Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (12)

Дванадесета глава
Долината на съкровището

— Да не губим време за някакви стари знаци, издълбани върху камък — подкани ги Улфило. — Ако тези драскулки са толкова стари, колкото казваш, значи и да са имали някаква сила, тя отдавна е изветряла.

— Вярно — съгласи се Улфреде. — Може и да не са магически. Много крале слагат надписи по границите си, за да предупредят нашествениците чия земя се простира пред тях и да славословят собственото си величие.

— Може да си прав — колебливо призна Спринголд. — Никой вече не може да разчете това древно писмо, но има легенди…

— Стига! — заповяда Улфило. — Трябва да вървим!

Потеглиха. Този път не се движеха на дълга, разпокъсана редица, а в плътна група, почти сгушени един до друг, единни пред неизвестните опасности между Рогата на Шушту.

По едно време попаднаха на каменен блок, който запречваше наполовина клисурата. Беше паднал там от високо, но очевидно беше изсечен от човешки ръце, защото бе голям колкото камъните в основата на някоя от стигийските пирамиди. Спринголд го измери — ширината му беше три крачки, височината — пет, а дължината — петнайсет. На лунната светлина, която обливаше клисурата, едвам различиха далеч над главите си правоъгълната дупка, откъдето се беше изскубнал.

— Още един капан за нежелани посетители — рече Конан. — Бас държа, че ако можехме да го вдигнем, отдолу щяхме да намерим сплескани човешки кости.

През останалата част от пътя през прохода хвърляха нервни погледи нагоре.

На източния край на клисурата Конан извика на всички да спрат, защото видя нещо бяло на пътеката пред тях. Като се приближи да го разгледа, разбра, че нещото е купчина кости. Останалите се приближиха след него и приковаха уплашени погледи в останките.

— Човешки ли са? — попита Улфреде.

— Не съвсем — отвърна Конан и вдигна един череп. Нискочелият, маймуноподобен профил красноречиво говореше за произхода му.

— Бумбана! — възкликна Улфило. — Значи ги има и в тази планина!

— Вижте! — привлече вниманието им кимериецът. Той вдигна една шепа накити: няколко медни гривни и сребърна верижка с пендантив^[1]. — Стигийски са. Това е бил един от слугите на Сетмий, изпратен с експедицията на Марандос. От проклятието е останало достатъчно, за да може да го погуби.

— Може да е умрял от само себе си — възрази Улфило. — Или да са го убили другарите му.

— Виж състоянието на костите — мрачно рече Конан. — Нещо е изгризало и последното парче плът на това същество.

— Диви зверове… — предположи Улфреде.

— Разгледайте ги внимателно! — настоя Конан. — Всичките са си на мястото, точно както са паднали на земята. Нито една кост не е прегризана или разместена. Според мене съществото не е стояло тук достатъчно време, за да може плътта да изгние или да я изядат насекоми. Козината остава и след като някой изяде месото, бумбана са целите покрити с козина. А по тези кокали не е останал един косъм. Все едно са полирани нарочно.

— Тогава защо само един? — размисли се Улфило. — Защо не целия отряд?

— Проклятието е изгубило силата си — напомни Спринголд, — пък и Марандос е имал противодействащи магии. Мисля, че проходът вече е безопасен.

— Надявам се да си прав. — Улфило безстрашно измина няколкото оставащи крачки до края на клисурата. Другарите му го гледаха, затаили дъх, но тъй като не му се случи нищо, го последваха.

Откъм източния склон на планината, луната къпеше в лъчите си широка долина. Откъм нея, нагоре по склона се носеше лек топъл ветрец, който се отрази добре на пътниците след неестествения студ в прохода.

— Не мога да разбера дали от тази страна има път — обади се Спринголд. — По-добре да не продължаваме нататък в тъмното.

— Вярно — с нежелание се присъедини към него Улфило. — Трябва да останем тук до сутринта.

— Наоколо май има доста дървета — обади се Улфреде. — Дали да не запалим огън, да си стоплим уморените кокали?

— Никакви огньове — нареди Улфило. — Не знаем кой живее в долината и по-добре да не известяваме за пристигането си.

— Така би било най-разумно — съгласи се Конан. — Изстискайте водата от това, което е останало от дрехите ви, и ги прострете по храстите. Ако вятърът се задържи, до сутринта ще изсъхнат.

Последваха съвета му, като моряците оплакваха злочестата си съдба, останалите стоически мълчаха. Едни насядаха, други налягаха наоколо, за да дочакат изгрева на слънцето. Сънят ги оборваше един по един, само Конан остана буден. Кимериецът седеше до един объл камък, с подпряно на рамо копие и оставен близо до него меч. Беше го почистил и бе оставил ножницата да изсъхне. Мъдрият воин преди всичко се грижи за оръжието си.

Не беше много уморен и не искаше да заспи, докато не се увери, че нищо не ги заплашва. В тихата нощ всички негови сетива бяха в напрегнато очакване, но не чу нищо освен шумоленето на дребните животинчета и не видя друго освен няколко прилепа. Според Конан това беше знак, че са в безопасност, че наблизо няма хора или големи хищници, въпреки че ярката лунна светлина създаваше отлични условия за лов. Доволен, той задряма, но беше готов при най-малкия сигнал за приближаваща заплаха да скочи напълно буден.

Когато кимериецът се събуди, луната вече беше залязла. Все още се виждаха звездите и само тънката сива ивица на хоризонта откъм изток подсказваше настъпването на утрото. Той се изправи, протегна се, после се разходи, докато сивата ивица не се превърна в розово сияние, което се разпростираше нагоре и гасеше звездите по пътя си. Започна да различава първо формите, а после и цветовете в долината. Когато се виждаше вече всичко, започна да буди другарите си.

— Ставайте! — побутваше ги той по раменете или ги смушкваше в хълбоците. — Утрото дойде и е време да видите какво има около нас.

Улфило седна и разтърка очи:

— Я! Вече е ден! Защо не ме вдигна преди час?

— Защото преди час спях — изръмжа Конан. — Освен това преди час е било още тъмно. Сега стига си мърморил, ами погледни надолу.

Един по един ставаха, а после се заглеждаха втрещени към долината.

— Митра! — извика ученият. — В тази страна климатът и релефът май се сменят всеки път, щом като превалиш някоя планина!

Пред тях като че се простираше видение от рая. На изток имаше плато с по-голяма височина, отколкото пустинята на запад. Билото на планината извиваше плавно и се сливаше с долина, потънала в несравнима по богатството си зеленина. Това не беше тъмния злокобен цвят на джунглата, а жизнерадостните, ярки цветове на по-умерения климат. От мястото си виждаше, че по-голямата част от земята се обработваше — между скупчените колиби се простираха равно изорани ниви. През долината минаваха доста потоци, а около тях пасеше добитък. Спретнати овощни градини бяха отделени с нещо като огради. Поради голямото разстояние не можаха да разберат от какво са направени.

Все пак голяма част от земята беше дива, макар да не приличаше на земите, през които бяха минали. Тук-там по ниските хълмове се виждаха малочислени стада диви животни, сред които няколко слона и жирафи. Далеч на изток едвам се различаваше нещо като селище, което имаше необичайно големи размери.

— Нима е възможно тука да има град? — зачуди се Малия.

— Най-вероятно са руини — рече Спринголд, — останали от времето на питонците.

— Скоро ще разберем — прекъсна размишленията им Улфило. — Готови ли са всички?

Вече бяха закърпили дрехите и приготвили оръжието.

— Да вървим.

Потеглиха с по-ведро настроение, защото се надяваха това да е последната част от техния дълъг, дълъг поход. Слизането от планината обещаваше да мине леко, а долината им изглеждаше не по-малко привлекателна от някое оживено пристанище.

Само Конан не споделяше тази увереност. Страната беше хубава, но опитът му говореше, че най-добрите земи се населяват от хора, които знаят как да ги пазят от пришълци. Продължителен мир би могъл да разглези обитателите на една богата страна, но поради нейната привлекателност границите й често биваха нападани.

— Вижте! — извика Малия, когато бяха превалили нанадолнището. Тя посочи някакво тромаво животно на десетина крачки пред тях. Напомняше носорог, но тъпия рог на носа беше извит настрани, а чифт още по-заоблени рога стърчаха още по-нагоре на муцуната му, точно под свинските очета. Животното кротко преживяше трева и не им обръщаше и капка внимание.

— Виждал ли си нещо подобно? — обърна се Спринголд към кимериеца.

— Никога — отвърна Конан. — Сигурен съм, че тази земя ние приготвила много изненади.

— Дано всички да са приятни! — пропя книжовникът.

По пътеката, която следваха, нямаше и помен от настилка, но Спринголд ги увери, че това въобще не е странно, тъй като от тази страна на планината явно вали много повече и дъждовете отдавна са успели за такъв дълъг период от време да изличат и най-малката следа от човешки труд.

В подножието на планината започнаха да срещат обработваеми участъци. Някакви храсти бяха засадени в правилни редици, по подобен начин бяха разположени и асми, привързани към набити до тях колове. На пръв поглед никой не се грижеше за тях, сред листата им свободно подскачаха маймуни. Привидното нехайство явно се дължеше на факта, че насажденията не са дали още плод.

— Кога ще срещнем хора? — попита Малия, когато излязоха на равното. Отговорът на нейния въпрос дойде почти веднага.

Мъжът стоеше посред една морава, подпрян на дълго копие. Той се взираше нагоре към планината, но когато видя приближаващите пътешественици, се изправи и изпъна рамене. Беше висок и слаб. Той се извърна леко и поднесе към устните си някакъв извит предмет. Чуха висок, пронизителен писък на рог, после мъжът пак се подпря на копието си.

— Сам е — ведро заключи Спринголд.

— Този рог беше предназначен за нечии уши — опроверга увереността му Улфило.

— Пък и май не се плаши от приближаването на цял отряд въоръжени непознати — отбеляза Улфреде.

— Защото знае, че няма от какво да се бои — рече Конан. — Гледайте.

Петдесетина мъже притичаха към самотния страж, а копията им блестяха заплашително под слънчевите лъчи. Като един, бойците се затичаха към пришълците. Не демонстрираха войнствеността си, а тичаха безмълвно, под строй.

— Дръжте ръцете си настрани от оръжието — нареди Улфило. — Твърде много са, пък и тази долина сигурно е пълна с такива като тях. Помнете, че сме мирни пътешественици. Ако някой опровергае с поведението си това предположение, ще го убия.

След няколко минути воините ги обградиха.

Бяха високи, със светлокафява кожа и с хубави, правилни черти. Оцветените им в червено коси бяха подредени в най-причудливи прически, а телата на повечето бяха украсени с мотиви от малки резки, направени върху кожата. Носеха копия с широки наконечници и малки, овални щитове.

— Всички приличат на Гома! — ахна Малия.

— Знаех си аз, че онзи негодник крие нещо от нас! — възмути се Улфило.

— А ето че сега нямаме преводач — въздъхна Спринголд. — Това може да ни затрудни.

На главите си воините носеха превръзки от леопардова кожа, със забучени по тях бели пера — повечето имаха по едно или по две. Напред пристъпи един мъж с три пера, със златни гривни на ръцете и краката, и каза нещо със строг глас.

— Това трябва да е началникът им — предположи Конан. — Ще се опитам да се разбера с него на кушитски.

Изрече няколко думи, но боецът само го гледаше безизразно. Кимериецът опита и няколко други езици, които се говореха в земите на чернокожите, но имаше същия неуспех.

После вождът изрева нещо и посочи с копието си. Подчинените му се строиха в правоъгълник около неканените си гости и се обърнаха в една и съща посока.

— Май ще ни заведат някъде под стража — досети се Спринголд. — Моят съвет е да ги последваме.

— Така ще бъде най-добре — подкрепи го Улфило. — Засега не са проявили враждебност и не се опитаха да ни разоръжат.

— Ами ако искат да ни изядат? — попита един от моряците.

— Много си кльощав — увери го Улфреде. — Най-напред ще те поохранят.

Тъй като нямаха друг избор, тръгнаха заедно със съпровождащите ги под строй воини. Пътят, по който поеха, нямаше настилка, но беше равен и добре поддържан. От двете му страни видяха много хора, които обработваха земята. Те изоставяха сечивата си и се приближаваха да позяпат преминаващите чужденци. Сред работниците имаше както мъже, така и жени, които често носеха пеленачета, привързани към стройните им тела, в цедилки от червеникав плат. Никой от мъжете нямаше оръжие. Растенията, за които се грижеха, бяха непознати за хората от Западните земи, но очевидно сред тях имаше зърнени култури и зеленчуци.

По едно време прекосиха малко селце, населявано само от бойци. Те по всичко приличаха на съпровождащите ги, като се изключи това, че лентите на главите им бяха от лъвска кожа, а перата по тях имаха син цвят. Гледаха злобно, но Конан беше почти убеден, че враждебността им не е насочена към пленниците. По-скоро обект на тази неприязън бяха воините с бели пера. Върху този факт Конан трябваше да помисли.

— Вървим към онзи град — отбеляза Спринголд.

— Ако изобщо е град — каза Улфило.

— Тук поне няма пустиня, нито джунгла, нито орда нападащи маймуночовеци. Няма да се оплача, дори ако мястото, където ни водят, да не може да се сравни с Тарантия или Белверус — каза Малия.

— Така трябва да се разсъждава — похвали я Конан. — Стойте нащрек, но се радвайте, ако се случи нещо хубаво.

Той гръмко се засмя, с което стресна някои от придружаващите ги воини.

Разходката се оказа дълга, но не и неприятна, особено в сравнение с несгодите, които бяха преживяли напоследък. Минаха покрай множество малки селца, всяко от по десетина-двайсет колиби. Колибите имаха формата на кошер и бяха плътно покрити със слама. За примитивни селища, бяха удивително чисти и спретнати. Докато вървяха през селата, Конан си мислеше, че жителите им са доста загадъчни. Не приличаха на изтерзани и измъчвани роби, напротив, проявяваха доста жив интерес към непознатите. Но държанието им беше сдържано, като че се бояха да изразят чувствата си. Не се чуваше смях и хората не пееха, докато работят, за разлика от повечето жители на юг от Стигия.

Аквилонците не забелязваха тези подробности, но Конан знаеше, че аристократите рядко обръщат внимание на по-нископоставените, освен ако те не се държат нагло или враждебно. Но видя как наблюдателните сини очи на Улфреде отбелязаха тази странност.

— Мисля, че в тази страна има проблеми, приятели — сподели ванирецът.

— Как така? — учуди се Улфило.

— Селяните се боят от воините, които ни пазят.

— Че кога работниците не са се страхували от войниците? — все още не разбираше аквилонецът.

— Войниците със сините пера, покрай които минахме, изпитват същата неприязън — допълни Конан.

— Съперничеството между отделните групи е обичайно явление — не се даваше Улфило.

— Мисля, че другарите ни са прави — намеси се и Спринголд. — Имам чувството, че нещо… не знам точно, но нещо не е наред. Това явно е богата и хубава страна, пазят я силни воини и я обработват трудолюбиви селяни — все предпоставки да видим един щастлив народ. А тези хора са твърде свити, при това не се страхуват от нас, защото ясно виждат, че сме малко и сме обградени от собствените им хора.

— Може би е някакво народно брожение? — Колкото и да беше твърдоглав и високомерен, когато ставаше дума за власт, на Улфило не му липсваше проницателност. — Хората винаги са нещастни и несигурни, когато не е ясно кой управлява.

— Сигурно си прав — съгласи се Улфреде. — Бил съм в страни, където всеки момент е щяла да избухне война, и там във въздуха се носи точно същата тревожност.

— Докато нашето положение не ни стане ясно, няма смисъл да се чудим — прекъсна ги Конан. — Но трябва да сме бдителни.

— Не виждам и следа от съкровището, което търсим — обади се Малия.

— Аквилония е богата — напомни й Улфило, — но обикновените хора там не ходят издокарани със злато и скъпоценни камъни. Може би тукашните управници са го скрили в хазните си.

— А може и да не подозират съществуването му — предположи Спринголд.

— Как така? — учуди се Улфреде.

— Тези хора много наподобяват местните жители, които капитан Белформис е срещнал по крайбрежието. Може да са се пресили по тези места през последните няколко века. Ако е така, сигурно знаят също толкова малко за съкровището и притежателите му, колкото и хората, които сега живеят на някогашното място на Питон.

— Тогава богатството може да си седи непокътнато! — зарадва се капитанът.

— Може да се окаже, че няма как да стигнем до него — прекъсна възторга му Малия. — Кой знае под какво е заровено?

— Напътствията, които стигийският жрец е дал на Марандос са твърде ясни — възрази Спринголд.

Конан запомни тези думи. За пръв път чуваше да е имало такива напътствия.

Малия се засмя:

— Спринголд, ти самият непрекъснато ни напомняш колко време е минало след падането на Питон! Някога той е бил най-величественият град на света, а сега никой не знае със сигурност дори къде се е намирал. Но в същото време очакваш всичко тука да е същото, каквото са го оставили хората, пренесли съкровището.

— Ами да, аз…

— Мисля — намеси се кимериецът, — че в момента имаме достатъчно проблеми. Нека се погрижим за оцеляването си, а после ще мислим за богатства.

— Прекалено много искаш от мене — възнегодува Улфреде. — Не мога да не мисля за съкровището!

Думите му развеселиха дори моряците. Малия се смееше по-силно от останалите.

— Ти май си в добро настроение, сестрице — каза Улфило, като че ли смяташе това за лоша черта на характера.

— Не съм си изгубила чувството за хумор. Виж ни само! Десет опърпани, умрели от глад плашила, които са тръгнали за зелен хайвер в някаква забравена от бога дива страна, а говорим така, сякаш всеки момент ще метнем на гърбовете си несметни богатства и ще се върнем вкъщи! Никой ли тук освен мене не разбира колко глупаво е това?

Гласът й ставаше все по-накъсан и накрая тя почти изхлипа.

— Е, хайде сега, мила — скара й се Спринголд, — няма защо да се вълнуваш толкова. Ще открием съкровището и тези прости хорица без съмнение ще се съгласят да ни предоставят водачи. Като се върнем при заровената стока, ще им заплатим с дрънкулки. Пък и не бива да забравяш, че може скоро да се събереш пак със съпруга си!

— А, да, това не бива да забравям.

Конан би се изсмял на тона, с който го каза, ако положението й не беше толкова сериозно. Той изостана малко и поговори с Улфреде, докато аквилонците бъбреха помежду си.

— Мислиш ли, че ще се оправим лесно с тези „прости хорица“?

— Моля? — с престорен ужас възкликна капитанът. — Нима мислиш, че не съм съгласен с благородните ни водачи? Засрами се, Конан!

— За моя народ биха казали, че са прости диваци — изръмжа кимериецът, — а ние бихме ги избили много хитро.

— Ние, ванирците, сме по-цивилизовани. Щяхме да ги принесем в жертва на някое от по-незначителните ни божества, тъй като за нищо друго не стават.

— Все пак Улфило е голям воин — напомни Конан, — а Спринголд е забавен и е верен на приятелите си. Не, пощурели са при мисълта, че може да открият съкровище. Иска им се да вярват, че просто ще дойдат, ще го намерят на някое удобно място и ще си тръгнат. И понеже им се иска да вярват в това, не виждат опасностите, които ги чакат.

— Вероятно си прав, но чуй какво ще ти кажа: не си тръгвам оттук без моя дял от богатствата.

Сините му очи гледаха студено и Конан разбра, че не може да го разубеди.

От малък познаваше хората от Нордхаймер, езирите и ванирците. Бяха буйни хора, епикурейци, които обичаха еднакво да проливат кръв, да пируват, да имат хубави дрехи и добри кораби. Но най-много от всичко се радваха на злато, скъпоценности и други богатства. Понякога алчността им стигаше до лудост.

Конан, син на суровата кимерийска раса, не беше толкова целенасочен в стремежа си към тези неща. Вярно, харесваха му, с което се различаваше от сънародниците, израсли в планината. Когато се намираше в цивилизованите земи, обичаше да припечели злато, за да може известно време да живее прахоснически. Но винаги се връщаше към живота на воин, пълен с безмилостни удари и непоносими условия, който също му понасяше добре. Богатствата никога не се превръщаха за Конан в самоцел.

Сега, сред чудесата и мъките на Черния бряг, мисълта за съкровище му се виждаше далечна. В Асгалун му беше приятно да си представя високото заплащане и дела от богатствата. Тук те бяха изгубили своята реалност. От минутата, когато потеглиха на поход към вътрешността на континента, Конан изостави лустрото на цивилизацията и се върна към корените си. Удивителните, великолепни неща, които видя по пътя, го пречистиха от алчността. Искаше да разгледа по-добре тази необичайна страна. Златото само би му попречило. Въпреки това, тъй като беше приел задачата си, щеше да я изпълни, колкото и да му се виждаше глупава сега. Конан никога не приемаше пари, без да предостави в замяна качествена услуга.

Не бяха подготвени за гледката, която ги чакаше в края на пътя.

— Наистина е град! — ахна Малия.

И наистина стената, която се възправяше пред тях, не би посрамила градове като Аквилония и Немедия или някое друго голямо поселение на хиперборейската нация. Над стената се виждаха високи кули и покривите на огромни сгради. По стените бяха издълбани странни, непознати фигури.

— Не е възможно тези хора да са построили подобно нещо! — рече Улфреде.

— Така е. — Спринголд говореше тихо, със страхопочитание. — Мисля, че пред себе си виждаме архитектурата на древен Питон, може би единствения останал образец от нея! Помислете само! Народът и градът са били унищожени, хиперборейските нашественици не са оставили камък върху камък. А тук, в дълбините на Черните земи, все още съществува един град от някогашната империя.

— Това не ми харесва — прекъсна го Конан. — Ако са дошли тук да скрият кралското съкровище, защо ще строят цял град? Вижте само размера на тези камъни!

Вече бяха достатъчно близо, за да им стане ясно какво иска да каже кимериецът. Размерът на блоковете, от които беше направена стената, беше наистина гигантски. Най-малките бяха с големината на скалата, която намериха паднала в прохода. А значителна част бяха дори по-големи.

— Според мене напречният камък в горната част на портата е дълъг цели двайсет и пет крачки — отбеляза Улфило. — Не бих искал да съм на мястото на генерала, комуто ще наредят да превземе това място с тарани и обсадни машини.

Не им дадоха възможност да разгледат по-подробно стената, а ги преведоха през портата и ги вкараха в града.

— В края на краищата не било чак толкова трудно да се превземе това място — рече Конан. — Вижте в какво състояние е вратата.

— Коя врата? — попита Малия. — Не виждам никаква врата.

— Точно това имах предвид — обясни кимериецът. — Дърветата отдавна са изгнили, а железните части са били разграбени.

— Вярно — подкрепи го Спринголд, като сочеше огромните квадратни дупки в подпорите на мощния горен праг. — Ето тук са били сложени грамадните панти. Дървото и желязото не издържат толкова дълго, колкото камъка. Дървото наистина отдавна е изгнило, а тези хора, или предците им, или някои други, които са минали оттук, са взели желязото, за да си направят оръжия.

— Да се надяваме, че са взели само това — измърмори Улфреде.

Действително сега видяха, че градът е почти в руини. Храмовете стояха изоставени и без покрив, също като останалите огромни сгради, които биха могли да бъдат театри, съдилища или покрити пазари. По-малките сгради бяха обитавани и имаха гротескни сламени покриви.

Градът явно имаше многобройно население, което се състоеше предимно от воини, окичени с бели или черни пера. Дърводелци и ковачи упражняваха занаята си под сламени или платнени навеси, жени счукваха зърно в големи хавани, с помощта на мощни дървени тояги. Кози, овце и птици пълнеха въздуха с шум и миризми. По-едрият добитък пасеше в някогашните паркове и богаташки градини. Гледката беше съвсем типична, като се изключи странния и зловещ фон на разрушения, величествен някога град.

Минаха покрай пазар, където животните се убиваха и разфасоваха на място, а ловци продаваха дивечово месо. В единия край на пазара висяха грамадни риби, в половин човешки ръст, нанизани като мъниста през хрилете.

— Поне не се вижда човешко месо — отбеляза един от моряците. — Това носи известно успокоение.

— Къде обаче ловят такава риба? — зачуди се друг. — Едва ли вирее в потоците, покрай които минахме.

Рибите не само бяха големи, но и бяха необичайно деформирани. Крушовидните им глави бяха с плоски лица, които по един отблъскващ начин наподобяваха човешка физиономия, а горните им перки имаха пет ребра и приличаха на ръце с ципи между пръстите.

— Не знам за вас — немощно изрече Малия, — но ако тук ни предложат да ядем риба, мисля да се въздържа.

Подире им се беше помъкнала голяма тълпа градски безделници и хора, изоставили работата, за да позяпат чудното зрелище. Процесията мина покрай два пиедестала, които някога са поддържали огромни статуи, сега вече рухнали, и се озова на широк площад, заобиколен с гигантски, полуразрушени сгради. Настилката беше червеникавокафява, а в противоположния край се извисяваше висока сто крачки масивна цилиндрична кула, която напомняше градската стена. Една непрекъсната ивица издълбани в стената фигури опасваше спираловидно кулата, като се прекъсваше единствено от няколкото тесни прозореца.

— Колцина са избягали от Питон със съкровището? — попита Конан.

— Само няколко кораба — отговори Спринголд, зашеметен от останките на минало великолепие.

— Тогава кой е изработил това? — продължи да се интересува кимериецът. — Една стигийска кралска гробница се строи от населението на цяла провинция, при това понякога в продължение на цял живот.

— Ами… не знам, но трябва да има някакво обяснение — запъна се Спринголд. — Може би са заварили в долината многочислен народ и са го поробили.

— Стига сме се занимавали с това — прекъсна ги Улфило. — Имаме си достатъчно грижи.

Охраната им спря пред каменна платформа, която започваше в подножието на кулата. На равни разстояния покрай платформата имаше колове с височината на човешки ръст и на всеки кол беше забучена по една човешка глава. Някои бяха вече голи черепи, по други имаше тук-там плът, а трети бяха почти пресни.

— Ужасна гледка — отбеляза Улфило.

— Някой череп да ви е познат? — попита Улфреде. Въпросът му накара Малия да потрепери.

— По-пресните са все на чернокожи — отговори Спринголд. — Що се отнася до останалите, всички черепи си приличат.

През входа на кулата забелязаха някакво движение вътре и всички хора на площада, включително съпровождащите ги воини, се хвърлиха по лице на земята. Всеки вдигна дясната си ръка с длан към вратата и взеха да скандират в ритъм.

От кулата се показа мъж, висок почти два метра и половина. Тялото му беше цялото покрито с мускули — виждаше се ясно, защото той не носеше друго облекло освен накити и една къса леопардова кожа. Би бил хубав и внушителен, ако не беше прекалил с обичайните рисунки по кожата. Всеки квадратен сантиметър от тялото му беше покрит с тях.

Малко зад гиганта вървеше дребно, съсухрено същество от неясен пол. Гротескното същество отвори розовата си беззъба уста и изкрещя нещо. Воините в миг скочиха, сграбчиха пленниците си за ръцете и ги принудиха да паднат на колене.

— Не коленича пред диваци! — извика Улфило.

— Обикновено и аз не го правя — хладно му отвърна Улфреде. — Но в този случай май е препоръчително.

— Да, засега се примирете с позора — изръмжа Конан. — По-късно ще дойде време за отмъщение.

Зад гиганта се мъкнеше пъстра свита — неимоверно красиви жени, които носеха ветрила, цветя или гърнета с благоухания, подскачащи джуджета и други недъгави създания, група яки музиканти, които удряха барабани, надуваха рогове и гайди. Един мъж, върху чието лице беше изрисувано като маска на смъртта, носеше прехвърлен през рамо меч. Острието беше широко и издуто, с отрязан връх. Не беше нужна кой знае каква проницателност да се разбере, че това е палачът.

Гигантът каза нещо и напред излезе средно висок мъж. Той носеше широка роба на червени и сини ивици, с множество украшения по ръцете и врата си. За голямо учудване на пътешествениците, мъжът се обърна към тях на прекрасен кушитски.

— Кои сте вие и защо сте дошли в земята на крал Набо? На чужденци от другата страна на планината е забранено да стъпват по свещената земя на долината.

— Ти обаче изглеждаш и звучиш като чужденец — възрази Конан. — Бих се заклел, че си роден от стигиец и кушитка.

Мъжът беше поразен.

— Вярно е. Дойдох тука като роб, пленен отвъд планините и продаден от търговци. Издигнах се на служба при крал Набо и сега съм негов съветник. Питам ви пак: каква работа имате тук?

— Търсим брат ми — отговори Улфило. — Казва се Марандос и преди време е дошъл тук с отряд мъже. Смятаме, че е минал невредим през Прокълнатия проход и е проникнал в кралството ви.

— А той какво е тръгнал да търси тук?

Единодушно бяха решили, че ще бъде грешка, заобиколени от силен и враждебен народ, да признават истинските си намерения. Ето защо бяха подготвили една версия за подобен случай.

— Брат ми е търговец и е тръгнал за насам да търси нови пазари за стоката си — желязо, платна, накити.

Мъжът преведе думите му и за учудване на пленените те накараха миниатюрното, гротескно същество да се засмее гръмко. После то забъбри нещо, сочейки пришълците с костеливия си, увенчан с дълъг нокът пръст.

— Агла казва, че лъжете — поясни преводачът. — Казва, че сте подли крадци, дошли да грабят страната ни.

Тази реплика поне изясни въпроса с половата принадлежност на странното създание.

— Защо смята така? — попита Улфило, обиден и уязвен, че го смятат за лъжец.

— Казва, че сте дошли тук да търсите съкровище — древните богатства на боговете ни.

— А Марандос? — попита Спринголд.

В този момент един от зрителите кихна. Крал Набо хвърли разсеян поглед в посоката, откъде дойде звукът, а Агла посочи смутителя на реда. Охраната моментално се хвърли към тълпата и измъкна отпред разтреперания нещастник. Беше мъж, облечен само с препаска, без накити. Ако се съди по залепналите към кожата и дрехите му стърготини, беше занаятчия.

Кралят махна небрежно към човека с изрисувано като череп лице. Той важно се приближи към жертвата, която воините бяха поставили на колене, с извити зад гърба ръце. Нямаше нужда от насилие, защото мъжът изобщо не се съпротивляваше — очевидно бе примирен със съдбата си. Палачът хвана меча с две ръце и се впусна в буен танц около осъдения под звуците на барабаните. Той правеше сложни извивки с меча, като от време на време се приближаваше съвсем близо до жертвата си и прокарваше острието по врата й. Всеки път, когато усетеше студеното желязо, мъжът потръпваше като в агония и се втрещяваше от ужас. Лицето му посивя, от отворената му уста потече слюнка. Изглеждаше полумъртъв.

— Защо направо не убият нещастника? — изръмжа Конан.

— Този крал май има доста палав нрав — отговори книжовникът.

Палачът скочи във въздуха с безумен вой, завъртя се два пъти и се приземи на една ръка разстояние от осъдения. Широкото острие описа бляскав кръг и главата на жертвата, все още с изписан по лицето ужас, се търколи към платформата. Пазачите пуснаха гърчещото се тяло и то продължи да потрепва на земята. Рукна река от кръв.

Агла заврещя, скочи напред и грабна главата, после я вдигна високо и повтори танца на палача, без да обръща внимание на кръвта, която пръскаше по мръсните й дрипи. Танцувайки, тя се приближи до платформата и набучи главата на един свободен кол, сред смеха и аплодисментите на тълпата.

— Не мога да разбера какво значи това — сподели Спринголд, — освен че не е желателно да се киха в присъствието на краля.

— Моля се етикетът в кралския двор да не е много сложен — уплашено рече Малия.

Крал Набо каза нещо на преводача.

— Моят повелител желае да знае кой ви доведе дотук.

— Следвахме описанието на древен пътешественик — обясни Спринголд и вдигна една от книгите си. Преводачът я взе и я поднесе на краля, като му показа как се обръщат страниците. Негово величество разгледа една-две страници, после заговори.

— Моят повелител не вярва, че знаци върху страници могат да преведат някого през огромни, непознати страни. Иска да знае кой ви е довел тук — настояваше преводачът.

— Но вие не разбирате — настояваше Спринголд. — Човек, който познава изкуството на писмото, може да научи чрез писмото дори тайните на далечни земи.

— Аз те разбирам — отвърна преводачът. — Виждал съм много книги и мога да чета на стигийски. Ще се опитам да обясня на крал Набо.

Няколко минути кралят и съветникът му разговаряха, после негово величество се намръщи и поклати глава. Агла слушаше внимателно и възклицаваше със скърцащ, скимтящ глас.

— Моят повелител казва, че трябва да сте имали водач, който да ви преведе през опасностите на планината и пустинята, а Агла смята, че писмото ви е магия, безсилна по нашите земи.

— Не сме дошли тука да правим магии — нетърпеливо се намеси Улфило, — а да търсим брат ми. Няма ли да ни кажете дали знаете нещо за него?

— Не е разумно да бъдете настоятелни пред крал Набо — отвърна преводачът и кимна едва забележимо към току-що отрязаната глава.

— Кажете тогава на краля, че намеренията ни са напълно миролюбиви — рече Спринголд, — че молим за неговата закрила и гостоприемство, докато сме в страната му, за да можем да намерим изгубения си роднина.

Преводачът предаде тези думи на краля. Набо кимна, а устните му се извиха в усмивка. Агла избухна в дрезгав смях, който беше по-отвратителен дори от яростното й грачене.

— Този смях не ми харесва — притеснено каза Малия.

— Какво е това същество? — зачуди се Улфреде. — Съветник? Вещица? Шут?

Конан изсумтя.

— Може да е и майка му.

— Много е вероятно от такава майка да се пръкне такъв син — присъедини се към него Малия, — защото и двамата са големи чудовища.

Млъкнаха, защото преводачът отново се обърна към тях.

— Моят господар ви приветства с добре дошли. Ще останете тук, в кралския дворец, а тази вечер ще дадем във ваша чест огромен пир.

— Най-добре да приемем без колебание — посъветва Спринголд другарите си.

— Така е — съгласи се Конан на аквилонски. — Животът ни в момента виси на косъм и за да се измъкнем оттук, със или без съкровище, трябва да узнаем повече за страната и за хората.

— Разбрано — обобщи Улфило, после се обърна към преводача. — Предай на своя господар нашата най-сърдечна благодарност и му кажи, че сме му признателни за неговата щедрост след дългото, изпълнено с трудности пътуване.

Кралят очевидно остана доволен от отговора. Той каза нещо на преводача и на прислугата зад гърба си, после се обърна и влезе обратно в кулата.

— Елате с мене — покани ги преводачът. — Ще отседнете в дома на краля.

— Бих предпочел всеки друг дом — измърмори Улфило, — но няма как да откажем. Хайде! Конан, Улфреде, запомнете добре всички входове.

Ванирецът се засмя:

— Винаги го правя. Изпълнявам заръката от „Поемата за добрия съвет“: „Не влизайте в никой дом, без да огледате вратите и прозорците, защото може да се наложи да си тръгнете бързо и не по пътя, по който сте дошли“.

— Звучи точно като поема, сътворена от ванирец — засмя се Малия, въпреки че изобщо не й беше до смях.

— Ние сме практичен народ. В тази поема има все такива полезни рецепти.

Последваха преводача в огромната каменна сграда. Тя се оказа по-голяма, отколкото им се стори отвън. Беше извънредно странна, тъй като стените, таваните и подовете сключваха най-различни ъгли, цялата беше като лабиринт, но на различни нива. Беше осеяна с каменни стълби и мостчета, които като че не водеха наникъде. Към древната постройка местните жители бяха прибавили паравани и тавани от дърво, бамбук и слама.

— Кой безумец е строил това място? — попита Конан.

— Ами аз… аз не знам — заекна Спринголд. — Каменната зидария напомня на ранностигийска изработка, но такъв вид строеж не съм виждал никога. Може би само в някои много древни рисунки, които се пренебрегват, защото отдавна се смятат за дело на някой луд художник.

Кралят и свитата му изчезнаха в тъмната част на лабиринта, а преводачът преведе Конан и другарите му през една площадка, после нагоре по поредица от стълби към стаи, осветени от тесни прозорци. Стените и тавана имаха все същия странен наклон, но беше чисто, а подът беше застлан с току-що откъсната тръстика.

— Гледайте! — извика Малия и посочи към един от прозорците. Всички се скупчиха пред него, погледнаха навън и с учудване видяха широко езеро. Водите му бяха извънредно тъмни и необичайно спокойни.

— Сега знаем откъде идва рибата — отбеляза Улфреде.

— Такава странна риба като онази, която видяхме, може спокойно да идва от такова езеро — съгласи се Спринголд. — Видът му въобще не ми харесва.

— Наистина — с тревога се съгласи Конан — в него има нещо странно.

Езерото имаше почти идеално кръгла форма и, доколкото кимериецът можеше да прецени, беше разположено точно в средата на долината, в нейната най-ниска точка. Очевидно всички потоци от местността се вливаха в него.

— Някъде трябва да има оток — рече Конан, — но не го виждам.

— Може би водата се отича в подземни пещери — предположи Спринголд.

— Имаме да обсъждаме много по-важни въпроси от едно странно езеро — скара им се Улфило. Той се дръпна от прозореца и седна на пода. — Защо тези хора не искат да ни кажат нищо за Марандос? Сигурни сме, че той е влязъл в долината. Защо го крият от нас?

— Може да са го убили — отговори Спринголд.

— Видяхме как онзи нещастник беше заклан само защото кихна — възрази кимериецът. — Не мисля, че крал Набо би прикрил едно незначително кръвопускане.

— Може би не знаят нищо за него — обади се Малия. Тя все още стоеше до прозореца и гледаше към езерото.

— Как така няма да знаят? — учуди се Улфило.

— Погледнете отвъд езерото към ниските хълмове. Дали ме лъжат очите, или виждам там друг град? — възкликна Малия.

Още веднъж се събраха при прозореца. Проследиха накъде сочи пръстът й и наистина различиха група постройки, явно дело на човешки ръце.

— Може да е там! — продължи Малия. — Възможно е долината да се обитава от повече от едно племе и между племената да съществува вражда. Това обяснява предпазливостта на краля.

Улфило се почеса по брадата.

— Да, възможно е. Но няма как да разберем дали в онази купчина камъни изобщо живеят хора. Разстоянието е прекалено голямо.

— Не виждам дим — обади се Улфреде, — но пък и оттук не би могъл да се види. Виж, ако имаше светлина от факли, щяхме да я забележим.

Конан се извърна към преводача и го попита на кушитски:

— Какъв е онзи град на хълмовете?

— Нищо особено — побърза да отговори преводачът. — Просто стари камънаци. — На лицето му обаче беше изписан явен страх.

— Не го притискай — тихо посъветва Улфило кимериеца.

— Как се казваш? — попита Конан.

Мъжът очевидно изпита облекчение от смяната на темата.

— Името ми е Кафи. Баща ми наистина е стигиец — търговец, който държеше търговски склад и имаше цели кервани от роби на река Зархеба. Майка ми беше от Куш, негова държанка. Докато карахме стадо добитък към един пазар на юг от Зархеба, ме плениха роботърговци и ме продаваха от пазар на пазар в продължение на две години. Накрая попаднах при някакви ниски хора с дръпнати очи. Прекараха ме през някаква пещера, която прорязва Скалистите планини откъм север. Продадоха ме на бащата на крал Набо. Първо бях пастир, но бързо се издигнах, защото съм способен и знам чужди езици.

— Значи тази долина не е чак толкова затворена за външния свят, както каза по-рано — отбеляза Улфреде.

Кафи сви рамене:

— Никой народ не се изолира напълно от останалите. Крал Набо има нужда от желязо и платно, а и тукашните жители, също като останалите хора, ценят пъстрите стъклени мъниста и огледалата. Понякога им трябват роби, а понякога самите те имат роби за продан. Но на никой чужденец не се позволява да остане по-дълго, отколкото е необходимо за търговията.

— А нас как ще ни приемат?

— Това зависи от господаря ми. Тук волята на крал Набо е единствения закон. Днес е решил да ви забавлява. Ако му доставите удоволствие, може да ви изпрати да си вървите по пътя с подаръци. А ако ли не — преводачът отново сви рамене, — сигурно ще ви избие до един.