Стиг Ларшон
Мъжете, които мразеха жените (10)

Глава 9
Понеделник, 6 януари — сряда, 8 януари

Микаел продължи да чете до малките часове на нощта и се събуди късно сутринта на Богоявление. Точно пред входа на къщата на Хенрик Вангер бе паркирано тъмносиньо волво. В мига, в който Микаел хвана дръжката на вратата, тя се отвори и навън излезе мъж на около петдесетгодишна възраст. Те едва не се сблъскаха. Мъжът явно много бързаше.

— Да? Мога ли да помогна?

— Идвам при Хенрик Вангер — отвърна Микаел.

Погледът на непознатия се проясни. Той се усмихна и протегна ръка.

— Вие сигурно сте Микаел Блумквист, който помага на Хенрик със семейните хроники?

Микаел кимна и двамата си стиснаха ръцете. Хенрик Вангер очевидно бе започнал да разпространява мнимата версия за посещението на Микаел в Хедестад. Мъжът бе с наднормено тегло — резултат от дългогодишното седене в офиси и заседателни зали, но Микаел веднага забеляза приликата с Хариет Вангер в чертите на лицето му.

— Аз съм Мартин Вангер — представи се мъжът в потвърждение на това наблюдение. — Добре дошли в Хедестад.

— Благодаря.

— Гледах ви по телевизията преди известно време.

— Явно няма човек, който да не ме е видял тогава.

— Венерстрьом… не е на почит в този дом.

— Да, Хенрик спомена това. Сега чакам да чуя края на историята.

— Той ми каза преди няколко дни, че ви е назначил. — Мартин Вангер изведнъж се разсмя. — Смята, че вероятно сте приели да дойдете да работите тук, на север, именно заради Венерстрьом.

Микаел се поколеба за миг, но после реши да каже истината.

— Това бе важна причина. Но, честно казано, имах нужда да се махна от Стокхолм и предложението да прекарам година в Хедестад ми бе отправено в точния момент. Мисля, че така се развиха нещата. Не мога да се преструвам, че процесът никога не се е състоял. Все пак ще лежа в затвора.

Мартин Вангер кимна, изведнъж бе станал сериозен.

— Можете ли да обжалвате?

— Това няма да помогне в този случай.

Мартин Вангер погледна часовника си.

— Трябва да съм в Стокхолм довечера и нямам време. Ще се върна след няколко дни. Елате да вечеряме някой път. Много бих искал да чуя какво всъщност се е случило по време на този процес.

Те отново си стиснаха ръцете, след което Мартин излезе и отвори вратата на волвото. После се обърна и извика на Микаел:

— Хенрик е на втория етаж. Направо се качвайте.

 

 

Хенрик Вангер седеше на дивана в кабинета си, а на масата пред него лежаха „Хедестадс курирен“, „Дагенс Индустри“, „Свенска Дагбладет“, както и двата вечерни вестника^[1].

— Срещнах Мартин навън.

— Той бърза да спасява империята — отвърна Хенрик Вангер и вдигна термоса. — Кафе?

— Да, благодаря — отвърна Микаел.

После седна, като се чудеше защо Хенрик Вангер е толкова развеселен.

— Виждам, че са писали за теб във вестника.

Хенрик Вангер бутна към него единия вечерен вестник, който бе отворен на страница със следното заглавие: „Медията, която даде на късо“. Текстът бе съчинен от колумнист, който по-рано бе работил в икономическото списание „Финансмагазинет Монопол“ и се бе прочул като специалист по ироничните унищожителни статии за всеки, който изразяваше позиция по определен въпрос или риташе срещу ръжена — феминистки, антирасисти и защитници на природата. Не подминаваше никого. Самият автор обаче никога не бе вземал отношение по някой деликатен проблем. Сега явно се бе преориентирал към критика на медиите; няколко седмици след края на процеса във връзка с аферата „Венерстрьом“ бе решил да насочи вниманието си към Микаел Блумквист, който бе упоменат със собственото си име и описан като пълен идиот. Ерика Бергер пък бе представена като некомпетентна, глупава журналистка.

„Мълвата гласи, че «Милениум» е на път да фалира, въпреки че главният редактор е феминистка с къса пола, която се цупи по телевизията. Вестникът успя да се задържи на повърхността години наред благодарение на имиджа, който редакторската колегия успя да наложи — млади репортери, които се занимават с разследваща журналистика и разобличават престъпниците от финансовия свят. Този рекламен трик може и да минава сред младите анархисти, които искат да чуят точно това, но не и сред съдиите. В което Кале Блумквист съвсем наскоро се убеди.“

Микаел извади мобилния си телефон и провери дали Ерика не го бе търсила. Нямаше оставени съобщения. Хенрик Вангер изчака мълчаливо; Микаел внезапно осъзна, че старецът очакваше той пръв да заговори.

— Този мъж е идиот — рече Микаел.

Хенрик Вангер се разсмя, но коментарът му бе лишен от всякаква сантименталност.

— Може и така да е, но не той бе осъден от съда.

— Вярно е. А и не би могло да му се случи нещо подобно. Той самият никога не изразява каквато и да било оригинална мисъл, а само се заяжда и подбира възможно най-унизителните думи, за да забие последния пирон в ковчега.

— Сблъсквал съм се с мнозина като него по мое време. Ето ти един добър съвет, ако, разбира се, искаш да го приемеш: абстрахирай се, когато вдига пара, но помни всичко и при пръв удобен случай му го върни. Сега обаче преимуществото е на негова страна и е най-добре да си траеш.

Микаел изглеждаше объркан.

— Имал съм много врагове през годините и научих едно нещо — няма смисъл да се впускаш в битка, която със сигурност ще загубиш. За сметка на това обаче никога не бива да позволяваш на човек, който те е засегнал, да се измъкне безнаказано. Изчакай и нанеси ответния удар, когато си най-силен, макар и вече да не ти се налага да го правиш.

— Благодаря за урока по философия. А сега искам да ми разкажете за семейството си.

Микаел постави един диктофон на масата между тях и натисна копчето за запис.

— Какво искаш да знаеш?

— Прочетох първата папка с материали за изчезването на Хариет и проведените през първите дни издирвания. В документите обаче се появяват толкова много различни Вангерови, че съвсем се обърках.

 

 

В продължение на десет минути Лисбет Саландер постоя неподвижно на пустата стълбищна площадка, вперила поглед в месинговата табелка с името на адвокат Н. Е. Бюрман. Чак тогава позвъни. Ключалката щракна.

Беше вторник. Това бе втората им среща и я гризяха лоши предчувствия.

Не се боеше от адвокат Бюрман, всъщност Лисбет Саландер рядко изпитваше страх от хора или пък каквото и да било друго. Въпреки това обаче изпитваше силно безпокойство от предстоящата среща с новия си попечител. Предшественикът на Бюрман, адвокат Холгер Палмгрен, бе замесен от съвсем друго тесто; той беше коректен, честен и дружелюбен. Служебните им отношения бяха приключили преди три месеца, когато Палмгрен получи удар и по силата на някакъв неразбираем за нея йерархичен бюрократичен ред тя бе прехвърлена на грижите на Нилс Ерик Бюрман.

За близо дванайсетте години на социални и психиатрични грижи, две от които прекарани в детска клиника, Лисбет Саландер никога не бе отговаряла дори на простичкия въпрос: „Как се чувстваш днес?“

След като навърши тринайсет, съдът постанови, че съгласно Закона за социални грижи за непълнолетни лица Лисбет Саландер следва да бъде хоспитализирана в детската психиатрична клиника „Св. Стефан“ в Упсала. Решението се основаваше на констатацията, че тя има психични отклонения и представлява опасност за съучениците си и дори за самата себе си.

Тази констатация бе резултат предимно на наблюдения, а не на внимателно проведени изследвания. За най-голямо разочарование на лекарите и чиновниците всеки техен опит да проведат с Лисбет разговор за чувствата, душевното или здравословното й състояние срещаше упорито мълчание, мръщене или поглед, втренчен в пода, тавана и стените отпред. Тя всеки път скръстваше ръце и отказваше да участва в психологически тестове. Категоричният й отпор на всички опити да бъде нахранена, претеглена, изследвана, подложена на анализи или възпитана засягаше дори и обучението й — властите можеха да я транспортират до училищната стая и да я вържат за чина, но нямаше как да я накарат да слуша или да вдигне химикалката и да започне да си води записки. Тя не бе завършила основното си образование.

Следователно лекарите бяха срещнали огромни трудности при опитите да диагностицират психичния й проблем. С една дума, Лисбет Саландер никак не бе лесна.

След тринайсетия й рожден ден властите решиха да назначат опекун, който да защитава интересите й и да се грижи за активите й, докато навърши пълнолетие. Този опекун се оказа адвокат Холгер Палмгрен, който въпреки сравнително трудното начало всъщност успя да постигне това, което препъна толкова много психиатри и лекари. С времето той не само спечели доверието на проблемното момиче, но то дори започна да се отнася с известна топлота към него.

Когато навърши петнайсет, лекарите стигнаха до малко или повече единодушното становище, че тя не представлява опасност нито за околните, нито за себе си. Тъй като семейството й бе определено като дисфункционално и липсваха роднини, които да се погрижат за нейното благосъстояние, властите решиха да подпомогнат социалното приобщаване на Лисбет Саландер, като я изпратят в приемно семейство след изписването й от детската психиатрична клиника в Упсала.

Това обаче не се оказа толкова лесно. Тя избяга от първото приемно семейство само след две седмици. Картинката се повтори и със семейства номер две и три. След това Палмгрен проведе сериозен разговор с нея, като чисто и просто й обясни, че ако продължава така, без съмнение отново ще я институционализират. Тази скрита заплаха обаче даде ефект и Лисбет Саландер прие семейство номер четири, една възрастна двойка в Мидсъмъркрансен.

 

 

Това обаче не означаваше, че тя промени поведението си. На седемнайсетгодишна възраст Лисбет Саландер бе задържана четири пъти от полицията. В два от тях бе толкова пияна, че бе поискала спешна помощ, а единия път бе дрогирана. При друг случай бе открита мъртвопияна, с раздърпани дрехи на задната седалка на паркиран на улица „Сьодер Меларстранд“ автомобил. Компания й правел значително по-възрастен от нея мъж, също толкова силно повлиян от алкохола.

Бе задържана за последен път точно три седмици преди да навърши осемнайсет, защото в трезво състояние бе ритнала един пътник в главата пред бариерите за таксуване на метростанция „Гамла стан“. В резултат на този инцидент бе арестувана за побой, Саландер бе обяснила поведението си с факта, че мъжът я бил опипал и тъй като човек не можел да й даде повече от дванайсет години, тя сметнала, че свалячът имал педофилски наклонности. Ако това изобщо може да се нарече обяснение. Твърденията й обаче бяха подкрепени от свидетелите на инцидента, в резултат на което прокурорът спря делото.

Въпреки това съдът взе под внимание медицинската й история и постанови да се подложи на психиатричен преглед. Тъй като тя не изневери на принципите си и отказа да отговаря на въпроси или да бъде преглеждана, назначените от социалните служби лекари накрая представиха становище, основано на „наблюдения върху поведението на пациента“. Не е особено ясно обаче какви точно наблюдения биха могли да се направят върху държанието на една нацупена млада жена, която седи на стола със скръстени ръце и мълчи. Заключението им гласеше, че пациентката страда от психическо разстройство, което е от такъв характер, че изисква медицинска помощ. Назначените от съда лекари препоръчаха хоспитализиране в психиатрично заведение. Същевременно един заместник-шеф от социалните служби излезе със становище, което подкрепяше изложените в медицинската експертиза заключения.

Съгласно становището, което се основаваше на личното й досие, съществуваше голям риск тя да „злоупотреби с алкохол или наркотични вещества“ и очевидно й липсваше „инстинкт за самосъхранение“. Медицинският й картон към този момент бе пълен с тежки фрази от рода на „интровертна“, „социален инвалид“, „липса на емпатия“, „егоцентрична“, „психопатично и асоциално поведение“, „нежелание за съдействие и неспособност за прилагане на своите знания“. Всеки, който прочетеше картона й, много лесно можеше да се подведе и да си извади заключението, че тя бе силно умствено изостанала. В неин ущърб бе и фактът, че уличните патрули на социалните служби на няколко пъти я бяха забелязвали с различни мъже край площад „Марияторйет“, а при друг случай бе претърсена в парка „Тантолунден“ отново в компанията на по-възрастен от нея господин. В резултат на това бе направено предположението, че Лисбет Саландер или е застрашена да започне да проституира, или вече го е направила.

Когато съдът — институцията, която щеше да определи бъдещето й, бе свикан, за да вземе решение по делото й, никой не се съмняваше какво щеше да бъде то. Тя очевидно бе проблемно дете и нямаше голяма вероятност съдът да постанови решение, различно от препоръката на съдебните психиатри и социалните работници.

На сутринта в деня на делото Лисбет Саландер бе изведена от детската психиатрична клиника, където я затвориха след инцидента в „Гамла стан“. Тя се чувстваше като концлагерист и изобщо не се надяваше да доживее до вечерта. Първият човек, когото видя в съдебната зала, бе Холгер Палмгрен и й отне известно време да осъзнае, че той не бе там в качеството си на опекун, а на неин представител и адвокат. Тя видя една съвсем нова страна у него.

За нейна изненада Палмгрен категорично я подкрепи и настоятелно пледира срещу предложението за институционализиране. Лисбет изрази учудването си с едно повдигане на вежди, но въпреки това изслуша внимателно всяка негова дума. Палмгрен бе блестящ по време на двучасовия кръстосан разпит на лекаря, някой си Йеспер Х. Льодирман, който се бе подписал под препоръката Саландер да бъде затворена в психиатрично заведение. Всеки детайл от становището бе гледан под лупа, а лекарят бе призован да обоснове научно твърденията си. Впоследствие стана ясно, че лекарските заключения се основават единствено на догадки, тъй като пациентката бе отказала да се подложи на какъвто и да било тест.

В края на пледоариите Палмгрен бе намекнал, че насилственото институционализиране вероятно не само беше в разрез с решенията на съда по други подобни случаи, но също така можеше да доведе до политическо и медийно недоволство. Следователно в интерес на всички беше да бъде намерен алтернативен изход от ситуацията. Подобен език не бе характерен за пледоарии по такива дела, а членовете на съдебния състав се бяха въртели неспокойно в креслата си.

Решението само по себе си бе компромис. Съдът постанови, че Лисбет Саландер е психично болна, но лудостта й не предполага задължително хоспитализиране. За сметка на това обаче бе взето под внимание предложението на началника на социалните служби за определяне на попечител. Председателят на съда се обърна с отровна усмивка към Холгер Палмгрен, който до този момент бе изпълнявал ролята на неин опекун, и го попита дали бе готов да поеме новата задача. Съдията очевидно бе убеден, че Холгер Палмгрен ще откаже и ще прехвърли отговорността на някой друг. Вместо това обаче той добросърдечно обясни, че с най-голямо удоволствие приема да бъде попечител на госпожица Саландер, но при едно условие.

— Само в случай, че госпожица Саландер ми има доверие и е съгласна аз да вляза в ролята на неин попечител.

Той се бе обърнал директно към нея. Лисбет Саландер бе до известна степен объркана от всички реплики, на които бе станала свидетел през деня. До този момент никой не я беше попитал за мнението й. Тя гледа дълго Холгер Палмгрен, след което кимна с глава.

 

 

Палмгрен съчетаваше в себе по един забележителен начин чертите на юрист и социален работник от старата школа. В началото на кариерата си той бе назначен по политическа линия за член на Общинския комитет по социалните въпроси и през целия си живот се бе занимавал с проблемни деца. Между адвоката и безспорно най-проблемната му досега довереница постепенно, макар и не леко, се бе зародило взаимно уважение, което дори граничеше с приятелство.

Съвместната им работа бе продължила единайсет години — от деня, в който тя навърши тринайсет, до миналата година, когато бе отишла до дома на Палмгрен няколко седмици преди Коледа, защото бе пропуснал уговорената им среща. Когато той не отвори, въпреки че от апартамента се чуваше шум, Лисбет се покатери по една водосточна тръба до балкона на третия етаж и влезе в жилището му. Намери адвоката на пода в коридора. Бе в съзнание, но не можеше нито да говори, нито да се движи, защото внезапно бе получил удар, само на шейсет и четири години. Тя извика линейка и пътува с него до болница „Сьодершукнюсет“, а стомахът й все повече и повече се свиваше от страх. Тя почти не напусна коридора пред интензивното отделение в продължение на три денонощия. Следеше всяка стъпка на влизащите и излизащите от стаята лекари и сестри — като вярно куче пазач. Вървеше напред-назад по коридора като неспокоен дух и втренчваше поглед във всеки лекар, който я доближеше. Накрая един доктор, чието име тя така и не научи, я заведе до една стая и й обясни сериозността на ситуацията. Холгер Палмгрен бил получил сериозен мозъчен кръвоизлив и състоянието му било критично. Не очаквали да се събуди. Тя нито заплака, нито трепна. Просто се изправи, излезе от болницата и не се върна повече.

Пет седмици по-късно от общинската служба я повикаха на първа среща с новия й попечител. Първият й импулс бе да не отиде, но Холгер Палмгрен старателно й бе набил в главата, че всяко действие води до определени последствия. Към този момент тя се бе научила да анализира последствията, преди да направи каквото и да било, и след като премисли добре ситуацията, стигна до заключението, че най-безболезненият изход бе да удовлетвори общинската служба, като се преструва, че се интересува от мнението й.

И така през декември тя остави за малко проучването на Микаел Блумквист и смирено се яви в кантората на Бюрман на улица „Св. Ерик“, където една възрастна жена от общинската служба предостави обемната папка с досието на Саландер на адвокат Бюрман. Дамата учтиво я попита как се чувства и явно се задоволи с мълчанието, което получи в отговор на въпроса си. След около половин час тя си тръгна и остави Саландер на грижите на адвокат Бюрман.

Лисбет Саландер си създаде отрицателно мнение за адвокат Бюрман само пет секунди, след като си стиснаха ръцете.

Бе му хвърляла скришни погледи, докато той четеше досието й. Мъжът бе над петдесетгодишен. Имаше добре тренирано тяло; играеше тенис всеки вторник и петък. Косата му бе руса и рядка. Имаше малка трапчинка на брадичката. Ухаеше на „Бос“. Син костюм. Червена вратовръзка със златна игла и копчета за ръкавели с буквите НЕБ, плод на суетата му. Очила със стоманена рамка. Зелени очи. Ако се съдеше по списанията на бюрото му, се интересуваше от лов и стрелба.

През десетилетието на срещи с Палмгрен той винаги й бе предлагал кафе и си бе бъбрил с нея. Нито ужасните й бягства от приемните семейства, нито системното й неявяване в училище бяха успели да го обезсърчат. Палмгрен се бе ядосал истински един-единствен път — когато я арестуваха за побой над влечугото, което я бе обарвало в „Гамла стан“.

— Разбираш ли какво си направила? Наранила си друг човек, Лисбет — бе прозвучал като стар учител и тя търпеливо бе изслушала конското му, без да вземе присърце нито една дума.

Бюрман явно не обичаше да бъбри. Той веднага констатира, че съществуваше известно несъответствие между задълженията на Холгер Палмгрен, както бяха описани в наредбата за попечителство, и факта, че очевидно бе позволил на Лисбет Саландер да се грижи сама за домакинството и финансите си. Той проведе своеобразен разпит.

— Колко печелиш? Искам да получа копие от финансовия ти баланс. С кого общуваш? Навреме ли си плащаш наема? Пиеш ли алкохол? Получи ли одобрението на Палмгрен, преди да си сложиш тези обици по лицето? Поддържаш ли добра хигиена?

— Fuck you^[2].

Палмгрен бе нейният спасител след целия ужас, който бе преживяла. Той бе настоявал да се срещат поне веднъж месечно в предварително определени дни, а понякога и по-често. А след като тя отново заживя на улица „Лундгатан“, почти станаха съседи; той живееше на улица „Хорнсгатан“, само на една пресечка от нея. Те се сблъскваха случайно на улицата горе-долу през равни интервали от време и пиеха кафе в „Гиффи“ или в някое друго кафене наоколо. Палмгрен никога не й се бе натрапвал вкъщи; само понякога й носеше малък подарък за рождения ден. Бе й казал, че може да му ходи на гости, когато пожелае. Тя рядко се възползваше от тази привилегия, но след като се върна да живее в квартал „Сьодермалм“, започна да празнува Коледа с него, като се отбиваше в дома му, след като бе посетила майка си. Ядяха печен бут и играеха шах. Тя не бе почитател на шаха. Въпреки това обаче нямаше загубена партия, откакто научи правилата. Палмгрен бе вдовец и Лисбет Саландер смяташе за свой дълг да бъде с него през тези самотни празници.

Бе му задължена, а тя не оставяше дълговете си неизплатени.

Именно Палмгрен бе наел апартамента на майка й на улица „Лундгатан“, докато на Лисбет отново й потрябва жилище. То бе четирийсет и девет квадрата. Бе занемарено и се нуждаеше от ремонт, но все пак имаше покрив над главата си.

Сега обаче Палмгрен го нямаше, с което бе прекъсната поредната й връзка с обществото. Нилс Бюрман бе съвсем друг тип човек. Тя нямаше никакво намерение да празнува Коледа в дома му. Първото нещо, което той направи, бе да въведе нови правила за управлението на сметката й в банка „Ханделсбанкен“^[3]. Палмгрен бе заобиколил закона за попечителство, без особено да се замисли, и й бе позволил сама да се грижи за финансите си. Тя си плащаше сметките и можеше да разполага със спестяванията си както намереше за добре.

Тя се бе подготвила за срещата с Бюрман една седмица преди Коледа и се опита да му обясни, че предшественикът му заслужено й бе имал пълно доверие. Палмгрен й бе позволил да се грижи сама за себе си и не се намесваше в личния й живот.

— Това е един от проблемите — бе отговорил Бюрман и бе потупал досието й.

След това надълго и нашироко й бе разяснил кои правила и държавни постановления трябва да бъдат следвани при попечителство и я бе осведомил, че смята да въведе нов ред.

— Той ти е бил дал пълна свобода, нали? Чудя се как му се е разминало.

„Ами защото беше луд социалдемократ, който се бе занимавал с проблемни деца в продължение на почти четирийсет години.“

— Аз вече не съм дете — отвърна Лисбет Саландер, като че това обясняваше нещата.

— Не, вече не си дете. Но аз съм определен за твой попечител и докато изпълнявам тази роля, нося юридическа и икономическа отговорност за теб.

Първата мярка, която предприе, бе да открие нова сметка на нейно име, за която тя трябваше да информира отдел „Заплати“ в „Милтън“ и да започне да я използва за в бъдеще. Саландер осъзна, че краят на безгрижните й дни бе настъпил. От този момент нататък адвокат Бюрман щеше да плаща сметките й и да й дава определена сума за джобни всеки месец. Той очакваше от нея да му дава пълен отчет за разходите си. Бе решил Лисбет да получава хиляда и четиристотин крони на седмица — „за храна, дрехи, кино и т.н.“.

В зависимост от това колко й се работеше, Лисбет Саландер печелеше около сто и шейсет хиляди крони годишно. Тя лесно би могла да удвои тази сума, ако започнеше работа на пълен работен ден и приемаше всички задачи, които Драган Армански й предлагаше. Нямаше почти никакви разходи и спестяваше по-голямата част от парите. Разходите по апартамента бяха около две хиляди крони на месец и въпреки неголемите си приходи в сметката си имаше около деветдесет хиляди крони. До които вече нямаше достъп.

— Аз отговарям за парите ти — бе й обяснил той. — Трябва да спестяваш за бъдещето си. Няма смисъл да се притесняваш; аз ще се погрижа за всичко.

„Аз се грижа сама за себе си, откакто станах на десет, задник такъв!“

— Ти се справяш добре в обществото, така че няма нужда да бъдеш институционализирана, но въпреки това то носи отговорност за теб.

Той старателно я бе разпитал в какво се състоят служебните й задължения в „Милтън Секюрити“. Тя инстинктивно бе скрила истината. В отговор описа работата си през най-първите седмици след назначаването си. В резултат на това адвокат Бюрман остана с впечатлението, че тя вареше кафе и разпределяше пощата — съвсем подходящо занимание за човек, който не се отличава с особен интелект. Той явно остана доволен от отговора й.

Тя не знаеше защо излъга, но бе напълно убедена, че е постъпила много умно. Ако адвокат Бюрман бе включен в списъка на заплашени от изчезване насекоми, тя нямаше да се поколебае да го смачка с крак.

 

 

Микаел Блумквист прекара пет часа в компанията на Хенрик Вангер, а през по-голямата част от нощта и целия вторничен ден се посвети на преписването на записките си. Опита се и да подреди родословието на фамилия Вангер в ясна схема. Картината на семейната история, която постепенно изплува в съзнанието му по време на разговора с Хенрик Вангер, се различаваше драстично от представяната пред обществото версия. Микаел бе наясно, че всяко семейство има скелети в гардероба, но Вангерови имаха цяло гробище.

Към настоящия момент Микаел бе принуден непрекъснато да си напомня, че от него не се очаква да напише биографията на семейство Вангер, а да разбере какво се бе случило с Хариет Вангер. Той бе приел работата въпреки твърдото си убеждение, че ще да пропилее една година в седене на задните си части и че всичко, което ще свърши за Хенрик Вангер, беше хвърляне на прах в очите на хората. След една година щеше да получи безумно огромната си заплата — оформеният от Дирх Фроде договор вече бе подписан. Микаел обаче се надяваше истинското му възнаграждение да бъде друго — информацията за Ханс-Ерик Венерстрьом, която Хенрик Вангер твърдеше, че притежава.

След като изслуша Хенрик Вангер, Микаел осъзна, че тази година можеше и да не се окаже пълна загуба на време. Дори само книгата за семейство Вангер имаше известна стойност, това бе чисто и просто една добра история.

Никак не му се вярваше, че би могъл да открие убиеца на Хариет Вангер, ако тя изобщо бе убита, а не бе станала жертва на някакъв абсурден инцидент или пък не бе изчезнала по друг начин. Микаел споделяше мнението на Хенрик Вангер, че вероятността едно шестнайсетгодишно момиче да реши да изчезне по собствена воля и да остане скрито за бюрократичните механизми на наблюдение в продължение на трийсет и шест години бе минимална. Въпреки това обаче Микаел не изключваше варианта Хариет Вангер да бе избягала, например към Стокхолм, и да й се бе случило нещо по пътя — можеше да е започнала да се дрогира, да проституира, да е била нападната или просто да е загинала при инцидент.

Хенрик Вангер, от своя страна, бе напълно убеден, че Хариет Вангер е убита, и то от член на семейството му, който вероятно не бе действал сам. Заключението му се опираше на факта, че Хариет Вангер бе изчезнала по време на драматичните часове, докато островът е бил отцепен, а вниманието на всички е било насочено към катастрофата.

Ерика бе права, като каза, че без съмнение е пълна лудост да се опитва да разреши този случай на убийство. За сметка на това обаче Микаел Блумквист бе започнал да осъзнава, че съдбата на Хариет Вангер бе повлияла изключително много върху живота на семейството и най-вече на Хенрик Вангер. Независимо дали грешеше, или не, отправените от Хенрик Вангер обвинения към роднините му имаха голямо значение за фамилната история. Той открито бе изразявал подозренията си вече повече от трийсет години на всички семейни срещи и бе породил редица разяждащи конфликти, които бяха допринесли за дестабилизирането на целия концерн. Следователно едно проучване, посветено на изчезването на Хариет, щеше да се превърне в самостоятелна глава и дори водещ момент от фамилната история. Не му липсваха материали за това. Като за начало, независимо дали основната му задача бе изчезването на Хариет Вангер, или просто написването на фамилната хроника, бе най-добре да схематизира галерията от персонажи. Именно на това бе посветен и разговорът му с Хенрик Вангер през деня.

Семейство Вангер се състоеше от около стотина членове, включително първите братовчеди и вторите братовчеди до последно коляно. Родът бе толкова голям, че Микаел се видя принуден да направи база данни в своя iBook. За тази цел използва програмата NotePad (www.ibirum.se). Тя бе безценен продукт, разработен от двама младежи от Кралския технически университет в Стокхолм, който те разпространяваха свободно по интернет срещу минимална сума. Според Микаел малко програми имаха такава голяма стойност за един разследващ журналист. Всеки член на семейството получи собствен файл в базата данни.

Родословното дърво можеше да бъде проследено до далечния шестнайсети век, когато семейството бе носило името Вангеерсад. Хенрик Вангер смяташе, че има известна вероятност то да произхожда от холандското Ван Геерстад. Ако бе прав, то корените му водеха началото си от дванайсети век.

Съвременните клонове на семейството произхождаха от Северна Франция. То идва в Швеция с Жан Баптист Бернадот в началото на деветнайсети век. Александър Вангеерсад е военен и макар да не познава лично краля, се проявява като отличен гарнизонен командир и през 1818 година получава имението „Хедебю“ като награда за дълга и вярна служба. Александър Вангеерсад има и лични спестявания, с които закупува обширни територии с гори в Норланд. Синът му Адриан е роден във Франция, но по молба на баща си се премества далеч от парижките салони в затънтения северен град Хедебю, за да управлява имението. Занимава се със земеделие и лесовъдство, като прилага новите методи от континента и основава целулозната фабрика, около която израства Хедестад.

Внукът на Александър се казва Хенрик и решава да съкрати фамилното си име на Вангер. Той развива търговия с Русия и създава малка търговска флота от шхуни, която в средата на деветнайсети век плава до Прибалтийските страни, Германия и индустриална Англия. Хенрик Вангер първи разширява дейността на предприятието, прави плахи стъпки в областта на минното дело и открива едни от първите металопреработвателни заводи в Норланд. Той има двама сина, Биргер и Готфрид, и именно те полагат основите на финансовата империя на семейство Вангер.

— Запознат ли си със стария принцип на унаследяване? — бе попитал Хенрик Вангер.

— Не съм особено голям специалист в тази област.

— Разбирам. Аз също не съм напълно наясно с всичко. Биргер и Готфрид били по стара фамилна традиция като куче и котка — станали прословути с битката си за власт и надмощие в семейната компания. Противоборството между тях обаче се превърнало в тежест за компанията в няколко отношения и поставило оцеляването й на карта. Поради тази причина баща им, точно преди да почине, решил да създаде система, която гарантира дял от наследството на всеки член от семейството. Със сигурност замисълът му е бил добър, но ни поставя в положение, при което не можем да привлечем компетентни служители и партньори отвън, а Управителният съвет се състои само от членове на фамилията, които притежават по-малък или по-голям процент акции.

— Този принцип валиден ли е и до днес?

— Да. Не можеш да продадеш дяловия си капитал на външен човек. На годишната среща на акционерите в днешни дни се събират петдесет и един членове на семейството. Мартин притежава около десет процента от акциите; аз имам пет, защото, между другото, продадох една част на Мартин. Брат ми Харалд притежава седем, но повечето участници в срещата имат само по един или половин процент.

— Нямах никаква представа. Звучи ми твърде старомодно.

— Това е пълна лудост и означава, че ако Мартин днес реши да прокара определена политика, трябва да се отдаде на стабилно лобиране, за да може да си осигури подкрепата на поне двайсет — двайсет и пет процента от акционерите. И така получаваме една пъстра картина от съюзи, фракции и интриги. — Хенрик Вангер продължи: — Готфрид Вангер умира бездетен през 1901 година. Всъщност не, извинявай, той има четири дъщери, но по онова време жените са никой. Те имат дял, но мъжете управляват компанията. Жените започват да присъстват на годишната среща на акционерите едва след като получават право на глас доста години след началото на двайсети век.

— Колко либерално.

— Не бъди ироничен. Тогава бяха други времена. Както и да е, Биргер Вангер има трима сина — Юхан, Фредрик и Гидеон, всичките родени в края на деветнайсети век. Гидеон Вангер не ни интересува — той продава дяловия си капитал и заминава за Америка, където семейството ни все още има клон. Но Юхан и Фредрик Вангер превръщат компанията в съвременния концерн.

Хенрик Вангер извади един фотоалбум и започна да показва снимки на хората, за които разказваше. Те бяха направени в началото на миналия век и изобразяваха двама мъже със здрави челюсти и зализани коси, които гледаха втренчено в обектива, а по лицата им нямаше и намек за усмивка.

— Юхан Вангер е семейният гений, който учи за инженер и развива машиностроителната промишленост благодарение на няколко свои изобретения, които патентова. Желязото и стоманата лягат в основата на дейността на концерна, но тя продължава да се разширява и постепенно обхваща и други сфери като производството на текстил. Юхан Вангер умира през 1956 година и оставя три дъщери — София, Мерит и Ингред. Това са и първите жени, които получават достъп до срещата на акционерите. Другият брат, Фредрик Вангер, е мой баща. Той е предприемчивият индустриален лъв, който превръща изобретенията на Юхан в златна мина. Баща ми живя чак до 1964 година. Той участваше активно в управлението на компанията до смъртта си, макар да ми бе отстъпил поста си още през 1950 година.

Случва се точно както с предното поколение, само ролите са разменени. На Юхан Вангер му се раждат само дъщери. Хенрик Вангер показа снимки на едрогърдести дами с шапки с големи периферии и чадъри против слънце.

— А Фредрик, баща ми, има само синове. Бяхме общо петима братя. Ричард, Харалд, Грегер, Густав и аз.

 

 

За да има дори и най-малкия шанс да успее да разграничи всички членове на семейството един от друг, Микаел нарисува родословно дърво на няколко залепени с тиксо листове във формат А4. Удебели имената на тези, които бяха присъствали на фамилната среща на остров Хедебю през 1966 година и поне на теория биха могли да имат нещо общо с изчезването на Хариет Вангер.

Микаел изключи децата под дванайсетгодишна възраст. Каквото и да се беше случило на Хариет Вангер, той все пак трябваше да постави някакви разумни граници. След известен размисъл зачерта от списъка на заподозрените и името на Хенрик Вангер — ако патриархът имаше нещо общо със смъртта на внучката на брат си, то поведението му през последните трийсет и шест години би могло да се окачестви единствено като свидетелство за сериозни психически отклонения. Здравият разум подсказваше, че дори майката на Хенрик Вангер, която през 1966 година е на достолепната възраст от осемдесет и една години, трябва да бъде изключена. Останаха трийсет и един членове на семейството, които според Хенрик Вангер трябваше да бъдат включени в „групата на заподозрените“. Седем от тях вече не бяха сред живите, а някои от останалите бяха достигнали почтена възраст.

Микаел обаче не бе готов да сподели напълно убеждението на Хенрик Вангер, че някой от членовете на семейството бе отговорен за изчезването на Хариет. Трябваше да добави и няколко други имена към списъка със заподозрените.

Дирх Фроде започва работа като адвокат на Хенрик Вангер през пролетта на 1962 година. Нека оставим „господарите“ настрана и да обърнем поглед към „слугите“ по време на изчезването на Хариет. Настоящият „домакин“ Гунар Нилсон, който тогава е на деветнайсет, независимо дали това може да му служи като алиби, или не, и баща му, Магнус Нилсон, почти без съмнение са се намирали на остров Хедебю, както и художникът Еуген Норман и свещеникът Ото Фалк. Бил ли е женен Фалк? Стопанинът на чифлика „Йостергорд“ и синът му Йеркер Аронсон са били на острова и Хариет практически израства с тях. Какви са отношенията им? Бил ли е Мартин Аронсон женен? Имало ли е други хора, които са работели в имението?

ФРЕДРИК ВАНГЕР (1886–1964)

Женен за Улрика (1885–1969)

 

Ричард (1907–1940)

Женен за Маргарета (1906–1959)

 

Готфрид (1927–1965)

Женен за Изабела (1928)

 

Мартин (1948)

Хариет (1950)

 

Харалд (1911)

Женен за Ингрид (1925–1992)

 

Биргер (1939)

Сесилия (1946)

Анита (1948)

 

Грегер (1912–1974)

Женен за Герда (1922)

 

Александър (1960)

 

Густав (1918–1955)

Ерген, бездетен

 

Хенрик (1920)

Женен за Едит (1921–1958)

Бездетен

 

ЮХАН ВАНГЕР (1884–1956)

Женен за Герда (1888–1960)

 

София (1909–1977)

Омъжена за Оке Шьогрен (1906–1967)

 

Магнус Шьогрен (1929–1994)

Сара Шьогрен (1931)

 

Ерик Шьогрен (1951)

Хокан Шьогрен (1955)

 

Мерит (1911–1988)

Омъжена за Алгот Гюнтер (1904–1987)

 

Осиан Гюнтер (1930)

Женен за Агнес (1933)

 

Якоб Гюнтер (1952)

 

Ингрид (1916–1990)

Омъжена за Хари Карлман (1912–1984)

 

Гунар Карлман (1942)

Мария Карлман (1944)

След като Микаел записа всички имена, групата на заподозрените се увеличи до четирийсет и един души. Накрая той хвърли отчаяно флумастера. Вече бе станало три и половина през нощта, а термометърът продължаваше да показва минус двайсет и един градуса. Явно студът щеше доста да се задържи. Той мечтаеше да се пъхне в леглото си на улица „Белмансгатан“.

 

 

Микаел Блумквист се събуди в девет сутринта в сряда, когато служителите на „Телиа“ почукаха на вратата, за да инсталират телефона и модема за ADSL. В 11 часа той вече беше в мрежата и не се чувстваше с вързани ръце. Само че телефонът му все още мълчеше. Ерика не му вдигаше вече седмица. Явно наистина бе ядосана. Той също се беше заинатил и отказваше да й се обади на служебния; докато й звънеше на мобилния, тя можеше да види, че е той, и да прецени дали да вдигне, или не. Явно не искаше да говори с него.

Той пусна програмата за електронната поща и прегледа близо триста и петдесет писма, които бе получил през изминалата седмица. Запази около дузина; останалите бяха спам или информационни писма, за които се бе абонирал. Първият мейл, който прочете, бе от demokrat88@yahoo.com и гласеше следното: ДА ТИ ГО НАЧУКАТ В ЗАТВОРА, ПРОКЛЕТА КОМУНИСТИЧЕСКА СВИНЯ. Микаел архивира писмото в папка със заглавие Интелигентна критика.

После написа няколко реда и ги изпрати на адрес erika.berger@millenium.se:

Здравей, Рики. Предполагам, че си ми страшно бясна, след като не отвръщаш на обажданията ми. Искам само да ти кажа, че вече имам връзка с интернет и можеш да ми пишеш на електронната поща, в случай че решиш да ми простиш. Хедебю е селце, което си струва да посетиш.

М.

По обяд сложи лаптопа си в чантата и се отправи към кафенето на Сузане, където се настани на обичайната си маса в ъгъла. Сузане му поднесе кафе и сандвич, хвърли любопитен поглед към компютъра и го попита над какво работи. Микаел използва за първи път своята cover story^[4] и обясни, че е нает от Хенрик Вангер да напише една биография. Размениха си учтивости. Сузане каза на Микаел да се обърне към нея, когато е готов да чуе истината.

— Обслужвам Вангерови вече трийсет години и знам повечето клюки за семейството — рече тя и се заклатушка към кухнята.

 

 

Начертаната от Микаел диаграма свидетелстваше, че семейство Вангер продължава да се множи. С всички деца, внуци и правнуци, които всъщност той не включи, братята Фредрик и Юхан Вангер имаха около петдесет наследници. Микаел забеляза още тенденцията те да доживяват до дълбока старост. Фредрик Вангер бе починал на седемдесет и осем, а брат му Юхан — на седемдесет и две. Улрика Вангер бе живяла до осемдесет и четири годишна възраст. От двамата братя, които все още бяха живи, Харалд Вангер бе на деветдесет и една, а Хенрик — на осемдесет и две.

Единственото изключение бе братът на Хенрик Вангер, Густав, който бе починал от белодробно заболяване на трийсет и седем години. Хенрик бе обяснил, че Густав по принцип винаги бил болнав, бил живял според своите собствени правила и странял от семейството. Той бе останал ерген и нямаше деца.

Като цяло смъртта на всички, които не бяха доживели до старини, бе причинена не от болест, а от други обстоятелства. Ричард Вангер бе загинал само на трийсет и една като доброволец в Зимната война. Готфрид Вангер, бащата на Хариет, се бе удавил година преди тя да изчезне. Самата Хариет бе едва на шестнайсет. Микаел забеляза странната закономерност, че дядото, бащата и внучката от този клон на семейството бяха станали жертва на нещастни случаи. От наследниците на Ричард бе останал само Мартин Вангер, който вече бе на петдесет и пет, а нямаше нито съпруга, нито деца. Хенрик Вангер обаче му бе обяснил, че Мартин имал връзка с една жена от Хедестад.

Мартин Вангер е на осемнайсет, когато сестра му изчезва. Безспорно той спада към малцината роднини, чиито имена със сигурност можеха да бъдат зачертани от списъка на заподозрените в съучастие към изчезването на Хариет. През онази есен той живее в Упсала, където е последна година ученик в гимназията. Мартин също трябва да се включи във фамилната среща, но пристига едва късно следобед, така че по време на драматичния един час, когато сестра му изчезва, се намира сред тълпата зяпачи от другата страна на моста.

Микаел забеляза още два странни факта по отношение на родословното дърво. Първият бе, че всички бракове бяха продължили до смъртта на единия от съпрузите; никой от рода Вангер не се бе развел или оженил повторно дори и в случаите, когато партньорите им бяха починали млади. Микаел се чудеше колко обичайно в статистическо отношение бе това. Сесилия Вангер се бе разделила с мъжа си преди няколко години, но доколкото Микаел бе разбрал, нямаше развод.

Вторият бе, че „мъжката“ и „женската“ страна на семейството сякаш бяха географски разделени. Наследниците на Фредрик Вангер, към които принадлежеше и Хенрик Вангер, традиционно бяха заемали водещи длъжности в компанията и живееха основно във или около Хедестад. Членовете на клона на Юхан Вангер, който бе имал само женски наследници, се бяха омъжили и разпилели по всички краища на страната, най-вече в Стокхолм, Малмьо и Гьотеборг, или по чужбина. Те идваха в Хедестад само през лятната отпуска или за важни срещи, засягащи концерна. Единственото изключение беше Ингрид Вангер, чийто син Гунар Карлман живееше в Хедестад. Той бе главен редактор на местния вестник „Хедестадс курирен“.

В резултат на проведеното лично разследване Хенрик смяташе, че „скритият зад изчезването на Хариет мотив“ може би трябва да се търси в структурата на компанията — той вече бе споделил, че Хариет е била много специална, така че не било изключено извършителят да е искал да навреди на самия Хенрик. Другата възможност бе Хариет да е открила някаква важна информация относно концерна и така да се е превърнала в заплаха за някого. Това бяха чисто и просто предположения, но Хенрик въпреки всичко бе намалил броя на заподозрените до тринайсет, които смяташе за „изключително интересни“.

Вчерашният разговор с Хенрик помогна на Микаел да си изясни още нещо. От първия миг старецът бе говорил за семейството си с изключителна омраза и неприязън, което изглеждаше много странно. Микаел бе започнал да се чуди дали подозренията на патриарха, че роднините му са замесени в изчезването на Хариет, не бяха замъглили преценката му. Сега обаче осъзна, че оценката на Хенрик Вангер всъщност бе изненадващо трезва.

Микаел постепенно си изгради представата за едно богато семейство с високо положение в обществото, което обаче очевидно бе пълен провал що се отнася до обикновения делничен живот.

 

 

Бащата на Хенрик Вангер бе студен и безчувствен човек, който беше оставил съпругата си сама да се грижи за възпитанието и благоденствието на наследниците му. Преди да навършат шестнайсет години, децата почти не бяха виждали баща си, като се изключат специалните семейни тържества, на които се очакваше те да присъстват, но същевременно да са напълно незабележими. Хенрик Вангер не си спомняше баща му някога да бе изразил по какъвто и да било начин обичта си; вместо това на сина му непрекъснато му се налагало да слуша колко е некомпетентен и да бъде обект на унищожителна критика. Почти не бе ял бой; не се налагало. Бе се радвал на уважението на баща си чак на по-късен етап от живота си, когато постигнал някакъв успех в концерна „Вангер“.

Най-големият брат Ричард бе въстанал срещу баща си. Той бе заминал да следва в Упсала след една кавга, причината за която никога не беше обсъждана в семейството. Именно там става последовател на нацизма, както Хенрик Вангер вече бе разказал на Микаел, което постепенно го отвежда до окопите на Зимната война.

Старецът обаче бе пропуснал да спомене, че двама от другите братя бяха поели горе-долу по същия път.

И Харалд, и Грегер Вангер бяха последвали примера на брат си и се бяха преместили в Упсала през 1930 година. Те двамата били много близки, но Хенрик Вангер не бе сигурен доколко бяха общували с Ричард. Те също се присъединяват към фашисткото движение „Нова Швеция“ на Петер Енгдал. През годините Харалд Вангер бе останал верен последовател на Петер Енгдал първо като член на „Шведското национално обединение“, по-късно — на „Шведската опозиция“ и накрая — на „Движение нова Швеция“, което е основано след войната. Остава негов член чак до смъртта на Петер Енгдал през деветдесетте години на двайсети век и е един от основните спонсори на все още живия нацизъм в Швеция.

Харалд Вангер завършва медицина в Упсала. Веднага след това попада в кръгове, които лелеят за чистота на расите и изповядват идеите на расовата биология. За известно време работи в Шведския институт по расова биология и в качеството си на лекар се превръща в едно от водещите действащи лица в кампанията за стерилизация на нежелани елементи от населението.

Цитат, Хенрик Вангер, касета 2, 02950:

Харалд не спря дотук. Той бе съавтор, слава Богу под псевдоним, на една книга със заглавие „Новата Европа на народите“, която излезе през 1937 година. Аз узнах това едва през седемдесетте. Имам един екземпляр, който можеш да прочетеш. Това е може би една от най-противните книги, писани на шведски език. Харалд не защитаваше единствено идеята за стерилизация, но и за евтаназия на хората, които нарушаваха чувството му за естетика и не се вписваха в представата му за съвършената шведска нация. Следователно той апелираше към масово убийство на безупречен академичен език и бе представил всички необходими медицински доказателства в подкрепа на позицията си. Премахнете инвалидите. Не позволявайте на самите да се размножават — те са представители на монголоидната раса. Смъртта ще бъде спасение за психично болните, нали? Леки жени, татари, цигани и евреи — можеш да си представиш. В мечтите на брат ми Аушвиц бе разположен в Даларна.^[5]

 

 

След войната Грегер Вангер става учител, а впоследствие и директор на гимназията в Хедестад. Хенрик вярвал, че по това време брат му вече е безпартиен и отрича идеите на нацизма. Той умира през 1974 година. Едва когато преглежда вещите и прочита кореспонденцията му, Хенрик разбира, че през петдесетте години брат му се е присъединил към незначителната в политическо отношение, но напълно безумна секта — Нордска партия, НП. Грегер остава неин член до смъртта си.

Цитат, Хенрик Вангер, касета 2, 04167:

Следователно може да се каже, че трима от братята ми изповядваха безумни политически идеи. А дали безумието няма и други измерения?

Единственият от братята, към когото Хенрик Вангер питаеше по-топли чувства, бе болнавият Густав, който бе починал от белодробно заболяване през 1955 година.

Той носеше душа на творец и странеше от света. Не се интересуваше нито от политика, нито от сделки и нямаше никакво желание да работи в концерна „Вангер“.

Микаел попита Хенрик Вангер.

— Сега само вие и Харалд сте живи. Той защо се върна в Хедебю?

— Харалд се премести тук през 1979 година, точно преди да навърши седемдесет. Той е собственик на къщата.

— Сигурно е странно да живееш толкова близо до брат си, към когото изпитваш такава силна омраза.

Хенрик Вангер погледна учудено Микаел.

— Разбрал си ме погрешно. Аз не мразя брат си. Дори може да се каже, че му съчувствам. Той е пълен идиот и всъщност той мрази мен.

— Защо ви мрази?

— Защото се ожених.

— Мисля, че ще трябва да ми обясните малко по-подробно.

 

 

Хенрик Вангер бе прекъснал рано отношенията с по-големите си братя. Той единствен в семейството бе проявил предприемачески талант и бе последната надежда на баща си. Не се интересува от политика и вместо в Упсала заминава да учи икономика в Стокхолм. След като навършва осемнайсет, работи всяка ваканция, включително лятната, като практикант в някой от многото офиси на концерна „Вангер“ или в управителните съвети на притежаваните от компанията фирми. Запознава се с целия лабиринт на фамилния бизнес.

На 10 юни 1941 година, в разгара на Втората световна война, Хенрик е изпратен в Германия на шестседмично посещение в търговския офис на концерна в Хамбург. Тогава той е само на двайсет и една. Негов ментор и компаньон е немският агент на компанията, застаряващ дългогодишен служител на име Херман Лобах.

— Не искам да те отегчавам с детайли, но когато отпътувах за Германия, Хитлер и Сталин все още бяха добри приятели, а Източният фронт не съществуваше. Всички все още вярваха, че Хитлер е абсолютно непобедим. Във въздуха витаеше чувство на… примесен с отчаяние оптимизъм. Мисля, че това са точните думи. Трудно е да бъдат описани онези настроения дори сега, половин век по-късно. Не ме разбирай погрешно — аз никога през живота си не съм бил нацист. Дори смятах Хитлер за будещ смях оперетен герой. Само че бе почти невъзможно да не се заразиш от оптимизма, с който хората в Хамбург гледаха на бъдещето. Войната настъпваше към града, дори на няколко пъти го бомбардираха от въздуха, но жителите му сякаш възприемаха всичко това като временен дразнител — скоро щеше да се възцари мир и Хитлер щеше да създаде своята Neuropa, Нова Европа. Хората искаха да вярват, че Хитлер бе Бог. Все пак това бе основната идея на пропагандата.

Хенрик Вангер отвори един от многото си фотоалбуми.

— Това е Херман Лобах. Той изчезна през 1944 година, вероятно е загинал по време на някоя бомбардировка и е бил погребан някъде. Така и не разбрахме какво му се бе случило. С него доста се сближихме по време на престоя ми в Хамбург. Аз живеех в дома му — изискан апартамент в един от богаташките квартали на Хамбург. Бяхме заедно всеки ден. Той бе също толкова нацист, колкото и аз, но членуваше в партията, защото така му беше по-изгодно. Членската карта отваряше много врати и улесняваше сключването на сделки от името и за сметка на концерна „Вангер“ и ние точно това правехме. Произвеждахме товарни вагони за влаковете им — чудя се дали някой от тях не е ходил до Полша. Продавахме плат за униформите им и лампи за радиоапаратите им, макар че съгласно официалната версия не знаехме за какво ще бъдат използвани стоките ни. А Херман Лобах бе цар на договорите, бе забавен и жизнерадостен. Идеалният нацист. Постепенно обаче разбрах, че той отчаяно се опитваше да запази една своя тайна.

— В нощта на 22 юни 1941 година Херман Лобах внезапно почука на вратата на спалнята ми и ме събуди. Моята стая бе съседна на тази на съпругата му, така че той ми направи знак да запазя мълчание, да се облека и да го последвам. Качихме се на втория етаж и се настанихме в стаята за пушене. Очевидно Лобах не бе мигнал цялата нощ. Радиото бе включено и аз разбрах, че се беше случило нещо ужасно. Бе поставено началото на операция „Барбароса“. Германия бе нападнала Съветския съюз през уикенда на Мидсъмър.

Хенрик Вангер махна отчаяно с ръка.

— Херман Лобах извади две чаши и наля доста голямо количество водка. Очевидно бе потресен. Когато го попитах какво означава това, той ми отвърна проницателно, че това бе краят на Германия и на нацизма. Не му повярвах напълно — Хитлер изглеждаше непобедим, но Лобах вдигна тост за краха на Германия. След това стигна до същината на въпроса.

Микаел кимна с глава в знак, че продължава да следи историята.

— Първо, нямаше как да се свърже с баща ми, за да получи инструкции, но той на своя глава бе решил да прекрати визитата ми в Германия и по най-бързия възможен начин да ме изпрати вкъщи. Освен това искаше да ме помоли за една услуга.

Хенрик Вангер посочи пожълтяла и оръфана снимка в полупрофил на тъмнокоса жена.

— Херман Лобах бе женен от четирийсет години, но през 1919 година среща ослепително красива, два пъти по-млада от него жена, в която се влюбва до полуда. Тя била обикновена бедна шивачка. Лобах я ухажвал и като повечето заможни мъже можел да си позволи да й купи жилище в близост до офиса си. Тя станала негова любовница. През 1921 година му родила дъщеря — Едит.

— Богат застаряващ мъж, млада бедна жена и детето — плод на тяхната любов. Това едва ли би могло да се нарече скандал през четирийсетте — изкоментира Микаел.

— Много си прав. Само че има още нещо. Жената била еврейка и следователно Лобах имаше дъщеря еврейка по времето на нацистка Германия. Той на практика бе извършил предателство срещу расата.

— О, това определено променя нещата. Какво се случи?

— Майката на Едит била арестувана през 1939 година. После изчезнала и само можем да гадаем какво й се е случило. Било всеизвестно, че тя има дъщеря, чието име все още не било отбелязано в нито един от списъците за депортиране на евреите. И така тя бе издирвана от отдела на Гестапо, който отговаряше за евреите бегълци. През лятото на 1941 година, същата седмица, когато пристигнах в Хамбург, свързали Едит с Херман Лобах и го повикали на разпит. Той признал бащинството си, но казал, че няма представа къде се намира дъщеря му и че не я бил виждал от десет години.

— А къде се намираше дъщеря му?

— Срещах я всеки ден в дома на Лобах. Сладко и тихо двайсет и една годишно момиче, което чистеше стаята ми и помагаше при сервирането на вечерята. През 1937 година евреите вече бяха преследвани от няколко години и майката на Едит бе помолила Лобах за помощ. И той откликнал — Лобах обичаше извънбрачното си дете също толкова силно, както и официално признатите си рожби. Той я бе скрил на възможно най-невероятното място, което човек би могъл да си представи — под носа на всички. Беше й осигурил фалшиви документи и я бе назначил за домашна помощница.

— Знаеше ли съпругата му коя е тя?

— Не, тя нямаше ни най-малка представа.

— Какво се случи?

— Прикритието на Едит се оказало успешно в продължение на четири години, но сега Лобах бе усетил примката да се затяга. Бе въпрос на време Гестапо да почука на вратата. Той ми разказа всичко това една нощ само две седмици преди завръщането ми в Швеция. След това доведе дъщеря си и ни представи един на друг. Тя бе много срамежлива и дори не смееше да ме погледне в очите. Лобах ме помоли да спася живота й.

— Как?

— Той се бе погрижил за всичко. Съгласно първоначалния план аз трябваше да остана в Хамбург още три седмици, след което да отпътувам с влак за Копенхаген и да премина протока с кораб — пътуването бе напълно безопасно дори по време на война. След два дни обаче един товарен кораб, притежание на концерна „Вангер“, щеше да отплава от Хамбург към Швеция. Лобах искаше да ме качи на него, така че да напусна Германия без никакво отлагане. Промяната в плана на пътуването ми трябваше да бъде одобрена от тайните служби; беше свързано с бюрократични процедури, но не бе проблем. Лобах настояваше да се кача на кораба.

— Предполагам, че заедно с Едит.

— Едит бе тайно качена на борда и скрита в един от тристате сандъка с машинни части. Моята задача бе да я защитя, ако я открият, докато все още се намирахме в германски териториални води, и да попреча на капитана на кораба да направи някоя глупост. Иначе трябваше да изчакам да се отдалечим на достатъчно голямо разстояние от Германия, преди да я пусна.

— Ясно.

— Звучи лесно, но пътуването се превърна в кошмар. Капитанът на кораба се казваше Оскар Гранат и изобщо не бе въодушевен от внезапно стоварилата му се отговорност за високомерния наследник на работодателя си. Напуснахме Хамбург в девет часа една вечер в края на юни. Точно излизахме от пристанището, когато завиха сирените. Бомбардираха ни англичаните — не бях преживявал по-ужасна атака, а пристанището, разбира се, бе една от основните цели. Няма да преувелича, ако ти кажа, че едва не се напиках, когато снарядите започнаха да се взривяват около нас. Ние обаче като по чудо успяхме да се отървем невредими и пристигнахме в Карлскруна на следващия ден следобед. Преди това ни се наложи да се справим с повреда на двигателя и да преживеем една ужасна буреносна нощ в пълната с мини вода. Сега вероятно ще ме попиташ какво се случи с момичето после.

— Мисля, че знам.

— Баща ми, разбира се, побесня. Бях рискувал много с това идиотско начинание. А и момичето можеше да бъде депортирано обратно по всяко време — все пак говорим за 1941 година. Само че към този момент аз вече бях също толкова безумно влюбен в нея, колкото Лобах — в майка й. Предложих й брак и поставих ултиматум на баща си — или щеше да приеме брака, или трябваше да си търси нов изгряващ талант, който да застане начело на семейната компания. Той отстъпи.

— Но тя почина?

— Да, твърде млада. Още през 1958 година. Съдбата ни бе отредила малко повече от шестнайсет години съвместен живот. Страдаше от вроден порок на сърцето. А освен това се оказа, че съм стерилен, така че останахме бездетни. Затова брат ми ме мрази.

— Защото си се оженил за нея.

— Защото, ако трябва да използвам неговите думи, съм се оженил за мръсна еврейска курва. За него това бе предателство срещу расата, народа, морала и всичко, в което вярваше.

— Та той е луд.

— Не бих могъл да го формулирам по-добре.