Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (15)

Глава 14
Събота, 8 март — понеделник, 17 март

Лисбет Саландер прекара следващата седмица в леглото с болки във вагината и кръвоизливи в ректума. Бе получила и някои други невидими рани, които нямаше да зараснат толкова бързо. Преживяното нямаше нищо общо с първия път, когато я насили в кантората си; вече не ставаше въпрос за упражняване на натиск и унижение, а за системна проява на бруталност.

Тя осъзна твърде късно, че бе сбъркала тотално в преценката си за Бюрман.

 

 

Бе го възприемала като властен човек, който обича да доминира, но не и като отявлен садист. Бе я държал завързана с белезници цяла нощ. На няколко пъти си беше помислила, че ще я убие. Веднъж дори затисна лицето й с възглавница и я души, докато тя се отпусна безчувствена и едва не загуби съзнание.

Не плачеше.

Единствените сълзи, които пророни, бяха тези, предизвикани от чисто физическата болка по време на самото изнасилване. След като напусна дома на Бюрман, тя докуцука до пиацата на такситата на площад „Одинплан“, прибра се вкъщи и с усилие се изкачи по стълбите до апартамента си. Взе си душ, отми кръвта от вагината и ректума си, взе две хапчета за сън от марката „Рохипнол“, дотътри се до леглото си и се зави презглава.

Събуди се в неделя по обяд. Съзнанието й бе напълно празно. Главата, мускулите и вагината продължаваха да я болят. Тя стана, изпи две чаши течно кисело мляко и изяде една ябълка. След това взе още две хапчета за сън и отново си легна.

Успя да стане от леглото едва във вторник. Излезе навън и си купи голяма опаковка пица полуфабрикат „Били Пан пица“. После пъхна две парчета в микровълновата и напълни един термос с кафе. Цяла нощ сърфира из интернет и се запозна със статии и дисертации за психопатологията на садизма.

Особено много я впечатли статия, публикувана от една американска женска организация. Авторът й защитаваше тезата, че садистът избира своите „партньори“ с почти интуитивна прецизност; любимите му жертви били тези, които сами му се поднасяли, защото не вярвали, че имат друг избор. Садистът предпочитал зависими лица в подчинено положение и притежавал зловещия талант да ги открива.

Адвокат Бюрман я бе избрал за своя жертва.

Това я наведе на размисъл.

Научи нещо ново за начина, по който я възприемаха околните.

 

 

В петъка, една седмица след изнасилването, Лисбет Саландер излезе от апартамента си и се разходи пеша до едно студио за татуировки в близост до квартал „Хорнстул“. Предварително си бе запазила час по телефона. Нямаше други клиенти освен нея. Собственикът й кимна приятелски.

Тя се спря на малка татуировка, изобразяваща тънка, свита на кълбо змия, и го помоли да я направи на глезена й. Посочи му точното място.

— Тук кожата е тънка. Ще боли много — рече татуировчикът.

— Няма проблем — отвърна му Лисбет Саландер, свали си панталона и качи крак на масата.

— Окей, значи искаш змия. Доста татуировки имаш. Сигурна ли си, че желаеш да си направиш още една?

— Да, за да ми позволи да забравя — отвърна му тя.

 

 

Микаел Блумквист си тръгна от кафенето на Сузане в два часа в събота точно преди тя да затвори. Бе използвал деня, за да качи записките си на своя лаптоп. След това се разходи до хранителния магазин, откъдето си купи провизии и цигари, и се прибра. Бе преоткрил яхнията с картофи и червено цвекло — никога преди не бе харесвал това ястие особено много, но то пасваше изключително на живота му в провинцията.

В седем часа вечерта застана до прозореца и се отдаде на размисъл. Сесилия Вангер не се беше обадила. Бе я срещнал за кратко следобед, когато дойде в кафенето, за да си купи хляб, но тогава тя бе вглъбена в собствените си мисли. Явно нямаше да го повика тази събота вечер. Той хвърли бърз поглед на малкия си телевизор, който почти никога не пускаше. После се настани на кухненската пейка с един криминален роман от Сю Графтън.

 

 

Лисбет Саландер отново посети апартамента на Нилс Бюрман на площад „Одинплан“ в уговорения час в събота вечер. Той й отвори с вежлива, приветлива усмивка.

— Как се чувстваш днес, мила Лисбет? — попита той.

Тя не отговори. Бюрман я прегърна през рамо.

— Предния път май попрекалих — продължи той. — Видя ми се леко умърлушена.

Тя му се усмихна накриво. Внезапно го обзе несигурност. „Тази девойка е луда. Не трябва да го забравям.“ Чудеше се дали щеше да успее да я пречупи.

— Какво ще кажеш да отидем в спалнята? — попита Лисбет Саландер.

„А може би е проумяла как стоят нещата…“ Той я поведе, прегърнал я през рамо точно като предния път. „Днес ще съм внимателен. Трябва да спечеля доверието й.“ Вече бе извадил белезниците на скрина. Адвокат Бюрман осъзна, че нещо не беше наред едва когато стигнаха до леглото.

Този път инициативата бе нейна, а не негова. Той се спря и я погледна учудено — тя извади нещо от джоба на якето си. В първия момент Бюрман реши, че това е мобилен телефон. После я погледна в очите.

— Лека нощ — рече му тя.

Лисбет пъхна електрошоковия пистолет под лявата му мишница и го включи на седемдесет и пет хиляди волта. Когато краката му започнаха да омекват, тя го подпря с рамо и напрегна всичките си сили, за да го замъкне до леглото.

 

 

Сесилия Вангер се чувстваше леко замаяна. Бе решила да не звъни на Микаел Блумквист. Отношенията им бяха прераснали в безумен фарс, при който на Микаел му се налагаше да използва заобиколни пътища, за да стигне незабелязано до къщата й. Тя се държеше като влюбена девойка, която не може да контролира нагона си. Поведението й през последните седмици бе напълно неприемливо.

„Проблемът е, че твърде много го харесвам, помисли си тя, той ще ме нарани.“ Тя остана замислена така доста дълго. Искаше й се изобщо да не бе идвал в Хедебю.

Бе отворила бутилка вино и бе изпила две чаши. Пусна новинарската емисия по националната телевизия и се опита да изслуша съсредоточено информацията за събитията в страната и извън нея. Но бързо се отегчи от дълбокомислените коментари, които обясняваха защо президентът Буш трябва с бомбардировки да срине Ирак със земята. Вместо това се настани на дивана в хола и извади романа на Гилерт Тама „Човекът с лазера“^[1]. Успя да прочете само няколко страници и остави книгата настрана. Темата веднага й напомни за баща й. Тя се зачуди за какво ли мечтаеше той.

Не бяха общували нормално от 1984 година насам, когато бе придружила него и брат си Биргер на лов за диви зайци северно от Хедестад. Биргер искаше да провери как ще се справи новото му ловно куче, порода шведски фоксхаунд хамилтън, с което се бе сдобил наскоро. По това време Харалд Вангер бе на седемдесет и три и тя би дала всичко от себе си, за да приеме лудостта му, която бе превърнала детството й в кошмар и бе оставила отпечатък върху целия й съзнателен живот.

Това бе най-ранимият период от живота й. Бракът й беше приключил три месеца по-рано. Домашно насилие — думата звучеше толкова банално. В нейния случай то бе приело формата на не особено жесток, но постоянен тормоз — плесници, здрави удари и непрестанни заплахи. Доста често биваше събаряна и на кухненския под. Пристъпите на съпруга й никога не бяха основателни. Рядко бе толкова груб, че да я нарани физически. Избягваше да я удря с юмрук. Тя бе свикнала.

До деня, когато Сесилия неочаквано му отвърна и той напълно изгуби контрол. Накрая дотолкова беше обезумял, че я беше замерил с ножица, която се бе забила в плешката й.

След това я бе закарал до болницата, обзет от паника и изпълнен с угризения. Там бе скалъпил някаква безумна история за злополука, която целият персонал в спешното отделение веднага бе разобличил като лъжа. Тя се срамуваше. Зашиха я с дванайсет шева. Наложи й се да остане в болницата в продължение на два дни. След това Хенрик Вангер дойде да я вземе и я откара в дома си. Оттогава не бе разговаряла със съпруга си.

Харалд Вангер бе в изключително добро настроение през този слънчев есенен ден, три месеца след краха на брака й. Дори се държеше мило. Но изведнъж, насред гората, бе започнал да напада дъщеря си с унизителни обиди и груби коментари по отношение на поведението и сексуалния й живот. Дори бе избълвал, че такава курва като нея не заслужава по-добро отношение от мъжа си.

Брат й изобщо не беше забелязал, че всяка дума на баща им бе за нея като удар с камшик. Вместо това изведнъж се беше разсмял с глас, бе прегърнал баща си и типично в свой стил бе сложил край на разговора с коментара, че той знаел какви били жените. После съвсем безгрижно бе намигнал на Сесилия и беше предложил на Харалд Вангер да заеме позиция на едно малко хълмче.

За една секунда, за един кратък вледеняващ миг Сесилия Вангер бе втренчила поглед в баща си и брат си с ясното съзнание, че държеше заредена пушка в ръка. След това бе замижала. Това бе единственото, което можеше да направи в този миг, за да не вдигне оръжието и да не изпразни и двете цеви. Искаше й се да ги убие. Вместо това обаче бе пуснала пушката на земята пред краката си, беше се обърнала и се бе върнала до колата. Беше ги оставила там без транспорт и бе потеглила сама към къщи. След този ден бе разговаряла с баща си само в редки случаи, принудена от обстоятелствата. Отказваше да го пусне в дома си и никога не ходеше у тях.

„Ти разби живота ми, мислеше си Сесилия Вангер, ти разби живота ми още докато бях дете.“

В осем и половина вечерта Сесилия Вангер вдигна телефонната слушалка, обади се на Микаел Блумквист и го помоли да се отбие у тях.

 

 

Адвокат Нилс Бюрман усещаше болка. Не можеше да се движи. Тялото му бе напълно парализирано. Не беше сигурен дали е загубил съзнание в някакъв момент, но бе напълно дезориентиран и му липсваше ясен спомен какво се беше случило. Когато постепенно възвърна контрол върху тялото си, осъзна, че лежи гол по гръб в леглото си. Ръцете му бяха закопчани с белезници, а краката му — болезнено разпънати. На мястото, където пистолетът бе докоснал кожата, имаше болезнени следи от изгаряне.

Лисбет Саландер бе придърпала ратановия стол до ръба на леглото. Беше се отпуснала в него с крака върху кревата и пушеше цигара. Бюрман се опита да каже нещо, но разбра, че устата му е залепена с широка лента изолационно тиксо. Той завъртя глава. Тя бе извадила чекмеджетата на скрина и бе изсипала съдържанието им на пода.

— Намерих играчките ти — рече Саландер. Тя размаха един камшик и посочи купчината дилда, наустници и гумени маски на пода. — За какво се използва това? — тя вдигна едно грубо анално дилдо. — Не, не се опитвай да говориш — така или иначе не мога да чуя какво искаш да кажеш. Това ли използва с мен миналата седмица? Достатъчно е да кимнеш.

Тя се наклони към него, изпълнена с очакване.

Нилс Бюрман изведнъж усети как вледеняващ страх сковава гърдите му и напълно обезумя. Започна да дърпа белезниците. „Тя пое контрола. Невъзможно.“ Той не можа да стори нищо, когато Лисбет Саландер се наведе напред и постави дилдото между бедрата му.

— Значи си садист — констатира тя. — Харесва ти да пъхаш разни неща в хората, така ли? — Тя втренчи поглед в него. Лицето й бе като безизразна маска. — Без лубрикант, нали?

Бюрман изкрещя неистово иззад тиксото, когато Лисбет Саландер брутално разтвори задника му и натисна дилдото в ануса му.

— Стига си ревал — каза тя, имитирайки гласа му. — Ако се дърпаш, ще трябва да те накажа.

Лисбет Саландер се изправи и заобиколи леглото. Той я проследи безпомощно с поглед „… Какво, по дяволите?“ Лисбет Саландер бе довлачила от всекидневната масата с телевизора му с трийсет и два инчов екран. Бе поставила дивиди плейъра му на пода. Тя гледаше Бюрман. Продължаваше да държи камшика в ръката си.

— Мога ли да разчитам на пълното ти внимание? — попита Лисбет. — Не се опитвай да говориш, достатъчно е да кимнеш. Чуваш ли ме?

Той кимна.

— Добре.

Тя се наведе и взе раницата си.

— Позната ли ти е?

Той кимна.

— Тази раница носех със себе си, когато те посетих миналата седмица. Практична вещ. Взех я назаем от „Милтън Секюрити“ — тя отвори един цип в долната й част. — Това тук е дигитална видеокамера. Гледаш ли „Инсайдър“^[2] по ТВ3? Репортерите използват подобни раници, когато искат да запишат някого със скрита камера.

Тя затвори ципа.

— Сигурно се чудиш къде е обективът? Точно тук е тънкостта. Той е фиброоптичен с широк ъгъл. Прилича на копче и е скрит в закопчалката на дръжката. Вероятно си спомняш, че сложих раницата на масата, преди да ми се нахвърлиш. Погрижих се обективът да е насочен към леглото.

Тя извади един компактдиск и го пъхна в дивиди плейъра. След това нагласи ратановия стол и седна с лице към екрана. Запали нова цигара и натисна копчето на дистанционното управление. Адвокат Нилс Бюрман се видя да отваря вратата на Лисбет Саландер.

— Дори и часовника ли не си се научила да познаваш?! — сопна й се той.

Тя му пусна целия филм. Той продължи деветдесет минути. Завърши по средата на една сцена, в която голият Нилс Бюрман седи облегнат на таблата на леглото, отпива вино и наблюдава свитата със закопчани на гърба ръце Лисбет Саландер.

Тя спря телевизора и остана да седи мълчаливо в ратановия стол в продължение на около десет минути, без дори да погледне адвоката. Бюрман не смееше да мръдне. Тя се изправи и отиде в банята. След малко се върна и отново се настани в ратановия стол. Гласът й режеше като бръснач.

— Миналата седмица сбърках — рече тя. — Мислех, че пак ще ме накараш да ти духам, което е изключително отвратително, но не толкова, че да не мога да се справя. Смятах, че лесно ще се сдобия с достатъчно добри доказателства, че си стар развратник. Но сбърках в преценката си. Не бях осъзнала колко си ненормален. Ще се изразя ясно — продължи тя. — Този филм показва как изнасилваш едно двайсет и четири годишно бавноразвиващо се момиче, на което си определен за настойник. А ти не можеш да си представиш как добре мога да изиграя ролята си на психично болна, ако се наложи. Всеки, който изгледа записа, ще разбере, че ти не си просто боклук, а смахнат садист. Това е вторият и надявам се последен път, в който ми се налага да гледам този филм. Той представя нещата доста нагледно, нали? Предполагам, че ти ще бъдеш институционализиран, а не аз. Съгласен ли си?

Тя чакаше. Той не реагира, но целият трепереше. Лисбет стисна камшика и го шибна през половите органи.

— Съгласен ли си с мен? — повтори въпроса си тя, този път доста по-силно.

Той кимна.

— Добре. Поне това си изяснихме.

Тя придърпа ратановия стол и седна, така че да може да вижда очите му.

— И така, какво мислиш да направим по въпроса?

Той не можеше да отговори.

— Имаш ли добри предложения?

Тъй като той не реагира, тя протегна ръка, хвана го за топките и ги задърпа, докато лицето му не се изкриви от болка.

— Имаш ли добри предложения? — повтори тя.

Той поклати глава.

— Добре. Доста ще ти се ядосам, ако родиш някоя идея в бъдеще.

Тя отново се облегна назад и запали нова цигара.

— Ето как ще постъпим. Следващата седмица, веднага след като успееш да изхвърлиш тази дебела гумена тапа от задника си, ще осведомиш банката ми, че аз и единствено аз ще имам достъп до сметката си. Разбираш ли какво ти казвам?

Адвокат Бюрман кимна.

— Добре. Никога повече няма да ме търсиш пръв. За в бъдеще ще се срещаме само ако ми се прииска. Тоест забранявам ти да ме посещаваш.

Той кимна няколко пъти и изведнъж си отдъхна. „Тя не възнамерява да ме убие.“

— Ако някога отново ме потърсиш, ще изпратя този компактдиск до редакцията на всеки вестник в Стокхолм. Разбираш ли?

Той отново кимна няколко пъти. „Трябва да се добера до филма.“

— Веднъж годишно ще предоставяш доклад за благосъстоянието ми до съответния контролен орган. В доклада ще представиш живота ми като напълно нормален, ще пишеш, че имам постоянна работа, че се грижа добре за себе си и че не забелязваш никакви отклонения в поведението ми. Окей?

Той кимна.

— Всеки месец ще формулираш писмен доклад за несъществуващите си срещи с мен. Ще обясняваш детайлно каква позитивна личност съм и как добре се развиват нещата за мен. Ще ми изпращаш копие от него. Разбираш ли?

Той отново кимна. Лисбет Саландер забеляза разсеяно избилите по челото му капки пот.

— След няколко години, да речем две, ще предприемеш съответните правни действия, така че съдът да отмени решението си, с което ме обявява за неспособна да се грижа сама за себе си. Ще използваш фалшивите доклади за срещите си с мен като доказателство. Ще осигуриш някакъв психиатър, който да каже под клетва, че съм напълно нормална. Ще се напрегнеш малко. Ще направиш всичко по силите си, за да се превърна отново в пълноправен гражданин.

Той кимна.

— Знаеш ли защо ще дадеш всичко от себе си? Много просто, имаш изключително добра причина. Ако не успееш, ще разпространя този филм в публичното пространство.

Той попиваше всяка произнесена от Лисбет Саландер сричка. Изведнъж в очите му пламна омраза. Тя правеше дълбока грешка, като го оставяше жив. „Ще си го получиш, проклета кучко. Рано или късно. Ще те премажа.“ Той обаче продължи да кима ентусиазирано в отговор на всеки неин въпрос.

— Същото важи и ако опиташ да се свържеш с мен — тя прокара ръка по шията си. — Тогава можеш да кажеш сбогом на този апартамент, престижната си титла и милионите в сметката ти в чужбина.

Той се опули, когато тя спомена парите. Откъде, по дяволите, знаеше…

Тя се разсмя и си дръпна от цигарата. След това я загаси с крак на килима, който покриваше целия под в стаята.

— Искам да получа резервните ключове от жилището и кантората ти.

Той сбърчи чело. Тя се наведе напред и му се усмихна доволно.

— Отсега нататък ще контролирам живота ти. Ще се появявам в дома ти с това в ръка, когато най-малко очакваш. Например нощем, докато спиш.

Тя размаха електрошоковия пистолет.

— Ще те държа под око. Ако някога те заваря с друго момиче, без значение дали е тук по собствена воля, или не, ако някога те намеря в компанията на жена изобщо…

Лисбет Саландер отново прокара ръка по шията си.

— Ако умра… ако загина в резултат на злополука, бъда прегазена от кола или нещо подобно… Този филм ще бъде изпратен до вестниците заедно с детайлен разказ, в който споделям личните си впечатления от теб като попечител. И още нещо — тя се надвеси напред, така че лицето й бе само на няколко сантиметра от неговото. — Ако някога отново ме докоснеш, ще те убия. Бъди сигурен.

Адвокат Бюрман не се съмняваше. Погледът й бе категоричен, не блъфираше.

— Не забравяй, че съм луда.

Той кимна.

Тя го наблюдаваше замислено.

— Мисля, че двамата с теб ще станем добри приятели — рече Лисбет Саландер със сериозен глас. — В момента лежиш тук и ликуваш, че съм достатъчно луда да те оставя жив. Чувстваш, че контролираш нещата, въпреки че си мой пленник. Мислиш, че единственото, което мога да направя, ако не те убия, е да те пусна. Тоест изпълнен си с надежда, че веднага ще можеш да си възвърнеш властта над мен, нали?

Той поклати глава, изведнъж го бе обзело лошо предчувствие.

— Имам един подарък за теб, който да ти напомня за уговорката ни.

Тя му се усмихна накриво, качи се на леглото и застана на колене между краката му. Адвокат Бюрман нямаше представа какво възнамеряваше да прави, но внезапно усети страх.

След това видя иглите в ръката й.

Той замята глава и заизвива тялото си, но накрая тя опря коляно в чатала му и го натисна предупредително.

— Лежи мирно. За първи път използвам подобни инструменти.

Тя работи съсредоточено в продължение на два часа. Той бе спрял да крещи, преди тя да завърши. Бе го обзела пълна апатия.

Саландер слезе от леглото, наклони глава и заоглежда критично произведението си. Не притежаваше особен артистичен талант. Буквите танцуваха, а текстът бе някак импресионистичен. Бе използвала синьо и червено за татуировката, която се състоеше от пет реда главни букви и покриваше целия му корем от зърната до слабините. Тя гласеше: „АЗ СЪМ САДИСТИЧНА СВИНЯ, ГАДНЯР И ИЗНАСИЛВАЧ.“

Тя събра иглите и прибра патроните с боята в раницата си. След това отиде в банята и си изми ръцете. Когато отново се върна в спалнята, установи, че се чувства значително по-добре.

— Лека нощ — рече му тя.

Преди да си тръгне, отключи едната белезница и постави ключа на корема му. Прибра филма си и взе ключодържателя на адвоката.

 

 

Микаел й каза, че няма да могат да се виждат известно време едва след полунощ, докато се редуваха да си дърпат от една цигара. Сесилия го погледна изумено.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Той изглеждаше засрамен.

— В понеделник влизам в затвора за три месеца.

Нямаше нужда от допълнителни обяснения. Сесилия остана мълчалива дълго време. Изведнъж й се приплака.

 

 

Драган Армански бе започнал да се отчайва, когато Лисбет Саландер внезапно почука на вратата му в понеделник следобед. Той не я беше виждал от началото на януари, когато й съобщи, че проучването по аферата „Венерстрьом“ отпада. Всеки път, когато се бе опитвал да й се обади, или не му бе вдигала телефона, или бе затваряла с краткото обяснение, че е заета.

— Имаш ли работа за мен? — попита тя, без да си губи времето с излишни поздрави.

— Здравей. Радвам се да те видя. Мислех, че си умряла или нещо подобно.

— Имах да свърша някои неща.

— Доста често ти се случва.

— Това бе спешен случай. Но сега отново съм на линия. Имаш ли работа за мен?

Армански поклати глава.

— Съжалявам. В момента не.

Лисбет Саландер го наблюдаваше втренчено. След малко той събра смелост и продължи.

— Лисбет, знаеш, че те харесвам и че с удоволствие бих ти дал работа. Но теб те нямаше два месеца, а ние бяхме затрупани. Чисто и просто на теб не може да се разчита. Бях принуден да раздам задачите на други служители, за да компенсирам, и в момента нямам нищо.

— Би ли усилил звука?

— Моля?

— Радиото.

… вестник „Милениум“. Съобщението, че индустриалецът ветеран Хенрик Вангер става акционер и член на управителния съвет на „Милениум“, бе направено в същия ден, когато бившият отговорен редактор Микаел Блумквист влезе в затвора, за да излежи тримесечната си присъда за клевета срещу бизнесмена Ханс-Ерик Венерстрьом. Главният редактор на „Милениум“ Ерика Бергер съобщи на пресконференцията, че Микаел Блумквист ще поеме отново поста си след излизането си от затвора.

— По дяволите — рече Лисбет Саландер толкова тихо, че Драган Армански видя единствено как устните й се помръднаха. Тя се изправи внезапно и тръгна към вратата.

— Почакай. Къде отиваш?

— Вкъщи. Трябва да проверя някои неща. Обади ми се, ако изскочи нещо.

 

 

На новината, че „Милениум“ бе получил подкрепата на Хенрик Вангер, се отдаваше доста по-голямо значение, отколкото Лисбет Саландер бе предполагала. На интернет страницата на вестник „Афтонбладет“ вече бе публикуван материал от Шведската информационна телеграфна агенция, в който бе описана накратко кариерата на Хенрик Вангер и бе направена констатацията, че старият индустриален магнат отново се бе появил в публичното пространство за първи път от двайсет години насам. Съобщението, че той бе станал акционер в „Милениум“, изглеждаше също толкова безумно, колкото ако Петер Валенберг или Ерик Пенсер^[3] внезапно закупеха акции в ETC^[4] или станеха спонсори на „Урдфронт Магасин“^[5].

Това бе толкова важно събитие, че новинарската емисия в 19,30 го съобщи като трета по ред новина и му отдели цели три минути. Бяха взели интервю от Ерика Бергер до конферентната маса в редакцията на „Милениум“. Изведнъж аферата „Венерстрьом“ отново стоеше на дневен ред.

— Миналата пролет направихме сериозна грешка, в резултат на която вестникът бе осъден за клевета. Ние, разбира се, съжаляваме за случилото се… и смятаме да доведем тази история докрай, когато ни се удаде възможност.

— Какво искате да кажете с това? — попита репортерът.

— Че постепенно ще представим нашата версия за случилото се, което всъщност все още не сме направили.

— Но защо не я представихте по време на процеса?

— Избрахме да не го правим. Но ние, разбира се, няма да се откажем от разследващата журналистика.

— Означава ли това, че продължавате да отстоявате твърденията си, заради които ви осъдиха?

— За момента оставям това без коментар.

— Вие уволнихте Микаел Блумквист след края на процеса.

— Това изобщо не е вярно. Прочетете комюникето ни. Той имаше нужда от почивка, но отново ще заеме поста си на отговорен редактор по-късно тази година.

След това репортажът продължи с видеоматериал от редакцията на „Милениум“, на фона на който репортерът представи накратко бурната история на необикновения скандален вестник. Микаел Блумквист не бе открит за коментар. Той току-що бе затворен в „Рулекорсансталтен“, разположен до малко блато насред гората на около десетина километра от Йостершунд в област Йемтланд.

За сметка на това обаче Лисбет Саландер зърна за миг Дирх Фроде, който внезапно се мярна на една отворена врата в ъгъла на картината. Тя повдигна вежди и прехапа замислено устна.

 

 

Този понеделник се оказа беден на новини, затова на Хенрик Вангер бяха отделени цели четири минути в емисията в девет. Той бе интервюиран в едно студио в местната телевизионна станция на Хедестад. Репортерът започна със следните думи: „Хенрик Вангер най-накрая се завърна в светлината на рампата след цели двайсет години в сянка.“ Животът на Хенрик Вангер бе представен накратко в началото на репортажа с помощта на колаж от черно-бели телевизионни кадри, на които той откриваше фабрики през шейсетте години заедно с Таге Ерландер. След това камерата показа Хенрик Вангер, който се бе облегнал на дивана в студиото с кръстосани крака. Бе облечен с жълта риза, тънка зелена вратовръзка и незадължаващо тъмнокафяво сако. На никого не убягна от погледа, че бе страшно слаб и приличаше на застаряващо плашило, но въпреки това говореше с твърд и ясен глас. Освен това бе напълно откровен. Репортерът започна интервюто, като го попита какво го бе накарало да стане акционер в „Милениум“.

— „Милениум“ е добър вестник, който аз следя с голям интерес от доста години. Днес той е подложен на атака. Има могъщи врагове, които организираха бойкот от страна на рекламодателите, за да пратят изданието на дъното.

Репортерът очевидно не бе подготвен за подобен отговор, но веднага усети, че тази необикновена от самото си начало история криеше съвсем неочаквани измерения.

— Кой стои зад бойкота?

— Това е един от въпросите, който „Милениум“ ще разследва внимателно. Но позволете ми да използвам възможността, за да кажа, че вестникът няма да се предаде толкова лесно.

— Затова ли решихте да закупите част от акциите му?

— Би било твърде трагично за свободата на словото, ако определени заинтересовани кръгове използват властта си, за да запушват устата на неудобните им журналисти.

Думите му прозвучаха така, сякаш Хенрик Вангер през целия си живот е бил радикален борец за свободата на словото. Микаел Блумквист внезапно се разсмя с глас по време на първата си вечер пред телевизора в затвора. Останалите му хвърлиха притеснени погледи.

По-късно същата вечер, докато лежеше на леглото в килията си, която напомняше тясна мотелска стая с малка масичка, стол и закачена на стената етажерка, той призна пред себе си, че Хенрик и Ерика се бяха оказали прави за това кой бе най-добрият начин да представят новината. Микаел не бе разговарял с никого по въпроса, но въпреки това чувстваше, че отношението към „Милениум“ се бе променило.

С постъпката си Хенрик Вангер чисто и просто обявяваше война на Ханс-Ерик Венерстрьом. Посланието бе кристално ясно — за в бъдеще няма да се бориш с вестник, чийто екип наброява шест души, а годишният му бюджет не надвишава стойността на един обяд, организиран от „Венерстрьом груп“. Отсега нататък ще се бориш и срещу концерна „Вангер“, който е доста по-труден опонент, въпреки че от величието му е останала само бледа сянка. Сега Венерстрьом бе изправен пред избор: или да прекрати конфликта, или да си постави за цел унищожаването и на концерна „Вангер“.

С изявлението си по телевизията Хенрик Вангер бе показал ясно, че е готов да се бори. Той можеше и да няма шанс срещу Венерстрьом, но тази война щеше да му струва скъпо.

Ерика бе подбрала внимателно думите си. Тя всъщност не беше казала почти нищо особено, но изказването й, че вестникът все още не бе представил своята версия, бе оставило впечатлението, че има нещо недоизказано. Въпреки че Микаел беше признат за виновен, бе осъден и в момента се намираше в затвора, тя бе излязла по телевизията и беше казала индиректно, че той всъщност не е виновен и че съществува още една истина.

Невиновността му изглеждаше още по-очевидна именно защото Ерика не бе споменала директно думата невинен. Категоричността й, че той ще да бъде възстановен на поста си, подчертаваше, че „Милениум“ няма за какво да се срамува. Обществеността не отдаваше голямо значение на достоверността — всички обичаха теории на конспирацията, а когато изборът опираше до един въшлив с пари бизнесмен и устата и красива главна редакторка, не бе трудно да се досетиш кой щеше да спечели симпатиите на публиката. Медиите обаче нямаше да повярват така лесно на историята. Но Ерика вероятно бе успяла да обезоръжи доста критици, които едва ли щяха да посмеят да си отворят устата.

Нито едно от днешните събития не бе променило ситуацията, но си бяха осигурили време и бяха променили донякъде разпределението на силите. Микаел си мислеше, че тази вечер бе доста неприятна за Венерстрьом. Той не би могъл да знае колко много или колко малко знаеха те и трябваше да се постарае да разбере, преди да направи следващата стъпка.

 

 

Ерика изключи телевизора и видеото със сърдито изражение на лицето, след като първо бе изгледала своето интервю, а после — и това на Хенрик Вангер. Тя погледна часовника, беше три без петнайсет. После потисна импулса си да се обади на Микаел. Той бе в затвора и едва ли имаше мобилен телефон в килията си. Тя се бе прибрала толкова късно в къщата в Салтшобаден, че съпругът й бе заспал. Ерика стана и отиде до бара. Сипа си доста голямо количество уиски от марката „Аберлур“, тя пиеше алкохол един-два пъти годишно. После седна до прозореца и се загледа към езерото и фара на входа на пролива Скурусунд.

С Микаел бяха провели доста разгорещена дискусия, когато останаха насаме след договорката с Хенрик Вангер. През годините често се бяха карали за позицията, от която да изхождат при писането на статиите, за дизайна, за достоверността на източниците и за хиляди други проблеми, свързани с издаването на един вестник. Но кавгата в къщата за гости на Хенрик Вангер бе засегнала някои по-особени принципи и тя не се бе чувствала в свои води.

— Не знам какво ще правя сега — бе й казал Микаел. — Хенрик Вангер ме нае да напиша автобиографията му. До този момент можех да си взема багажа и да си тръгна в мига, в който ме накара да напиша някоя лъжа или се опита да ме принуди да изкривя истината. Сега обаче той е акционер в нашия вестник и единственият човек, който има достатъчно финанси, за да спаси вестника. Изведнъж обаче се оказва, че седя на два стола едновременно и съм поставен в ситуация, която противоречи на професионалната ми етика.

— Имаш ли по-добра идея? — бе отвърнала Ерика. — Сега е моментът да я споделиш, преди договорът да е окончателно оформен и подписан.

— Рики, Вангер ни използва за личната си вендета с Ханс-Ерик Венерстрьом.

— So what^[6]? Ако някой враждува с Венерстрьом, то това сме ние.

Микаел й бе обърнал гръб и ядосано беше запалил цигара.

Те бяха спорили дълго, докато накрая Ерика не бе отишла в спалнята му, не се бе съблякла и не се бе мушнала в леглото. Тя се бе престорила на заспала, когато Микаел си легна два часа по-късно.

Тази вечер един репортер от „Дагенс Нюхетер“ й бе задал същия въпрос.

— Как ще успее „Милениум“ сега да докаже достатъчно категорично, че продължава да бъде независима медия?

— Какво имате предвид?

Репортерът бе вдигнал вежди. Той явно смяташе, че въпросът бе достатъчно ясен, но въпреки това поясни.

— Основната задача на „Милениум“ е да разследва предприятия. Как би могъл вестникът да убеди обществеността, че концернът „Вангер“ не прави изключение?

Ерика го бе погледнала изумено, сякаш въпросът бе напълно неочакван.

— Нима твърдите, че доверието в „Милениум“ ще отслабне само защото един известен богат бизнесмен влиза в играта?

— Да, за всички е повече от очевидно, че вие едва ли ще можете да разследвате обективно концерна „Вангер“.

— Това правило да не би да важи само за „Милениум“?

— Моля?

— Искам да кажа, че вие работите за вестник, който е притежание на могъщи икономически кръгове. Означава ли това, че всеки издаван от концерна „Бониеш“ ежедневник не публикува достоверна информация? „Афтонбладет“ е притежание на голяма норвежка компания, която на свой ред е един от важните играчи в областта на компютърната техника и комуникациите. Означава ли това, че „Афтонбладет“ не публикува обективни статии за електронната индустрия? „Метро“ е притежание на концерна „Стенбек“. Нима твърдите, че нито един от вестниците, подкрепяни от могъщи икономически кръгове, не може да бъде смятан за обективен и независим?

— Не, разбира се, че не.

— На какво основание тогава намеквате, че доверието към „Милениум“ ще намалее, защото сме се сдобили с нов спонсор?

Репортерът бе махнал с ръка.

— Окей, оттеглям въпроса си.

— Не, няма нужда. Искам да публикувате точните ми думи. Освен това можете да добавите, че ако „Дагенс Нюхетер“ обещае да следи по-внимателно концерна „Вангер“, то ние ще направим същото с „Бониеш“.

Но това наистина бе етична дилема.

Микаел работеше за Хенрик Вангер, който, от своя страна, можеше да унищожи „Милениум“ само като щракне с пръсти. Какво щеше да се случи, ако Микаел и Хенрик Вангер се скараха за нещо?

Но имаше нещо още по-важно — на колко оценяваше тя самата обективността си и какво би я превърнало от независим редактор в корумпиран? Нито въпросите й харесваха, нито отговорите.

 

 

Лисбет Саландер излезе от интернет и изключи лаптопа си. Беше безработна и гладна. Първото не я безпокоеше кой знае колко, след като си бе възвърнала контрола върху банковата си сметка, а адвокат Бюрман се бе превърнал в неприятен спомен от миналото й. С глада се справи, като отиде в кухнята и сложи да вари кафе. Направи си три големи сандвича от франзела със сирене, хайвер и твърдо сварени яйца. Тя не бе слагала залък в уста от доста дълго време. Изяде среднощната си закуска на дивана в дневната, докато разглеждаше информацията, която бе открила.

Дирх Фроде от Хедестад я беше наел, за да разследва Микаел Блумквист, който бе осъден за клевета срещу финансиста Ханс-Ерик Венерстрьом. След няколко месеца Хенрик Вангер, който също живее в Хедестад, става член на управителния съвет на „Милениум“ и изказва твърдението, че срещу вестника съществува конспирация, която целѝ да го доведе до фалит. Това се случва в деня, в който Микаел Блумквист влиза в затвора. Най-интересна обаче беше една биографична статия за Ханс-Ерик Венерстрьом, публикувана две години по-рано на интернет страницата на икономическото издание „Финансмагазинет Монопол“. Заглавието й беше: „С празни ръце“. Там бе отбелязано, че той започва финансовия си aufmarsch^[7] точно като служител на компанията „Вангер“ в края на шейсетте години.

Не се изискваха кой знае какви умения, за да се досетиш, че тези събития бяха свързани. Имаше някаква дълбоко заровена тайна, а Лисбет Саландер обичаше да изравя точно такива. Освен това нямаше какво друго да прави.