Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (7)

Седма глава
Поход на изток

През следващите два дни прекараха само в търговия. Аквилонците проявяваха нетърпение, но както Конан, така и Улфреде ги предупреждаваха, че не бива да прибързват. Освен това, от по-далечните места пристигаха още местни жители, които биха могли да проявят враждебност, ако търговците си съберат нещата и тръгнат веднага. На третата вечер свикаха събрание на вождовете. След размяната на комплименти и раздаването на подаръците, преминаха към същината на въпроса.

— Искаме да пътуваме отвъд Източните планини — обяви Конан. — Ще платим добре, ако ни намерите лодки, които да ни закарат, докъдето е възможно, и носачи, които да вземат вещите ни, когато се наложи да продължим по сушата. Трябват ни поне петдесет силни мъже. Тъй като ще изчерпим запасите си, носачите могат да се връщат на малки групи.

Ашко поклати глава.

— Ние, борана, сме воини и не носим товар вместо други мъже, но някои от хората на тези вождове могат да вършат такава работа.

— Защо просто не купите роби? — попита един вожд, който водеше със себе си синджир роби, и беше останал разочарован, когато разбра, че търговците не се интересуват от човешка стока. — Могат да вършат всичко, а когато вече не ви трябват, можете да ги изядете.

Аквилоните пребледняха, но Улфреде съобразително се намеси.

— Знаеш не по-зле от мене, приятелю, че робите ще се опитват да избягат. Не можем да ги пазим непрекъснато, а ако ги водим оковани, ще напредваме недопустимо бавно. Не, трябват ни свободни мъже, които ще дойдат по своя воля.

След дълги увещания един от вождовете се съгласи да даде от своите хора.

— Но трябва да знаете — предупреди той, — че те ще дойдат с вас само до планините. Те се страхуват да ги изкачат, защото там живеят духове. Трябва да намерите други да носят товара ви по-нататък.

Конан пошепна тихо на аквилонците:

— Най-добре приемете, защото нищо по-изгодно няма да ви предложат. Щом се страхуват от планините, никакъв подкуп няма да ги изкуши. Нека се надяваме, че в подножието им ще има селища, чиито жители не се боят толкова от местните демони.

— Щом се налага — съгласи се неохотно Улфило.

Сключиха сделката и се споразумяха да потеглят на следващата сутрин. Местните жители от горното течение на реката бяха пристигнали с големи канута от издълбани дънери, натоварени със слонова кост и други богатства. В тях имаше предостатъчно място за пътешествениците и багажа им. Носачи щяха да вземат от по-далечните села.

— Според мене — каза Улфреде към края на съвета — ще бъде най-добре, ако аз и екипажа ми ви придружим. Може и да не намерите носачи, когато стигнете планините, а това несъмнено би ви попречило.

— Как така ще оставиш кораба? — попита Улфило.

— Ще оставя пет-шест мъже на „Морски тигър“. Ашко също се съгласи да го наглежда — нали и той, и останалите вождове силно желаят да се върна невредим, за да изпратя роботърговци, на които да продадат излишната стока.

— Мислиш ли, че твоите моряци безропотно ще тръгнат към места, пълни с канибали? — попита с подозрение Конан.

— Толкова се страхуват от мене — отвърна Улфреде, — че ще ми се подчинят.

На следващата сутрин аквилонците, кимериецът и двайсетина намусени, сърдити моряци се качиха в канутата.

Конан се настани в лодката-водач, заедно с аквилонците. Продължаваха да го измъчват подозрения. Черният преследвач беше останал отвъд линията на хоризонта, когато се бяха доближили до Брега на костите, и оттогава не го бяха виждали. Но Конан не се и съмняваше, че тепърва щяха да се запознаят със зловещия платноход и пътниците му.

— За бога, тази река вони отвратително! — възкликна Малия с комична гримаса, докато се качваше на кануто. За по-удобно бе сменила хубавата си рокля с широки моряшки панталони, които беше пъхнала във високи до коленете ботуши и с привързана на кръста туника с дълги ръкави. Голяма сламена шапка с воал до раменете и копринени ръкавици пазеха светлата й кожа от изгарящото тропическо слънце. Първоначално не искаше да облича грубите дрехи заради силната горещина, но Конан й обясни, че докато са в ниското, сред джунглата, жилещите насекоми и змии може да се окажат много по-опасни от топлинния удар, дивите зверове или враждебно настроените племена.

— Тук, на брега — обясни Спринголд, — реката изхвърля насъбраното в продължение на стотици километри. Колкото по-нагоре вървим, толкова по-чиста би трябвало да става реката. Прав ли съм, Конан?

— Да — отвърна кимериецът, — но едва ли ще открием много чиста вода, преди да стигнем планините. Трябва да пием само от бъчвите или от чистите потоци, ако попаднем на такива. Едва ли ще са много. Що се отнася до миризмата… Той сви мощните си рамене — … С миризмата ще свикнете. Има и по-страшни неща.

— Току-що открих едно от тях — съобщи Малия и с отвращение махна някакво многокрако същество от маншета на ръкавицата си. Чернокожите гребци доста се забавляваха, защото знаеха, че съществото е безвредно, от онези, на които те не обръщат никакво внимание.

— Ще ти покажем опасните насекоми — обеща Умгако, който гребеше най-отпред, от лявата страна на кануто, и определяше скоростта. — Това само пуска голяма воня, ако го размажеш.

— Превъзходно! — измърмори Малия. — Не само жилят и хапят, ами и вонят повече от всичко на света.

— Потегляме! — извика Конан.

Всички вече бяха в канутата. Беше дошло време да започнат похода. Кимериецът се опасяваше най-вече от нежеланието на моряците да се впуснат в това начинание. В морето можеха да бъдат смели като лъвове, но на сушата не бяха в стихията си, а и Конан знаеше, че в неочаквана ситуация повечето хора изпадат в паника. Имаше опасност да се разбунтуват и да се върнат на кораба. От носа на кануто зад него морякът Уму му отправи злобна усмивка. Конан беше сигурен, че скоро с Уму щяха да застанат един срещу друг.

Първият ден от пътуването беше горещ и еднообразен. Реката течеше бавно, пълна с миризлива тиня и с безчет крокодили. На места образуваше широки вирове, в които се бяха потопили хипопотами. Малия пляскаше с ръце от радост при вида на комичните на вид животни, а ученият караше гребците да се приближат, за да ги разгледат по-отблизо. Но местните жители се дърпаха и ги гледаха с подозрение.

— Прави са — защити ги Конан. — С тези животни шега не бива. Играят си като кученца, но всъщност хипопотамите са опасни зверове със зъл нрав, които биха преобърнали и смачкали лодката, ако ги раздразним. Щом искате, възхищавайте им се, но от разстояние. А скоро ще срещнем и животни, на които дори и видът им издава колко са опасни.

Първата нощ се разположиха на лагер при една поляна и запалиха огньове, чийто дим трябваше да прогонва ятата насекоми. Джунглата ги заобикаляше плътно отвсякъде. Чуваха се само крясъци на хищниците и техните жертви.

— Как могат хората да живеят на такова място? — попита Малия и внимателно отметна воала си, за да отпие от купата разредено с вода вино.

— Не са много онези, които го правят по свой избор — обясни Спринголд. — По-силните народи завземат хубавите пасища и плодородната земя и изтикват по-слабите в джунглата или в пустинята.

— Така е — потвърди Конан. — Готов съм да се обзаложа, че в планината ще открием многобройни и добре въоръжени пастири-воини.

Вниманието на кимериеца беше привлечено от случките, които се разиграваха на няколко крачки от него, където моряците бяха запалили свой собствен огън и тихо разговаряха около него. Не можеше да дочуе думите им, но от погледите и жестовете на мъжете разбра, че обсъждат аквилонците, седнали около него. Безпогрешно различаваше бучащия глас на звероподобния Уму, който непрекъснато му хвърляше красноречиви презрителни погледи.

Откак бяха слезли на брега, предишната сдържаност на Уму беше отстъпила място на неприкритото му нахалство, но нещастникът винаги спираше малко преди да даде повод на Конан за открит двубой. Каквото и да казваше Уму, останалите явно се съгласяваха с него. Мъжете оголваха зъби и попипваха остриета на ножовете или копията, с които част от тях се бяха сдобили от борана. Това предвещаваше големи неприятности. Кимериецът не можеше да разбере какво ги подтиква да се държат по този начин. А при тези опасности беше абсолютно наложително малкият отряд да остане сплотен.

Но каквато и да беше причината, Конан нямаше намерение да търпи и занапред поведението на моряците. Може би един бърз и груб урок щеше да бъде от най-голяма полза за всички.

Следващите два дни се отдалечиха още повече от морето. Тук джунглата толкова се приближаваше до реката и дори надвисваше над нея, че трябваше постоянно да внимават някоя отровна змия да не падне върху тях от клоните на дърветата. От време на време минаваха покрай малки селища с цилиндрични колиби от кал и с конусовидни сламени покриви. Жителите им се скупчваха на брега и любопитно оглеждаха чужденците. Необичайната гледка караше малките деца да подскачат от удоволствие. Странните, светли същества им приличаха на призраци, но кой е чувал призраци да се показват денем?

В края на втория ден стигнаха до едно по-голямо селище, разположено в подножието на величествен водопад. Катарактът^[1] падаше на многобройни ручеи, които по средата на гигантската скала се събираха в един огромен, пенлив поток, а той изливаше водите си върху черните зъбери. Водните пръски се превръщаха в пера и от попадналите в нея слънчеви лъчи се образуваше прекрасна дъга.

— Колко е красиво! — възкликна Малия.

— Да — съгласи се Улфреде, макар и неохотно, — само че оттук нататък трябва да се катерим.

Жителите на селото ги приветстваха и им помогнаха да слязат на брега, а като разпознаха сред пътниците в канутата вожда си и завърналите се воини, започнаха да надават радостни възгласи. Мъглата, покрила всичко околовръст, приятно ги разхлади. Разтовариха стоката си и я складираха в една голяма колиба. Вождът разпореди гостите да бъдат настанени и да им се подготви гощавка.

— Стига толкова пирове и веселие! — замърмори Улфило. — Искам да се заемем със задачата си.

— Трябва да си изберем носачи — каза Конан, — а аз искам да вземем най-добрите. Ще ни трябва време поне до утре следобеда докато съберем доброволците и решим кои ще вземем. Повярвай, после това ще ни спести време. Болни или сакати носачи ще ни забавят много повече, отколкото един кратък престой тук.

— Ще трябва да ти повярвам — прие Улфило, макар и видимо недоволен.

Конан видя, че Спринголд наблюдава водопада като омагьосан.

— Какво видя във водата, приятелю? — попита кимериецът.

— Точно този е! Гигантският водопад! Виж, точно както пише в „Летописа на пътешествието на капитан Белформис“: започва с бели ручейчета, после се слива в един поток и завършва с мъгла. Дори и вечната дъга е точно както я описва.

— Виж ти! И какво друго разказва за това място древният капитан?

— Тогава тук също е имало селище, но обитателите му са били по-различни от тези. Били са по-високи и по-светлокожи. Такива бил срещнал до брега на морето. Живеели в дълги дървени колиби, а не в цилиндрични колиби от пръст.

— Това значи ли, че сме стигнали до целта си? — попита Конан.

— Имаме още доста да вървим. Но това значи, че сме на прав път.

Вечерта огледаха мъжете, които им показа вожда, и избраха онези от тях, които изглеждаха най-силни и издържливи. Събраха трийсет души. През това време вестоносци изтичаха до съседните селища да разпространят новината, че са дошли чужденци, които предлагат добра стока срещу носачи.

След това водачите на експедицията седнаха около огъня с вождовете и ги разпитаха подробно за земите, които им предстоеше да изминат, след като изкачат скалата. Местните жители не можаха да им дадат много сведения, защото рядко се осмеляваха да ходят дотам. Местният шаман беше пътешествал из планините, но упорито отказваше да разкаже какво е видя отвъд скалата и твърдеше, че там дебне проклятие, което ще те постигне, ако не владееш необходимата магия за защита.

Докато разговаряха, откъм дърветата се появи една странна фигура — много висок мъж, който не приличаше по нищо на местните жители. От горе до долу беше увит в червена, подобна на роба, дреха, а в ръката си държеше секира с дълга дръжка. Косата му беше оцветена в охра и бе вързана на опашка — като гребен от конски косми на върха на шлем. Кожата му имаше меден оттенък и вървеше бавно, с голямо достойнство.

— Кой е този човек? — попита Конан, докато измерваше новопристигналия с поглед.

— Това е Гома. Живее сам и не е от никое племе. — Вождът говореше с презрение, защото по тези места човек без племе е все едно човек без достойнство. — Пристигна тук преди няколко години, може би преди десет.

— Човек, който няма племе, е живял тук толкова дълго? — учуди се Конан. — Че как е оцелял?

— Не работи, но се бие на страната ту на един, ту на друг вожд. Голям воин е, не мога да си кривя душата.

Мъжът спря пред тях и ги изгледа високомерно.

— Казвам се Гома. Чух, че вие, белокожите, ще пътувате към планините. Ще дойда с вас. — Говореше на търговски кушитски език с акцент, по-различен от този на местните жители.

— Имаме нужда от носачи — съобщи Улфило. — Свали си робата, за да видим дали си здрав и силен.

Високият воин се изсмя.

— Никой не може да ме накара да си сваля робата, а и никога не ще мъкна нещо като роб.

— Тогава се махай — прогони го Улфило. — Имаме нужда само от носачи.

Спринголд вдигна ръка.

— Не бързай толкова. Гома, защо трябва да те вземем със себе си? Както сам виждаш, имаме много опитни воини, до един добре въоръжени.

— Но нямате водач. Само старият шаман е стигал до планините. Никой не е ходил отвъд.

— А ти бил ли си отвъд планините? — попита Улфило.

— Да. Скитал съм навсякъде. Бил съм в онези планини, прекосявал съм пустинята зад тях, бил съм и в земите след пустинята.

— Лъже! — изсъска шаманът и разклати жезъла си и окачените по него кости затракаха. Огърлицата от изсушени човешки ръце пляскаше по слабите му гърди, докато той жестикулираме. — Никой не може да посети онези земи и да се върне невредим.

— Ето ме пред теб. — Гома се усмихна с превъзходство.

— Кажи, Гома — подзе Спринголд, — чувал ли си за Рогата на Шушту?

— Да. Това са два големи върха, единият бял, другият черен. Между тях има проход, а зад него — голяма долина.

— Той знае! — занемя Спринголд. — Говори истината. Значи старата книга не е излъгала.

— Не говори повече, Гома — нареди Улфило. — Ще ни бъдеш водач. Какво искаш да ти платим?

Воинът огледа стоките със същото презрение, с което беше погледнал към местните жители. Правилните му, строги черти го караха да изглежда още по-високомерен. Скулестото му лице би било хубаво, ако не беше нашарено от многобройни малки, декоративни белези. Подобни белези покриваха ръцете му и онази част от гърдите, която не беше покрита от робата. Явно навремето в малките ранички е била втъркана пепел, защото дебелата тъкан на белезите изпъкваше като малки черни мъниста на фона на медната кожа.

— Нищо не искам — съобщи най-накрая Гома. — Ще дойда с вас просто защото това ми харесва.

С тези думи той се обърна и се отдалечи в гората.

— Хм! — обади се Малия. — Извънредно странен човек.

— Какво мислиш за него, Конан? — попита Спринголд.

— Мисля, че познава земите, към които сме се отправили — отвърна кимериецът. — Не бих му обърнал гръб.

На следващия ден подбраха още неколцина носачи и се заеха с последните приготовления. На другата сутрин поеха нагоре към върха на скалата, без повече да видят загадъчния Гома.

Напуснаха селището при първите лъчи на слънцето, сред жалния вой на жените, които не знаеха дали някога ще видят отново съпрузите си. В подножието на склона, на около половин километър от водопада, една тясна, мъчителна за изкачване пътека тръгваше нагоре по хълма и стигаше чак до върха.

Изкачването беше опасно и им отне по-голямата част от деня. Пътеката беше не само тясна и извита, но и цялата в храсти, които трябваше да бъдат разчиствани. За Конан, израсъл сред високи планини, тя не представляваше никаква трудност. Но на останалите им беше тежко. Особено недоволни бяха моряците. Тъй като не бяха свикнали да изминават големи разстояния пеша, преходът им се стори голямо изпитание.

За Конан всяка пътека, която ги отдалечаваше от джунглите долу, беше добра. Можеше да издържи на почти всякакви условия, но единствено зловонните блата не можеше да понесе. Кимериецът почти тичаше нагоре, като често спираше, за да махне от пътя някой скален къс или да отсече някой храст с меча си.

Като стигна върха пред него се ширна зеленина чак до сребърната ивица на хоризонта — морето. Дърветата тук бяха по-нарядко, а и лианите, които свързваха върховете им не бяха толкова гъсти. Лъхна го свеж, ободряващ въздух. Докато оглеждаше околността, видя от сенките да изниква позната фигура — Гома.

— По-издържлив си от спътниците си, чужденецо с черна коса — отбеляза водачът.

— Планинец съм и съм свикнал да се катеря — отвърна Конан. — Сега ще дойдат и останалите.

Докато чакаха, Гома стоеше облегнат на дръжката на секирата си. Конан огледа с любопитство оръжието. Не беше като мощните секири, които носеха по Западните земи, а по-скоро леко оръжие, което от едната страна имаше извито острие, а от другата — шип, дълъг около десет сантиметра. Леката дръжка, дълга повече от метър, явно беше изработена от рог на носорог и накрая завършваше с топка, голяма колкото портокал. Кожен ремък съединяваше дръжката с китката на Гома. Конан знаеше, че подобна секира може да се върти с ослепителна скорост и да бъде отлично средство за нападение и защита в този край, където рядко се срещаха доспехи и шлемове.

Не след дълго започнаха да пристигат и останалите. Пръв изникна Улфило, уморен, но твърде горд, за да го покаже. Скоро след него пристигнаха Малия и Спринголд, като неприкрито пуфтяха. Следваше ги Улфреде с част от моряците. Останалата част от екипажа се беше смесила с редицата носачи.

— Както виждам, нашият приятел най-сетне се е присъединил към нас — каза Улфило.

— Конан има вид на придворен след сутрешна разходка в дворцовите градини — намусено отбеляза Малия.

Конан преведе забележките им на Гома, който се засмя, развеселен.

— Скоро не ще се катерите — увери ги водачът, — но отсега нататък започват големите опасности и трудности.

— Трудности дори и за тебе, така ли, Гома? — попита капитанът.

Чернокожият се ухили.

— В пустинята, която предстои да прекосим, дори и мъж като мене може да достигне края на силите си.

Улфреде изгледа гневно аквилонците.

— Снощи той спомена нещо за някаква пустиня. А вие не сте споменавали нищо за никакви пустини.

— Те за нищо не са говорили много — изруга Конан. — Според мен вече е време да научим повече за това, което ни чака. Хайде, стига вече! — нетърпеливо ги подкани той. — Едва ли се боите някой тук да не ви подслушва или да ви шпионира.

С широк жест той посочи към девствената гора наоколо и към огромния зелен килим в краката им.

Улфило се почувствува неловко и само каза:

— Ще си починем тук един час, докато си поемем дъх. После продължаваме.

Моряците налягаха по земята, а носачите оставиха товара си. Неколцина изтощени моряка все още се влачеха по нанагорнището.

— Конан, Улфреде! — извика Улфило. — Елате с нас!

Двамината извикани последваха тримата аквилонци под дърветата. Гома остана на мястото си, загледан на изток, потънали в мисли. Петимата седнаха на земята. Спринголд свали торбата от рамото си и я отвори. Извади оттам някакви книги и документи и започна разказа си.

— През целия си живот съм бил книжовник и съм изучавал великите пътешествия на миналото. Преди няколко години, докато четях в необикновената библиотека на аквилонските крале в Тарантия, попаднах на някои книги, които описваха морските експедиции на отдавна изчезналото кралство Ашур. В една от тях се разказваше удивителна история: някои си капитан Белформис, докато търсел нови търговски маршрути по Черния бряг, попаднал на многобройни следи от съвсем древна цивилизация, изчезнала още преди хиляди години. Това било империята Ахерон. В планините на изток оттук капитан Белформис открил знаци и символи на империята Ахерон и нейните богове.

— Ахерон! — възкликна Улфреде. — Това име се споменава в легендите. Но тази земя трябва да е била далеч на север.

— Точно така — отвърна Спринголд. — Струва ми се, че знам за тази земя не по-малко от всеки друг учен. За някои неща всички разкази са единодушни: ахеронците са били родственици, на стигийците, богатствата им са надхвърляли всяко въображение, но са били унищожени, когато хиперборейците, нашите предци, са основали земите на Аквилония, Хиперборея, Немедия, Бритуния, Кот, Аргос, Граничното кралство и Коринтия. Когато векове след това Хиорбите превзели прекрасната столица на Ахерон — неповторимия Питон — ахеронците масово побягнали и се укрили южно от Стикс, при родствениците си стигийци. Така и не възвърнали потомствените си земи, а се смесили с останалото население на Стигия. Скоро около тази катастрофа бил измислен цял цикъл предания за последните дни на Питон. Много от тях са легенди, другите са описания на държавници и учени. Но никъде не се казва какво е станало със съкровището на Питонските крале.

— Едно кралско богатство не може да изчезне просто така — възрази Улфреде. — Нима кралят не е взел съкровищницата със себе си, когато е избягал в Стигия?

— Чел съм всички сведения за онези времена — продължи Спринголд. — Последният крал, управлявал Питон, се е казвал Ахмас. Тъй като разбирал, че наближава краят на дългата война и че скоро ще се наложи да бяга, той взел мерки да запази съкровищата си. Знаел прекрасно, че високопоставените му роднини в Стигия, които с голяма готовност му предложили убежище, ще прехвърлят в техните собствени хазни богатствата му.

— Мъдър човек — съгласи се Улфреде. — Когато става дума за много пари, не може да имаш вяра никому.

— В последните дни преди падането на Питон, под прикритието на тъмнината една голяма флота отплавала на юг. Оттогава до наши дни никой нищо не е чул за нея. Много историци вярват, че флотата е откарала съкровището на Питон.

— А този крал Ахмас защо не си е прибрал богатството, след като стигнал безопасно място? — попита Конан.

— Така и не му се отдала възможност — обясни Спринголд. — Когато дошъл краят на Ахерон, той не напуснал Питон веднага. Изпратил семейството си и се заел с отбраната на столицата. Градът с пурпурните кули бил отбраняван улица по улица. По-голямата му част била разрушена. Ахмас отказал да изостави вярната си гвардия въпреки молбите на приближените си. Хвърлил кралските знаци, за да не се опитват нашествениците да го пленят, и загинал като обикновен войник при Рубинената порта на палата.

— Точно така трябва да умре един крал — заяви Конан.

Улфило кимна в знак на съгласие.

— В продължение на няколко поколения потомците му обитавали царските дворове на Стигия и се надявали да си възвърнат трона. Но след като станало ясно, че хиперборейците изобщо няма да бъдат изтласкани от северните земи, стигийците се уморили да издържат ахеронците и те потънали в неизвестност. Никой не знае каква е била съдбата на последните благородни потомци на Ахерон.

— Нима никой от тях не знаел къде Ахмас е скрил богатството? — попита Улфреде.

— Така изглежда. Никой от екипажа на флотата не се завърнал. Дори Ахмас да е поверил тайната на някой подчинен или роднина, то той трябва да е загинал, без да я сподели с друг човек.

Улфреде му подаде мях с вино и ученият отпи, преди да продължи разказа си.

— Много се развълнувах, когато открих в библиотеката дневника на капитан Белформис. Очевидно пътешественикът не е разбирал смисъла на откритието си, просто знаците му са се видели интересни. А тъй като старите книги са много прашни, аз отскочих до една кръчма наблизо, да промия гърлото си от праха.

— А книгата взе ли със себе си? — притесни се Конан.

— Да. В библиотеката вече ме познаваха, пазачите не си правеха труда да претърсват торбата ми на излизане, пък и никой не беше пипал тези книги в продължение на двеста години.

Улфреде се разсмя гръмогласно.

— Не се притеснявай, книжовнико, аз няма да те нарека крадец. Продължавай.

— В кръчмата срещнах един млад капитан, наемен войник. Хубавият младеж изглеждаше толкова тъжен, а аз толкова се радвах на откритието си, че седнах да пийна с него, и докато виното се лееше, му разказах какво съм намерил. Разбрах, че името на капитана е Марандос и че той е по-малък син от древен благороднически род от Аквилония. Нямаше работа, бъдещето му изглеждаше мрачно, подобно на мнозина благородници, чувстваше, че занаята на наемник е под достойнството му. На всичкото отгоре… — Спринголд погледна смутено Малия — … имаше млада жена с доста високи и скъпи изисквания.

— Това не е вярно! — разгорещено възрази Малия. — Тъкмо той настояваше да ме облича в коприна и да ми подарява накити, които не съм искала.

— Както и да е — засмя се Улфреде. — Младият войник е бил тъкмо от хората, на които една история за скрито съкровище би се сторила интригуваща, нали така, Спринголд?

— Прав си. Докато разговаряхме и продължавахме да пием вино, Марандос все повече се разпалваше да тръгне да търси мястото, описано така подробно от капитан Белформис. Признавам, дотогава не ми беше хрумнало да тръгна по следите на съкровището. Но аз бях просто учен, а той беше професионален авантюрист. Мисълта за опасности и лишения въобще не го възспираше. Нима съкровището на един древен крал не си заслужава риска?

— Да, така е — съгласи се Конан. — Но той е потеглил на юг с кораб и екипаж. Как си е позволил това със заплатата на капитан.

— Точно така — намеси се Улфило. — Брат ми дойде при мене: нещо, което, не е правил, откак е напуснал дома ни. Марандос е много горд и никога не би се обърнал към мене за помощ, освен ако начинанието не обещава добра печалба и за двама ни. В началото се отнасях недоверчиво, но след като Спринголд ми разясни нещата и ми показа множеството си открития, взех да се убеждавам, че ще спечеля, ако рискувам.

— Това не е всичко — каза Малия. — Разкажете им и останалото.

Улфило явно се смути, но послуша Малия.

— Да, реших се на риска не само заради брат си. Семейството ни преживяваше трудни времена. Кралят на Аквилония, Нумедид, ни мразеше и затова постепенно земите ни взеха да се топят. Реколтата беше бедна, а доходоносните войни — малко. Търсенето на съкровището беше една възможност да се възвърнат богатствата на рода ни.

— Аз настоявах, че всичко това е глупост, но нищо не можеше да разколебае съпруга ми и брат му. Непрестанно говореха за кораби и моряци, за походи и карти.

— Странно е, че сте повярвали на един непознат книжовник — отбеляза Улфреде.

— Още в самото начало Спринголд ни увери в честността си — каза Малия.

— А какво е предложил в замяна, ако всичко се окаже лъжа? — попита Конан. — Рядко се случва учен да има земи, хубави къщи или стада добитък.

— Дадох дума, че ако Марандос не открие каквото е казано в писанията, Улфило може да вземе главата ми — отвърна с достойнство Спринголд.

Настъпи мълчание.

— Обещал си им главата си? — Конан изпитваше непристорено удивление.

— Признавам, че клетвата му изглежда много странна — каза Улфило. — Но като благородник, не мога да се съмнявам в искреността й.

Улфреде избухна в смях.

— Май всички сте луди.

Веселостта му беше съвсем непринудена. Ванирецът беше истински щастлив още от мига, в който се спомена думата „съкровище“.

— А сега разкажи за онова писмо, което Марандос ви изпратил от Хеми — подтикна Конан.

Думите му като че стреснаха останалите.

— Брат ми — започна Улфило — не стигнал до съкровището при първото си пътуване. Но преди останалите живи от отряда да го принудят да се върне обратно, успял да види мястото, където било скрито. Като стигнал Хеми, потърсил средства за още едно пътуване. След време с него се свързал един стигийски благородник на име Сетмий. Той се съгласил да предостави кораб, екипаж и пари за втора експедиция.

— Никога не съм чувал стигиец да прояви щедрост, когато става дума за пари — заяви Улфреде. — При пристигането си в Хеми брат ти трябва да е изглеждал като опърпан бедняк. Как е успял да убеди този Сетмий?

— Високият произход на аквилонски благородник е очевиден за друг благородник, дори той да е облечен в дрипи — възрази Улфило.

Конан успя да остане сериозен при тези думи. Беше срещал много разорени благородници в наемните армии по света и знаеше, че те рядко се отличават с каквото и да било от другите освен с арогантността си.

— Второ — продължи Улфило, — той успял да докаже, че е по следите на голямо съкровище, пък и дал на Сетмий някои обещания и така получил подкрепата му. Точно по това време ни е изпратил писмото, в което ни призоваваше да го последваме с наш кораб, със смели и верни мъже, тъй като трябвало да се преодолеят огромни опасности, но пък наградите били несметни.

— Какво е обещал на Сетмий — поинтересува се Улфреде.

— Това не е ваша работа. Това касае Сетмий и семейството ми. Бъдете сигурни, че вашата награда ще е щедра. Сетмий е в Стигия и за момента не ни интересува.

Тъкмо в това Конан много силно се съмняваше. Аквилонците все още пазеха в тайна много неща. Да научиш нещо от тях беше по-трудно, отколкото да преодолееш многобройните врати, ключалки и капани към кралското богатство. Но той твърдо беше решил скоро да разкрие всичко.

— Е, достатъчно лежахме тук — заключи Улфило. — Надявам се, че сте доволни, и можем да продължим нататък. Може да изминем някоя и друга левга, преди да падне мрак.

— Аз ще съм доволен, ако наистина има съкровище и аз да получа част от него — съгласи се Улфреде.

Жизнерадостният тон на ваниреца не заблуждаваше Конан.

Капитанът също изпитваше подозрения, но засега смяташе да си мълчи.

Като видя чужденците да се връщат, Гома се усмихна.

— Сега готови ли сте, о, белокожи, да видите света такъв, какъвто го е създал Нгаи?

— Да — отвърна Конан, изпълнен с желание да види нови страни, каквото и да го чака там. — Покажи ни тази дива земя. Нямам търпение да чуя как свири вятъра в клоните на тези странни дървета.

Яките носачи нарамиха товара си. Водени от Гома, поеха към девствените дебри на неизследвани земи.