Метаданни
Данни
- Серия
- Милениум (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Män som hatar kvinnor, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Неда Димова-Бренстрьом, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 116гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2013 г.)
Издание:
Стиг Ларшон. Мъжете, които мразеха жените
Шведска, първо издание
Превод: Неда Димова-Бренстрьом
Коректор: Любов Йонева
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, 2009 г.
ISBN: 978-954-529-694-9
История
- —Добавяне
Глава 11
Събота, 1 февруари — вторник, 18 февруари
Микаел и Ерика се възползваха от малкото светли съботни часове и се разходиха покрай кея по пътя към Йостергорден. Макар че Микаел живееше на остров Хедебю вече от месец, все още не бе разглеждал вътрешността му; студът и постоянните снежни бури бяха убили всяко желание за подобни занимания. Но времето тази събота бе слънчево и приятно, сякаш Ерика бе донесла със себе си пролетен повей от юг. Бе само минус пет градуса. От двете страни на пътя се издигаха почти еднометрови преспи. Веднага щом подминаха последната къща на кея, навлязоха в гъста елхова гора. Микаел се изненада, че възвишението Сьодерберг бе доста по-високо и труднодостъпно, отколкото му изглеждаше от селото. Той се замисли за миг колко ли пъти Хариет Вангер си бе играла тук като дете, но след това прогони образа й от съзнанието си. Гората свърши рязко след няколко километра пред оградата на чифлика „Йостергорден“. Оттук се виждаха бяла дървена постройка и голям червен обор. Те решиха да не влизат в двора на чифлика и се върнаха обратно по същия път.
Докато вървяха по алеята към имението „Вангешка“, Хенрик Вангер почука силно на прозореца и енергично им замаха да се качат при него на втория етаж. Микаел и Ерика се спогледаха.
— Искаш ли да се срещнеш с един индустриалец легенда? — попита Микаел.
— Хапе ли?
— Не и в събота.
Хенрик Вангер ги посрещна на прага на кабинета си и им подаде ръка.
— Познавам ви. Вие трябва да сте госпожица Бергер — рече той. — Микаел изобщо не ми спомена, че смятате да ни посетите.
Едно от най-ярките качества на Ерика бе умението й мигновено да завързва приятелства с всевъзможни индивиди. Микаел я бе виждал да изпробва чара си на петгодишни момченца, които само след десет минути бяха готови да зарежат майките си. Старците на осемдесет явно не правеха изключение. Трапчинките й бяха само прелюдия. След две минути Ерика и Хенрик Вангер забравиха напълно Микаел и си бъбреха, сякаш се познават от деца. По-точно, откакто Ерика бе дете, ако се вземеше предвид разликата във възрастта им.
В самото начало Ерика се скара без грам стеснение на Хенрик Вангер, че бе подмамил отговорния й редактор в пустошта. Старецът й отвърна, че доколкото бе разбрал от различни комюникета в пресата, тя го бе уволнила. И ако все още не го бе сторила, то бе крайно време да освободи редакцията от излишния товар. Ерика направи демонстративна пауза, през която обмисли твърдението му и огледа изпитателно Микаел.
— В такъв случай — констатира Хенрик Вангер — младият господин Микаел Блумквист само би имал полза от малко скромен живот на село.
Ерика бе напълно съгласна с него.
В продължение на пет минути обсъдиха недостатъците му по изключително дразнещ начин. Микаел се облегна назад, преструвайки се на обиден, но се намръщи, когато Ерика направи няколко завоалирани двусмислени коментара за недостатъците му като журналист, които обаче също така можеха да загатват за слабостите му в леглото. Хенрик Вангер отметна глава назад и се разсмя с глас.
Микаел се изненада; коментарите бяха само шега, но той никога по-рано не бе виждал Хенрик Вангер толкова отпуснат и освободен. Изведнъж си го представи петдесет, не, трийсет години по-млад, един очарователен изкусител и привлекателен мъж. Вероятно през живота му бяха преминали различни жени, но той бе избрал да остане ерген вече половин век.
Микаел отпи глътка кафе и отново наостри уши, защото чу, че разговорът изведнъж бе станал сериозен и засягаше „Милениум“.
— От Микаел разбрах, че имате проблем с вестника.
Ерика хвърли поглед на Микаел.
— Не, той не е обсъждал вътрешните ви дела, но човек трябва да е сляп и глух, за да не усети, че вестникът ви се намира в затруднено положение точно като концерна „Вангер“.
— Ще успеем някак да се справим със ситуацията — отвърна Ерика предпазливо.
— Съмнявам се — възрази Хенрик Вангер.
— Защо?
— Ами да видим. Колко подчинени имате, шест? Вестникът излиза веднъж месечно, а тиражът му е двайсет и една хиляди броя. Печат и разпространение, наем за помещения… Нужен ви е годишен оборот от около десет милиона. Приходите от реклама трябва да покрият поне половината от тази сума.
— И?
— Ханс-Ерик Венерстрьом е далновиден и дребнав дявол, който явно няма намерение да ви остави на мира. Колко рекламодатели загубихте през последните месеци?
Ерика седеше, цялата превърната в слух, и наблюдаваше Хенрик Вангер. Микаел несъзнателно затаи дъх. Със стареца бяха засягали темата „Милениум“ само по повод на публикувани в пресата подигравателни коментари или във връзка с това как положението, в което бе изпаднал вестникът, можеше да повлияе върху работата на Микаел в Хедестад. Микаел и Ерика бяха съоснователи и акционери в „Милениум“, но сега Хенрик Вангер очевидно искаше да разговаря единствено с Ерика — като шеф с шеф. Те си изпращаха един на друг сигнали, които Микаел не можеше да разбере или изтълкува може би защото всъщност бе обикновен беден работяга от Норланд, а тя — жена от висшата класа, която произлизаше от стар род с разклонения в чужбина.
— Може ли да получа още малко кафе? — попита Ерика. Хенрик Вангер веднага й наля. — Окей, добре сте се подготвили. Ние кървим. И какво?
— С колко време разполагате?
— Имаме половин година да се справим с положението. Максимум осем-девет месеца. Чисто и просто не разполагаме с достатъчно капитал, за да издържим по-дълго.
Старецът се загледа през прозореца. Лицето му бе напълно непроницаемо. Църквата все още си стоеше на мястото.
— Знаете ли, че някога и аз имах вестник.
И Микаел, и Ерика поклатиха глави. Хенрик Вангер внезапно се разсмя.
— През петдесетте и шейсетте години притежавахме шест ежедневника в Норланд. Идеята беше на татко — той смяташе, че ще е изгодно от политическа гледна точка да имаме медийна подкрепа. Всъщност ние продължаваме да бъдем собственици на „Хедестадс курирен“. Биргер Вангер е председател на Борда на акционерите. Той е син на Харалд — допълни Хенрик.
— А освен това е и общинар — констатира Микаел.
— Мартин също е член на управителния съвет на вестника. Държи под око Биргер.
— Защо преустановихте вестникарската си дейност? — попита Микаел.
— Заради структурните промени, които предприехме през шейсетте. Издаването на вестници представляваше по-скоро хоби, отколкото икономически интерес. През седемдесетте години се наложи да съкратим бюджета на концерна и това бе един от първите активи, които продадохме. Аз обаче съм наясно какво означава да издаваш вестник… Мога ли да задам един личен въпрос?
Въпросът бе насочен към Ерика, която вдигна вежди и направи на Вангер знак с ръка да продължи.
— Не съм питал Микаел за това и не е нужно да отговаряте, ако не искате. Искам да знам как се забъркахте в тази каша. Истинска ли беше историята, или не?
Микаел и Ерика се спогледаха. Сега бе ред на Микаел да придобие непроницаемо изражение на лицето. Ерика се поколеба за миг, преди да отговори.
— Имахме история. Но тя всъщност бе съвсем друга.
Хенрик Вангер кимна, сякаш бе разбрал какво имаше предвид Ерика. Дори Микаел се обърка.
— Не искам да обсъждам този въпрос — отсече Микаел и сложи точка на разговора. — Аз направих проучването и написах текста. Разполагах с всички необходими източници. После обаче нещата се объркаха.
— Но всичко написано се е основавало на конкретни източници.
Микаел кимна. В гласа на Хенрик Вангер изведнъж се появи остра нотка.
— Няма да се преструвам, че разбирам как, по дяволите, сте могли да се подведете така. Единствената подобна история, за която се сещам, е публикацията в „Експресен“ по повод на аферата „Лундала“ през шейсетте, но вие, младежи, вероятно не сте чували за нея. Да не би и вашият източник да е патологичен лъжец? — той поклати глава, сниши глас и заговори на Ерика. — Бях вестникар преди и пак мога да бъда. Какво ще кажете за още един акционер?
Въпросът му се стовари като гръм от ясно небе, но Ерика не изглеждаше ни най-малко изненадана.
— Какво искате да кажете? — попита тя.
Хенрик Вангер отговори на въпроса й с въпрос.
— Колко време ще останете в Хедестад?
— Прибирам се утре сутринта.
— Какво ще кажете, това се отнася и за Микаел, да доставите удоволствие на един стар мъж, като вечеряте с него днес? Седем часа добре ли е?
— Прекрасно. С удоволствие ще дойдем. Но вие избягахте от въпроса ми. Защо искате да станете акционер в „Милениум“?
— Не съм избягал. Просто реших, че ще е по-добре да го обсъдим по време на една вкусна вечеря. Трябва да разговарям с адвоката си, Дирх Фроде, преди да ви направя конкретно предложение. Да кажем обаче, че имам пари за инвестиране. Ако вестникът оцелее и излезе на печалба, то и аз ще спечеля. Ако не — така да бъде, преживявал съм далеч по-големи загуби.
Микаел понечи да каже нещо, но Ерика сложи ръка на коляното му.
— Ние с Микаел сме работили здраво, за да можем да бъдем напълно независими.
— Глупости. Няма напълно независими хора. Само че аз не възнамерявам да поема управлението на вестника и пет пари не давам за съдържанието му. Стенбек[1], дяволът му с дявол, натрупа активи, като започна да издава „Мудерна Тийдер“[2], аз пък мога да подкрепя „Милениум“. Който освен всичко друго е и добър вестник.
— Това има ли нещо общо с Венерстрьом? — попита Микаел изведнъж.
Хенрик Вангер се усмихна.
— Микаел, аз съм над осемдесетгодишен. Съжалявам, че не успях да направя някои неща и не създадох повече неприятности на определени хора. Но, впрочем — той отново се обърна към Ерика, — подобна инвестиция предполага поне едно условие.
— Слушам ви — рече Ерика Бергер.
— Микаел Блумквист трябва отново да заеме поста на отговорен редактор.
— Не — отсече Микаел веднага.
— Да — настоя Хенрик Вангер също толкова рязко. — Венерстрьом ще получи удар, ако публикуваме комюнике, че концернът „Вангер“ застава зад „Милениум“ и ти се връщаш на работа във вестника като отговорен редактор. Не можем да изпратим по-ясен сигнал от този — всички ще разберат, че не става въпрос за поемане на контрола над вестника и че редакцията ще продължи да следва досегашната си политика. Само това би трябвало да бъде достатъчен повод за рекламодателите, които смятат да се оттеглят, да премислят още веднъж решението си. А Венерстрьом не е всемогъщ. Той има врагове и ще се появят нови предприятия, които ще искат да рекламират при нас.
— Какво, по дяволите, означаваше това? — възкликна Микаел веднага щом Ерика затвори външната врата.
— Мисля, че го наричат сондиране преди сделка — отвърна тя. — Ти не ми спомена, че Хенрик Вангер е такъв сладур.
Микаел застана пред нея.
— Рики, ти бе напълно наясно как ще протече този разговор.
— Ей, toy boy[3]. Часът е три, а аз искам добре да се позабавлявам преди вечеря.
Микаел Блумквист бе бесен. Но същевременно изобщо не можеше да се сърди на Ерика за по-дълго.
Ерика носеше черна рокля, късо сако и елегантни обувки с V-образен отвор в горната част, които бе сложила в малката си пътна чанта по чиста случайност. Тя настоя Микаел да бъде със сако и вратовръзка. Той си облече черен панталон, сива риза, тъмна вратовръзка и едно сиво сако, което изобщо не подхождаше на останалата част от тоалета му. Когато пристигнаха в дома на Хенрик Вангер точно в 7:00, се оказа, че сред гостите бяха и Дирх Фроде, и Мартин Вангер. Всички носеха сака с вратовръзки, с изключение на Хенрик, който се бе издокарал с папийонка и кафява жилетка.
— Едно от предимствата на моята възраст е, че никой не може да критикува облеклото ми — констатира той.
Ерика бе в страхотно настроение цялата вечер.
Разговорът им стана сериозен едва след като се преместиха в един салон с камина и си наляха коняк. Дискутираха в продължение на два часа и накрая набелязаха параметрите на сделката.
Дирх Фроде щеше да създаде еднолична фирма на името на Хенрик Вангер. Членове на управителния й съвет щяха да бъдат той, Фроде и Мартин Вангер. В продължение на четири години фирмата щеше да инвестира в „Милениум“ определена сума, която да покрива разликата между приходите и разходите на вестника. Парите щяха да бъдат предоставени лично от Хенрик Вангер. В замяна на това той трябваше да получи видно място в управителния съвет на вестника. Договорът бе за четири години, но собствениците на „Милениум“ имаха право да го прекратят след две. Това обаче би им излязло доста скъпо, защото делът на Хенрик можеше да бъде откупен само срещу пълния размер на инвестициите, направени от него към този момент.
В случай че Хенрик Вангер починеше внезапно, мястото му в управителния съвет щеше да бъде заето от Мартин Вангер до изтичане срока на договора. Ако Мартин проявеше желание да удължи споразумението, то той трябваше сам да предприеме необходимите действия. На Мартин Вангер явно доста му допадаше идеята да си го върне тъпкано на Ханс-Ерик Венерстрьом, а Микаел се чудеше в какво се коренеше враждата им.
След като подготвиха предварителното споразумение, Мартин Вангер отново напълни чашите им с коняк. Хенрик Вангер използва възможността, наведе се към Микаел и тихо му обясни, че този договор нямаше никакво отношение към тяхната уговорка.
За да постигнат най-голям ефект в медийното пространство, решиха да съобщят за настъпилите организационни промени в деня на влизане на Микаел в затвора в средата на март. Представянето на преустройството на вестника на фона на такова негативно събитие бе толкова голяма грешка от гледна точка на рекламата, че всички зложелатели щяха да останат крайно озадачени, а появата на Хенрик Вангер щеше да прикове вниманието. Всички разбираха логиката на тази постъпка — тя бе ясен знак, че надвисналият над „Милениум“ дамоклев меч скоро щеше да бъде свален и че новите покровители на вестника щяха да отвърнат подобаващо на удара. Въпреки че се намираше в криза, компанията „Вангер“ все още бе един от значимите индустриални концерни, които можеха да играят офанзивно при нужда.
Целият разговор бе протекъл под формата на дискусия между Ерика, от една страна, и Хенрик и Мартин — от друга. Никой не попита Микаел какво мисли по въпроса.
Късно през нощта той бе положил глава на гърдите на Ерика и я гледаше в очите.
— От колко време с Хенрик Вангер обсъждате тази сделка? — попита той.
— От около седмица — разсмя се тя.
— Кристер наясно ли е?
— Естествено.
— Защо ме оставихте в неведение?
— А защо, за Бога, да го обсъждам с теб? Ти напусна поста на отговорен редактор, редакцията и Управителния съвет и се премести да живееш в пустошта.
Микаел се замисли над думите й за миг.
— Смяташ, че съм заслужил да се държите с мен като с идиот.
— О да — натърти тя.
— Ти наистина ми бе сърдита.
— Микаел, никога през живота си не бях изпитвала такъв яд и такова разочарование, никога преди не се бях чувствала толкова сама както в деня, когато ти излезе от редакцията. Не съм ти била по-ядосана.
Тя го хвана здраво за косата и го избута надолу в леглото.
Ерика си тръгна от Хедебю в неделя, а Микаел бе толкова бесен на Хенрик Вангер, че не искаше да рискува да се сблъска нито с него, нито с който и да било друг член на клана. Затова отиде в Хедестад и цял следобед се разхожда из града, отби се в библиотеката и пи кафе в сладкарницата. Вечерта гледа в местното кино „Властелинът на пръстените — Задругата на пръстена“ за първи път, въпреки че премиерата на филма бе преди цяла година. Изведнъж осъзна, че орките, за разлика от хората, бяха съвсем прости същества.
За завършек на вечерта избра да похапне в „Макдоналдс“ в Хедестад и се върна в Хедебю едва в полунощ с последния автобус. Направи си кафе, седна до кухненската маса и извади една папка. Чете до четири сутринта.
Разследването по случая Хариет Вангер повдигаше някои въпросителни и колкото по-детайлно Микаел се запознаваше с документацията, толкова по-голямо удивление предизвикваха те у него. Това не бяха някакви лично негови революционни открития, а проблеми, които бяха занимавали инспектор Густав Морел доста дълго дори и през свободното му време.
Хариет Вангер се бе променила през последната година от живота си. Това можеше да се дължи на метаморфозата, която всички младежи преживяваха по някое време през тийнейджърските си години. Хариет бе поела по пътя на съзряването, но съучениците й, учителите и някои членове на семейството твърдяха, че е станала тиха и затворена.
Момичето, което само допреди две години било съвсем нормално и пълно с живот, сега съвсем нескрито се дистанцирало от околните. Продължавало да общува с приятелите си в училище, но по по-различен начин, който един от тях описваше като „безличен“. Това определение се бе сторило достатъчно странно на Морел и той го бе записал с намерението да зададе още въпроси впоследствие. Бяха му обяснили, че Хариет престанала да говори за себе си, да разказва клюки или да споделя.
Хариет Вангер бе възпитана в духа на християнската вяра. Като повечето деца и тя бе посещавала неделно училище, бе казвала вечерна молитва и бе получила първо причастие. През последната година явно бе станала религиозна. Четяла Библията и редовно ходела на църква. Въпреки това обаче не бе станала част от паството на пастор Ото Фалк на остров Хедебю, който освен всичко друго бил и приятел на семейството, а се бе присъединила към църквата „Петдесетница“ в Хедестад. Тя обаче не успяла да задържи Хариет задълго. Само след два месеца момичето напуснало това паство и започнало да чете книги за католицизма.
Дали увлечението й по религията можеше да се обясни със специфичния характер на възрастта й? Може би, но никой друг в семейство Вангер не бе кой знае колко религиозен, така че не беше ясно какви импулси разгаряха тази й страст. Вероятна причина за интереса й към Бог, разбира се, би могъл да бъде фактът, че баща й се бе удавил година по-рано. Във всеки случай Густав Морел бе стигнал до мнението, че в живота на Хариет се бе случило нещо, което я потискаше или притесняваше, но му бе трудно да определи какво. Морел, както и Хенрик Вангер, бе отделил доста време, за да разговаря с приятелките й, с надеждата да разбере не се ли бе доверила на някоя от тях.
Бяха разчитали много на Анита Вангер, дъщерята на Харалд Вангер, която бе с две години по-голяма и бе прекарала лятото на 1966 година на остров Хедебю. Всички ги смятаха за близки приятелки. Но дори и тя нямаше какво да сподели. Бяха общували през лятото, бяха ходили на плаж и на разходки, бяха обсъждали филми, поп групи и книги. Хариет често бе придружавала Анита на уроците й по кормуване. Даже веднъж се били понапили с една отмъкната от къщи бутилка вино. Освен това в продължение на няколко седмици бяха живели съвсем сами в лятната къща на Готфрид на брега на остров Хедебю, груба постройка, изградена от бащата на Хариет в началото на петдесетте години.
Въпросите, отнасящи се до мислите и чувствата на Хариет Вангер, така и не бяха намерили отговор. Микаел обаче забеляза едно несъответствие: твърденията, че бе станала затворена, бяха основно на съучениците й и на част от членовете на семейството. Анита Вангер обаче изобщо не смяташе така. Той си отбеляза да обсъди въпроса с Хенрик Вангер при първия удобен случай.
Морел обаче бе обърнал доста по-голямо внимание на нещо далеч по-конкретно, а именно — една странна страница от красивия календар-бележник на Хариет Вангер, който бе получила като коледен подарък година преди да изчезне. Първата му половина бе разделена на дни и часове, където Хариет бе отбелязвала срещите си, датите на контролните си в училище, домашните и т.н. В бележника имаше доста място, оставено за водене на дневник, но Хариет бе писала там изключително рядко. Бе започнала доста вдъхновено през януари с няколко кратки коментара с кого се бе срещала през коледната ваканция и кои филми бе гледала. След това не бе записала нищо лично чак до края на учебната година. Тогава вероятно бе започнала да проявява интерес към едно момче, чието име не се споменаваше. Това обаче не беше сигурно, тъй като бележките й можеха да бъдат тълкувани двузначно.
Истинската мистерия се криеше на страниците на телефонния указател. Там бе записала красиво в азбучен ред имената с телефонните номера на членове на семейството, съученици, някои учители и членове на църквата „Петдесетница“, както и на други свои познати, които лесно можеха да бъдат идентифицирани. На последната страница обаче, която бе чисто бяла, защото всъщност не принадлежеше към азбучния регистър, имаше пет имена и също толкова на брой телефонни номера. Три от тях бяха на жени, а срещу другите два номера имаше инициали.
Петцифрените номера, които започваха с 32, бяха на телефонни постове в Хедестад от шейсетте години. Единственият по-различен — 30112, водеше до Норбюн край Хедестад. Имаше само един проблем. Криминален инспектор Морел се бе допитал до всички познати на Хариет, но се оказало, че никой не знаел чии са тези номера.
Първият номер, до който стояло името „Магда“, изглеждал обещаващ. Впоследствие станало ясно, че той принадлежи на галантериен магазин на улица „Паркгатан“ №12. Телефонният пост бил на името на Марго Лундмарк, чиято майка всъщност се казвала Магда и от време на време работела допълнително в магазина. Магда била на шейсет и девет години и нямала представа коя е Хариет Вангер. Липсвали и сведения Хариет да е посещавала магазина или да е пазарувала в него. Не се бе занимавала с бродиране.
Вторият номер, този след името „Сара“, бил на семейство Торенсон, което живеело от другата страна на железопътната линия. То се състояло от Андеш, Моника и двете им малки дечица Юнас и Петер, които по това време ходели на детска градина. В семейството нямало Сара. Били чували за изчезналата Хариет Вангер само от медиите. Единствената бегла връзка между Хариет и семейство Торенсон се отнасяла до работата на Андеш. Той оправял покриви и няколко години по-рано, когато Хариет била в девети клас, бил нает от училището й да пренареди керемидения покрив, което отнело няколко седмици. Следователно съществувала някаква теоретична възможност те да са се познавали, макар и това да било твърде малко вероятно.
Останалите три номера също довели до задънена улица. Телефонният пост 32027 и инициалите Р. Л. всъщност принадлежали на някоя си Росмарие Лашон. За жалост тя била починала няколко години по-рано.
През зимата на 1966–1967 година криминален инспектор Морел бе фокусирал разследването си основно върху въпроса защо Хариет бе записала тези имена и номера.
Едно от първите му предположения съвсем естествено било, че телефонните номера представляват някакъв личен код. Поради тази причина Морел се опитал да си представи как би могла да разсъждава една тийнейджърка. Тъй като повтарящата се комбинация 32 явно била кодът на Хедестад, той се опитал да пренареди останалите три цифри. Но нито на 32601, нито на 32610 му бе вдигнала Магда. Морел продължил да разнищва мистерията с числата и съвсем естествено стигнал до извода, че ако подреди достатъчно много комбинации, рано или късно ще открие връзка с Хариет. Така например установил, че ако прибави едно към всяко от последните три числа на 32016, ще получи 32127 — телефонния номер на кантората на адвокат Дирх Фроде в Хедестад. Проблемът бил, че това не му вършело никаква работа. Освен това така и не открил код, който да е валиден за всичките пет номера.
Морел започнал да разсъждава в друга посока. Възможно ли е цифрите да означават нещо друго? Номерата на колите през шейсетте се състояли от една буква за областта и пет цифри. Но и това се оказало задънена улица.
След това комисарят зарязал цифрите и се концентрирал върху имената. Стигнал дори дотам, че направил списък с всички лица в Хедестад, които носели имената Мари, Магда и Сара, или имали инициали Р. Л. и Р. Я. Били общо триста и седем души. Сред тях всъщност се оказали и всичките двайсет и девет души, които по някакъв начин били свързани с Хариет; един неин съученик от девети клас, който се казвал например Роланд Якобсон, Р. Я. Те обаче се познавали съвсем бегло и не поддържали връзка, след като Хариет започнала да учи в гимназията. Освен това не можели да го свържат с телефонния номер.
И така мистерията на телефонния указател останала неразгадана.
Четвъртата среща с адвокат Бюрман бе извънредна. Тя бе принудена да се свърже с него.
През втората седмица на февруари лаптопът на Лисбет Саландер претърпя злощастен инцидент с фатален изход. Всичко стана толкова случайно, че на нея й се искаше да убие някого от отчаяние. Бе дошла за една среща в „Милтън Секюрити“ с колелото си и го паркира зад един стълб в гаража. После остави раницата на земята, за да извади веригата за заключване. Точно в този момент един тъмночервен сааб бе дал на заден ход. Тя стоеше с гръб към него и единственото, което чу, бе изпукването на раницата. Шофьорът не забеляза нищо и съвсем спокойно продължи напред към изхода и изчезна.
В раницата бе прибрала белия си Ейпъл iBook 600 с 25 гигабайта хард диск и 420 мегабайта рам. Компютърът бе произведен през януари 2002 година и имаше четиринайсетинчов екран. Когато го купи, той бе Apple’s state of the art[4]. Компютрите на Лисбет Саландер притежаваха най-новите и обикновено най-скъпи конфигурации — те представляваха и най-големият й разход.
Когато отвори раницата, констатира, че капакът на компютъра бе пукнат. Тя пъхна кабела за интернет и се опита да включи лаптопа; той не издаде дори последен вопъл. Лисбет занесе останките в магазина на Тими „MacJesus Shop“ на улица „Бреншуркагатан“ с надеждата, че поне част от твърдия диск можеше да бъде спасена. Тими почовърка малко машината, след което поклати глава.
— Сори. Няма надежда — констатира той. — Трябва да му организираш едно хубаво погребение.
Загубата на компютъра бе депресираща, но не и катастрофална. Лисбет Саландер се бе разбирала прекрасно с технологичното си чудо през едната година съвместен живот. Имаше копия на всички документи, а освен това разполагаше с малко по-стар настолен Mac G3 и един петгодишен лаптоп Тошиба, който също можеше да използва. Но, по дяволите, тя се нуждаеше от бърза и модерна машина.
Съвсем закономерно Лисбет бе запленена от най-скъпия възможен вариант — току-що пуснатия на пазара Apple PowerBook G4/1.0 гигахерца с алуминиево шаси, с процесор PowerPC 7451 с AltiVec Velocity Engine, 960 мегабайта рам памет и 60 гигабайта твърд диск. Той бе снабден още с BlueTooth и вградено CD и DVD записващо устройство.
Имаше обаче нещо още по-важно — това бе първият лаптоп със седемнайсетинчов екран, видеокарта Nvidia и разделителна способност 1440×900 пиксела. Параметрите му смайваха любителите на персоналните компютри и превъзхождаха всичко останало, което се предлагаше на пазара.
Този модел бе ролс-ройсът на лаптопите, що се отнася до хардуера, но това, което в действителност разпалваше желанието на Лисбет Саландер да го притежава, бе една съвсем простичка екстра — клавиатурата му беше снабдена със специално осветление, което й даваше възможност да вижда буквите дори при пълен мрак. Толкова просто. Защо никой друг не се бе сетил по-рано?
Това бе любов от пръв поглед.
Компютърът струваше трийсет и осем хиляди крони с ДДС.
Това бе проблем.
Тя все пак поръча лаптопа от „MacJesus“, откъдето обикновено купуваше всичките си „играчки“ и съответно получаваше доста добра отстъпка. Няколко дни по-късно Лисбет Саландер пресметна разходите. Застраховката на злочестия й компютър щеше да й осигури по-голямата част от парите за покупката. Само че като добави застрахователната вноска, която сама трябваше да поеме, и по-високата цена, откри, че не й достигаха осемнайсет хиляди крони. В един буркан за кафе вкъщи имаше скътани десет хиляди, за да не остава никога без пари в брой, но те също не бяха достатъчни. Тя чумоса мислено адвокат Бюрман, но после се примири с неизбежното, обади се на настойника си и му обясни, че бе възникнал извънреден разход и й трябват пари. Бюрман й отговори, че нямал време да я приеме този ден. Саландер възрази, че ще му отнеме точно двайсет секунди да подпише един чек за десет хиляди. Той й обясни, че не можел ей така изведнъж да й даде пари, но после отстъпи и след като помисли малко, й определи среща в извънработно време в седем и половина вечерта.
Микаел бе наясно, че не притежава нужната компетентност, за да може да даде точна оценка на полицейското разследване, но въпреки всичко стигна до заключението, че криминален инспектор Морел бе подходил изключително съвестно и бе направил дори повече, отколкото изискваха служебните му задължения. Дори и след като приключи с документацията по официалното разследване, продължи да среща името на Морел в личните записки на Хенрик; между тях се бе завързало приятелство и Микаел се чудеше дали и Морел не се бе заразил от лудостта на големия индустриалец. Но стигна до извода, че Морел едва ли бе пропуснал нещо. Дори и почти съвършеното полицейско разследване обаче не бе могло да открие отговора на загадката с изчезването на Хариет Вангер. Всички възможни въпроси вече бяха зададени, всички следи бяха проверени, дори и най-абсурдните.
Микаел все още не бе прочел цялата документация по разследването, но сведенията и възможните нишки ставаха все по-невероятни. Той не очакваше да открие пропуск в работата на предшественика си и нямаше представа откъде да подхване проблема. Накрая стигна до следното заключение: единственият разумен и възможен подход бе да се опита да открие психологическите мотиви на замесените лица.
Самата Хариет бе най-голямата въпросителна в този случай. Коя бе тя всъщност?
Микаел бе видял от прозореца си, че лампите на втория етаж в къщата на Сесилия Вангер светнаха към пет часа следобед. Той почука на вратата й към седем и половина, точно по време на анонса на новините. Тя му отвори по халат, а мократа й коса се подаваше изпод жълтата хавлиена кърпа на главата й. Микаел веднага се извини за безпокойството и понечи да си тръгне, но тя му махна да я последва в кухнята. Сложи каната за кафе и се качи на втория етаж за няколко минути. Като се върна, си бе облякла дънки и раирана памучна риза.
— Вече бях започнала да си мисля, че никога няма да се осмелите да наминете.
— Трябваше първо да се обадя, но видях, че свети, и ми се прииска да дойда.
— А при вас свети по цели нощи. Освен това често се разхождате навън след полунощ. Нощна птица, а?
Микаел вдигна рамене.
— Май така излиза.
Погледът му попадна върху няколко учебника, които лежаха на купчина на ръба на кухненската маса.
— Все още ли преподавате, директоре?
— Не, не ми остава време. Но някога бях учител по история, религия и обществознание. Остават ми още няколко години.
— Как така?
Тя се усмихна.
— Аз съм на петдесет и шест години. Скоро ще се пенсионирам.
— Човек изобщо не може да ви даде петдесет, изглеждате по-скоро на четирийсет.
— Ласкател. Вие на колко сте?
— Прехвърлих четирийсетте — усмихна се Микаел.
— А сякаш вчера сте били на двайсет. Колко бързо се изнизва животът.
Сесилия Вангер наля кафе и попита Микаел дали е гладен. Той й отвърна, че вече се е нахранил, което донякъде бе вярно. Той не готвеше, вместо това похапваше сандвичи. Но не беше гладен.
— Е, защо дойдохте? Да не би да е настъпил моментът за онези въпроси?
— Честно казано… не затова дойдох. Просто ми се прииска да намина.
Сесилия Вангер изведнъж се усмихна.
— Осъден сте на три месеца затвор, преместихте се в Хедебю, разнищвате документите по любимото хоби на Хенрик, не спите нощем, вместо това ходите на дълги разходки в кучешкия студ… Да не би да съм пропуснала нещо?
— Животът ми върви стремително надолу — усмихна й се Микаел в отговор.
— Коя е жената, която ви посети през уикенда?
— Ерика… Тя е главен редактор в „Милениум“.
— Гаджета ли сте?
— Не точно. Тя е омъжена. Аз съм по-скоро приятел и „occasional lover“[5].
Сесилия Вангер се разсмя с глас.
— Кое е толкова смешно?
— Начинът, по който го казахте. Occasional lover. Изразът ми хареса.
Микаел се разсмя на свой ред. Изведнъж осъзна, че Сесилия Вангер му харесваше.
— И аз имам нужда от един occasional lover — рече тя.
Сесилия свали пантофите си и докосна коляното му с крак. Той го хвана чисто автоматично и погали кожата й. Поколеба се за миг — усещаше, че съвсем неочаквано щеше да навлезе в непознати води. После започна внимателно да масажира ходилото й с палец.
— И аз съм омъжена — рече му Сесилия Вангер.
— Знам. Членовете на клана Вангер не се развеждат.
— Скоро ще станат двайсет години, откакто не съм виждала съпруга си.
— Какво се случи?
— Това не ви засяга. Не съм правила секс от… хммм, три години.
— Изненадан съм.
— Защо? Това е въпрос на търсене и предлагане. В никакъв случай не искам сериозен приятел или нов съпруг, нито пък имам желание да започна да живея с някого на семейни начала. Добре ми е сама. С кого бих могла да правя секс? С някой учител? Едва ли. С някой ученик? От това би излязла доста пикантна история, която клюкарките да разнасят от уста на уста. Те държат под око всекиго, който носи името Вангер. А на остров Хедебю живеят само роднини или семейни.
Тя се наведе напред и го целуна по врата.
— Шокиран ли сте?
— Не. Но не съм сигурен, че идеята е добра. Аз работя за чичо ви.
— Аз съм последният човек, който ще тръгне да го разпространява. Но, честно казано, Хенрик едва ли би имал нещо против.
Тя седна на коленете му и го целуна по устата. Косата й все още бе влажна и ухаеше на шампоан. Той разкопча непохватно памучната й риза и я смъкна от раменете й. Тя не си бе сложила сутиен. Целуна гърдите й, а тя се притисна към него.
Адвокат Бюрман заобиколи масата и й показа извлечение с баланса по сметката й — тя знаеше точно с колко пари разполага до последното йоре, само че вече не можеше да се разпорежда с тях. Той бе застанал зад гърба й. Изведнъж започна да масажира врата й и плъзна ръка по рамото й точно над бюста. Сложи длан на дясната й гърда и остана така. Тя не реагира и той я обгърна с шепа. Лисбет Саландер седеше съвсем неподвижно. Усети дъха му по кожата на врата си и се загледа в ножа за писма на бюрото му; можеше да го стигне без проблем със свободната си ръка.
Но не направи нищо. Ако Холгер Палмгрен бе успял да й набие нещо в главата, то бе, че импулсивните действия водеха до усложнения, а усложненията, от своя страна — до неприятни последици. Тя никога не пристъпваше към действие, без да прецени последствията.
Тази прелюдия към сексуално престъпление, което на правен език се определяше като сексуален тормоз и възползване от лице в подчинено положение, теоретично би могла да премахне Бюрман от хоризонта минимум за две години, като го прати в затвора. Тя продължи само няколко кратки мига. Но те бяха напълно достатъчни — той бе преминал границата и вече нямаше връщане назад. За Лисбет Саландер действията му бяха равнозначни на демонстрация на сила от вражеска войска — той ясно й даваше да разбере, че тя бе напълно беззащитна извън ясно определените рамки на техните правни отношения и зависеше единствено от добрата му воля. Когато очите им се срещнаха след няколко секунди, той я гледаше с полуотворена уста, а на лицето му бе изписано желание. Лицето на Саландер бе напълно безизразно.
Бюрман се върна обратно на мястото си зад бюрото и седна в удобния си кожен фотьойл.
— Както и да е, не мога да ти дам чек за парите — каза той изведнъж. — Защо ти е толкова скъп компютър? Има доста по-евтини машини, на които също можеш да играеш игри.
— Искам да мога да разполагам с парите си както преди.
Адвокат Бюрман й хвърли изпълнен със съчувствие поглед.
— Ще видим как ще стане това. Първо трябва да се научиш да общуваш и да се разбираш с хората.
Адвокат Бюрман вероятно нямаше да се усмихва така широко, ако можеше да прочете какви мисли се въртяха зад безизразните й очи.
— Мисля, че с теб можем да бъдем добри приятели — рече Бюрман. — Трябва да си имаме доверие.
Тъй като тя не каза нищо, той поясни какво имаше предвид.
— Ти си зряла жена, нали, Лисбет.
Тя кимна.
— Ела тук — рече той и й подаде ръка.
Лисбет Саландер отново за няколко секунди спря поглед на ножа за писма, след това се изправи и отиде при него. Мисли за последствията. Той хвана ръката й и я притисна към чатала си. Тя усети половите му органи под тъмните габардинени панталони.
— Ако си мила с мен, и аз ще съм мил с теб — рече той.
Тя бе съвсем вдървена, когато той я хвана за врата с другата си ръка и я накара да застане на колене, с лице към „дюкяна“ му.
— Не ти е за първи път, нали? — попита той и разкопча панталона си. Ухаеше така, сякаш току-що се бе измил със сапун и вода.
Лисбет Саландер извърна лице и се опита да се изправи, но той я държеше здраво. Тя бе много по-слаба от него във физическо отношение — тежеше около четирийсет кила, а той — деветдесет и пет. Бюрман хвана главата й с две ръце и извърна лицето й, така че погледите им се срещнаха.
— Ако си мила с мен, и аз ще съм мил с теб — повтори той. — Ако създаваш проблеми, мога да те пратя в лудница до края на живота ти. Искаш ли?
Тя не отговори.
— Искаш ли?
Тя поклати глава.
Той изчака, докато тя сведе очи, което мъжът изтълкува като знак на подчинение. След това я придърпа по-близо. Лисбет Саландер разтвори устни и пое члена му в устата си. Той през цялото време я държеше за врата и я дърпаше грубо към себе си. Не спря да й се повръща през десетте минути, в които той движеше таза си нагоре-надолу. А когато най-накрая свърши, я стисна толкова силно, че тя почти остана без дъх.
Той й позволи да използва една малка тоалетна в кабинета му. Лисбет Саландер трепереше цялата, докато миеше лицето си и се опитваше да изпере петната от пуловера си. Тя дори глътна от пастата му за зъби, за да заличи вкуса му от устата си. Когато отново влезе в кабинета му, той седеше съвсем спокойно зад бюрото си и разлистваше някакви документи.
— Седни, Лисбет — нареди й той, без да я погледне.
Тя седна. Накрая той я погледна и се усмихна.
— Ти си зряла жена, нали, Лисбет?
Тя кимна.
— Тогава трябва да можеш да играеш на игри за възрастни.
Говореше й с такъв тон, сякаш тя бе дете. Лисбет не го контрира по никакъв начин. На челото му се появи малка бръчица.
— Не мисля, че е добра идея да разкажеш на някого за игричките ни. Замисли се — кой би ти повярвал? Има документи, които свидетелстват, че ти не можеш да носиш отговорност за действията си.
Тъй като тя не каза нищо, той продължи.
— Ще бъде твоята дума срещу моята. Коя мислиш, че ще натежи?
Тя продължи да мълчи, а той въздъхна. Изведнъж се ядоса, че тя просто седеше и го наблюдаваше, без да продума и дума, но успя да се въздържи.
— Ние с теб ще станем добри приятели — рече той. — Мисля, че постъпи правилно, като се обърна към мен днес. Винаги си добре дошла тук.
— Имам нужда от десет хиляди, за да си купя компютър — каза внезапно тя с тих глас, сякаш искаше да продължи разговора, който бяха започнали преди кратката пауза.
Адвокат Бюрман сбърчи вежди. Тежък случай. Та тя е напълно умствено изостанала, по дяволите. Той й подаде чека, който бе написал, докато тя бе в тоалетната. Тази тук е по-добър вариант от която и да е курва; плаща й се със собствените й пари. Той се усмихна надменно. Лисбет Саландер взе чека и си тръгна.