Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (13)

Глава 12
Сряда, 19 февруари

Ако Лисбет Саландер бе като всички останали обикновени граждани, най-вероятно щеше да се обади в полицията и да съобщи за изнасилването веднага щом напусна кабинета на Бюрман. Синините по врата и шията и петната от сперма с неговата ДНК по пуловера и тялото й представляваха доста сериозно доказателство. Дори адвокат Бюрман да успееше да се измъкне благодарение на твърдения от типа на „тя бе съгласна“, „тя ме съблазни“, или „тя сама искаше да ми духа“ и други подобни оправдания, към които обикновено прибягваха изнасилвачите, той все пак щеше да е извършил толкова нарушения съгласно закона за попечителство, че веднага щяха да му отнемат случая „Лисбет Саландер“. Една евентуална жалба от нейна страна вероятно щеше да й осигури истински адвокат, с компетентност и опит в областта на сексуалния тормоз над жени. Това, от своя страна, би могло да доведе до разнищване на същинския проблем — обявяването й за неспособна да се грижи за себе си. След 1989 година това понятие не можеше да бъде използвано по отношение на възрастни лица.

Съществуваха две форми на попечителство.

При първата попечителят предлагаше доброволна помощ на лица, които по различни причини не можеха да се справят с ежедневните си задължения, да си плащат сметките или да поддържат лична хигиена. В тази роля обикновено влизаха роднини или близки приятели на засегнатите. Ако липсваха такива, попечителят можеше да бъде назначен от социалните служби. Този тип попечителство всъщност представляваше по-мека форма на настойничество, при която основното засегнато лице, тоест лицето, обявено за неспособно да се грижи за себе си, продължаваше да разполага с активите си и участваше във вземането на всички решения.

Втората форма на попечителство предполагаше значително по-голям контрол от страна на настойника, при който основното засегнато лице бе лишено от възможността да разполага с парите си и да взема решения по различни въпроси. Точната формулировка гласеше, че засегнатото лице бе лишено от правна дееспособност в полза на попечителя. В Швеция има около четири хиляди лица с учредено попечителство. Най-честата причина за прилагане на тази правна мярка беше явно психическо заболяване или психическо заболяване и злоупотреба с алкохол или наркотици. В малка част от случаите попечителство се учредяваше и над сенилни лица. Изненада будеше фактът, че голяма част от засегнатите лица бяха сравнително млади — на възраст до трийсет и пет години. Лисбет Саландер бе една от тях.

Да лишиш един човек от възможността сам да контролира живота си, като отнемеш правото му да управлява банковата си сметка, е една от най-унизителните законодателни мерки, предвидени в съвременната демокрация, дори когато потърпевшите са млади хора или пък мотивите за въвеждането й се смятат за социално полезни и основателни. Свързаните с учредяване на попечителство въпроси са изключително деликатни от политическа гледна точка и съответно са контролирани от специален орган в съответствие със строги наредби. Той, от своя страна, е подчинен на областната управа и отговаря за действията си пред Правния омбудсман.

В повечето случаи специалният орган за контрол среща много трудности при упражняването на дейността си. Поради деликатното естество на задълженията му обаче изненадващо малък брой жалби или скандали достигат до знанието на медиите.

Много рядко на бял свят излизаха доклади за повдигнати обвинения срещу някой попечител, който бе харчил неправомерно от поверените му пари или незаконно беше продал жилището на клиента си и бе прибрал печалбата в джоба си. Това би могло да се обясни по два начина: или властите си вършат работата изключително добре, или пък засегнатото лице не е имало възможност да се жалва и да накара журналистите и чиновниците да го изслушат и да повярват на историята му.

Специалният орган за контрол над дейността на попечителите е задължен всяка година да разглежда отделните случаи, за да прецени дали съществуват причини за прекратяване на попечителството. Тъй като Лисбет Саландер упорито отказваше да се подложи на психиатричен преглед и дори не искаше да прояви малко любезност, като поздрави лекаря си с „добро утро“, властите не виждаха причина да променят решението си. Следователно случаят й не търпеше никакво развитие и тя продължаваше да бъде под попечителство.

Текстът в закона обаче гласеше, че формата на попечителство трябва да бъде съобразена с всеки отделен случай. Холгер Палмгрен го бе изтълкувал в полза на Лисбет Саландер и й бе позволил сама да се грижи за парите и живота си. Той бе следвал стриктно изискванията на закона и бе предоставял на властите ежемесечни и годишни доклади, като същевременно се бе отнасял към Лисбет Саландер като към всяка друга обикновена млада жена и не се беше намесвал в живота й и избора й на приятели. Той смяташе, че не е нито негова работа, нито работа на обществото да определя дали младата дама щеше да има обеца на носа и татуировка на врата. Това донякъде своеволно отношение към решението на съда бе и причината те да се разбират толкова добре.

Докато Холгер Палмгрен бе неин попечител, Лисбет Саландер не се бе замисляла особено над юридическия си статут. Само че адвокат Бюрман тълкуваше закона за попечителството по съвсем различен начин.

 

 

Лисбет Саландер обаче не беше като останалите хора. Тя имаше съвсем бегли познания по право — не й се бе налагало да се задълбава в тази сфера. Нямаше и никакво доверие на полицията. За нея тя представляваше неясно дефинирана враждебна силова организация, която не бе правила нищо друго през годините освен да я арестува и унижава. Последният й сблъсък с полицията беше през един майски следобед миналата година, когато Лисбет бе пресякла улица „Йотгатан“ на път към „Милтън Секюрити“ и внезапно се бе озовала пред един полицай от силите за бързо реагиране с каска на главата, който я бе ударил с палката по рамото, без каквато и да било провокация от нейна страна. Спонтанната й реакция беше да отвърне яростно на атаката с помощта на бутилката кока-кола, която случайно носеше. За щастие полицаят се бе обърнал и продължил тичешком напред, преди тя да успее да реагира. Едва по-късно бе разбрала, че „Reclaim the Street“^[1] са имали демонстрация малко по-нагоре по улицата.

Дори не й мина мисълта да се отбие в щаба на екипирания с каска полицай и да подаде срещу Нилс Бюрман жалба за сексуално нападение. А и какво можеше да им каже? Бюрман я беше хванал за гърдата. Всеки полицай, който я погледнеше, щеше да констатира, че това бе малко вероятно, като се има предвид колко миниатюрни са гърдите й. А ако все пак се беше случило, тя дори трябваше да се чувства горда, че някой изобщо си беше направил този труд. Що се отнася до свирката, важеше принципът за нейната дума срещу неговата, а нейната дума винаги тежеше по-малко от тази на останалите. Полицията не бе вариант.

Затова тя си отиде право вкъщи, след като излезе от кантората на Бюрман, взе си душ, изяде два сандвича с кисели краставички и кашкавал и седна на изтъркания изтърбушен диван в дневната, за да помисли.

Всеки вероятно би казал, че липсата на реакция щеше да й навлече проблеми — това щеше да е поредното доказателство, че тя не е напълно нормална, след като дори едно изнасилване не можеше да пробуди някаква емоция у нея.

Приятелският й кръг със сигурност не беше кой знае колко голям и не включваше представители на средната класа, радваща се на спокоен живот в предградията с еднофамилни къщи. До осемнайсетгодишната си възраст Лисбет Саландер не познаваше нито едно момиче, което поне веднъж да не е било принуждавано да упражнява секс под някаква форма против волята си. При повечето случаи насилникът бе по-възрастният им интимен приятел, който след известен натиск бе успял да наложи волята си. Доколкото на Лисбет Саландер й бе известно, подобни инциденти завършваха с плач и гневни изблици, но не и с подаване на жалби в полицията.

В света на Лисбет Саландер това се възприемаше като съвсем нормално. Тя бе момиче и следователно плячка, която се падаше по право на мъжете, особено след като носеше изтъркано черно кожено яке, имаше обеца на веждата и татуировки, а социалният й статус беше жалък.

Нямаше смисъл да се тръшка.

За сметка на това обаче никой не бе казал, че на адвокат Бюрман щеше да му се размине безнаказано това, че я принуди да му направи свирка. Лисбет Саландер не забравяше извършените несправедливости и не прощаваше лесно.

Юридическият й статус обаче представляваше проблем. Откакто се помнеше, я смятаха за проблемна и неоснователно избухлива. Подобни бележки се бяха появили за първи път в картона на медицинската сестра в началното училище. Лисбет бе изпратена вкъщи, след като бе ударила свой съученик и го бе блъснала в една закачалка, в резултат на което той бе започнал да кърви. Тя все още си спомняше за жертвата си с яд; пострадалият бе дебело момче на име Давид Густавсон, което имаше навика да я дразни и замеря с разни предмети и което с годините щеше да се превърне в противен побойник. По това време Лисбет обаче дори не знаеше значението на думата „тормоз“, но когато се върна в училище на следващия ден, Давид я бе заплашил, че ще си отмъсти. И тя го беше тръшнала на пода с един десен прав, след което го бе ударила с топка за голф и му бе отворила нова кървяща рана, което доведе до нова бележка в картона.

Правилата на социалното общуване в училище винаги я бяха удивявали. Тя се грижеше сама за себе си и не се бъркаше в работата на останалите. Въпреки това обаче все се намираше някой, който да й досажда.

В основното училище на няколко пъти я изпращаха вкъщи след бурни разпри със съучениците й. Доста по-силни от нея момчета от класа й бързо разбраха, че можеха да пострадат, ако се закачаха с хилавото момиче — то никога не подвиваше опашка, за разлика от другите момичета, и дори за миг не се поколебаваше да прибегне до юмручен бой или някакво друго средство, за да се защити. Тя следваше принципа, че по-скоро би предпочела да я пребият до смърт, отколкото да търпи обидното им поведение.

Освен това си отмъщаваше.

Когато бе в шести клас, Лисбет Саландер се скара с едно доста по-едро и силно момче. Тя изобщо не можеше да се мери с него във физическо отношение. В началото той се бе забавлявал, като на няколко пъти я буташе на земята, като й удряше шамари при всеки неин опит да отвърне на атаката. Но нищо не можеше да спре Лисбет. Въпреки очевидното превъзходство на момчето глупавото момиче продължаваше да напада. Дори останалите им съученици осъзнаха, че нещата са стигнали твърде далеч. Тя бе толкова слаба и безпомощна, че чак беше мъчително човек да я гледа. Накрая момчето я бе ударило здравата с юмрук, който бе пукнал устната й, и бе накарало Лисбет да види звезди посред бял ден. Бяха я зарязали да лежи на земята зад салона за физическо възпитание. Бе останала вкъщи два дни. На третия изчака мъчителя си с бухалка за бренбол^[2], с която го удари над ухото. Впоследствие я бяха извикали при директора, а той реши да съобщи в полицията за нанесен от нея побой, в резултат на което социалните служби проведоха разследване.

Съучениците й я смятаха за луда и се отнасяха с нея по съответния начин. Не срещаше особено съчувствие и сред учителите, за които на моменти бе истинско мъчение да се справят с нея. Тя не бе особено словоохотлива и всички я знаеха като ученичката, която никога не вдигаше ръка, а много често не отговаряше и на директно зададен въпрос. Никой обаче не беше наясно дали това се дължеше на незнание, или на нещо друго, което се отразяваше на оценките й. Нямаше съмнение, че Лисбет имаше проблеми, но странно защо никой не искаше да се нагърби с отговорността за проблемното момиче, макар че то бе предмет на обсъждане на специални срещи на учителския състав. И така тя изпадна в такова положение, че учителите спряха да се интересуват от нея и я оставяха да мълчи и да се мръщи.

Веднъж се случи да им преподава учител по заместване, който не бе запознат със странностите й. Той я беше принудил да отговори на един въпрос в часа по математика. Тя бе изпаднала в истерия и бе започнала да удря и да рита учителя. Лисбет Саландер завърши основното си образование и се премести в друго училище, без да има дори и един приятел, с когото да си вземе довиждане. Тя бе момичето със странно поведение, което никой не обичаше.

След това навлезе в пубертета, когато се случи Онова Ужасно Нещо, за което дори не искаше да си спомня. Това бе последният й пристъп, който само бетонира модела й на поведение и стана причина да бъдат извадени на бял свят записките в медицинския й картон от основното училище. След този случай официално бе обявена от правосъдието за… ненормална. Особнячка. Лисбет Саландер разбираше, че е различна, и без това да е документирано на хартия. От друга страна обаче, това не я притесняваше, докато неин настойник бе Холгер Палмгрен, когото можеше да върти на малкото си пръстче, ако се наложеше.

Но когато в живота й се появи Бюрман, обявяването й за неспособна да се грижи за себе си започна да й тежи много повече. Към когото и да се обърнеше, рискуваше да попадне в капан. Какво щеше да се случи, ако загубеше битката? Щяха ли да я институционализират? Да я затворят в лудница? Това наистина не можеше да бъде каквато и да било алтернатива.

 

 

По-късно през нощта, докато Сесилия Вангер и Микаел лежаха неподвижно, преплели крака, и гърдите й бяха притиснати към тялото му, тя го погледна.

— Благодаря. Доста отдавна не го бях правила. Бива си те в леглото.

Микаел се усмихна. Винаги се радваше по детски, когато хвалеха сексуалните му способности.

— Добре се позабавлявах — рече Микаел. — Бе неочаквано, но забавно.

— С удоволствие бих повторила — каза Сесилия Вангер. — Ако имаш желание.

Микаел я погледна.

— Да не би това да означава, че искаш да си хванеш любовник?

— Един occasional lover — отвърна му Сесилия Вангер. — Само че искам да си тръгнеш, преди да заспя. Не искам утре, като се събудя, да си до мен в леглото и да ме видиш, преди да съм успяла да се раздвижа и да си пооправя лицето. Освен това ще се радвам, ако не разкажеш на цялото село какво правим…

— Не мисля да го правя — каза Микаел.

— Най-вече не бих искала Изабел да разбере. Тя е такава свиня.

— И най-близката ти съседка. Вече се срещнах с нея.

— Да, но за щастие входната ми врата не се вижда от къщата й. Микаел, моля те да бъдеш дискретен.

— Обещавам.

— Благодаря. Пиеш ли?

— Понякога.

— Ще ми се да си направя някакъв плодов коктейл с джин. Искаш ли?

— С удоволствие.

Тя се уви с един чаршаф и слезе на първия етаж. Микаел използва момента да посети тоалетната и да се измие. Когато тя се върна в спалнята с кана вода с лед и два джина с лимон, го завари да стои гол и да разглежда етажерката й. Те се чукнаха.

— Защо ми дойде на гости? — попита го тя.

— Без особена причина. Исках само…

— Седял си си вкъщи и си четял материалите по разследването на Хенрик. След това си решил да дойдеш при мен. Не са нужни кой знае какви способности, за да се досети човек какви мисли ти се въртят в главата.

— Запозната ли си с разследването?

— Чела съм части от него. То бе неизменна част от целия ми съзнателен живот. Не можеш да общуваш с Хенрик и да останеш безразличен към загадката на Хариет.

— Всъщност тя е доста очарователна сама по себе си. Искам да кажа, че става въпрос за мистерията на затворената стая, която обаче се разиграва на цял остров. На човек му се струва, че нищо в разследването не следва нормалната логика. Всеки въпрос е оставен без отговор, всяка следа води до задънена улица.

— Хмм, ето така се раждат фиксидеите.

— Ти си била на острова през онзи ден.

— Да. Бях тук и станах свидетел на цялата лудница. По това време всъщност живеех и учех в Стокхолм. Ще ми се онзи ден да си бях останала там.

— Каква беше тя всъщност? Мненията на хората за нея очевидно доста се различават.

— Този въпрос off the record ли е, или…?

— Да.

— Нямам никаква представа какво се въртеше в главата на Хариет. Теб, разбира се, те интересува последната година. Един ден бе същинска религиозна фанатичка, а на другия се гримираше като курва и тръгваше за училище с най-тесния пуловер, който имаше. Не бе нужно да си психолог, за да разбереш, че бе дълбоко нещастна. Но както вече ти казах, аз не живеех тук и до мен достигаха само клюки.

— В какво се коренеше проблемът?

— В Готфрид и Изабела, естествено. Бракът им бе същинска лудост. Те купонясваха или се нараняваха. Не физически — Готфрид не бе от типа мъже, които биха ударили жена си, а освен това донякъде го бе страх от Изабела. Тя имаше ужасен характер. По някое време в началото на шейсетте години той се премести за повече или по-малко постоянно в къщата си в отдалечения край на острова. Изабела никога не стъпи там. Понякога, когато се появяваше в селото, приличаше на прошляк. След това изтрезняваше, започваше отново да се облича спретнато и се опитваше да работи.

— Никой ли не искаше да помогне на Хариет?

— Хенрик, разбира се. Тя все пак заживя в дома му накрая. Но не забравяй, че той беше твърде зает с ролята си на могъщ индустриалец. Често пътуваше и не прекарваше кой знае колко време с Хариет и Мартин. Аз не съм особено добре запозната с тези неща, защото се преместих в Упсала, а след това — в Стокхолм, а трябва да те уверя, че и моето детство не беше леко с баща като Харалд. Впоследствие обаче разбрах, че основният проблем бе нежеланието на Хариет да споделя с когото и да било. Вместо това от благоприличие се преструваше, че са едно щастливо семейство.

— Защитният механизъм на отрицанието.

— Естествено. Тя обаче се промени, когато баща й се удави. Тогава вече не можеше да се преструва, че всичко е наред. До този момент тя беше… не знам как да го обясня, изключително надарена и твърде рано съзряла, но въпреки това си оставаше обикновена тийнейджърка. През последната година продължи да се справя блестящо, проявяваше интелигентността си на всяко контролно, но сякаш бе загубила душата си.

— Как се удави баща й?

— Готфрид ли? Всъщност инцидентът беше доста прозаичен. Падна във водата от една лодка с гребла точно до къщата си. Панталонът му бе разкопчан, а количеството на алкохол в кръвта му бе доста високо, така че можеш да се досетиш как са се развили нещата. Мартин го намери.

— Не знаех.

— Всъщност си е направо забавно. Мартин се превърна в истински добър човек. Ако ме бе попитал преди трийсет и пет години, щях да ти кажа, че именно той от цялото семейство имаше нужда от психолог.

— Защо?

— Не само Хариет страдаше от така създалата се ситуация. В продължение на много години Мартин бе толкова тих и затворен, че човек спокойно можеше да го определи като асоциален. И на двете деца им бе много трудно. Всъщност това важеше за всички нас. Аз имах проблеми с баща си. Предполагам, вече си разбрал, че той е напълно луд. Сестра ми Ана имаше същия проблем, както и братовчед ми Александър. Не бе лесно да си млад в семейство Вангер.

— Какво се е случило със сестра ти?

— Анита живее в Лондон. Замина за Англия през седемдесетте, за да започне работа в една туристическа агенция, и повече не се върна. Сключи брак с някакъв мъж, когото така и никога не представи на семейството, а после се разведе с него. В момента отговаря за една от линиите на „Бритиш Еърлайнс“. С нея се разбираме добре, но почти не поддържаме връзка и се виждаме веднъж на две години или по-рядко. Тя никога не идва в Хедестад.

— Защо?

— Баща ни е луд. Това достатъчно обяснение ли е?

— Но ти все още живееш тук.

— Аз и Биргер, брат ми.

— Политикът.

— Това опит за шега ли е? Биргер е по-голям от мен и Анита. Никога не сме поддържали кой знае какви отношения. Той се смята за уникален важен политик, когото очаква светло бъдеще в парламента, а може би дори и министерско кресло, ако десните спечелят. Всъщност е посредствен общински съветник в едно отдалечено градче — това ще си остане връхната и крайната точка в кариерата му.

— Ето тази черта на семейство Вангер не спира да ме впечатлява — всички имат ужасно мнение за всички.

— Това не е съвсем вярно. Аз обичам Мартин и Хенрик страшно много. А освен това винаги съм се разбирала добре със сестра си, не мога да кажа и нищо лошо за Александър. А с баща си не говоря. Получава се петдесет на петдесет. Биргер по-скоро е… хмм, надут глупак, отколкото лош човек. Но разбирам какво искаш да кажеш. Погледни го така: членовете на семейство Вангер се научават много рано да говорят направо. Каквото ни е в главата, това ни е на устата.

— Да, забелязал съм, че сте доста директни — Микаел протегна ръка и погали гърдата й. — Минаха само петнайсетина минути, преди да ми се нахвърлиш.

— Честно казано, чудех се как се справяш в леглото от мига, в който те видях. Струваше ми се добра идея да проверя.

 

 

За първи път в живота си Лисбет Саландер изпитваше огромна нужда да се допита до някого за съвет. Проблемът обаче беше, че за да помоли някого за помощ, първо трябваше да му се довери, което, от своя страна, означаваше, че щеше да й се наложи да изложи душата си на показ и да разкрие тайните си. Но пред кого? Тя чисто и просто не знаеше как да се държи с другите хора.

Лисбет Саландер прехвърли адресите на познатите в главата си — успя да преброи всичко на всичко десет души, които в някаква степен принадлежаха към приятелския й кръг. Тя сама съзнаваше, че тази бройка не бе твърде оптимистична.

Можеше да говори с Plague, който малко или много присъстваше постоянно в живота й. Но те не бяха приятели, а и той бе последният човек, който можеше да й помогне да намери решение на проблема си. Това не бе добър вариант.

Сексуалният живот на Лисбет Саландер изобщо не беше толкова смирен, колкото го бе представила пред адвокат Бюрман. За сметка на това обаче инициативата винаги (или поне доста често) идваше от нейна страна и тя диктуваше условията. Откакто навърши петнайсет, бе имала около петдесет партньори, тоест по около пет на година, което бе съвсем нормално за едно необвързано момиче. С годините тя бе започнала да гледа на секса като на забавен начин да прекараш свободното си време.

По-голямата част от тези случайни партньори обаче бяха преминали през живота й за около две години. През онзи бурен период от юношеството й точно преди да навърши пълнолетие. В един момент от живота си Лисбет Саландер бе стояла на кръстопът, без да има кой знае колко добър контрол над живота си. Заплашваше я бъдеще, изпълнено с нови вписвания в медицинския й картон за злоупотреба с наркотици и алкохол и институционализиране в различни социални учреждения. След като навърши двайсет и започна работа в „Милтън Секюрити“, тя значително забави темпото и „взе живота си в ръце“, както сама се изразяваше.

Вече не изпитваше необходимост да забавлява някого само защото я бе почерпил три бири, и не се чувстваше по-пълноценна, ако се прибереше вкъщи с някой пияница, чието име дори не знаеше. През последната година бе имала само един редовен сексуален партньор, така че едва ли вече можеше да бъде определяна като склонна към промискуитет, както бе записано в медицинския картон от късните й тийнейджърски години.

Всъщност тогава бе правила секс предимно с някого от разнородната компания, от която тя всъщност не беше част, но където бе приета, защото познаваше Сила Норен. Бе я срещнала в края на тийнейджърските си години, когато по изричното настояване на Холгер Палмгрен бе започнала да посещава вечерно училище, за да навакса пропуснатото от основното си образование. Сила имаше червеникава коса с цвят на слива и с черни кичури, черни кожени панталони, обеца на носа и също толкова капси в колана, като Лисбет. По време на първия урок се бяха гледали свирепо и подозрително.

После бяха започнали да излизат заедно по някаква неясна дори и за Лисбет причина. Никак не беше лесно да се сприятелиш с Лисбет, особено през онези години, но Сила не бе обръщала внимание на мълчаливостта й и я бе мъкнала със себе си по клубове и дискотеки. Благодарение на нея Лисбет бе станала член на „Evil Fingers“^[3], която отначало представлявала банда от предградията, състояща се от четири тийнейджърки от Еншеде, които обичали хард рок, а десет години по-късно се бе разраснала до значително по-голяма група. Приятелките се срещаха в бирарията „Кварнен“ всеки вторник вечер, за да хулят мъжете, да обсъждат феминизма, пентаграма, музиката и политиката и да се наливат с огромни количества бира. Бяха напълно достойни за името си.

Саландер бе донякъде аутсайдер в компанията и рядко говореше, но останалите я приемаха такава, каквато си беше. Можеше да идва и да си отива, когато пожелае, както и да седи мълчаливо над бирата си цяла вечер. Канеха я на рождени дни и коледни партита с гльог^[4] и така нататък, макар че тя рядко ходеше.

Момичетата от „Evil Fingers“ се промениха за петте години, през които тя общуваше с тях. Започнаха да боядисват косите си в по-нормални цветове и все по-често купуваха дрехите си от H&M^[5], вместо от „Myrorna“^[6]. Учеха или работеха, а една от приятелките дори роди. Лисбет имаше чувството, че сякаш тя единствена изобщо не се бе променила. Това означаваше, че продължаваше да тъпче на едно и също място.

Въпреки това срещите им бяха забавни. Ако имаше хора, които й вдъхваха усещане за съпричастност, то това бяха момичетата от „Evil Fingers“, а по-късно и познатите им момчета.

„Evil Fingers“ щяха да я изслушат. Щяха и да й помогнат. Но те нямаха представа, че съдът я бе обявил за неспособна да се грижи за себе си. Тя не искаше да започнат да я гледат накриво. Това също не беше добър вариант.

От училище не й бе останал нито един приятел. Не беше част от никоя организация, нямаше връзки нито в политическите среди, нито сред членовете на „Stödstrumpor“^[7]. Към кого ли би могла да се обърне, за да сподели проблема си с адвокат Нилс Бюрман?

Съществуваше една възможност. Тя дълго мисли дали да се довери на Драган Армански, дали да почука на вратата му и да му обясни в каква ситуация се намира. Той й бе казал, че не бива да се колебае да се обърне към него, ако има нужда от помощ. Тя не се съмняваше в сериозността на думите му.

Дори и Армански я бе поопипал веднъж, но съвсем мило, без задни мисли и без да се опитва да демонстрира надмощие. Само че не й се искаше да го моли за помощ. Той бе неин шеф и така щеше да му стане длъжница. Лисбет Саландер опита да си представи какъв ли щеше да бъде животът й, ако неин попечител бе Армански, а не Бюрман. Изведнъж се разсмя. Тази мисъл й допадна. Само че Армански вероятно щеше да вземе задълженията си твърде насериозно и щеше да я задуши с грижи и внимание. Това бе… хмм възможен вариант.

Макар че Лисбет бе напълно наясно с принципа на работа на подслоните за жени, пострадали от насилие, никога не й беше минавало през ума да се обърне към тях. Тя гледаше на тези учреждения като на убежища за жертви. Никога не се бе смятала за такава. Следователно й оставаше само едно — да постъпи така, както бе правила винаги. Да поеме нещата в свои ръце и сама да намери решение на проблема. Това определено беше добър вариант.

Адвокат Бюрман го чакаха неприятности.