Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (4)

Четвърта глава
Черни платна

Нощта беше гореща, задушна. Конан от Кимерия стоеше под арката, която се образуваше от по-широките втори етажи на двете срещуположни сгради в тясната уличка. Беше скръстил ръце и облегнал гръб на стената, неподвижен като статуя. Когато беше нужно, Конан проявяваше търпението на ловец, търпение, придобито сред чукарите на родната Кимерия и в гористите низини на Пиктийската пустош.

Конан наблюдаваше страноприемницата, където се бяха настанили тримата аквилонци. През деня не беше трудно да ги следи. Островът беше малък и дори само да се разходеше по малобройните тесни улички, можеше да установи всяко тяхно придвижване. Нощем обаче се налагаше да ги дебне по-отблизо. Предишната нощ не се беше случило нищо особено. Тримата останаха в страноприемницата, но към полунощ при тях пристигна един мъж — стигиец, облечен с дълго черно наметало. Беше останал по-малко от час. През това време в една от техните стаи блещукаше светлина. Тя угасна веднага след заминаването му. Конан проследи нощния посетител до брега, където стигиецът се качи в дълга черна лодка, управлявана от четирима тромави, безмълвни гребци. Като разбра, че няма да научи нищо повече, кимериецът се завърна в квартирата си.

На следващия ден Конан направи някои приготовления. Купи си наметало от черна коприна с качулка, каквито тук носеха хората от различни класи. Коприната беше удивително евтина в заможната Стигия. Знаеше, че може да се наложи да преследва някого, затова остави меча и задържа само кинжала, прибран в широкия кожен колан. Така облечен и въоръжен, можеше да се придвижва из тъмните улици спокойно, без да привлича вниманието.

Когато вечерта видя вратата на страноприемницата да се отваря, Конан се дръпна назад в сянката. Появиха се три фигури: едната — едра и висока, втората — ниска и набита, последната — дребничка и тънка. И тримата носеха наметала, които почти приличаха на неговото. Няколко минути останаха неподвижни на входа. Конан знаеше каква е причината — Улфило, с войнишката си предпазливост, чакаше очите на спътниците му да свикнат с мрака навън. Не харесваше Улфило, но трябваше да признае, че е истински воин.

Тримата потеглиха и Конан тръгна след тях. Слабата светлина позволяваше на кимериеца да вижда отчетливо като котка. Ясно чуваше тропането на ботушите им. Самият Конан беше бос, за да може да се движи тихо. Рядко ходеше така в градовете, но стигийците бяха болни на тема чистота и караха дори чужденците, живеещи на Костенурката, да почистват улиците си всекидневно.

Тримата тръгнаха по същия път, по който беше минал и стигиецът, когото Конан проследи предишната нощ. Когато стигнаха до реката, черната лодка вече ги чакаше. Четиримата гребци бяха там, но стигиецът не се виждаше никъде.

Конан се спря на една от пресечките, докато аквилонците се качваха в лодката. Той свали коприненото наметало и го нави на стегнато руло, което пъхна в малък, цилиндричен калъф от крокодилска кожа. Прозрачният калъф беше непромокаем. Завърза края му и преметна копринената връв през врата си. Останал само по късите си моряшки гащи, той наблюдаваше как лодката се отдалечава от пристана.

Когато тя навлезе доста навътре, Конан изтича леко по кея и се гмурна във водата, като внимаваше да не се чуе плясък. Топлите води на Стикс го обгърнаха и той се понесе след лодката. С неговия жабешки бруст би могъл да издържи часове наред във водата.

Лодката с тримата аквилонци не беше единствената в реката тази нощ. Имаше много други, тръгнали на лов за риба. За да привлекат рибите, мъжете носеха фенери и светилници, а хващаха улова с мрежи, с вързани на връвчица куки или с обучени птици-гмуркачи. Гледката на пламъците, които се отразяваха в черната вода, беше красива и малко зловеща. Кимериецът много добре съзнаваше, че той и рибите не са единствените речни обитатели сега. Огромните речни змии бяха също някъде тук. Наблизо чу и шум от борба, което означаваше, че крокодил е хванал жертвата си и сега я разкъсва на части.

Конан не обръщаше внимание на опасностите, които го дебнеха в реката, и продължаваше да следи лодката. Яките гребци не залягаха много силно над веслата и той успяваше да поддържа същата скорост без затруднение. После те се приближиха към южния бряг на реката, където на фона на още по-тъмното небе се издигаха храмовете и обелиските на Хеми.

Лодката се допря до стълби, които се издигаха от водата и водеха към тъмната улица над тях. Лодкарят завърза лодката за една голяма бронзова халка, която се подаваше от крайбрежната стена, и помогна на тримата си пътници да стъпят на стълбата. Най-отгоре се мярна една забулена фигура, напомняща стигиеца от предишната нощ.

Стъпала излизаха от водата на всеки петдесет крачки, Конан се отправи към най-близките и бързо се заизкачва по тях. От него се стичаше вода като от някое речно същество. Тъкмо преди да изкачи и последното стъпало, Конан извади плаща си от калъфа, разгъна го с едно завъртане на китката и го метна на раменете си. Коприната описа един голям кръг, преди да обгърне мускулестата му фигура. Той нахлупи качулката над лицето си.

Конан енергично тръгна към другата стълба и стигна до горната й площадка тъкмо навреме, за да забележи как една малка, несъмнено позната фигурка изчезва в някаква тясна алея. Конан я последва с мрачна усмивка.

Четиримата пред него го поведоха на дълъг поход по нощните улици на Хеми. Като много подобни квартали в големите стигийски градове, и тези даваха възможност да се видят контрасти, които не съществуват в по-новите и не така изискани земи на Север и Запад. Повечето роби и търговци си бяха отишли, но това не означаваше, че животът по улиците беше замрял. Навсякъде се виждаха послушници от различни храмове, с бръснати глави и с изпити лица от дългите пости и другите лишения, които се изискваха от тях. Пълна тяхна противоположност бяха пищните уличници, които шестваха по града голи, ако не се смятат високите, сложни прически с поставени в тях запалени свещи, за да осветяват по-добре красотата на момичетата. Пустинни жители с маски и плащове на бяло-черни ивици водеха камилите си към пазарите, които щяха да отворят на зазоряване, докато изпити и набръчкани мъже, облечени в окъсано кафяво зебло, продаваха треви, забранени навсякъде освен в Стигия. Клоуни показваха номерата на дресираните си животни. Странна, неразбираема музика долиташе от вратите на задимени мазета, от където се чуваха смях и писъци на ужас.

Тъй като Хеми беше главното търговско пристанище на Стигия, в него нямаше толкова много свещеници, колкото в големите церемониални центрове като Луксур. Но на Конан му се струваше, че всяка пета сграда, покрай която минаваше, е храм, посветен на един или на няколко от многобройните странни стигийски богове. А все още не бяха приближили района на храмовете.

Видя, че четиримата пред него спират, и забави крачка. Водачът стигиец посочи един вход в тъмната стена на триетажна сграда. Аквилонците тръгнаха в редица пред него. Конан се приближи бързо към вратата, но когато стигна до нея, успя само да чуе как водачът я затваря под носа му и дърпа резетата. Отдалечи се и огледа постройката. Както повечето в града, с изключение на храмовете, тя имаше плоска фасада, която се съединяваше със съседните здания. Отпред бяха изобразени сцени от историята и митологията на Стигия. Над входа имаше кръгла колона, на която беше издълбан странен символ: тризъбец с вълнообразно извити рогове, обгърнати от полумесец. Може би това беше знак на някой от стигийските богове, но Конан не беше чувал за него.

На приземния етаж нямаше прозорци, но на втория и третия етаж имаше дори по три. Докато оглеждаше сградата, кимериецът видя, че от един от най-горните прозорци струи светлина. Огледа улицата от двете й страни. Двама полупияни мъже, ако се съди по походката им, се отдалечиха, после завиха покрай ъгъла и пътят опустя. Конан изтича до къщата и се заизкачва по стената като катерица. За човек, израснал в кимерийските планини, където момчетата изкачваха зъберите просто за удоволствие и за да крадат яйца и пера от птичите гнезда, релефната стена беше като стълба. Стигийските богове и богини, много от тях с глави на зверове, предоставяха достатъчно опора за ръцете и краката. Конан си помисли, че това е единственото благоволение, което някога е получавал от божествата на тази страна.

На всеки няколко секунди спираше и внимателно оглеждаше улицата отдолу. Знаеше, че ако стои неподвижен, е почти невидим на фона на черната стена. Но докато се катереше, някой случаен минувач би могъл да го забележи, ако погледне нагоре към звездното небе.

Когато стигна до прозореца, той започна да се придвижва съвсем бавно, сантиметър по сантиметър. Чу гласове отвътре — гореше от нетърпение да разбере какво обсъждат четиримата, но не искаше с непредпазливостта си да провали всичко. Краката му се крепяха на някакви си два сантиметра камък. Бавно се наведе встрани, за да може да вижда вътрешността на помещението и да чува гласовете.

Но преди да успее да види или да чуе нещо, го лъхна силна, остра миризма. Подушваше дим, но това не беше обикновеният дим от горящи дърва, напоени факли или восъчни свещи. Подобен остър мирис, който не можеше да се обърка с нищо друго, се получаваше при горене на стъблата, листата и семената на черния лотос. От многото треви, които маговете използваха, за да предизвикат мистичните видения, необходими им за заклинанията и за осъществяване на връзка със силите на отвъдното, тази беше най-силната. Но миризмата не беше прясна. Цялата сграда сякаш беше просмукана от нея. Значи дрогата е била използвана в големи количества поколения наред. Конан знаеше, че черен лотос можеха да използват само най-могъщите магове, неопитните скоро полудяваха от него. Свързването на всички факти караше косата му да настръхва.

Вътре в стаята тримата аквилонци седяха на масивни, резбовани столове от тъмно дърво. Пред тях, от другата страна на масата, седеше стигиец, но не същият, който ги беше довел дотук. Този беше почти гигант, по-висок дори от Улфило, с мощни рамене и с добре развити гърди. Дългата му черна коса беше старателно сресана и прибрана под златна панделка, в центъра на която блестеше овал с гравирани на него тризъбец и луна. Подстриганата му брада беше заострена, а над високите скули святкаха черни очи. По вида му Конан разбра, че това е благородник от най-висока каста.

— Но какво точно ви каза той? — питаше Улфило. Опитваше се да говори с обичайната хладна властност, но Конан усещаше, че Улфило се страхува от мъжа пред себе си.

— Че е успял да види онова, което е търсел. — От мощните гърди на стигиеца отекна дълбок глас. — Че преди останалите мъже да го принудят да се върне, в планинския проход е забелязал самия знак.

— Как изглеждаше той? — попита обезпокоена Малия. — Добре ли изглеждаше?

— Миледи, той току-що се беше завърнал от изпълнено с трудности пътуване, което бе погубило почти всичките му хора и едва не бе станало последно и за него. Видът му отразяваше преживяното. Въпреки това нямаше търпение да поднови мисията си. Макар да беше претърпял ужасни лишения не беше се обезсърчил. Съпругът ви притежава голяма храброст и решителност.

— Брат ми — намеси се Улфило — е човек, който би се изправил срещу най-големите опасности и би поел твърде глупави рискове. Според вас намерил ли е каквото е търсил?

— Знаците, които е намерил по пътя, не допускат никакво съмнение в това. И все пак му липсваше последната брънка от пътеводната верига, както и средства, за да екипира нова експедиция. Затова дойде при мене, за да сключим сделката.

— И тази сделка обвързва не само него, но и нас? — попита мрачно Улфило.

— Точно така. — Стигиецът плъзна един тежък пергамент през масата. — Както виждате, брат ви се обвърза с най-тържествени клетви и този договор обвързва семейството ви до последното поколение.

Улфило зачете документа. Лицето му ставаше все по-червено и по-червено.

— Това е недопустимо! Каквито и да са евентуалните печалби, той не е имал право да обвързва така роднините си!

— Боговете не се интересуват от дребнавите закони на хората — скара му се стигиецът. — Това е запис на свещени клетви, чието нарушаване се наказва не с глоби и затвор, а със страшните проклятия, с които боговете наказват клетвопрестъпниците.

Улфило изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се нахвърли върху мъжа, но Спринголд се намеси навреме:

— Почтени жрецо на Майят, няма нужда от заплахи и спорове. Всички знаем каква трябва да бъде наградата от една успешна експедиция. Подобно богатство буквално надхвърля границите на въображението. Какво от това, ако трябва да го поделим? Дори част от него би надминала мечтите на най-големия аквилонски благородник. Уверявам ви, че условията, които посочвате в този документ, са повече от задоволителни. Нека работим съвместно с добра воля, без подозрения и разногласия.

Стигиецът се усмихна едва-едва.

— Приятелят ви говори много мъдро — обърна се той към Улфило. — Как би могла да не успее вашата мисия при мъдростта и знанията на този учен, при съпружеската любов и преданост на тази дама, при твоята воинска доблест?

И да имаше подигравка в гласа му, тя беше добре прикрита.

— Наистина, как няма да успее! — съгласи се Спринголд.

— Доволни ли сте от кораба и екипажа, които наехте? — попита стигиецът.

— Корабът е добър — отвърна Улфило, — моряците също изглеждат опитни и способни, макар ние да не разбираме много от морските работи. Капитанът е ванирски полупират, а и хората му до един изглеждат главорези, но човек не наема за подобно начинание хора с благ характер. През първата част от пътуването водач ще ни бъде един кимериец, който познава крайбрежието.

— Кимериец? — попита остро жрецът.

— Да, един огромен, чернокос негодник на име Конан. Наемник, който според собственото си признание някога се е занимавал с пиратство, а навярно и с всякакъв друг вид разбойничество. Сигурно би ни прерязал гърлата докато спим, ако реши, че ще има изгода, но аз държа този юнак под око.

— Не съм съгласен с преценката на моя другар — намеси се Спринголд. — Конан е просто суров човек, който сам си проправя път в един суров свят. Би било странно, ако такъв като него няма един или друг недостатък. Според мене може да му се вярва той е човек на честта, макар и по свой варварски начин. Ще ни бъде неоценимо полезен при похода към вътрешността.

— Както решите — отвърна жрецът. — Мога да ви предоставя неколцина мъже, мои слуги, които ще се грижат за моите и за вашите интереси.

Улфило понечи да изръмжи нещо, но Спринголд бързо го прекъсна:

— О, много сме ви благодарни, приятелю Сетмий. Но ако пристигнем с ваши хора, капитанът ни веднага ще заподозре нещо. Що се отнася до управлението и екипирането на кораба, той разполага с пълна власт. Боя се, че трябва да ви откажем.

— Така да бъде. Кога ще отплавате?

— Може би утре — отговори Улфило, — ако капитанът ни си е свършил всичката работа. Най-късно вдругиден.

— Хм, приятелю Сетмий — колебливо заговори Спринголд, — а „брънката“, за която споменахте преди малко, може ли да ни бъде предоставена?

Сетмий разпери ръце.

— Но как? Дадох му я на него, в съгласие с договора.

— Безспорно — продължи Спринголд, — но може би сте запазили едно копие?

— Както виждам, при цялата ви ученост, има неща, които не знаете за религиозните обичаи в Стигия. Във всички неща, особено при древните писания, ценим оригинала и отбягваме копията. Копието, колкото и да е вярно, е по-непълноценно. Липсва му всякаква мистическа достоверност. За нас тя е безценна.

— Разбирам — отвърна Спринголд. — Тогава, ако няма какво повече да ни кажете, ще се връщаме в хана си.

— Слугата ми ще ви изпрати до лодката — предупреди жрецът. — Ако не е той да гарантира за вас, ще ви убият на мига.

Улфило изсумтя презрително, като че не му се вярваше някакви прости стигийци да го победят. Но гласно не каза нищо.

Конан остана до прозореца. Вътре изгасиха светлината, минути по-късно вратата долу се отвори и четири загърнати фигури напуснаха сградата. Вече нямаше нужда да ги следи, тъй като знаеше къде отиват. Най-важното сега беше да се промъкне незабелязано до острова. Щом улицата отново опустя, започна да се спуска по скулптурите на стената. Въпреки огромната сила на кимериеца пръстите на ръцете и краката го боляха от изтощение. Трябваше да слиза много бавно, защото крайниците му бяха почти безчувствени от напрежение. Това отклони вниманието му и когато от един от прозорците на втория етаж две огромни, безформени лапи се обвиха около шията му като питон, той не успя да реагира.

Преди да успее да си поеме дъх и да изругае, Конан се озова в някакво помещение. Усещаше, че не беше в ръцете на обикновен човек. Някой мяташе огромния, силен кимериец като десетгодишно дете. Ръмжейки, Конан успя да стъпи на крака и на свой ред се опита да обвие ръце около шията на противника си, но веднага разбра, че това е невъзможно. Главата на врага му като че беше поставена направо върху косматите, приведени рамене. Без да губи нито миг, Конан сграбчи с една ръка масивния тил, а другата пъхна под наклонената назад брадичка. Въздухът свистеше през полузатвореното гърло, докато Конан извърташе уродливата глава. Не беше сигурен дали се бори с човек, или с човекоподобна маймуна.

Съществото или не притежаваше дар слово, или бе така уверено в силата си, че смяташе за недостойно да крещи. Двамата се бореха в тържествено мълчание, търкаляха се из стаята, като събаряха всичко около себе си. Когато една ваза се разби на пода, Конан се досети, че шумът ще привлече вниманието на някого от къщата. Тази мисъл придаде на усилията му двойна ярост. Мускулите му се издуха от напрежение. Изведнъж нещо поддаде под дланите му и се чу остър пукот. Няколко минути съществото в прегръдките му се разтърсваше от конвулсии — според Конан по-дълго, отколкото би умирал обикновен човек. Огромните лапи пуснаха гърлото на кимериеца и безценен свеж въздух нахлу в дробовете му. Конан бе дотолкова омаломощен, че дълго време, застанал на четири крака, поемаше дълбоко въздух в изтощеното си тяло.

Внезапно вратата се отвори и една високо вдигната факла заслепи очите му. Видя пред себе си проснат отвратителния труп на съществото, което беше победил. То приличаше повече на човек, отколкото на маймуна, но ниското чело, издадената челюст и дългите зъби, както и прекомерно дългите ръце и късите, но криви крака, потвърждаваха родството му със зверовете от джунглата. Почти цялото беше покрито с червеникавокафява козина, но подобно на хората, носеше кожени панталони и гривни от коварна мед.

— Кимериецо!

Сега чак Конан забеляза, че факлата държи жрецът Сетмий. Той я свали малко надолу, за да освети трупа.

— Убил си Тог!

— Ако не бях го направил, щеше да ме удуши — оправда се Конан, като разтъркваше шията си. Зад Сетмий видя тромавите фигури на поне още двама маймуночовеци. Факлата се приближи към лицето му.

— Скоро ще съжаляваш, че не го е направил. Ако те предам на нашите съдилища, те ще бъдат много доволни, като разберат, че съм заловил пирата Амра, отдавна смятан за изчезнал.

— Но ти няма да ме предадеш — изръмжа Конан.

— Не, няма. — Жрецът извика през рамо: — Влезте и ми завържете този негодник.

Маймуночовеците се запрепъваха покрай господаря си, но през това време Конан беше възвърнал силите си. Не се надяваше да успее в борбата с тях, тъй като и един маймуночовек се оказа достатъчно труден противник. Метна се на перваза на прозореца, спря за миг, после скочи долу на улицата. Пое удара със свити, пружиниращи колене, и мигом се втурна към реката.

— Хванете го! — изкрещя глас отгоре, а после Конан чу и тропота от скачането на неколцина — човеци или маймуночовеци. Кимериецът се засмя мрачно, сигурен, че маймуночовеците със своите къси, криви крака не могат да заловят дългокрак планинец като него.

При всяка възможност кимериецът свиваше зад някой ъгъл, като избираше тесните алеи и избягваше широките улици. Непогрешимото чувство за посока обаче му помагаше да държи постоянно курс към реката. Най-сетне излезе на брега. Малкото пешеходци, които срещна, предпочитаха да нямат нищо общо с огромния мъж, който очевидно бягаше, за да спаси кожата си. Конан не спря на каменната стена, а се хвърли с пълна скорост и разпори водата на цели пет крачки от сушата. Гмурна се надълбоко и заплува енергично веднага щом се показа на повърхността. Черното наметало му пречеше, но кимериецът не го свали. Когато стигна до средата на течението, той обви глава с плаща, като остави само тесен процеп, през който да гледа, и се обърна назад. Видя неясни фигури, които обикаляха по брега. Взираха се по посока на водата, но не носеха факли, а и не вдигнаха тревога. Това беше доста странно, но Конан предположи, че жрецът на Майят не би искал властите да научат за случилото се.

След няколко минути фигурите потънаха в мрака на града. Конан се обърна и заплува бавно към острова. Не посмя да излезе на брега, а се добра до кораба. Морякът, оставен на пост, едва не припадна от страх, когато обвитият в черен плащ кимериец, от когото се стичаше вода, се прехвърли през борда.

— Конан! — ахна мъжът. — Помислих, че някое речно чудовище е дошло да ме изяде!

Конан свали наметалото и го метна на мачтата. Изцеди водата от дрехите си и зачака нощния ветрец да го изсуши.

— Защо не дойде с лодка и не извика като всеки нормален човек? — попита морякът.

Конан не му отговори.

— Тази нощ ще спя на кораба.

— Сби се с някой на острова, а? Ами хубаво, разположи се в килера с въжетата, пък ако някой пита за тебе, ще кажа, че не съм те виждал.

Конан се вмъкна в килера, намери там едно резервно платно и легна върху него. Опита се да разсъждава върху странните неща, които беше чул и видял през нощта, но умората го притисна с тежката си ръка и скоро той вече крепко спеше.

 

 

— Конан! Вътре ли си?

Лицето на Улфреде го гледаше от прага, а иззад него струеше ярка слънчева светлина и превръщаше рижата му коса и брада в гротесков ореол.

— Да — отвърна Конан. Искаше да извика, но вместо това от устата му излезе само прегракнал шепот. Улисан в битките и в бягството, не беше разбрал колко силно е наранено гърлото му. Като се изправи, врата го заболя толкова силно, че едвам изви главата си. Изпълзя до входния люк и измъкна навън главата и раменете си.

— Колко още ще стоим тук?

— Вече сме готови да вдигаме платната. Чаках те и проклинах мудността ти, когато Махаба ми каза, че снощи си доплувал до кораба и си спал в килера. Къде, по дяволите… О, богове! Какво е станало с тебе! Вратът ти е направо син!

— Снощи се борих с един питон — обясни Конан. — Стигийският лоцман на борда ли е?

— Още не. Мога вече да дам сигнал, че сме готови за отплаване. Почваме да гребем след няколко минути.

— Като напусне лоцманът кораба, кажи ми — нареди Конан и се прибра обратно в тъмния килер.

— Какво значи всичко това, Конан?

— Сега не мога да обяснявам нищо — отвърна кимериецът. — Затвори люка.

Ванирецът изпълни с мърморене нареждането и Конан отново потъна в мрак. Чу как обърнаха със скърцане и тракане шпила и как котвата започна да се вдига. После се чу стържене — явно лоцманската лодка се бе доближила и лоцманът се бе качил с екипажа си на борда. Съдът се понесе по течението. Конан чу заповедите, които лоцманът крещеше на гребците със завързани очи. Корабът бавно заплава по безопасния канал.

След време веслата замряха и корабът леко се заклати. Няколко минути по-късно люкът отново се отвори.

— Вече са далеч, кимериецо — викна Улфреде. — Сега можеш да излезеш на палубата.

Конан, целият скован, едва се измъкна през люка. Екипажът любопитно го зяпаше. Без да обръща внимание на наблюдаващите го моряци погледна назад, да се увери, че стигиецът е далеч. Лоцманската лодка вече беше навлязла в канала. Бяха оставили зад себе си и голямото пристанище на Хеми. Доволен, Конан се огледа, но не видя никъде аквилонците.

— Ще ми кажеш ли какво значи всичко това? — попита Улфреде.

— По-късно — отклони разговора Конан. — Да вдигаме платната и да се махаме оттук.

Улфреде даде заповеди, моряците прибраха веслата и се заеха с фаловете. Конан, нетърпелив да се отдалечи от Хеми, започна да им помага и скоро триъгълните платна се издуха над кораба. „Морски тигър“ пое на юг, към непознатите морски води.

По-късно същия ден от пристанището на Хеми отплава дълъг черен кораб. Щом излезе от залива, той вдигна черни платна и тръгна на юг. На фокмачтата се издигна флаг със златен герб: странен тризъбец на фона на полумесец.