съвсем обикновена. Вероятно можеше лесно да бъде отключена с помощта на малка отвертка, а освен това бе невъзможно да разбере кой имаше ключ. Отново влезе вътре и претърси внимателно кабинета си, за да провери дали нещо не бе изчезнало. След малко установи, че всичко е на мястото си.
Но фактът, че някой бе влизал в дома му и бе ровичкал в документите и папките в кабинета му, беше безспорен. Бе взел компютъра си със себе си, така че не бяха успели да проникнат в него. Трябваше да отговори на два въпроса. Кой бе мистериозният посетител? И до какво бе успял да се добере?
Папките съдържаха материалите от разследването, които отново беше взел от Хенрик Вангер след излизането си от затвора. В тях нямаше нова информация. Съдържанието на бележниците на бюрото бе като неразгадаем код за непосветения — но дали въпросното лице бе непосветено?
Единственото важно нещо беше една малка пластмасова папка по средата на бюрото, където бе оставил списъка с телефонните номера и белова с библейските цитати, към които насочваха цифрите. Този, който бе претърсил кабинета му, вече знаеше, че Микаел е дешифрирал кода.
Но кой ли бе това?
Хенрик Вангер лежеше в болница. Не можеше да подозира икономката Ана. Дирх Фроде? Той вече го бе осведомил за всички детайли. Сесилия Вангер бе отложила пътуването до Флорида и се беше върнала от Лондон заедно със сестра си. Не я бе срещал, откакто се бе прибрала, но предния ден я беше видял да преминава с колата си по моста. Мартин Вангер. Харалд Вангер. Биргер Вангер — той бе участвал в един семеен съвет, на който Микаел не бе поканен, ден след инфаркта на Хенрик. Александър Вангер. Изабела Вангер — тя бе всичко друго, но не и приятна.
С кого от тях бе разговарял Фроде? За какво се бе изпуснал? Колко от присъстващите опечалени бяха открили, че Микаел е направил пробив по случая?
Минаваше осем часа вечерта. Той се обади на „Лосшурен“[4] в Хедестад и поръча нова ключалка за къщата. Ключарят му обясни, че може да дойде на следващия ден. Микаел му каза, че ще му плати двойно, ако пристигне веднага. Разбраха се той да дойде в десет и половина вечерта, за да постави новата секретна ключалка със седем подвижни щифта.
Докато чакаше ключаря, Микаел отиде до дома на Дирх Фроде в осем и половина и почука на вратата. Съпругата на Фроде го упъти към задния двор и му предложи студена светла бира, която Микаел прие с благодарност. Искаше да се осведоми за състоянието на Хенрик Вангер.
Дирх Фроде поклати глава.
— Оперираха го. Артериите му са калцирани. Лекарят каза, че самият факт, че все още е жив, е обнадеждаващ, но следващите дни са критични.
Те останаха замислени над това известно време, докато пиеха бирата си.
— Говорил ли си с него?
— Не. Той не е в състояние да говори. Как мина в Стокхолм?
— Лисбет Саландер прие. Това е договорът с Драган Армански. Трябва да го подпишеш и веднага да го изпратиш.
— Доста скъпичко струва — отбеляза той.
— Хенрик може да си го позволи.
Фроде кимна, извади химикалка от предния си джоб и се подписа.
— Най-добре да го подпиша, докато Хенрик още е жив. Можеш ли да идеш до пощенската кутия при хранителния магазин?
Микаел си легна още в полунощ, но не можа да заспи. Досегашният му престой на остров Хедебю бе посветен на разследване на странни събития от миналото. Но ако някой бе дотолкова заинтересуван от работата му, че да проникне с взлом в кабинета му, то историята явно имаше по-силна връзка с настоящето, отколкото беше предполагал.
Изведнъж Микаел осъзна, че делата му вероятно представляваха интерес и за други. Внезапната поява на Хенрик Вангер като член на Управителния съвет на „Милениум“ едва ли бе убягнала от вниманието на Ханс-Ерик Венерстрьом. Или пък подобни мисли бяха знак, че го гонеше параноя?
Микаел стана от леглото, седна гол на кухненската пейка и се загледа замислено към църквата на отсрещния бряг. Запали цигара.
Не можеше да разбере Лисбет Саландер. Поведението й бе странно и правеше дълги паузи, докато говореше. В апартамента й цареше хаос, в коридора имаше планина от струпани хартиени торбички, а кухнята й не бе чистена поне от година. Дрехите й бяха нахвърляни на купчини по пода и явно я бе заварил след една дива вечер в кръчмата. Имаше синки по врата — явно не бе прекарала нощта сама. Имаше различни татуировки, няколко пиърсинга по лицето, а сигурно и на други места, невидими за очите му. Накратко казано, тя беше странна.
От друга страна, Армански го бе уверил, че няма по-добра от нея. А и изчерпателният й доклад за него бе безспорно доказателство, че подхожда задълбочено. Оправно момиче.
Лисбет Саландер седеше пред компютъра си и не можеше да проумее защо се бе държала така в присъствието на Микаел Блумквист. Никога досега през съзнателния си живот не бе позволила на някого да прекрачи прага на вратата й без изрична покана, а малцината облагодетелствани можеха да се преброят на пръстите на едната й ръка. Микаел беше нахлул безцеремонно в живота й, а тя почти не се бе възпротивила.
Не стига това, ами и се бе поднасял с нея. Беше й се подигравал.
Обикновено подобно поведение веднага би я накарало да застане нащрек. Но тя не бе усетила ни най-малка заплаха или враждебност от негова страна. Той имаше основание да й вдигне скандал, дори да я предаде на полицията, след като се бе досетил, че е проникнала в компютъра му. Вместо това се бе отнесъл към нея закачливо.
Това беше най-деликатният момент от разговора им. Имаше чувството, че Микаел нарочно не бе повдигнал въпроса, а накрая тя не беше издържала и го бе попитала сама.
— Ти каза, че знаеш какво съм направила.
— Ти си хакер. Ровила си се в компютъра ми.
— Как разбра? — Лисбет бе напълно сигурна, че не е оставила никакви следи, а единственият начин да открият пробива бе някой изключително добър консултант по сигурността да сканира хард диска на компютъра му в момента на проникването й.
— Допуснала си грешка.
Обясни й, че бе поместила като цитат версията на текста, която съществуваше единствено в неговия компютър.
Лисбет Саландер дълго не продума. Накрая го погледна с безизразни очи.
— Как успя? — попита той.
— Тайна. Какво смяташ да правиш по този въпрос?
Микаел вдигна рамене.
— Какво мога да направя? Може би да си поговоря с теб за етика и морал и за това колко е опасно да се ровиш в личния живот на хората.
— Ти се занимаваш точно с това като журналист.
Той кимна.
— Да. Именно затова ние, журналистите, имаме комисия по етиката, която следи за спазването на морала. Когато пиша статия за някой гадняр от света на банкерите, не споменавам нищо за сексуалния му живот. Не разкривам, че някое лице, занимаващо се с чекови измами, е лесбийка или прави секс с кучето си и така нататък, макар и да е вярно. Дори гаднярите имат право на личен живот, а най-лесният начин да навредиш на някого е, като посегнеш на начина му на живот. Разбираш ли какво имам предвид?
— Да.
— Значи ти нарушаваш личното ми пространство. Няма нужда работодателят ми да знае с кого си лягам. Това е мой проблем.
По лицето на Лисбет Саландер се разля кисела усмивка.
— Значи смяташ, че не е трябвало да го споменавам.
— В моя случай това няма кой знае какво значение. Половината град знае за връзката ми с Ерика. Просто ти обяснявам как стоят нещата от принципна гледна точка.
— В такъв случай вероятно ще ти бъде забавно да чуеш, че аз също имам свои принципи и те функционират точно като комисията по етика, за която говориш. Наричам ги „Принципите на Саландер“. Искам да кажа, че един гадняр се проявява като гадняр във всички ситуации и че ако мога да му навредя, като изровя мръсотия за него, то това ще е напълно заслужено. Просто му го връщам.
— Ясно — усмихна се Микаел Блумквист. — Аз не разсъждавам много по-различно от теб, но…
— Работата е там, че когато работя над персонално проучване за някого, вземам под внимание и личното си отношение към въпросното лице. Не съм безпристрастна. Ако сметна, че човекът е добър, посмекчавам малко доклада си.
— Наистина ли?
— Да, както в твоя случай. Можех да напиша цяла книга за сексуалния ти живот. Можех да разкажа на Фроде, че Ерика Бергер в миналото си е прекарвала доста време в клуб „Екстрийм“ и е била последовател на БДСМ[5] през осемдесетте години. Това безспорно щеше да предизвика определени асоциации по отношение на сексуалния ви живот.
Микаел Блумквист погледна Лисбет Саландер в очите. Сетне се загледа през прозореца и се разсмя.
— Наистина си изключително старателна. Защо не го включи в доклада?
— С Ерика Бергер сте възрастни хора и явно се харесвате. Какво правите в леглото си е ваша работа. Включвайки тази информация, щях единствено да ви навредя или да предоставя на някого материал, с който да ви изнудва. Кой знае — аз не познавам Дирх Фроде, така че това би могло да достигне до Венерстрьом.
— А ти не си искала да снабдиш Венерстрьом с информация?
— Ако трябва да избера страна в конфликта между теб и Венерстрьом, то вероятно щях да попадна в твоята част от ринга.
— Ние с Ерика… Нашата връзка…
— Вашата връзка изобщо не ме интересува. Но ти не ми отговори какво смяташ да правиш, след като си открил, че съм се ровила в компютъра ти.
Той остана мълчалив почти толкова дълго, колкото тя обикновено правеше.
— Лисбет, не съм тук, за да ти създавам проблеми. Няма да те изнудвам. Искам единствено да те помоля да ми помогнеш с едно проучване. Можеш да приемеш или да откажеш. Ако не се съгласиш, ще си тръгна и ще открия някой друг. Повече няма да ме видиш. — Той се замисли за секунда и й се усмихна. — Ако не те хвана отново да се ровиш в компютъра ми, разбира се.
— Какво означава това?
— Знаеш твърде много за мен, включително лични неща. Но било каквото било. Надявам се единствено да не използваш знанията си, за да навредиш на мен или на Ерика Бергер.
Тя го погледна с празен поглед.