Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (18)

Глава 17
Сряда, 11 юни — събота, 14 юни

За третото парче от пъзела Микаел получи помощ откъдето най-малко очакваше.

Той бе работил със снимките цяла нощ и спа дълбоко до късно следобед. Събуди се с главоболие, взе си душ и отиде до кафенето на Сузане, за да закуси. Бе му трудно да си събере мислите. Той би трябвало да отиде до Хенрик Вангер и да му разкаже за откритията си. Вместо това обаче се отби до дома на Сесилия Вангер и почука на вратата. Искаше да я попита какво бе правила в стаята на Хариет и защо бе излъгала. Никой не му отвори.

Точно си тръгваше, когато чу един глас.

— Курвата ти не си е вкъщи.

Амгъл бе изпълзял от дупката си. Той беше доста висок, почти два метра, но така се бе изгърбил от възрастта, че очите му бяха на нивото на Микаел. Кожата му бе покрита с тъмни петна. Беше облечен с пижама и кафяв халат и се подпираше на бастун. Приличаше на холивудската версия на злобно малко старче.

— Какво каза?

— Казах, че курвата ти не си е вкъщи.

Микаел се приближи толкова близко до Харалд Вангер, че едва не го удари с носа си.

— Говориш за собствената си дъщеря, проклета свиня.

— Не аз се промъквам тук нощем — отвърна Харалд Вангер с беззъбата си усмивка.

От него се носеше неприятна воня. Микаел го заобиколи и продължи надолу, без да се обръща. Отиде у Хенрик Вангер и го намери в кабинета му.

— Току-що срещнах брат ти — рече Микаел със зле прикрит гняв.

— Харалд? Аха, значи се е престрашил да излезе навън. Прави го няколко пъти годишно.

— Аз чуках на вратата на Сесилия, когато той се появи. И каза, цитирам: „Курвата ти я няма вкъщи.“ Край на цитата.

— Типично в негов стил — отвърна Хенрик Вангер спокойно.

— Нарече собствената си дъщеря курва.

— Това продължава вече години наред. Тук се крие и причината да не си говорят.

— Защо?

— Сесилия загуби девствеността си, когато бе на двайсет и една. Случи се в Хедестад след една лятна романтична връзка, година след като Хариет изчезна.

— И?

— Мъжът, когото обичаше, се казваше Петер Самюелсон. Той бе икономист и работеше като асистент в концерна „Вангер“. Умно момче. Днес е служител на АББ. Аз лично щях да се гордея с такъв зет, ако тя бе моя дъщеря. Само че той имаше един недостатък.

— Не ми казвай, че е това, което си мисля.

— Харалд измери черепа му, провери родословието му или Бог знае какво, но откри, че е една четвърт евреин.

— Мили Боже.

— Оттогава насетне я нарича курва.

— Той знаеше, че аз и Сесилия…

— Вероятно цялото село знае. Може би с изключение на Изабела, защото никой нормален човек не би й разказал, а тя, за щастие, има добрината да си ляга в осем часа. Харалд вероятно е следял всяка твоя стъпка.

Микаел седна, а лицето му придоби глуповато изражение.

— Искаш да кажеш, че всички…

— Естествено.

— И ти нямаш нищо против?

— Боже, Микаел, това изобщо не е моя работа.

— Къде е Сесилия?

— Учебната година завърши. В събота отлетя за Лондон на гости на сестра си. След това ще отиде на почивка в… хмм, мисля, че във Флорида. Ще се върне след около месец.

Микаел се почувства още по-глупаво.

— Нашата връзка май приключи.

— Разбирам, но и това не ме засяга. Как върви работата ти?

Микаел си наля кафе от термоса на Хенрик. След това погледна стареца.

— Открих нов материал и май ще трябва да заема нечия кола.

 

 

На Микаел му отне доста време да представи изводите си на Хенрик. Той извади преносимия си компютър от чантата и му показа поредицата от снимки, които илюстрираха реакциите на Хариет на улица „Йернвегсгатан“. Обясни му още как бе открил зрителите с любителския фотоапарат и колата им със стикер на Дърводелска фабрика Нуршо. След като приключи, Хенрик го помоли да види серията снимки на Хариет още веднъж. Микаел я пусна.

Когато Хенрик Вангер вдигна поглед от монитора, лицето му бе сиво. Микаел изведнъж се уплаши и сложи длан на рамото му. Хенрик махна с ръка и го отблъсна. После помълча известно време.

— По дяволите, ти постигна това, което смятах за невъзможно. Откри нещо съвсем ново. Какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Трябва да намеря тази снимка, ако все още е запазена.

Той не спомена нищо за лицето на прозореца и подозренията си, че то принадлежеше на Сесилия Вангер. Което вероятно трябваше да означава, че далеч не бе обективен в ролята си на частен детектив.

 

 

Когато Микаел си тръгна, Харалд Вангер вече го нямаше на пътя. Сигурно се бе прибрал в дупката си. Когато сви зад ъгъла, забеляза, че някой беше седнал с гръб към него на площадката пред вратата на къщата му и четеше вестник. За части от секундата му се стори, че това бе Сесилия Вангер, но веднага осъзна, че греши. На площадката седеше тъмнокосо момиче, което той веднага разпозна, щом се приближи.

— Здравей, татко — каза Пернила Абрахамсон.

Микаел прегърна силно дъщеря си.

— Откъде, за Бога, идваш?

— От къщи, разбира се. Тръгнала съм за Шелефтео. Ще остана за през нощта.

— Как ме намери?

— Ами мама знаеше къде си. Попитах в ей онова кафене къде живееш. Жената, която работи там, ме упъти. Искаш ли ме?

— Естествено. Влизай. Трябваше да ме предупредиш, за да мога да купя хубава храна.

— Реших да се отбия съвсем неочаквано. Исках да ти кажа „Добре дошъл“ след излизането ти от затвора, но ти така и не се обади.

— Прости ми.

— Няма нищо. Мама ми е разказвала, че си вечно зает със собствените си мисли.

— Така ли говори за мен?

— Общо взето. Но това няма значение. Аз те обичам и такъв.

— И аз те обичам, но ти знаеш…

— Знам. Все пак съм доста голяма.

 

 

Микаел направи чай и извади сладки. Изведнъж осъзна, че дъщеря му бе права. Тя не беше вече малко момиченце, а почти седемнайсетгодишна девойка и скоро щеше да се превърне в зряла жена. Трябваше да се научи да не я третира като дете.

— Е, как беше?

— Кое?

— В затвора.

Микаел се разсмя.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че бе като платен отпуск, през който можех да се отдам на размисли и писане.

— Абсолютно. Според мен затворът доста прилича на манастир, а хората обикновено влизат в манастир, за да се развиват.

— Мда, и така може да се каже. Надявам се да не си имала проблеми заради престоя ми зад решетките.

— Никакви. Аз се гордея с теб и не пропускам възможността да се похваля, че си лежал в затвора заради това, в което вярваш.

— В което вярвам?

— Гледах Ерика Бергер по телевизията.

Микаел пребледня. Той изобщо не бе помислил за дъщеря си, когато Ерика Бергер му представи стратегията им, и тя вероятно смяташе, че той бе чист като сълза.

— Пернила, аз не съм невинен. Съжалявам, че никога не обсъдих с теб случилото се, но присъдата ми не бе несправедлива. Съдът отсъди на базата на чутото по време на процеса.

— Но ти така и не разказа своята версия.

— Не, защото не мога да я докажа. Направих огромна грешка, която ме вкара в затвора.

— Окей. Отговори ми на един въпрос — Венерстрьом мошеник ли е, или не?

— Той е един от най-големите мошеници, които някога съм срещал.

— Ами какво искаш повече. Това ми стига. Нося ти подарък.

Тя извади пакет от чантата си. Микаел го отвори и откри компактдиск с най-доброто от „Юритмикс“. Тя знаеше, че това бе една от любимите му групи. Той я прегърна, пъхна веднага албума в лаптопа си и двамата чуха заедно „Sweet dreams“.

— За какво ще ходиш в Шелефтео? — попита Микаел.

— На летен религиозен лагер, организиран от църквата „Светлината на живота“ — отвърна Пернила с такъв тон, сякаш това трябваше да се разбира от само себе си.

Микаел усети изведнъж как косата му настръхна.

Той осъзна колко много дъщеря му приличаше на Хариет Вангер. Пернила бе на шестнайсет, на възрастта на Хариет, преди да изчезне. В живота и на двете липсваше стабилната фигура на бащата. И двете се бяха отдали на религиозна страст и членуваха в странни секти. Хариет — в местната общност на петдесетниците, а Пернила бе последовател на някакво движение, също толкова безумно, колкото „Думите на живота“^[1].

Микаел не бе напълно сигурен как точно трябваше да се отнася към отскорошния интерес на дъщеря си към религията. Страхуваше се да не прекали и да не наруши правото й сама да избере житейския си път. Същевременно „Светлината на живота“ най-вероятно бе една от тези секти, които той и Ерика без грам колебание биха охулили в „Милениум“. Той реши при първия удобен случай да повдигне въпроса пред майката на Пернила.

 

 

Пернила преспа в леглото на Микаел, а той самият се изтегна на кухненската пейка. Когато се събуди, мускулите и вратът го боляха. Пернила бързаше да продължи, така че Микаел направи закуска и я изпрати до гарата. Имаха още малко време, затова си купиха кафе от павилиона „Пресбюро“^[2] и седнаха на една пейка в края на перона. Разговаряха за най-различни неща. Тя подхвана нова тема точно преди влакът да пристигне.

— Не ти харесва, че отивам в Шелефтео — констатира дъщеря му изведнъж.

Микаел не знаеше какво да отговори.

— Няма проблем. Ти не си християнин, нали.

— Не или поне не добър.

— Не вярваш ли в Бог?

— Не, но уважавам избора ти да вярваш. Всеки човек трябва да вярва в нещо.

Когато влакът й пристигна на гарата, те се прегърнаха и останаха така дълго, докато не дойде време Пернила да се качи на влака. Тя се обърна, преди да изчезне навътре във вагона.

— Татко, няма да се опитвам да те убеждавам. Можеш да вярваш в каквото си искаш. Аз винаги ще те обичам. Смятам обаче, че трябва да продължиш да четеш и да тълкуваш Библията.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях цитатите, които си окачил на стената — рече тя. — Но защо си избрал толкова мрачни и невротични? Целувки. Чао.

Тя му махна и изчезна. Микаел остана озадачен на перона и проследи с очи отпътуващия на север влак. Микаел осъзна значението на думите й едва когато и последният вагон се изгуби зад завоя. Сърцето му се сви.

 

 

Микаел се изстреля от гарата и погледна часовника. Автобусът за Хедебю щеше да замине след 40 минути. Той нямаше нерви да чака толкова дълго. Изтича до пиацата на такситата от другата страна на гарата и откри Хюсеин, който говореше на норландския диалект.

Десет минути по-късно Микаел плати на шофьора и се втурна в кабинета си. Бе залепил бележката с тиксо над бюрото.

Той се огледа в стаята. След това осъзна къде можеше да намери Библия. Взе бележката със себе си и ключовете, които бе оставил в една купа до прозореца, и пробяга цялото разстояние до къщата на Готфрид. Микаел свали Библията на Хариет от полицата с почти треперещи ръце.

Хариет не бе записала телефонни номера. Цифрите означаваха глава и стих от „Левит“, Трета книга Мойсеева. Наказателното законодателство.

(Магда) Трета книга Мойсеева, глава 20, стих 16:

Ако жена отиде при някой добитък, за да се съвкупи с него, убий жената и добитъка: те трябва да бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях.

 

(Сара) Трета книга Мойсеева, глава 11, стих 9:

Ако свещеническа дъщеря се оскверни с блудство, тя безчести баща си: с огън да бъде изгорена.

 

(Р. Я.) Трета книга Мойсеева, глава 1, стих 12:

И да я разсекат на части, като отделят главата й и тлъстината й; и свещеникът да ги наслага върху дървата, които са на огъня върху жертвеника.

 

(Р. Л.) Трета книга Мойсеева, глава 20, стих 27:

Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени: с камъни да бъдат убити, кръвта им е върху тях.

 

(Мари) Трета книга Мойсеева, глава 20, стих 18:

Не вземай жена заедно със сестра й, та да я направиш съперница, за да откриеш при нея голотата й, докато е жива.

Микаел излезе и седна на площадката пред къщата. Нямаше никакво съмнение, че записаните от Хариет числа в бележника й означаваха точно това. Всеки цитат бе старателно подчертан в Библията й. Той запали цигара и се заслуша в трелите на птиците, които пееха наблизо.

Бе разтълкувал значението на цифрите, но не и на имената. Магда, Сара, Мари, Р. Я. и Р. Л.

Изведнъж сърцето му интуитивно подскочи и сякаш под краката му зейна бездна. Той си спомни за изгорената жертва от Хедестад, за която му бе разказал полицай Густав Морел. Случая „Ребека“ от края на четирийсетте, момичето, което бе изнасилено и убито, а главата му бе положена на тлеещи въглени.

И да я разсекат на части, като отделят главата й и тлъстината й; и свещеникът да ги наслага върху дървата, които са на огъня върху жертвеника.

Ребека. Р. Я. как бе фамилията й?

В какво, за Бога, се бе забъркала Хариет?

 

 

Хенрик Вангер изведнъж се бе почувствал зле и си бе легнал, когато Микаел почука на вратата му следобед. Ана все пак го пусна и му позволи да посети стареца за няколко минути.

— Лятна настинка — обясни Хенрик и си издуха носа. — Какво има?

— Искам да те попитам нещо.

— Да?

— Чувал ли си за едно убийство, извършено по някое време през четирийсетте? Момиче на име Ребека някоя си, което убили, като пъхнали главата му в камината.

— Ребека Якобсон — рече Хенрик Вангер, без изобщо да се замисли. — Не бих могъл да забравя това име, но не го бях чувал от доста години.

— Значи знаеш за убийството?

— Абсолютно. Мисля, че се случи през… Всъщност не, сигурен съм, че бе 1949 година. Бе много популярно момиче, красиво. Проведе се доста обширно разследване. Дори аз участвах в него.

— Ти? — възкликна Микаел изненадано.

— Да. Ребека Якобсон работеше като секретарка в концерна „Вангер“. Беше на двайсет и три или двайсет и четири, когато бе убита. Как така изведнъж си се сетил за нея?

Микаел не знаеше какво да каже. Той се изправи и отиде до прозореца.

— Не съм напълно сигурен. Хенрик, мисля, че открих нещо, но трябва да го обмисля внимателно.

— Нима намекваш, че може да има връзка между случаите на Хариет и Ребека? Делят ги седемнайсет години.

— Нека да помисля. Ще намина утре, ако се чувстваш по-добре.

 

 

Микаел така и не се видя с Хенрик Вангер на следващия ден. Той все още седеше до кухненската маса в един през нощта и четеше Библията на Хариет, когато една кола профуча по моста с бясна скорост. Микаел погледна през прозореца и зърна сините светлини на линейка.

Втурна се навън след нея, изпълнен със злокобно предчувствие. Тя спря пред дома на Хенрик Вангер. Лампите на долния етаж светеха и Микаел веднага осъзна, че нещо се бе случило. Изкачи стълбата с два скока и срещна разстроената Ана Нюгрен в преддверието.

— Сърцето му — рече тя. — Събуди ме преди малко, оплака се от болки в гърдите. След това припадна.

Микаел прегърна преданата икономка и остана с нея, докато медиците не изнесоха на носилка безжизненото на пръв поглед тяло на Хенрик Вангер. Мартин Вангер ги следваше притеснен. Той си бил легнал, когато Ана му се обадила; бе нахлузил чифт чехли на бос крак и не бе закопчал дюкяна си. Поздрави набързо Микаел и се обърна към Ана.

— Ще отида до болницата. Обади се на Биргер и Сесилия — инструктира я той. — И на Дирх Фроде.

— Аз мога да отида до тях — предложи Микаел.

Ана му кимна, изпълнена с благодарност.

Да почукаш на нечия врата след полунощ обикновено означава, че носиш лоши новини, помисли си Микаел, преди да натисне звънеца на Дирх Фроде. Минаха няколко минути, преди адвокатът да му отвори, доста сънен.

— Нося лоши новини. Хенрик Вангер току-що бе откаран в болница. Вероятно е получил инфаркт. Мартин помоли да ти предам.

— Мили Боже — възкликна Дирх Фроде и погледна ръчния си часовник. — Днес е петък, тринайсети — рече той объркан.

Микаел не можа да разбере какво отношение има това към случая.

 

 

Когато Микаел се върна вкъщи, часовникът показваше два и половина през нощта. Той се поколеба за миг, но после реши да се обади на Ерика по-късно. Стори го едва в девет часа на следващата сутрин, след като бе провел бърз разговор с Дирх Фроде по мобилния си телефон и бе научил, че Хенрик Вангер все още е жив. Съобщи й, че последният акционер в „Милениум“ бе откаран в болница след получен инфаркт. Тази новина бе посрещната със силно притеснение и безпокойство, точно както се очакваше.

 

 

Дирх Фроде посети Микаел едва късно вечерта с по-подробни новини за състоянието на Хенрик Вангер.

— Жив е, но не е добре. Прекарал е доста тежък инфаркт, а освен това е получил и инфекция.

— Ти срещна ли се с него?

— Не. Той лежи в интензивното. Мартин и Биргер са при него.

— Какви са шансовете му?

Дирх Фроде направи въртеливо движение с длан.

— Той преживя инфаркта, което е добър знак. А и по принцип тялото му е в много добра кондиция. Но все пак е доста възрастен. Трябва да се изчака.

Те се умълчаха за миг, размишлявайки над крехкостта на живота. Микаел наля кафе. Дирх Фроде изглеждаше обезсърчен.

— Трябва да ти задам няколко въпроса за това какво следва оттук нататък.

Фроде го погледна.

— Условията на назначението ти остават непроменени. Те са постановени в договор, който ще изтече в края на годината, независимо дали Хенрик е жив, или не. Не трябва да се притесняваш.

— Не се притеснявам и нямах това предвид. Чудех се на кого трябва да докладвам за работата си в негово отсъствие.

Дирх Фроде въздъхна.

— Микаел, и двамата много добре знаем, че цялата история около Хариет Вангер е просто хоби за Хенрик.

— Не е така.

— Какво имаш предвид?

— Открих нов доказателствен материал — рече Микаел. — Вчера информирах Хенрик за една част от нещата. Страхувам се, че това може да е допринесло за инфаркта.

Дирх Фроде погледна учудено Микаел.

— Шегуваш се.

Микаел поклати глава.

— Дирх, през последните дни изрових повече материал по случая на Хариет, отколкото всички разследващи полицаи са успели да съберат за изминалите трийсет и пет години. Проблемът сега е, че с Хенрик така и не обсъдихме пред кого да се отчитам в негово отсъствие.

— Можеш да разказваш на мен.

— Окей. Имам още неща за казване. Разполагаш ли с малко време?

Микаел представи откритията си колкото се може по-подробно. Показа на адвоката серията снимки на Хариет от улица „Йернвегсгатан“ и изложи теорията си. След това му обясни как собствената му дъщеря бе разгадала мистерията на телефонните номера. Накрая представи информацията за бруталното убийство на Ребека Якобсон през 1949 година.

Премълча единствено за лицето на Сесилия Вангер на прозореца в стаята на Хариет. Все още искаше да говори с нея, преди да я постави в положението на заподозряна.

Дирх Фроде сбърчи чело.

— Твърдиш, че убийството на Ребека е свързано с изчезването на Хариет?

— Не знам. Изглежда невероятно. Но фактът, че Хариет бе отбелязала инициалите Р. Я. в бележника си заедно с препратка към закона за изгаряне на кладата, остава. Ребека Якобсон е изгорена. Връзката със семейство Вангер е очевидна — тя е работила за концерна „Вангер“.

— Как си го обясняваш?

— Все още не мога. Но искам да продължа. От днес нататък ще те смятам за представител на Хенрик. Ти трябва да вземаш решенията от негово име.

— Може би трябва да информираме полицията.

— Не. Или поне не без разрешението на Хенрик. Давността на убийството на Ребека е изтекла преди много време и разследването е прекратено. Те няма да предприемат ново разследване по случай на убийство отпреди четирийсет и пет години.

— Разбирам. Какво смяташ да правиш?

Микаел се изправи и обиколи кухнята.

— На първо време искам да се опитам да намеря снимката. Ако успеем да открием какво е видяла Хариет… Мисля, че там се крие ключът към загадката. Ще ми трябва кола, за да мога да отида до Нуршо и да проследя следата докрай. И накрая искам да проверя цитатите от Библията. Вече свързахме един от тях с ужасно убийство. Остават ни още четири. Но за да успея да се справя с това… ще ми трябва помощ.

— Какво по-точно?

— Помощник, който да прегледа архива от стари вестници и да открие Магда, Сара и останалите две имена. Ако съм прав, то Ребека не е единствената жертва.

— Тоест искаш да посветим още някого в…

— Работата изведнъж страшно много се увеличи. Ако бях полицай и работех върху актуално разследване, щях да мога да разпределя времето и ресурсите си и да възложа на други хора да търсят вместо мен. Имам нужда от професионалист, който умее да работи с архиви и на когото може да се разчита.

— Разбирам… Всъщност познавам такъв човек, и то доста способен. Именно тя събра информация за теб — изпусна се Фроде.

 

 

— Какво е направила? — попита Микаел Блумквист остро.

Дирх Фроде внезапно осъзна, че бе казал нещо, което вероятно трябваше да пази в тайна. „Остарявам“, помисли си той.

— Мислех на глас. Няма нищо за казване — опита да се измъкне той.

— Поръчали сте на някого да ме разследва?

— В това няма нищо драматично, Микаел. Възнамерявахме да те назначим и проверихме що за човек си.

— Значи затова Хенрик Вангер знае всичко за мен. Колко задълбочено бе разследването?

— Доста.

— Ами проблемите на „Милениум“ — те бяха ли засегнати в него?

Дирх Фроде вдигна рамене.

— Те бяха актуални в този момент.

Микаел запали цигара. Петата за деня. Осъзна, че отново започва да привиква.

— Докладът писмен ли беше?

— Микаел, няма смисъл да се захващаш с това.

— Искам да го прочета — рече той.

— Моля те, в цялата работа няма нищо особено. Просто искахме да те проверим, преди да те назначим.

— Искам да прочета доклада — повтори Микаел.

— Само Хенрик може да ти позволи.

— Нима? Чуй какво ще ти кажа сега! Искам да получа доклада в рамките на един час. В противен случай веднага напускам и се качвам на вечерния влак за Стокхолм. Къде е докладът?

Дирх Фроде и Микаел се гледаха изпитателно в продължение на няколко секунди. След това адвокатът въздъхна и сведе очи.

— В кабинета ми вкъщи.

 

 

Случаят Хариет Вангер без съмнение бе най-странната история, с която Микаел Блумквист се бе захващал някога. Всъщност последната година — от мига, в който публикува историята за Ханс-Ерик Венерстрьом, приличаше на влакче на ужасите или най-вече на едно стремително спускане надолу. Очевидно това нямаше скоро да приключи.

Дирх Фроде го бе размотавал до крайност. Микаел получи доклада на Саландер едва в шест часа вечерта. Той съдържаше близо осемдесет страници плюс още сто страници копия от статии, дипломи и други детайли от живота на Микаел.

Бе му странно да чете посветения на самия себе си материал, който представляваше комбинация от биография и разузнавателен доклад. Подробността му изпълваше Микаел с все по-голямо удивление. Лисбет Саландер бе изровила подробности, които той смяташе за отдавна забравени и потулени в миналото. Бе открила информация за връзката му от младежките години с една страстна синдикалистка, която в момента бе политик. С кого, по дяволите, е разговаряла? Бе узнала за рок бандата му „Буутстрап“, за която едва ли някой си спомняше днес. Бе направила изчерпателен отчет за финансовото му състояние. Как се е добрала до това, дяволите да я вземат?

Като журналист Микаел бе прекарал дълги години в издирване на информация за различни хора и можеше да даде професионална оценка на свършената от Саландер работа. Нямаше съмнение, че Лисбет Саландер бе изключителен професионалист. Той се съмняваше, че би успял да състави толкова добър доклад за напълно непознат човек.

Микаел отбеляза също, че двамата с Ерика напразно бяха спазвали дистанция в присъствието на Хенрик Вангер като знак на учтивост; той вече бе запознат в детайли с дългогодишната им връзка и любовния триъгълник, в който участваше Грегер Бекман. Лисбет Саландер също така бе направила плашещо добра преценка на състоянието на „Милениум“; Хенрик Вангер бе съвсем наясно колко зле са нещата, когато бе позвънил на Ерика, за да й предложи помощ. Каква игра всъщност играе той?

Аферата „Венерстрьом“ бе засегната доста повърхностно, но жената явно беше присъствала на някое от заседанията на съда. Тя също бе отбелязала странното поведение на Микаел при отказа му да свидетелства по време на процеса. „Която и да си ти, явно си умница.“

В следващата секунда Микаел подскочи — направо не вярваше на очите си! Лисбет Саландер бе изложила в кратък абзац очакванията си за развоя на събитията след края на процеса. Беше поместила почти дословно изявлението, което разпратиха с Ерика до медиите след оттеглянето му от поста отговорен редактор на „Милениум“.

Но Лисбет Саландер всъщност бе използвала написания от него първи вариант. Той погледна отново корицата на доклада. Бе предаден три дни преди Микаел да получи присъдата. Беше невъзможно.

В този ден текстът на изявлението можеше да бъде открит на едно-единствено място в целия свят. В собствения му компютър. Не в този в редакцията, а в личния му лаптоп. Микаел не го беше принтирал. Дори Ерика Бергер нямаше копие, макар да бяха обсъдили в общи линии как щеше да изглежда изявлението.

Микаел Блумквист бавно остави на масата доклада на Лисбет Саландер. Реши да не пали още една цигара. Вместо това си облече якето и излезе навън. Бе светло като ден, само една седмица преди Мидсъмър. Той тръгна по плажа, покрай имота на Сесилия Вангер и скъпата лодка в подножието на дома на Мартин Вангер. Разхождаше се бавно и размишляваше. Накрая седна на един камък и се загледа в премигващите фарове в залива на Хедестад. Можеше да заключи само едно.

— Ровила си се в компютъра ми, госпожице Саландер — каза си той на висок глас. — Ти си проклет хакер.