Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (8)

Осма глава
Голямата равнина

Колкото повече се изкачваха, толкова по-нарядко ставаха дърветата. Гъмжеше от дребен дивеч, различни птици, маймуни и котки. В началото Малия радостно възклицаваше, когато изникваше някое странно животно, но после и това започна да й омръзва. Но пък пътешествениците винаги разполагаха с прясно месо. Северняците отказваха да ядат маймунско, но за местните жители то беше ценен деликатес. Конан, който разузнаваше напред, често използваше лъка и стрелите си. Уловът закачваше по дърветата, за да може вървящите отзад да го приберат и изчистят.

Конан бе живял при различни условия, но този дивашки начин на живот му беше най-присърце. Условията в градовете винаги бяха ограничавали свободата му. Тук дивото в природата на кимериеца отново взе да надделява.

Сутрин Гома му даваше грубо описание на пътя, който предстоеше да изминат през деня, и трудностите, които налагаше терена, а после Конан оставаше сам. Твърде добър планинар, за да има нужда от пътека, всеки ден той изминаваше огромни разстояния встрани от основната цел. Зорко наблюдаваше дали няма да срещне човешки същества, които тук съвсем не биха се отнесли приятелски с тях. Но намираше само остатъци от стари ловджийски огньове. На някои места откриваше спретнато подредени в правоъгълник камъни. Беше убеден, че те са оставени от Марандос при един от двата му похода.

По хълмовете насекомите не бяха толкова многобройни, колкото в джунглата, така че на третия ден Конан хвърли ризата и бричовете си, за да се движи още по-свободно. Всяка сутрин, облечен само с препаска и сандали, със затъкнати на кръста меч и кинжал, с преметнати през гърба лък и стрели, той изчезваше като призрак между дърветата.

Това преобразяване на храбрия Конан, който и без това беше кален боец, в диво същество, по-примитивно и от аборигените, явно учудваше спътниците му. Чернокожите бяха здраво привързани към племето си, рядко излизаха сами в джунглата и тъгуваха, ако се разделят с родствениците си. Конан като че цъфтеше от самотата на новия си начин на живот. Сред пътешествениците единствено Гома сякаш разбираше промяната у Конан, сякаш знаеше нещо за кимериеца, което не беше известно на останалите.

Конан не забелязваше удивлението им, пък и да беше го забелязал, не би му обърнал внимание. Имаше чувството, че за пръв път от много години е истински жив. Самотният живот сред гората изискваше от него голяма бдителност. При всяка крачка сетивата му се напрягаха до краен предел. Всяка промяна в миризмите, които долитаха до ноздрите му, всеки звук, всяка следа от движение, дори най-малкият повей на вятъра, който галеше кожата му, му даваха някакви сигнали, по които той се ориентираше. Конан потискаше способностите си, когато беше в цивилизацията, но никога не ги губеше. Докато дебнеше някоя антилопа, можеше да проследи полета на птиците в небето, да подуши тревата, смачкана от някое препускащо копито, или да чуе как на десет крачки от него през тревата пропълзява змия, но нито за миг не забравяше за животното, което преследва.

Вечерта на деветия ден от похода Конан се върна в лагера, където го посрещна вкусната миризма на печено месо. Внезапната поява на кимериеца накара постовия да подскочи уплашен.

— Сет да те благослови! Конан — възкликна морякът, който стоеше на стража, — половината носачи са убедени, че си някакъв горски дух, който се е въплътил в човешко тяло, а напоследък и аз взех да мисля като тях.

— Ако трябва да те предупреждавам, че идвам, значи не си никакъв воин — отговори Конан. Завари аквилонците седнали край огъня, да разглеждат една от картите на Спринголд. Вдигнаха очи, когато той се приближи към тях. Конан извади нещо от кесията на кръста си и го хвърли на Улфило. Благородникът го хвана и го поднесе към светлината на огъня. Беше малка бронзова катарама със счупен език.

— Тази изработка е зингаранска — заключи Улфило.

— Вярно е — съгласи се Конан. — Намерих я в пепелта на един стар огън. Трябва да е от някоя експедиция на брат ти.

— Някой местен може да я е купил от търговците — възрази Спринголд.

Конан поклати глава.

— Местен никога не би изхвърлил парче хубав метал. Металът тук е твърде ценен.

— Значи все още сме на прав път — каза Малия. Тя огледа незабелязано кимериеца. Сега той й изглеждаше много по-различен от онзи недодялан пътешественик, с когото се запознаха в Асгалун. Това полуголо, диво създание приличаше на жълтеникавите, петнисти котки, които бе зърнала да обикалят около огъня. Беше огромен, с големи мускули, които танцуваха под гладката му кожа, необичайната му грация наподобяваше грацията на силен хищник. Дори в погледа на святкащите му сини очи имаше нещо от свирепостта на лъва.

— Още колко трябва да вървим? — попита Спринголд. — Тези карти са твърде неясни, а в описанията се говори за всякакви случки, но не и за точните разстояния. Тук например пише: „През тази седмица посетихме различни селища и купувахме слонова кост на изгодна цена“. Но дали през тази седмица са минали две или сто левги, дали са посетили четири селища, или двайсет, не се споменава.

— Гома каза, че утре ще стигнем края на гората — обясни Конан. — След това ще минем през саваната и чак тогава ще стигнем до пустинята. Имаме още много път, а голям керван като нашия пътува със скоростта на най-бавния носач.

— Да се надяваме, че не е толкова далеч — каза Малия. — Моряците стават неспокойни, мърморят, че не са се пазарили за толкова дълго пътуване.

— Така ли мърморят? — ядоса се Конан. — Всички ли мислят така, или най-вече един от тях — Уму?

— Несъмнено той е подстрекателят — каза Спринголд. — Не мога да разбера защо Улфреде не възпре това нахално куче.

— И аз се чудя — съгласи се Конан. — Но няма да търпя човек, на когото не мога да разчитам. След като Улфреде не пожелае да се погрижи за този проблем, ще го реша аз.

Той заби копието в земята, а лъка и стрелите остави настрани.

— Какво ще правиш? — попита разтревожено Малия.

— Ще разменя две-три думи с екипажа — отвърна Конан.

Той приближи към големия огън, около който бяха насядали моряците и тихо разговаряха. Уму се захили към кимериеца и каза нещо на насядалите около него, които се засмяха в отговор.

Улфреде наблюдаваше развеселен.

— Здравейте, братя — извика Конан. — Доволни ли са всички тук?

Той не погледна към Уму, а останалите избягваха погледа му и мълчаха.

— Виж ти! — изцвили Уму. — Голият дивак благоволява да говори с нас! Тази кимерийска планинска коза е станала по-дива и от чернокожите кучета по крайбрежието.

— Не следиш за реда сред хората си, Улфреде — подхвърли Конан на капитана.

Уму се изправи, ухилен злобно.

— В морето думата на капитана е закон за нас, но това не важи на сушата. Такива са моряшките обичаи. Тебе пък защо ще те слушаме, кимериецо? Ти си дивак без род и родина. При това не си моряк — та кой моряк би живял в гората като звяр?

Той погледна към останалите моряци да го подкрепят, но те мълчаха. Конан знаеше много добре, че екипажът много предвидливо щеше да подкрепи победителя, в борбата за надмощие.

— А ти — предизвика го Конан — си един негодник, който прави заговори зад гърба ми и подтиква другарите ми към предателство.

Грозното лице на Уму се покри с червенина.

— Искам да си оправим сметките, кимериецо.

— Време беше — съгласи се Конан. — Тъпа свиня като тебе много трудно може да се прави на мъж.

Уму изкрещя и извади дългия си нож, чието извито острие заблестя на огъня. Мечът на Конан се озова в ръката му със същата бързина и оръжията засвяткаха с такава скорост, че зрителите не можеха да ги различат. Носачите забърбориха развълнувано, а моряците взеха да се провикват насърчително. Явно всички се радваха на рядкото забавление. Изключение правеха само аквилонците.

— Не можеш ли да ги спреш, капитане? — извика Малия.

— Че защо да го правя? — попита Улфреде. — Когато един мъж жадува кръвта на друг, по-добре да решат проблема помежду си.

Мечът на Конан беше малко по-дълъг и по-лек от ножа на Уму, но извънредно дългите ръце на моряка пък стопяваха това превъзходство. Освен това той беше неимоверно силен и учудващо бърз за човек с неговите размери. Нито един от двамата не прилагаше кой знае какви фехтовачески умения. Но мереха мощта, скоростта и издръжливостта си и бяха достойни противници. Все пак умението да балансира мигновения рефлекс и най-вече издържливостта наклониха везните в полза на кимериеца. Уму, несвикнал с подобни упражнения, взе да пуфти и да се задъхва. Конан дишаше спокойно, крайниците му се движеха точно, без да треперят, въпреки огромното натоварване. След време острието на Уму взе да трепери и вече не можеше да преследва смъртоносните си цели. Точно тогава мечът на Конан го изненада и промуши тялото му. Конан изтръгна оръжието си и прониза отново моряка, този път в гърлото. Уму рухна като отсечено дърво.

Конан стоеше и гледаше към екипажа, с меч в ръка, от който капеше кръв. Тялото му блестеше от пот, но дишането му беше все така спокойно.

— Някой да иска да заеме мястото на Уму? — попита кимериецът.

Един от моряците се изплю върху трупа.

— Повдигаше ми се от него.

— Така е! — съгласи се друг. — През цялото време виках за тебе, Конан.

Останалите също побързаха да покажат, че са на страната на победителя.

— Добре — заключи кимериецът. — Значи пак сме приятели. И повече няма да мърморите, че ви боляли краката. Като се върнем, всички ще сте толкова богати, че никога повече няма да има нужда да ходите пеша. Сега разкарайте тази мърша оттук. Хвърлете я някъде в гората, до сутринта ще изчезне.

Той се върна при по-малкия огън, като чистеше меча си със стиска трева. Улфило го потупа по рамото — жест на приятелски чувства, неприсъщ за високомерния благородник.

— Превъзходен бой, Конан — похвали го Улфило.

— И още как! — Спринголд също се вълнуваше. — Сега вече тези разбойници ще бъдат послушни.

— Ще бъдат — съгласи се Конан. — До следващия път. Какво има за вечеря?

На следващия ден Конан стигна до края на гората. От другата страна на хълма растеше само висока трева, а наклонът леко се снишаваше чак до линията на хоризонта. Промяната в картината беше много рязка. Дървета вече имаше съвсем нарядко и те не бяха големи и покрити с лиани, като в гората, а ниски, чепати, с особени, плоски корони. Храстите бяха събрани на гъсти туфи, пръснати тук-там из равнината, на не по-малко от стотина метра една от друга. Но не растителността привличаше неудържимо вниманието на Конан. Той остана подпрян на копието си цял час, докато най-сетне Гома изведе аквилонците и капитана на върха на хълма. Няколко мига всички стояха като втрещени, зяпнали от учудване. Малия първа проговори:

— Митра! Сънувам ли! Това не може да е истина!

— Истина е! — Тържествуваше Спринголд. — Чел съм описания на много пътешественици, но никога не съм си представял такова великолепие.

Пред очите им се беше разстлало огромно стадо от диви животни, не по-малко от двайсет хиляди глави. Започваше на не повече от сто крачки пред тях, където няколко стотин антилопи с извити рога кротко пасяха и продължаваше до хоризонта, чак докато животните станат по-малки от най-малките мравки.

Огромното разнообразие на дивеча беше не по-малко удивително от броя му. За разлика от Запада и Севера, където стадните животни са от един вид, тук мирно съжителстваха най-различни родове. Имаше много видове антилопи — от дребната, нежна импала с подобни на лира рога до масивното топи, което имаше размерите на боен кон. Много от тях бяха непознати за пътешествениците. Гома посочваше името на всяко животно. Сред антилопите, подобно на високи, величествени дървета, се разхождаха жирафи на малки, семейни групички. По гърбовете на черните бизони безгрижно се разхождаха птички и кълвяха мушиците по лъскавата им кожа. Имаше няколко вида диви коне, но преобладаваха зебрите със своите странни ивици. Имаше малки, петнисти кончета-джуджета, с размерите на едри кучета, които оспорваха територията на дивите свине с техните огромни зурли, а съперничещи си стада бабуини^[1] се замеряха с камъни. Над всички се извисяваха, огромните слонове, които кротко бродеха насам-натам. Някои от по-старите мъжкари имаха толкова големи бивни, че трябваше да вдигат високо главите си, за да не орат с тях по земята.

— Колко са много! — възкликна Малия. — А е тихо като в храм.

За разлика от горските обитатели животните в саваната рядко издаваха звуци. Само от време на време пропяваше птица или пък разярен бабуин надаваше крясък.

— Колко много тревопасни! — отбеляза Улфило. — А къде са хищниците?

— Тук най-големите месоядни са големите котки — поясни Гома. — Но повечето ловуват рано сутрин или точно след залез слънце. Следобед можете да видите как гони жертвите си бързата като светкавица чита.

Вече беше пристигнала и останалата част от колоната. Поразителната гледка караше моряците да ахкат удивени.

Като хора на морето бяха свикнали с необятните пространства, но просторът пред тях гъмжеше от живот. Чернокожите недоволно мърмореха. Бяха свикнали да живеят в джунглата, сред сенките на гъстата растителност. Тази открита, гола равнина, населена с безброй животни, ги плашеше.

— Далече ли са онези планини пред нас? — попита Улфреде, сочейки на изток, където се очертаваше една сивосиня ивица. — В този океан от трева няма знаци, по които да се ориентира човек.

— Не се бой, бели човече — каза Гома. — Ще те преведа и през него. — Той ги дари с още една от неговите високомерни усмивки. — И от зверовете не се страхувайте, аз ще ви пазя със секирата си.

Гома завъртя толкова бързо оръжието над главата си, че то направи един блестящ кръг. Той тръгна напред, а останалите го последваха. Улфреде вървеше и мърмореше:

— Ако не ни трябваше този чернокож негодяй, за да ни води, щях да го убия на място заради наглостта му.

— Само че той ни трябва, така че го остави на мира — каза Улфило.

— Той е много странен човек, — каза Малия. — Не прилича на останалите местни хора, с които се срещахме. Макар да е дивак, държи се не по-малко гордо от теб, братко. Дори по-гордо.

— Не, той просто се държи нагло — изруга Улфило. — Но сигурно се смята за благородник.

Спринголд реши да поговори с Конан и Гома и заситни с късите си крака, да настигне високите водачи.

— Кажи ми, Гома — заговори ученият, — според тебе какви хора може да срещнем в тази равнина? Макар че ми е трудно да си представя, че в това море от трева, пълно с диви животни, могат да живеят човешки същества.

Покрай тях мина семейство жирафи, което не обърна никакво внимание на дребните двукраки създания. Козината им беше бежова, цялата на малки петънца. Малките им космати рогца не бяха като на другите — къси, с топка накрая, а широко разклонени.

— Племето фашод често пасат животните си тука — отвърна Гома. — Добри воини са, нападат се един друг и си крадат стоката. Измерват богатствата си в добитък, дори богът им е бог на добитъка. Тук живее и племето зумба, хората на Големия щит и Малкото копие. Много са дребни, но са също добри бойци. Обработват земята и отглеждат кози. Селата им са малки и бедни, но носят хубави украшения и имат великолепни песни и танци.

— Може ли да ни приемат като врагове? — попита Спринголд.

— Тук всеки чужденец е враг, но ако сте силни и искате да търгувате, ще ви пуснат да минете.

— Човекоядци ли са? — попита Конан.

Гома извика и плю с отвращение.

— Не! Само по крайбрежието не се гнусят да ядат човешка плът. Тук, под голямото небе, в земята на Нгаи, мъжете са мъже, а не лешояди! — Той посочи една глутница петнисти хиени, която притича наблизо. — Хората по крайбрежието са като тези хиени. Хората от равнината са като лъва — свирепи и горди.

— Тази мисъл успокоява — заключи Спринголд. — Може да ни убият, но поне няма да ни изядат.

— Не е точно така — ухили се Гома.

— Какво искаш да кажеш? — попита учения.

— Че няма да ви изядат човекоядци, а животни. Тук не погребват или изгарят труповете. Оставят ги в гората, за да се върнат пак при Нгаи. Животните пасат трева, хората ядат животни, а други животни изяждат хората. Това е, което радва Нгаи.

— Много утешително — клюмна уплашено Спринголд.

Докато прекосяваха обширната равнина, видяха много странни неща, които заслужаваха възхищението им. Пред тях препускаха смешните щрауси. Тези птици имаха силни, дълги крака, кълбовидни тела, дълги шии и миниатюрни глави. Тук-там, като сталагмити, над земята стърчаха колони от кафява пръст. Малия посочи загадъчните неща и попита какво представляват.

— Термитни хълмове — обясни Конан. — Термитите са много хищни. Ако забиеш в земята дънер с дебелината на човешки крак, след седмица той ще бъде прерязан.

— Необикновена земя — дивеше се Малия. — Като от сънищата. Птиците тук са с размерите на понита, а мравките строят дворци. А ей там едно кошмарно чудовище пасе до една сърничка, която е толкова миниатюрна, че ако някой ми я бе описал, нямаше да повярвам. — Тя посочи един огромен носорог, който мирно хрупаше трева до рогата антилопа, не по-голяма от заек, с тънички като тръстика крака.

— Тук могат да се видят далеч по-странни неща — обеща Конан. — И някои от тях съвсем не са толкова безобидни.

В късния следобед попаднаха на едно семейство лъвове. Грамадните, мързеливи котки се бяха проснали на земята, прозяваха се и се почесваха, гледаха пришълците със злобните си жълти очи, но не проявиха никакъв интерес към тях. След време се надигнаха и се отдалечиха, но не от страх, а защото човешката миризма очевидно им бе неприятна.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Конан. — Особено след смрачаване — Той се наведе и вдигна една клонка. Беше окичена със смъртоносни шипове, дълги десетина сантиметра.

— Тук всички дървета и храсти са защитени по този начин. Ако стъпите върху някой от тях, бодилът се забие право в крака ви.

— Всичко в тази земя е настроено враждебно към чужденеца.

През нощта накладоха огън и по съвета на Гома го оградиха с кръг от бодливи храсти, който той наричаше „бома“.

— Това ще задържи ли настрана лъвовете? — попита Улфреде.

— Ще задържи настрана само някой болен или ранен лъв — отвърна Гома. — Само той би нападнал човек. Хората са прекалено малки, за да нахранят възрастен лъв, камо ли цяло семейство големи котки. Обаче лъв, който е твърде немощен и не може да хване бързите или силни животни, може в отчаянието си да нападне човек. Бомата ще ни предпази от хиените.

— Тия страхливи мърши? — изсумтя Улфреде. — Със същия успех ще ни предпази от тях и шепа камъни.

— През деня са страхливи — възрази Гома, — но нощем набират кураж. Челюстите им са по-силни от тези на лъва и могат да отхапят крак от един път.

— Нещо като сухоземна акула, а? — попита Улфреде. — Вярвам ти.

Тази и следващите нощи бяха много неспокойни. Ревовете на хищниците и на техните жертви разцепваха изведнъж мрака и караха заспалите мъже да грабват оръжието, да скачат и да се взират в тъмнината. След време разбраха, че подобни шумове не са опасни, и продължаваха да хъркат въпреки тях. Понякога до бомата се приближаваха слонове и любопитно се взираха, но не след дълго губеха интерес и продължаваха по пътя си.

Имаше толкова много месо, че скоро Малия взе да се оплаква от еднообразието на храната.

— Пак ли печена антилопа? — извика тя на десетата вечер, откак бяха излезли в саваната.

— Тя е от друг вид — успокои я Спринголд. — Тази имаше извити рога.

— Но пак е месо! — продължи да се жалва Малия. — Жадувам за хляб и плодове. Дори паница леща би ми дошла добре.

— Както си почнала, може да поискаш вино и бира — засмя се Улфреде. — На мен пък водата хич не ми харесва.

— Ти се радвай, че изобщо имаме вода — скара му се Конан. — Нищо, че е мътна и кална.

Въпреки жалбите си Малия цъфтеше. Вървеше по-пъргаво и по-уверено, отколкото по време на запознанството им с Конан в Асгалун. Нито храната, нито водата бяха навредили на здравето й. Напротив, беше по-силна от когато и да било и вечер изглеждаше по-бодра от мъжете въпреки дългите дневни преходи.

Планините пред тях все повече се приближаваха. В началото склоновете им изглеждаха полегати като хълмове, но все повече проличаваха истинските им размери. Върховете им бяха покрити със сняг, което показваше, че бяха по-високи, отколкото предполагаха мъжете в началото.

— Къде ще прекосим? — попита Конан водача.

— Виждаш ли онзи процеп? — посочи Гома.

— Да.

— Отправяме се натам. Изкачването е дълго и трудно, но само през този проход можем да преминем планините.

— Не виждам Рогата на Шушту. — Спринголд обърса потта от челото си.

— В края на прохода ще видиш и Рогата — обеща Гома.

— Значи наближаваме — заключи Малия.

— Току-що прекоси цялата равнина — напомни й Конан, — а все още смяташ, че „виждам“ значи „близо е“.

— От прохода до Рогата има още един голям преход — обясни Гома, — при това доста труден.

— Пустинята ли? — попита Улфреде.

— Пустинята — потвърди Гома.

Продължиха напред към планините. Преди да ги достигнат, срещнаха първите човешки същества, откак се бяха отклонили от реката.

Първо видяха не хората, а добитъка. Животните приличаха на волове, имаха дълги рога и най-разнообразна окраска. Имаше едноцветни, петнисти, шарени. Отдалеч пастирите им едва се виждаха, макар слънцето да проблясваше по върховете на копията им и елипсовидните бели щитове.

— Какво ще кажеш, Конан — попита Улфило, когато хората ги видяха и затичаха към тях.

— Мисля, че щом отглеждат добитък в толкова дива страна, са добри воини. Хищниците сигурно са постоянна заплаха за тях, а и според Гома те си крадат животните, също като моя народ. Такъв живот кара хората да стоят винаги нащрек и да боравят умело с оръжието си.

По команда на Улфреде моряците се събраха и застанаха нащрек, а носачите оставиха товара и загледаха тревожно. Носачите им бяха намалели. Някои се бяха завърнали по домовете си, други се бяха разболели или наранили. Двама бяха умрели от ухапване на змия. Един беше излязъл от бомата през нощта и не се беше върнал. Решиха, че зверовете са го изяли. Друг просто почина, без никой да разбере от какво. Останали бяха около четиридесет.

— Това фашода ли са? — попита кимериецът Гома.

— Да. Ще видиш, че тези, които тичат към нас, са все млади мъже. При фашода момчетата пасат добитъка. Младежите го пазят. По-старите бойци пазят селищата им.

— Младите бойци винаги създават най-много проблеми. Дано тези не са толкова свирепи.

— Има ли вероятност да ни нападнат, Конан? — попита книжовникът, хванал меча си в ръка.

— Човек никога не знае, докато нещо не се случи.

Скоро пред тях застана редица от стотина млади бойци.

В ръцете си държаха копия с необичайно дълги и широки наконечници. Върху телата им бяха боядисани и изрисувани със странни фигури. Косите им бяха дълги, вързани на опашка. Имаха хубави черти, бяха гъвкави като пантери и нямаха нищо по себе си, ако не се броят перата, рисунките и накитите.

— Хубави мъже — възхити се Малия.

— Като за диваци са хубави — измърмори Улфило.

— Толкова си приличат — все едно са братя — отбеляза Спринголд. — Еднакви черти, еднакъв цвят на кожата, еднакво телосложение и само няколко сантиметра разлика между най-ниския и най-високия. Това е признак на силни родствени връзки. Сигурно никога не се женят извън племето.

— В момента обичайте им не са най-голямата ни грижа — намеси се Улфреде. — Въпросът е какво смятат да правят с нас.

Моряците нервно докоснаха оръжията си, някои сложиха стрели в лъковете си.

— Ако можем да избегнем боя, ще бъде добре — излая Улфило. — Помнете, на връщане трябва да минем по същия път. Дори ако сега победим, после ще ни чакат още по-многобройни.

— Така е — съгласи се Конан. — Едва ли ще ни нападнат, ако не застрашаваме тях и стадата им. От друга страна, те са прекалено млади бойци и ако малко ги раздразним, веднага ще ни нападнат.

— Доста си дипломатичен за един варварин, Конан — отбеляза Малия.

— Някога аз самият съм бил млад боец. Знам как разсъждават и как действат. Що се отнася до това, кимерийските планини и равнините на юга доста си приличат.

Известно време Конан оглеждаше войните. Направи му впечатление колко са спокойни. Не танцуваха, не виеха и не крещяха преди битката, както правят други племена. Конан разбираше, че по този начин се опитват да уплашат врага, но това говореше и за силно чувство за дисциплина. Мнозина носеха шапки от лъвска кожа, а на вратовете им висяха огърлици от зъбите на звяра, което показваше, че войните смело защищават стадата си от нападенията на хищните котки.

Един от бойците заговори. Нищо във външния му вид не го отличаваше от останалите. Гома преведе думите му.

— Пита кои сте и какво искате.

— Кажи му — отговори Улфило, — че сме търговци и че сме тръгнали към планините. Увери ги, че не искаме да им причиним зло, че носим стока за търговия и подаръци за вождовете им.

Гома преведе. Войните приеха съобщението му и не казаха нищо повече. Скоро пристигна друга, по-голяма група. Бяха предимно по-възрастни мъже. Приличаха на младежите, но имаха по-малко рисунки по телата си, а някои бяха с одежди като тази на Гома. С тях пристигнаха и неколцина невъоръжени старци, които крачеха с огромно достойнство и се подпираха на дълги, фино резбовани тояги. Те не носеха никакви накити, но дрехите им бяха по-богати, отколкото на останалите.

— Колкото по-високо стоят — каза Спринголд, — толкова по-малко накити носят.

— И толкова повече дрехи — допълни Малия.

— На младите воини им се позволява да се кичат — обясни Гома, — но не им се дава добитък. Всички стада принадлежат на старците. В това се изразяват богатствата и честта им.

Преговорите започнаха. Вождовете отвориха вързопите и заразглеждаха стоката. Фашода се смесиха с чужденците. Бяха учтиви с водачите на експедицията и с моряците, но се отнасяха с безкрайно презрение към носачите — за тях те не бяха нищо повече от товарни животни.

— Моите носачи не трябва да бъдат обиждани. — Улфило настояваше Гома да преведе думите му.

Един от старците сви рамене.

— Нима бихме направили нещо на добитъка на друг човек? И не очаквайте да се отнасяме с тях като с мъже.

Мъжете от фашода се интересуваха най-много от железните кюлчета, от които експедицията все още имаше значителен запас. Искаха също платове, мъниста, медна и месингова тел. Поровиха в една малка кутия с рибарски кукички и попитаха какво е това. След като им обясниха предназначението на непознатите предмети, взеха гръмко да се смеят. Както се оказа, те никога не бяха яли риба — смятаха я за много противна.

От близкото селище донесоха някакво местно питие и вождовете седнаха да се пазарят с водачите на експедицията. Тук нямаха обичай да разменят стоки, както племената в низината, но вождовете се заинтересуваха от това, с което белите търгуват, особено от желязото.

— Последните години бяха добри — обясни един стар вожд, с белези по лицето. — Тревата беше голяма, нямаше много болести сред хората и добитъка, справихме се с враговете. Имаме твърде много момчета, които напират да станат воини, та ни трябват копия за всички.

— Как ще се спазарим? — обърна се Улфреде към другите от експедицията. — На нас добитък не ни трябва, а те видяха стоката ни и може да решат да я вземат насила, ако нямат с какво да я купят.

— Ние сме тръгнали да търсим съкровища, а не да въртим търговия — обади се Конан. — Целта ни е да спечелим доверието на фашода, за да не ни нападнат, когато се връщаме. Кажете им да вземат каквото желаят. В замяна могат да съберат кожи и слонова кост, които ние ще вземем на връщане.

— Отлично — каза Улфило. — Гома, преведи им нашето решение.

Вождовете бяха изключително доволни от това благоприятно разрешение, защото на младите войни вече им бяха потекли лигите при вида на толкова много желязо, мед и бронз. Жените, дошли бързо от селото, с радостни възгласи разглеждаха обилието от разноцветни мъниста.

— Работата можеше да свърши зле — каза Улфило вечерта, докато отпиваха от дървените чаши и ядяха печените диви птици. — Но сега всичко е наред, щом като си отворихме пътя за напред и осигурихме връщането си обратно.

— Но трябва да разберем дали тези хора са видели Марандос. Той трябва да е минал по същия път — каза Малия. За нейна радост жените бяха донесли от селото мляко, плодове и питки хляб. Но след като бе яла до насита, сега отново я обхвана старата тревога за своя съпруг.

— Равнината е широка — каза Гома — и един такъв отряд като нашия може да стигне от водопада до прохода и по друг път. Но аз все пак ще попитам.

Няколко минути водачът разговаря със старейшините, после се обърна към Малия.

— Казва, че преди шест месеца те са обитавали пасищата далеч на север. Тези хора никога не стоят дълго време на едно място. Но твърдят, че жителите от едно село, на три часа път оттук, са видели преди известно време хора, които приличали на призраци. Може би е имало и бой, но те не са сигурни в това.

— Не бих казал, че тези сведения ще ни помогнат много — каза разочаровано Улфило.

— Ще трябва да ни помогнат — отвърна Конан.