Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (17)

Глава 16
Неделя, 1 юни — вторник, 10 юни

След шест месеца безплодно търсене случаят „Хариет Вангер“ получи неочакван обрат, когато Микаел успя да открие три съвсем нови парченца от пъзела само за няколко дни през първата седмица на юни. Две от тях намери съвсем сам, а за третото получи малко помощ.

След като Ерика си замина, той бе отворил отново фотоалбума и бе разглеждал внимателно всяка снимка в продължение на няколко часа, като се опитваше да разбере на какво беше реагирал предишния път. Накрая бе оставил всичко настрана и бе продължил с работата си по фамилната хроника.

Няколко дни след началото на юни Микаел отиде до Хедестад. Той седеше в автобуса и си мислеше за нещо съвсем друго, когато машината сви по улица „Йернвегсгатан“ и той изведнъж получи прозрение — мисълта, която се бе загнездила дълбоко в съзнанието му и не му даваше покой, най-накрая изкристализира. Просветна му изведнъж, като гръм от ясно небе. Той остана така поразен, че продължи да се вози чак до крайната спирка при гарата, след което веднага се върна в Хедебю, за да провери дали бе прав.

Ставаше въпрос за най-първата снимка в албума.

Последната фотография на Хариет Вангер бе направена в съдбовния ден на улица „Йернвегсгатан“ в Хедестад, когато тя бе присъствала на парада по случай Деня на детето.

Снимката се открояваше ярко от всички останали в албума. Тя бе попаднала там, защото бе направена в същия ден, но бе единствената от около сто и осемдесетте фотографии в този албум, която не изобразяваше злополуката на моста. Всеки път, когато Микаел и (както той самият предполагаше) всички останали бяха разгръщали албума, вниманието им е било насочено главно към лицата и детайлите от фотографиите на моста. В тази от провелия се в Хедестад парад по случай Деня на детето нямаше нищо драматично. Тя бе снимана няколко часа преди злополуката.

Хенрик Вангер вероятно я бе разглеждал хиляди пъти, осъзнавайки с болка, че никога няма да види Хариет отново. Сигурно се бе ядосвал, че фотографът бе снимал от толкова далеч, че тя бе просто едно лице сред морето от хора.

Но не това бе привлякло вниманието на Микаел.

Снимката бе направена от другата страна на улицата, вероятно от някой от прозорците на втория етаж. Обективът с широк ъгъл бе уловил предницата на един камион. На платформата му имаше жени, облечени с блестящи бански костюми и шалвари, които хвърляха бонбони към публиката. Пред камиона подскачаха трима клоуни.

Хариет стоеше най-отпред в тълпата на тротоара. До нея бяха съучениците й, заобиколени от поне още сто жители на Хедестад.

Именно това бе забелязал Микаел съвсем несъзнателно, а откритието му беше изкристализирало точно когато автобусът премина по улицата, изобразена на снимката.

Всички в публиката се държаха по обичайния за такива събития начин. Зрителите винаги следят с поглед топката по време на тенис мач или шайбата в хокейна среща. Хората, застанали в най-левия ъгъл, наблюдаваха клоуните, които се намираха точно пред тях. Тези, които бяха по-близо до камиона, бяха насочили вниманието си към платформата с разголените момичета. Лицата им бяха весели. Децата сочеха с пръст. Някои се смееха. Други просто изглеждаха щастливи.

Всички, с изключение на един.

Хариет Вангер гледаше встрани. Тримата й съученици и заобикалящите ги хора наблюдаваха клоуните. Лицето на Хариет обаче бе обърнато на трийсет или трийсет и пет градуса надясно. Тя се бе втренчила в нещо от другата страна на улицата, което обаче не беше попаднало в обектива.

Микаел извади лупата си и се опита да различи детайлите. Снимката бе направена от доста голямо разстояние, за да може да е напълно сигурен, но лицето на Хариет, за разлика от лицата на околните, бе напълно сковано. Устните й бяха съвсем присвити. Очите й бяха широко отворени, а ръцете — отпуснати от двете страни на тялото й.

Тя изглеждаше уплашена. Уплашена или ядосана.

 

 

Микаел извади снимката от албума, пъхна я в един прозрачен плик и се качи на следващия автобус за Хедестад. Слезе на улица „Йернвегсгатан“ и застана на мястото, откъдето най-вероятно бе снимал фотографът. Намираше се точно в края на така наречения център на Хедестад. Стоеше пред двуетажна дървена постройка, в която се помещаваха един магазин за видеофилми и един — за мъжка мода с името „Сундстрьомс хермоде“. От табелата над вратата му ставаше ясно, че бе основан през 1932 година. Микаел влезе вътре и мигом установи, че той се простира на два етажа; до втория водеше вита стълба.

В края на стълбата имаше два прозореца, които гледаха към улицата. Именно там бе стоял фотографът.

— С какво мога да помогна? — попита възрастният продавач, когато Микаел извади прозрачния плик със снимката. В бутика нямаше почти никакви хора.

— Всъщност аз искам да видя откъде е направена тази снимка. Имате ли нещо против да отворя прозореца за малко?

Той получи позволение и застана там, като държеше снимката пред себе си. Можеше да види къде точно бе стояла Хариет Вангер. Една от дървените постройки зад момичето вече не съществуваше, а на мястото й се издигаше правоъгълна тухлена сграда. Във втората, която бе оцеляла, през 1966 година се бе помещавал книжарски магазин; сега там имаше магазин за здравословни храни и солариум. Микаел затвори прозореца, благодари и се извини за безпокойството.

След това излезе на улицата и застана на мястото, където бе стояла Хариет. Можеше да определи точното й местоположение спрямо прозорците на магазина за дрехи и вратата на солариума, които му служеха като ориентир. Той обърна глава и погледна в същата посока като Хариет. Доколкото можеше да прецени, тя бе гледала към ъгъла на постройката, в която се намираше магазинът за мъжка мода. Той не бе нищо особено, един съвсем обикновен ъгъл на къща. Покрай него минаваше улица, чийто край се губеше сред къщите. Какво си видяла там, Хариет?

 

 

Микаел пъхна снимката в чантата си и тръгна към жп гарата, седна на една от външните маси в едно кафене и си поръча кафе лате. Изведнъж се развълнува.

На английски го наричаха new evidence^[1], което имаше съвсем различно значение от шведското „нов доказателствен материал“. Внезапно бе видял нещо съвсем ново. Никой друг не го бе забелязал по време на разследването, което тъпчеше на едно и също място през последните трийсет и седем години.

Единственият проблем бе, че той не беше сигурен дали откритието му имаше някаква стойност и ако да — то каква. Въпреки това обаче усещаше, че то бе значимо.

В деня на изчезването на Хариет се бяха случили няколко драматични събития. В Хедестад имало празник, по улиците били излезли няколко хиляди души — и млади, и стари. На остров Хедебю е трябвало да се състои годишната среща на семейство Вангер. Дори само тези две събития представлявали рязко отклонение от обикновения делничен живот тук. На всичкото отгоре бе станала и катастрофата на моста. Тя бе засенчила всичко останало.

Криминален инспектор Морел, Хенрик Вангер и всички останали разследващи случая с изчезването на Хариет бяха насочили цялото си внимание към събитията на остров Хедебю. Морел дори бе записал, че не може да се освободи от подозрението, че злополуката на моста и изчезването на Хариет са свързани. Микаел изведнъж осъзна, че той грешеше.

Драматичният низ от събития не водеше началото си от остров Хедебю. Всичко бе започнало няколко часа по-рано в Хедестад. Хариет Вангер бе видяла някого или нещо, което я бе уплашило и принудило да отиде при Хенрик Вангер веднага, след като се бе прибрала. За жалост той обаче не бе намерил време да разговаря с нея. След това се бе случила катастрофата на моста, а малко по-късно убиецът я бе нападнал.

 

 

Микаел направи кратка пауза. За първи път той напълно осъзнато бе формулирал предположението, че Хариет е била убита. Поколеба се за миг, но после осъзна, че бе започнал да споделя убеждението на Хенрик. Хариет бе мъртва, а той преследваше убиец.

Микаел отново се съсредоточи върху разследването. Само една нищожна част от всичките хиляда страници описваше часовете в Хедестад. Хариет е била в компанията на три съученички, които поотделно бяха разпитани. Бяха се срещнали в девет сутринта край гарата. Едно от момичетата искало да си купи дънки и приятелките й й правели компания. Бяха пили кафе в ресторанта на магазина на ЕПА^[2], след което се бяха отправили към игрището и се бяха разхождали край въртележките и павилионите с подаръци^[3]. Там бяха срещнали и други свои съученици. След дванайсет се бяха запътили към центъра, за да присъстват на парада по случай Деня на детето. Малко след два Хариет изведнъж бе казала, че трябва да се прибира. Бяха се разделили при една автобусна спирка до улица „Йернвегсгатан“.

Никоя от приятелките й не бе забелязала нищо странно. Една от тях бе Ингер Стенберг — момичето, което бе описало промяната в поведението на Хариет Вангер през последната години с думите, че се е затворила в себе си.

Според думите й Хариет, както обикновено, бе мълчала през по-голямата част от деня и просто бе следвала останалите.

Криминален инспектор Морел беше разпитал всички хора, които бяха срещнали Хариет през деня. Дори и тези, с които просто се бе поздравила по време на парада. Снимката й бе публикувана в местните вестници, тъй като тя беше обявена за издирване след изчезването си. Доста от жителите на Хедестад се бяха свързали с полицията, водени от убеждението, че я бяха видели през деня, но никой не бе забелязал нищо странно.

 

 

Микаел посвети вечерта на размисъл как да продължи разследването си с оглед на това неочаквано разкритие. Сутринта на следващия ден той се качи до дома на Хенрик Вангер и го завари да закусва.

— Ти ми спомена, че семейство Вангер все още притежава акции на вестник „Хедестадс курирен“.

— Така е.

— Искам да получа достъп до снимковия архив на вестника. От 1966 година.

Хенрик Вангер постави на масата чаша с мляко и избърса горната си устна.

— Микаел, какво си открил?

Той погледна стареца право в очите.

— Нищо конкретно. Но ми се струва, че може да сме объркали хронологичния ред на събитията от онзи ден.

Показа му снимката и му разкри изводите си. Хенрик Вангер остана мълчалив доста дълго.

— Ако съм прав, трябва да съсредоточим вниманието си върху случилото се в Хедестад през онзи ден, не само върху събитията от острова — рече Микаел. — Не знам точно какви действия бихме могли да предприемем след толкова много години, но предполагам, че по време на парада са направени много непубликувани снимки. Именно тях искам да разгледам.

Хенрик Вангер използва стенния телефон в кухнята, за да позвъни на Мартин Вангер. Обясни му проблема и попита кой бе техническият редактор в „Куриерн“ в момента. Точният човек бе открит след десет минути и те получиха разрешение за достъп до архива.

 

 

Техническият редактор на „Хедестадс курирен“ се казваше Маделен Блумберг, за по-кратко Мая. Тя бе на около шейсет години. За цялата си кариера като журналист Микаел не бе срещал друга жена, която да заема този пост. В неговия бранш се смяташе, че фотографската професия бе изключително мъжка.

Бе събота и редакцията беше празна. Оказа се обаче, че Мая Блумберг живее само на пет минути пеша от сградата, в която се помещаваше вестникът, и посрещна Микаел на вратата. Тя бе работила за „Хедестадс курирен“ през по-голямата част от живота си. Беше започнала като коректор през 1964 година, след това дълги години бе работила в тъмната стаичка за проявяване на филми. От време на време я използваха и като резервен фотограф, когато всички останали бяха заети. Постепенно се бе издигнала до поста на редактор, а след пенсионирането на предишния технически редактор беше оглавила и фотографския отдел. Това обаче не бе кой знае колко значим пост, като се има предвид, че въпросният отдел се бе слял преди десет години с този по рекламата и се състоеше едва от шест души, които работеха на ротационен принцип.

Микаел попита как е организиран архивът със снимките.

— Честно казано, той е доста разбъркан. След като цифровата фотография се наложи и закупихме компютри, започнахме да прехвърляме архива на компактдискове. В редакцията работи един стажант, който в момента сканира старите по-важни снимки, но един съвсем малък процент от фотографиите от архива са снабдени с индекс. Останалата част са сортирани по дати в класьори за негативи, които се съхраняват тук, в редакцията или в специалното помещение на тавана.

— Интересуват ме най-вече снимките, направени по време на парада по случай Деня на детето през 1966 година, както и всички от въпросната седмица.

Мая Блумберг погледна изпитателно Микаел.

— Тоест седмицата, в която изчезна Хариет Вангер.

— Значи знаете за това?

— Човек не може да е работил цял живот във вестник „Хедестадс курирен“ и да не го знае. Когато Мартин Вангер ми позвъни рано сутринта през свободния ми ден, си направих някои заключения. Аз четях коректурите на публикуваните през 1966 година статии по случая. Защо се ровите в тази история? Да не би да има ново развитие?

Очевидно Мая Блумберг притежаваше и новинарски нюх. Микаел се усмихна леко и поклати глава, след което я запозна с официалната версия за работата си.

— Не и се съмнявам, че някога ще получим отговор на въпроса какво й се е случило. Всъщност пиша автобиографията на Хенрик Вангер, но това е един вид тайна. Историята на изчезналата Хариет е необикновена и не може да бъде изпусната. Трябват ми снимки на Хариет и на съучениците й, които биха могли да хвърлят светлина върху въпросния ден.

Мая Блумберг го гледаше недоверчиво, но обяснението му звучеше достоверно и тя нямаше основание да се съмнява в думите му.

Един фотограф, работещ за вестник, използва между два и десет филма дневно. По време на важни събития би могъл да заснеме двойно повече. Всяка ролка съдържа трийсет и шест пози; следователно е съвсем обичайно един вестник да се сдобие с около триста снимки дневно, от които обаче се публикуват само няколко. Всяка добре организирана редакция нарязва ролките на отрязъци от по шест пози и прибира негативите в специални джобове. Една ролка заема около страница в класьора за негативи. За година се запълват между двайсет и трийсет папки, чието съдържание обикновено няма комерсиална стойност, и те не намират място по полиците в самата редакция. За сметка на това обаче всеки фотограф и колегите му от фотографския отдел са твърдо убедени, че снимките представляват безценен исторически документ, и старателно съхраняват всички до една.

„Хедестадс курирен“ бе основан през 1922, а фотографският отдел — през 1937 година. Складът на тавана съдържаше около хиляда и двеста папки със снимки, сортирани по дати. Направените през септември 1966 година фотографии бяха събрани в четири евтини картонени папки.

— Как ще е най-добре? — попита Микаел. — Имам нужда от светлинна маса и възможност да проявя всичко, което представлява интерес.

— Вече нямаме тъмна стаичка. Всичко се сканира. Знаеш ли как да работиш със скенер за негатив?

— Да, работил съм със снимки, а и притежавам такъв скенер „Агфа“. Използвам и Photoshop.

— Тогава използваш същото оборудване като нашето.

Мая Блумберг разведе набързо Микаел из малката редакция, настани го до една светлинна маса и включи компютъра и скенера. Показа му още и къде се намира стаята за отдих с автомата за кафе. Разбраха се Микаел да работи сам. Преди да си тръгне обаче, трябваше да се обади на Мая Блумберг, за да заключи редакцията и да активира алармената система. И така тя си тръгна, като жизнерадостно му пожела „Приятно прекарване“.

 

 

На Микаел му отне четири часа да прегледа папките. През онзи период „Хедестадс курирен“ бе разполагал с двама фотографи. На работа този ден бил Кърт Нюлунд, когото Микаел всъщност познаваше отпреди. През 1966 година той е бил на около двайсет. По-късно се бе преместил в Стокхолм и беше придобил известност като професионален фотограф. Работеше както на свободна практика, така и за фотографската агенция „Пресенс билд“ в Мариеберг. Пътищата им се бяха пресичали на няколко пъти през деветдесетте години на миналия век, когато „Милениум“ бе купил снимки от „Пресенс билд“. Микаел си го спомняше като слаб и оплешивяващ мъж. Кърт Нюлунд бе използвал сравнително по-качествен филм за дневна светлина, предпочитан от много фотографи.

Микаел извади страниците със снимките на Нюлунд и ги подреди на светлинната маса, след което с помощта на лупа внимателно разгледа всеки негатив поотделно. Въпреки това обаче тази дейност бе един вид изкуство и изискваше определена рутина, която Микаел за жалост не притежаваше. Той осъзна, че за да може да прецени дали фотографиите притежават ценна за него информация, трябва да ги сканира и да ги разгледа на компютъра. Щеше да му отнеме доста време. Затова първо се зае да отдели тези негативи, където предполагаше, че може да открие нещо интересно.

Започна със снимките от моста. Микаел констатира, че папката на Хенрик Вангер със сто и осемдесет фотоса бе непълна; човекът, който ги беше проявил, вероятно самият Нюлунд, съзнателно бе изпуснал трийсет снимки, които бяха размазани или с толкова лошо качество, че не ставаха за публикуване.

Микаел разкачи скенера „Агфа“ от редакционния компютър и го включи към собствения си лаптоп. Отне му два часа да сканира сортираните снимки.

Една от тях веднага привлече вниманието му. Някъде между 15,10 и 15,15, точно по времето, когато изчезва Хариет, някой бе отворил прозореца на нейната стая. Хенрик Вангер напразно се беше опитвал да разбере кой бе това. Сега обаче, съвсем ненадейно, на екрана пред Микаел имаше снимка, която трябва да бе направена в момента на отваряне на прозореца. Той можеше да види очертанията на тялото на въпросния човек и лицето му, но те бяха размазани и неясни. Той реши, че ще остави анализа на снимката за по-късно, след като качи всички останали.

През следващите часове Микаел изучаваше фотографиите от Деня на детето. Кърт Нюлунд бе изснимал шест филма, около двеста снимки общо. Те представляваха безкраен поток от деца с балони, възрастни, пълни с хора улици, продавачи на хотдог, самия парад, сценичната изява на някакъв местен артист и раздаването на награди.

Накрая Микаел реши да сканира всички негативи. След шест часа разполагаше с папка с деветдесет снимки. Щеше да му се наложи още веднъж да се върне в „Хедестадс курирен“.

Към девет вечерта позвъни на Мая Блумберг, благодари й и се прибра на остров Хедебю.

Върна се в редакцията в девет часа сутринта в неделя. Когато Мая Блумберг му отключи, той видя, че тя все още беше празна. Бе пропуснал, че хората отбелязват Петдесетница и новият брой на вестника щеше да излезе чак във вторник. Той се настани на същата работна маса като предния ден и посвети целия ден на сканиране. В шест часа вечерта му оставаха още около четирийсет снимки от Деня на детето. Микаел бе разгледал внимателно негативите им и беше преценил, че фотографии в близък план на сладки детски личица или на въпросния артист няма да му свършат никаква работа. Той бе сканирал пълните с хора улици и тълпата.

 

 

Микаел използва втория ден на Петдесетница, за да разгледа новия снимков материал. Направи две открития. Първото го озадачи, а второто накара сърцето му да затупти по-бързо.

Първото откритие се отнасяше до лицето на прозореца в стаята на Хариет Вангер. Снимката беше леко неясна и затова не бе намерила място в албума на Хенрик Вангер. Фотографът бе стоял на хълма до църквата с насочен към моста обектив. На заден план се виждаха сградите. Микаел отряза снимката, така че от нея остана само интересуващият го прозорец. След това започна да експериментира с него в опит да подобри контраста и да постигне по-голяма яснота и не спря, докато не подобри максимално качеството на снимката.

Резултатът бе зърнеста снимка със сведена до минимум сива скала, която изобразяваше правоъгълен прозорец, перде, част от ръка и отрязано наполовина размазано лице малко по-навътре в стаята.

Той констатира, че то не принадлежеше на Хариет Вангер, която имаше гарвановочерна коса, а на персона със значително по-светъл цвят на косата.

Освен това различи малко по-тъмни петна на мястото на очите, носа и устата, но бе невъзможно да получи по-ясни черти на лицето. За сметка на това обаче беше убеден, че вижда жена; по-светлата линия до лицето стигаше до раменете — по косата си личеше, че там стоеше дама. Той забеляза също така, че въпросното лице носеше светли дрехи.

Микаел определи ръста на жената спрямо прозореца; тя бе висока около сто и седемдесет сантиметра.

Той разгледа отново снимките на автомобилната злополука и откри едно лице, което пасваше на направеното по-горе описание — двайсетгодишната Сесилия Вангер.

 

 

Кърт Нюлунд бе направил общо осемнайсет снимки от прозореца на втория етаж на бутика за мъжка мода „Сундстрьомс хермоде“. Хариет Вангер се виждаше на седемнайсет от тях.

Хариет и съучениците й бяха пристигнали на улица „Йернвегсгатан“ точно когато Кърт Нюлунд бе започнал да снима. Микаел прецени, че фотографиите бяха направени в интервал от пет минути. Първата от тях изобразяваше Хариет и приятелите й, които вървяха надолу по улицата и точно влизаха в обхвата на обектива. Те стояха неподвижно и наблюдаваха парада на снимки с номера от две до седем. След това се бяха преместили около шест метра по-надолу по улицата. На най-последната, която вероятно бе направена малко по-късно, групичката вече я нямаше.

Микаел подреди няколко снимки една след друга, изряза ги, така че на тях остана само Хариет Вангер от кръста нагоре, и се опита да подобри контраста колкото може повече. Той постави снимките в отделна папка в компютъра и отвори програмата за графично конвертиране Graphic Converter и натисна бутона за показване на снимки. Резултатът бе насечен ням филм, в който всеки кадър се сменяше след две секунди.

Хариет пристига, снимка в профил. Хариет се спира и гледа надолу по улицата. Хариет обръща лице към улицата. Хариет отваря уста, за да каже нещо на приятелката си. Хариет се смее. Хариет докосва ухото си с лявата ръка. Хариет се усмихва. По лицето на Хариет внезапно се изписва изумление. В този момент лицето й е под ъгъл от двайсет градуса вляво от камерата. Хариет отваря широко очи и усмивката й изчезва. Устните й се изпъват в тънка линия. Погледът й се фокусира върху нещо. По лицето й е изписано… какво? Тъга, шок, гняв? Хариет свежда поглед. Хариет я няма.

Микаел пусна поредицата няколко пъти.

Тя потвърждаваше съвсем ясно теорията му. Нещо се бе случило на улица „Йернвегсгатан“ в Хедестад. Бе очевидно.

Тя вижда някого — някого — от другата страна на улицата. Шокирана е. По-късно отива при Хенрик Вангер, за да поговори насаме с него, но така и не успява. След това изчезва безследно.

Нещо се бе случило през този ден. Но снимките не обясняваха какво.

 

 

Микаел си свари кафе в два часа през нощта във вторник и си направи сандвич, който изяде на кухненската пейка. Бе едновременно развълнуван и обезкуражен. Противно на всичките си очаквания, той бе открил нов доказателствен материал. Проблемът бе, че този материал хвърляше нова светлина върху веригата от събития, но не го приближаваше нито на милиметър до разрешаването на загадката.

Микаел се замисли дълбоко каква роля бе изиграла Сесилия Вангер в драмата. Хенрик Вангер бе описал безпощадно заниманията на всички заподозрени през въпросния ден и Сесилия Вангер не правеше изключение. През 1966 година тя бе живяла в Упсала, но беше пристигнала в Хедебю два дни преди тази злощастна събота. Бе се настанила в една от стаите за гости в дома на Изабела Вангер. Бе казала, че вероятно е видяла Хариет Вангер рано сутринта, но не била разговаряла с нея. В събота бе отишла до Хедестад по някаква работа. Там не била срещнала Хариет и се върнала на остров Хедебю около един часа, горе-долу по времето, когато Кърт Нюлунд бе започнал да снима на улица „Йернвегсгатан“. След това се беше преоблякла и към два часа бе помогнала да сервират масата за предстоящата вечеря.

Алибито й не бе особено стабилно. Посочените часови граници бяха приблизителни, особено що се отнасяше до времето на завръщането й на острова, но Хенрик Вангер така и не бе открил основания да я подозира в лъжа. Сесилия Вангер бе една от малкото му роднини, които Хенрик Вангер харесваше. Освен това бе любовница на Микаел. Затова му беше трудно да е обективен, най-малко нея от всички можеше да си представи в ролята на убиеца.

А сега една неодобрена за публикуване снимка доказваше, че тя лъже, твърдейки, че никога не бе стъпвала в стаята на Хариет. В главата на Микаел се блъскаха най-различни мисли какво ли можеше да означава това.

А ако си излъгала за това, кой знае колко още неистини си наговорила?

Микаел обобщи какво знаеше за Сесилия. Той я смяташе за доста свит човек, очевидно преследван от миналото си. В резултат на което живееше сама, нямаше сексуален живот и трудно се сближаваше с хората. Държеше ги на дистанция, а когато накрая забрави за всички задръжки и реши да се нахвърли на един мъж, се спря точно на Микаел — непознат, дошъл тук за кратко. Сесилия му бе казала, че иска да спрат да се виждат, защото не може да понесе мисълта, че той ще изчезне един ден от живота й. Микаел предположи, че именно това бе и причината тя да се осмели да започне връзка с него. Тъй като той щеше да остане на острова само през ограничен период от време, тя не се притесняваше, че начинът й на живот щеше да се промени драматично. Микаел въздъхна и реши за момента да остави психологията настрана.

 

 

Второто откритие направи късно през нощта. Той бе напълно убеден, че ключът към отговора на загадката се крие във видяното от Хариет на улица „Йернвегсгатан“ в Хедестад. Микаел обаче можеше да го открие само ако изобретеше машина на времето, застанеше зад девойката и надникнеше през рамото й.

В момента, когато тази мисъл пробягна през съзнанието му, той се шляпна с ръка по челото и се втурна към лаптопа си. Отвори неизрязаните снимки от улица „Йернвегсгатан“ и се загледа в тях… ето!

Зад Хариет Вангер, на около метър вдясно, бе застанала млада влюбена двойка. Мъжът носеше раиран пуловер, а жената — светло яке. Тя държеше апарат в ръка. Когато Микаел увеличи снимката, забеляза, че той приличаше на кодак инстаматик^[4] с вградена светкавица — евтин фотоапарат, предназначен за непрофесионалисти.

Жената държеше апарата на нивото на брадичката си. След това го бе вдигнала, за да снима клоуните точно в мига, в който изражението на лицето на Хариет се бе променило.

Микаел сравни положението на апарата с посоката, в която гледаше Хариет. Жената бе снимала видяното от Хариет Вангер.

Микаел изведнъж усети, че сърцето му бие лудо. Той се отпусна назад и извади пакета цигари от джоба на ризата си. Някой бе направил снимка. Но как би могъл да идентифицира жената? Как би могъл да се сдобие с тази фотография? Дали тя изобщо бе проявила лентата и ако да — бе ли запазила снимката някъде?

Микаел отвори папката със снимките, които Кърт Нюлунд бе направил на тълпата по време на празника. През следващия един час той увеличи всяка от тях и разгледа внимателно всеки квадратен сантиметър. Откри двойката отново едва на предпоследната. Кърт Нюлунд бе снимал един друг клоун, с балони в ръка, който позираше пред обектива му с не слизаща от устните усмивка. Снимката бе направена до входа на стадиона, където се провеждаше и празникът, вероятно след два часа. След това бяха осведомили Нюлунд за автомобилната катастрофа с камиона и той бе приключил с фотографирането на Деня на детето.

Жената беше почти напълно скрита, но мъжът с раирания пуловер се виждаше ясно в профил. Той държеше ключове в ръка и се бе навел напред, за да отключи вратата на една кола. Фокусът падаше върху клоуна, който стоеше на преден план, и колата бе леко неясна. Регистрационният номер бе отчасти скрит, но започваше с AC3.

През шейсетте години регистрационните номера на колите започваха с буквата на областта. Микаел се бе научил като малък да разпознава откъде идваха. AC означаваше Вестерботен.

След това Микаел забеляза още нещо. На задното стъкло имаше някаква лепенка. Той я увеличи, но текстът се размаза. Микаел изряза лепенката и започна да променя контраста и яснотата й. Отне му известно време. Все още не можеше да разчете текста, но се опита да отгатне по размазаните очертания отделните букви. Доста от тях бяха подвеждащи. О лесно можеше да бъде сбъркано с Д, В — с Е и т.н. След като доста си поигра с лист и химикалка, успя да изключи голям брой възможни букви и получи следния неясен текст:

Микаел втренчи поглед в снимката, докато очите му не се насълзиха. След това отново погледна текста. ДЪРВОДЕЛСКА ФАБРИКА НУРШО. После следваха дребни, невъзможни за разчитане знаци, които обаче вероятно представляваха телефонен номер.