Метаданни
Данни
- Серия
- Конан
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Conan and the Treasure of Python, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Гергана Попова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Мадокс Робъртс
Конан: Съкровището на Питон
Американска, I издание
Превод: Гергана Попова
Редактор: Балчо Балчев
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32
Печатни коли 16
Conan and the Treasure of Python
John Maddox Roberts
A Tom Doherty Associates Book
© 1986 by Conan Properties, Inc.
© Гергана Попова, превод, 1996
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1996
© ИК „Бард“, 1996
История
- —Добавяне
Пета глава
Корсари
„Морски тигър“ не беше сам в опасните води край Черния бряг. Всеки ден в далечината се виждаха платна, но другите кораби не смееха да доближат до него. По тези места корабите се отбягваха един друг. Единственото изключение беше флотата от пет зингарански платнохода, на които численото превъзходство даде достатъчно увереност, за да минат толкова близо до „Морски тигър“, че екипажът дори можа да позяпа бивните, струпани на палубата, балите прекрасни пера и купчините екзотично дърво — всичко това в такова изобилие, че не се побираше в трюма. Гледката говореше красноречиво колко изгодна може да бъде търговията на юг за мъже, които не се страхуват да поемат рискове и са добре подготвени да посрещнат опасностите.
Другите кораби издаваха естеството на товара си с ужасната воня, която вятърът разнасяше на километри. Това бяха роботърговски кораби, чиито трюмове бяха претъпкани със стотици окаяни несретници, затворени при неимоверна мизерия и мръсотия. По-малко от половината щяха да оцелеят след изпитанията на пътуването, след което, окъпани и понахранени, щяха да ги закарат на пазарите за роби и да ги продадат срещу добри пари. Крайбрежните вождове продаваха съседите си толкова евтино, че големите загуби по време на транспортирането бяха приемливи.
„Морски тигър“ напредваше уверено покрай брега. Като се изключи нивото на екипажа, Конан беше доволен от пътуването. Но старите моряци демонстрираха все същите пиратски обноски, а видът на новите моряци бе още по-неблагонадежден. Улфреде ги беше наел по време на престоя на Костенурката. Новодошлите бяха около половин дузина, непрокопсаници с разбойнически вид, отървали въжето като по чудо. Когато Конан се опита да поговори за тях с капитана, ванирецът просто вдигна рамене.
— Трябваше да взема каквото има. Обикновените моряци не искаха да тръгват на толкова рисковано плаване, а и такива рядко стоят без работа на Костенурката. Гледах поне всички да си разбират от работата.
— Ще видим — мрачно каза Конан. Самият той не беше много убеден в моряшките им умения. Ръцете на новодошлите никога не се отделяха от оръжието, което показваше, че боят им приляга повече от всяка корабна работа.
За щастие, времето беше добро за плаване и нямаше много работа за екипажа — вятърът продължаваше да бъде благоприятен и ги носеше все по на юг и по на юг. Още през първите дни обаче съгледвачът забеляза далеч зад тях странен кораб, който не се отказваше да ги следва. Присъствието му тревожеше непрекъснато кимериеца, а особено пък днес мисълта за преследвача му беше по-неприятна от всякога. Сви на тръба ръцете си и извика към наблюдателя на гротмачтата:
— Какво виждаш?
— Същият черен кораб ни следва — отвърна морякът. — Точно на линията на хоризонта. Днес го забелязах три пъти.
— Какво значи това? — попита Улфило. Беше излязъл заедно с другите двама аквилонци на кърмата да глътне малко свеж въздух.
— Не знам, но не ми харесва — отвърна Конан.
— Може да не е опасно — предположи Улфреде. — На Костенурката се разчу, че отиваме в малко посещавани води. Тези приятелчета сигурно са решили, че сме открили богати територии за търговия, и ни преследват, за да разберат къде са.
— И все пак не ми харесва — продължи Конан. — Достатъчно грижи ни предстоят, та още отсега да си имаме неприятности.
— През къде ни предстои да минем? — попита Спринголд.
— Виждаш ли онези острови? — Конан посочи ред сивкави петна в далечината. — Това са Кървавите острови. Всеки, който мине между Кървавите острови и сушата, все едно че минава между два пиратски кораба. Единственото занимание на местните жители е да нападат минаващите кораби.
— Не можем ли да минем от другата страна на островите? — попита Спринголд.
— Водата и ветровете там са много коварни — осведоми го Улфреде. — За да заобиколим островите, трябва да навлезем доста навътре. Съвсем малка промяна на вятъра може да ни издуха навътре в морето, а течението ще ни отнесе още по-далеч. Близо до островите има опасни скали и плитчини. Вярвай ми, да минем между островите и сушата е по-безопасно.
— Тогава трябва да приготвим оръжието си — храбро заяви Улфило.
— Това обаче не решава проблема с преследвача ни — напомни Конан. — Предлагам да почакаме да се стъмни, да се върнем назад и да го вземем на абордаж, преди да разбере какво го е сполетяло.
— Да го вземем на абордаж в открито море без предупреждение? — Улфреде се разсмя гръмко. — Ами че това ще бъде чисто пиратство!
Неколцината моряци, които се мотаеха наоколо и слушаха разговора, се разсмяха заедно с капитана си.
— Нас какво ни е грижа? — попита Конан.
— Не — отвърна Улфреде. — Това е моят кораб, и аз решавам. Целта ни ще бъдат корсарите от кървавите острови. Който и да е зад нас, може да почака.
Капитанът тръгна да провери боеготовността на кораба си и остави Конан да беснее сам. Спринголд се приближи и сложи ръка на рамото на кимериеца.
— Не си доволен, а, приятелю?
— И недоволен, и озадачен — призна си Конан.
— Защо?
— Първо, защото мисля, че е грешка да влизаш в бой с врага отпред, след като отзад те заплашва друг възможен противник. Та това е елементарна тактика! Второ, не познавам ванирец, който да не жадува за бой. Защо този проявява такава неохота да се изправи срещу преследвача си?
— Може и да е прав. В края на краищата той е плавал многократно в тези води. Мисля, че трябва да се доверим на преценката му.
— Дори и да не съм съгласен, нямам особено голям избор — изстена Конан.
— Ела с мене — покани го Спринголд. — С приятелите ми искаме да ти зададем някои въпроси, тъй като подозираме, че съвсем скоро ще влезем в двубой с тези морски разбойници.
Кимериецът го последва до кърмата, където Улфило пробваше с палец острието на големия си меч.
— В случай че ни нападнат — започна Улфило, — какво трябва да очакваме?
— Тези хора не атакуват далеч от родните си острови — отговори Конан. — Придвижват се с големи канута, всяко от което е пълно с множество гребци.
— Как се бият?
— Повечето са копиеносци, макар че някои са въоръжени с големи ножове или с малки мечове. Понякога носят лъкове, но те не са толкова страшни, а и клатенето на канутата ги прави още по-неточни. Пиратите ще се мъчат да се качат на борда и да влязат в ръкопашен бой. Тогава са свирепи и безстрашни. Имат дълги и тесни щитове, но никой не носи броня. Рядко хвърлят копията, по-често намушкват с тях.
— Не изглеждат кой знае колко опасни — каза Улфило.
— Човек, който не се страхува за кожата си, винаги е опасен — напомни му Конан. — Виждал съм някои от тези бойци, преди да умрат, диво да впиват зъби в гърлото на врага, който току-що ги е изкормил. При корабния бой равновесието е най-важното нещо, защото корабът не спира да се люлее под краката ти. Винаги бъди леко приклекнал и не се опитвай да нападаш, когато движението на кораба те кара да губиш равновесие. Така няма да можеш да удариш с всичка сила и ще залитнеш още повече. Защитавай се, докато отново стъпиш здраво на краката си, и чак тогава замахвай.
На Улфило явно не му харесваше, че го учат как да се сражава, но Спринголд слушаше внимателно. Малия беше спокойна както винаги. Предстоящият бой като че по-скоро я радваше.
С приближаването на островите моряците станаха тихи и напрегнати, обичайните шумни песни и грубите шеги престанаха. Очите им не се откъсваха от хоризонта, пръстите им неволно докосваха оръжието, потъркваха верния меч или проверяваха острието на ножа. Минаха покрай първия и втория остров без премеждия. Третият остров беше най-близо до сушата. Докато плаваха през тесния проток, наблюдателят извика високо от гротмачтата:
— Канута! Канута! Черните дяволи ни нападат!
— Откъде? — извика Улфреде и се втурна към перилата.
— Дясно на борд, идват иззад голямата скала при южния нос на острова!
— Колко са? — изрева Конан.
— Виждам три, но май вече се задава още едно!
Улфило се появи на палубата, закопчавайки желязната си броня.
— След колко време ще пристигнат? — попита той.
Улфреде сви рамене.
— Зависи колко са им яки гребците и колко дълго можем да им бягаме. Ако плаваме достатъчно бързо, ще ги отминем, преди да ни пресрещнат, и ще трябва да ни гонят, за да ни нападнат.
— Не можем ли да увеличим скоростта, като използваме веслата? — Спринголд се изкачваше по стълбите. Носеше шлем и ризница от лека, посребрена желязна мрежа. В ръка държеше изваден от ножницата меч и малък кръгъл щит.
— Не — отвърна Улфреде. — На този вид кораби веслата се използват само при влизане и излизане от пристанище, при липса на вятър или в извънредни случаи — ако трябва да избегнем някоя скала или нещо подобно. А и би било твърде глупаво да уморим хората, преди още боят да е започнал. Колкото по-дълго ни преследват, толкова по-изтощени ще са техните гребци, а пък нашите ще са свежи и отпочинали, когато започне сражението.
— Изключително предвидливо — отбеляза Спринголд.
Малия, бледа, но спокойна, се качи на палубата.
— Аз какво ще правя? — попита тя с твърд глас.
— Ще стоите долу, в каютата — отвърна Улфреде. — Чернокожите няма да смеят да подпалят кораба. Та нали искат да го превземат непокътнат.
— Със Спринголд ще охраняваме палубата долу — заяви Улфило. Той се обърна към Малия: — Ако видиш по стълбата да слиза корсар, да знаеш, че вече съм мъртъв.
— Готова съм — отвърна дамата и потупа дребния накит, което висеше на златна верижка на врата й. Конан видя, че украшението представлява малка златна кама.
— Това място ще го напусна само мъртъв — обеща Улфило, подпрян на дългата дръжка на меча си.
— Твоя воля. — Улфреде наблюдаваше подозрително дългото острие. — И внимавай как размахваш това нещо.
— Вече ни предупредиха — намеси се Спринголд.
Конан, бос и облечен само в късите моряшки гащи, се изкачи на мачтата и погледна към острова. Нападащите канута бяха станали вече пет и бързо се приближаваха. После погледна назад. Корабът с черните платна още беше там, но спазваше същата дистанция. Конан изруга през зъби и се смъкна на палубата.
— Нашите гости бързат за срещата си с нас — каза кимериецът. — Канутата са пет. Трябва да им организираме подходящо посрещане.
Вдигна от палубата кожения пояс с оръжието си и го закопча на кръста си. Откопча ножницата и измъкна блестящия меч. После хвърли ножницата на стълбите, които водеха към долната палуба.
— Ножницата ще ми трябва чак когато свърши празненството — заяви той на аквилонците. — Съветвам ви да постъпите като мен. Висящата ножница може да препъне човек.
Спринголд последва съвета му. Улфило обаче го пренебрегна.
Докато канутата идваха все по-близо, моряците нервно подрънкваха с оръжие и се зъбеха като вълци в очакване на плячката. Сега всеки държеше къс меч или брадва и малък, кръгъл щит от ракита, покрита с кожа. Неколцина бяха с железни или с леки кожени шлемове. На равно разстояние покрай перилата бяха сложени колчани с копия и сандъци с камъни за прашките. На опитните стрелци бяха раздадени лъкове и стрели.
Конан взе един лък, опъна го и изпробва тетивата. Беше евтино оръжие, каквото продаваха с камари в складовете. Стрелите също бяха долнокачествени, с накрайници от чугун, обилно намазани, а перата им бяха завързани с лико. Морският въздух бързо разлагаше и най-качественото лепило. Конан си избра няколко по-прави стрели и ги пъхна под пояса си.
— Нима освен фехтовчик си и стрелец? — учуди се Спринголд.
— Да. Този лък не е от най-хубавите оръжия, но пък и аз няма да се целя от гърба на галопиращ кон. Нито пък тези стрели трябва да пробият броня. Става за бой на близко разстояние.
Вече се чуваше пеенето на приближаващите се диваци. Това беше дълбок, кънтящ звук, който разпалва кръвта; сякаш варварите ги канеха да премерят сили в жесток бой. Песента им беше израз на първичната радост от проливането на кръв; тя възвестяваше, че тези бойци няма да се задоволят с вземане на пленници, които да продадат в робство или срещу откуп. Те бяха готови да убият всеки, който се изпречеше отпреде им.
Гребците натискаха силно веслата, а другите мъже в канутата размахваха копията си в такт с мелодията. Островитяните бяха високи, с по-светла кожа от жителите на континента. Голите им тела блестяха, покрити с мазнина, и бяха целите изрисувани в крещящи цветове. На главите си носеха пъстри пера, които се клатушкаха в ритъма на песента. Копията им имаха накрайници от грубо обработено желязо, но неравната повърхност ги правеше не по-малко опасни. Върховете им святкаха ярко и заплашително. Късите дебели дръжки бяха направени от твърдо абаносово дърво.
С рязко и много силно наблягане на веслата канутата се втурнаха напред. Ритмичното монотонно пеене отстъпи място на пронизителните бойни викове на черните, които знаеха, че плячката не може да им избяга. Нападнаха изведнъж. Стрели започнаха да описват дъги от канутата към кораба, но леките моряшки щитове ги отблъскваха без усилие. Откъм „Морски тигър“ полетя дъжд от стрели. Мъжете от канутата се прекатурваха във водата с крясъци.
Конан опъна тетивата, пусна я и видя как поредното тяло пльосна в топлото море. Той действаше бързо, без да се прицелва кой знае колко внимателно — скупчената маса от тела беше идеална цел. Разстоянието беше прекалено малко, за да хаби напразно умението си на стрелец, просто трябваше да се убият колкото се може повече от враговете. Във всяко голямо кану вероятно имаше поне около четирийсет воини и ако всички се окажеха наведнъж на кораба, те лесно биха сломили съпротивата на екипажа. Градушка от копия и камъни сега летяха между кораба и канутата, докато разстоянието между тях постепенно се стопяваше.
Изведнъж се чу трясък на дърво и носът на едно от канутата се вряза в десния борд на „Морски тигър“. За миг високите черни копиеносци се стълпиха на палубата, но бяха отблъснати от мечовете и брадвите на моряците. Настана голяма сеч. Кръвта превърна палубата в отвратителна пързалка.
Конан пусна последната си стрела, после откачи меча си и се опита да се прехвърли през перилата. Друго кану се удари откъм левия брод и кимериецът скочи към разрушения парапет, за да отблъсне похитителите. Първият, който направи опит да се качи, имаше на раменете си наметало от леопардова кожа, а главата му беше украсена с червени пера. Нападателят вдигна копието си, но преди да нанесе удар, мечът на Конан го преполови през кръста. Той падна обратно в кануто, разполовен на две части, от които се изсипаха вътрешностите му. Страховит и яростен, Конан посрещна другите нападатели, които се опипваха да се качат на кораба. Мечът му зловещо проблясваше, посичайки безмилостно тела и крайници.
Останалите канута се втурнаха на абордаж. Те бяха много, но моряците ожесточено се биеха за живота си. Звуците от кръстосването на мечовете, от брадвите, които посичаха телата, си сливаха в един общ ритъм, който сякаш беше в такт с песента на войните в канутата, които очакваха да дойде и техния ред да убиват или да бъдат убити.
Хората не бяха единствените хищници в морето през този ден. Триъгълни перки пореха водата, гладни акули бързаха към битката. Внезапното изобилие от кръв привлече хищните риби от километри и те се струпаха така, както се струпват лешояди над мъртвия на сушата.
Двама съобразителни моряци се втурнаха към корабния трюм и с мъка домъкнаха един огромен валчест камък. Когато техните другари им направиха място при перилата, те го прехвърлиха през борда и той падна по средата на едно от канутата. Тежкият камък проби тънкото дърво на дъното и кануто започна да се пълни с вода. Воините от потъващия съд започнаха да крещят, но не от страх, че ще бъдат изядени от акулите, а от ярост при мисълта, че ще умрат, без да са имали възможността да убият поне един враг. Моряците нададоха вик на радост и други двама се спуснаха надолу, за да домъкнат още камъни.
Конан се отдръпна от перилата, за да си поеме дъх и да огледа наоколо. Неколцина моряци заеха неговото място. Той видя Улфреде, който весело си тананикаше ванирска бойна песен, докато посичаше всичко пред себе си с брадвата. Общо взето, моряците бяха равностойни на яростните, но лошо въоръжени пирати. Многочисленият брой на противника беше това, което го правеше опасен.
Кимериецът скочи на кърмата и там видя Улфило и Спринголд, които пазеха пътя към кабините долу. Сега той разбра защо Улфило не беше послушал съвета му да хвърли ножницата. Мъжът беше избрал бойното си място и не мърдаше от него. Докато въртеше огромния си меч, избягвайки смъртоносните стрели, тялото и колената му се огъваха, но Улфило не предаваше позицията си. Ударите му бяха силни и добре премерени. Гледката впечатли Конан. Наблизо се биеше Спринголд и, както Конан беше предположил, когато го видя за първи път, човекът твърде изкусно владееше късия си меч. Кимериецът и преди беше срещал учени-воини и знаеше, че учеността в никакъв случай не отслабва човека, освен ако той сам не си е избрал това. Книжовникът се биеше не така съсредоточено като Улфило, нито така яростно като Конан, а артистично и с усмивка на кръглото си интелигентно лице. При вида му Конан не сдържа усмивката си. Тези двамата наистина не се нуждаеха от неговата помощ.
След като отблъснаха нападението на още едно кану, моряците вече не бяха така опасно притиснати. Но точно когато с облекчение отбеляза този факт, Конан видя как един от моряците падна върху перилата, пронизан от копие, което показа кървавия си връх откъм гърба му. Нападателят, крещейки победоносно, скочи върху перилата и измъкна копието си. Той вдигна отново оръжието си, готов да прониже друг от екипажа, когато мечът на Конан очерта една бляскава следа, и разсече на две главата на черния воин. Острието потъна дълбоко и кимериецът трябваше да се подпре с крак в мъртвото тяло, за да измъкне оръжието си.
Конан скочи в едно от канутата и развъртя меча с двете си ръце. Окървавената стомана правеше яростни полукръгове и разсичаше всичко живо пред себе си, ръсейки като дъжд алени капки кръв в морето. С ликуващи крясъци моряците наскачаха след него и с бой преминаха от единия край на кануто до другия. Черните нашественици се биеха до последния човек, предпочитайки смъртта от стоманата пред зъбите на разсвирепелите акули, които в този момент превръщаха морето в розова пяна.
Конан и другарите му се върнаха на „Морски тигър“ тъкмо навреме, за да видят отстъплението на останалите канута, вече не така претъпкани, каквито бяха в началото на атаката. Моряците им изпратиха дивашки поздрав, размахвайки триумфално оръжието над главите си. Улфреде мина сред своите хора, поздравявайки ги сърдечно, след което отново влезе в ролята си на капитан.
— Отново на работа! — извика той в отлично настроение. — Хвърлете мъртвите зад борда! Донесете кофите и измийте кръвта от палубата, докато не е засъхнала! Ранените да дойдат на кърмата за превързване. Приберете оръжието в сандъците. Не забравяйте първо да го почистите и намажете!
Моряците изпълниха заповедите му бодро, като че ли не особено опечалени от смъртта на своите другари. По-късно палубата отново блестеше и корабът следваше своя курс. Корабният готвач стъкна огъня и нагорещи един съд със смола за най-лошите рани, докато майсторът на корабните платна стоеше наблизо с игла, конец и напръстник, готов да се погрижи за онези, които шиенето изглеждаше най-подходящото лечение.
Конан се изкачи на мачтата и впери поглед в далечината след кораба. Чуждият кораб, който ги следваше, беше все още там, спазвайки същото разстояние. Платната му бяха спуснати, докато „Морски тигър“ водеше бой, но сега главната рея се вдигна и голямото платно се изпъна от вятъра. Конан изруга тихо, защото не можеше да разбере каква е целта на преследвача. Ако искаше да атакува, точно сега беше времето да го направи — докато „Морски тигър“ ближе раните си изтощен от битката. Но черният кораб като че ли се задоволяваше с това, да се държи на разстояние. Конан се спусна по мачтата и отиде на кърмата, където завари аквилонците, които доскоро се биха геройски да стоят пребледнели. Те бяха ужасени от начина, по който моряците се бяха разделили със своите мъртви.
— Те просто изхвърлиха другарите си на акулите! — възмущаваше Улфило. — Нима те нямат богове, нима нямат ритуали за изпращане на покойниците си? Не се ли боят, че душите на мъртвите ще ги преследват?
— Там, в родината си, каквато някога са имали — каза Конан, — те са спазвали, не се съмнявам в това, обредите за погребване и за успокоени на душите на умрелите. Но сега нямат друга родина освен морето. За моряците то е истинският гроб. Ако ги попитате, повечето ще ви кажат, че акулите са слуги на морските богове, които приемат жертвоприношенията на моряшкия живот, и че сега мъртвите намират пълен покой на морското дъно. Хората на морето имат много вярвания, някои от тях повече от странни, но страхът от мъртвите не е сред тях. В морето смъртта е нещо обикновено, докато оцеляването е забележително постижение.
— Чудесно — каза Спринголд. — А ти? В какво вярваш ти, Конан?
— Кимерия е страна без излаз на море и моят народ няма никакви вярвания или традиции, свързани с морето. Единственият ни бог е Кром от Планината. Кром прави малко за нас, живи или мъртви — дава ни живот и войнствено сърце. И дали умираме в морето, или на сушата — за нас няма значение.
— Мрачна философия на един суров народ — заключи Спринголд.
— Да вървим — обърна се Улфило към Спринголд, отегчен от темата. — Нека отидем долу да почистим оръжието си и да се погрижим за доспехите си. Нищо не разяжда желязото така бързо, както кръвта.
— Войнът преди всичко, а, братко? — сряза го иронично Малия, качвайки се по стълбата.
— Че какво друго — отвърна самодоволно Улфило. Двамата мъже изчезнаха надолу.
— Моят девер е добър човек — каза тя на Конан, — макар че малко суров и е напълно лишен от чувство за хумор. — Малия огледа кораба с критично око. — Човек никога не би предположил, че този кораб е бил една кървава пързалка само преди не повече от час. Сега изглежда така, както изглеждаше преди нападението.
— Улфреде управлява един добре поддържан кораб — каза Конан. — А похитителите бяха прекалено кръвожадни за изкусно пиратство.
— Какво искаш да кажеш?
— Те се качиха на кораба, заслепени от жаждата си за кръв и убийства. Ако бяха по-умни, биха могли да отсекат въжетата и платната и да изпотрошат руля. Тогава щяхме да сме вързани за доста часове. А през това време те можеха да отидат до своя остров, да се върнат с подкрепления и да ни довършат.
Малия потръпна при тази мисъл.
— Благодарна съм на Митра, че не ги е надарил с такава съобразителност. Чух ви да разговаряте с моите спътници тъкмо преди да се кача на палубата. Не за първи път Спринголд казва, че кимерийците са сурови хора. И все пак, ти си различен: мрачен и мълчалив, яростен и жесток, но и весел и жизнерадостен, когато си в добро настроение.
— Аз не съм като другите от моята раса — обясни Конан. — Кимерийците са най-големите воини в света, но животът сред тях е голяма досада, ако не се смятат битките, от които изпитват наслада. Те презират лукса и удобството, мразят да напускат границите на отечеството си и не обичат чужденците. Знаех, че съм различен, още от ранна възраст.
— Как така?
— Още от детските си години слушах приказките за пътуващите търговци и за малцината кимерийци, които са се били във войните на други страни. Копнеех да видя големи градове и да пътувам в далечни земи. Мога да издържам на тежките военни походи и да се бия яростно, по това приличам на сънародниците си. Но не мога да стоя дълго време на едно място, без да ме завладее поривът за странстване. Освен това обичам хубавото вино, добрата храна, музиката. — Той я погледна така открито, както и тя без свян го изучаваше. — Обичам и нежните жени, които ухаят на парфюм, вместо да миришат на торфен пушек. По това се различавам много от другите мъже — кимерийци.
Малия го удостои с усмивка.
— Много съм щастлива да го чуя. — С това двусмислено изявление тя тръгна обратно надолу. Русокосата й глава още не беше се скрила от погледа му, когато Улфреде се качи на кърмата и двамата с кимериеца тръгнаха към задната част на кораба. Застанали облегнати там, те разговаряха тихо:
— Каква е равносметката от клането? — попита Конан.
— Осем убити — отговори Улфреде — и още двама, които може би няма да дочакат сутринта.
Конан изсумтя.
— Не е много в сравнение с касапницата, която устроихме на ония негодници, но нито един от хората, които сме загубили, не може да заменим в тези води.
— Да. Не можем да си позволим други такива битки, докато не стигнем до целта си.
— Черният кораб се държи все на същото разстояние — вметна Конан.
— Видях. Така е, както си мислех. Това е просто един търговец, който е решил, че сме открили богата плячка. Значи ще бъде разочарован, когато разбере къде отиваме.
Улфреде се захили, но в главата на Конан се въртяха съвсем други мисли.