Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (3)

Трета глава
Тъмният град

Силен вятър духаше от север, издуваше почти до скъсване двете огромни триъгълни платна и носеше „Морски тигър“ на юг. Улфреде, който наблюдаваше с неотслабващо внимание всяка промяна на вятъра, следеше непрекъснато ъгъла на мачтите и опъването на въжетата. Понякога платната почти съвсем се отпускаха, а понякога се издуваха напред и сякаш влачеха кораба подире си.

Пътуваха покрай един често посещаван бряг в разгара на плавателния сезон, затова почти непрекъснато виждаха край себе си други кораби. От време на време някой кораб се приближаваше да ги разгледа по-отблизо, но хищническите войнствени очертания на корпуса караха всички да се отдалечават и да търсят по-приятна компания.

Конан беше доволен от кораба и от управлението му. Макар да не се числеше към екипажа, ако имаше нужда от още чифт ръце, той с готовност помагаше да изтеглят някое въже или да налегнат шпила. Останалите се удивляваха гласно на силата му, която изглеждаше равна на петима мъже, взети заедно. Някои от моряците се дразнеха от тази демонстрация на мощ, и най-вече маймуноподобният грубиян на име Уму. Той се гордееше със силата си и я използваше, за да властва над останалите. Капитанът беше единственият офицер на кораба, но Уму се смяташе за началник на екипажа и се възмущаваше от намесата на Конан. Кимериецът чувстваше недоволството му, но засега морякът не го предизвикваше открито. Това събуди подозренията на кимериеца. Не защото онзи гледаше на него като на съперник — това беше обичайно в света на Конан. В жестокия, необуздан свят на бандити, пирати и наемни войници силните винаги държаха в подчинение по-слабите, но винаги имаше един най-силен, който трябваше да отговаря на всяко предизвикателство срещу своето господство. При нормални обстоятелства Конан би очаквал да влезе в схватка с Уму още на третия ден от плаването. А вместо това Уму само му хвърляше гневни погледи и нищо не предприемаше. Кимериецът беше убеден, че не го възспира страхът. В гърдите му едва ли имаше място за подобни чувства. Трябва да беше нещо друго.

Сдържаността на Уму не беше единственото, което го притесняваше. Моряците до един бяха останали на борда, нито един не напусна кораба в Асгалун, въпреки трудностите и опасностите, които навярно криеше експедицията им. Защо бяха останали? Хубаво беше, че корабът ще бъде управляван от опитни, корави морски вълци, но кимериецът не вярваше твърде в добрата, от нищо непомрачавана съдба.

— Сега за какво си се размислил, Конан? — попита го Малия. Тя беше напуснала малката си каюта, за да дойде при него на кърмата, където освен кимериеца беше и корабният кормчия, който управляваше руля. И тя, както и останалите аквилонци, се беше разболяла от морската болест, но бързо се беше възстановила.

— Морето винаги е опасно и несигурно място — отвърна Конан. — Виждате ли онези облачета на югозапад?

Той посочи едва забележимата сива линия на хоризонта.

— Виждам ги. Изглеждат ми доста безобидни.

— На вас може би ви изглеждат безопасни, но може и да означават буря, а тя може да ни достигне с пъргавината на нападащ тигър. В морето човек никога нищо не бива да подценява.

Малия се засмя.

— Конан, колкото капитанът ни е весел, толкова ти си мрачен. — Тя кимна към Улфреде на палубата, който караше хората си да опитват поредното разположение на въжета и платна и ругаеше жизнерадостно, докато подчинените му негодуваха от постоянните експерименти с такелажа. — Спринголд ми каза, че кимерийците са известни като сприхави и намусени, а ванирците са едновременно весели и свирепи.

— По-голяма част от знанията на Спринголд са взети от книгите — каза Конан. — Признавам, ванирците често се чувстват щастливи, най-вече когато измъчват някой пленник или изгарят до основи кимерийско село, а жените и децата отвеждат, оковани във вериги. Не може да знаеш какво е истинско веселие, докато не видиш битка между тези два народа. В подобни моменти могат да се смеят на собственото си заколение.

— Твоите северняци май са доста диви — каза Малия. — Цивилизованите хора се отнасят по-сериозно към тези неща.

— Но, ако се съди по вида ти, Северът не ти е чужд — върна се към мислите си Конан. — В говора ти няма следи от акцент, но лицето и кожата ти показват, че си от хората на Хиперборея.

— Майка ми беше благородничка от оня край. Баща й я дал да я отгледат в дома на пограничен владетел от Бритуния, с когото искал да сключи съюз. Неговия син станал мой баща, но аз не го помня. Бил убит преди двайсет години, когато немедийците нападнали Бритуния. Мене и майка ми ни закараха в Белверус, където тя стана държанка на един немедийски генерал. Преди пет години майка ми умря от чума. Когато един красив млад капитан от наемната армия ме поиска, немедиецът с радост ме даде. Жена му вече ревнуваше заради красотата ми, както по-рано заради хубостта на майка ми. Наемникът се казваше Марандос, брат на Улфило. Искаше ме не просто за любовница, а за съпруга. Бяхме много щастливи в продължение на три години, преди той да се завърне у дома си.

В историята й нямаше нищо странно. В бурни времена дори животът на благородниците ставаше несигурен. Жените и по-малките синове често имаха не по-щастлива съдба от тази на обикновените хорица и нерядко не им оставаше нищо друго освен гордостта, че са от знатно потекло.

— Той те е изоставил и е тръгнал да търси приключения южно от Куш — каза Конан. Забележката му прозвуча по-жестоко, отколкото възнамеряваше.

— Не ме изостави. Мислеше, че така ще оправи положението ни. Той…

— Малия! — Улфило се измъкна от тясното пространство между каютите под кърмата. — Наехме Конан за водач. Ако ти трябва довереник, има кой да изпълнява тази роля. Спринголд обича приказките повече от този кимериец.

Малия се нахвърли гневно върху него.

— Ти си брат на мъжа ми, но не си ми настойник! Ще говоря с когото си поискам!

— Ти си под мое попечителство, докато не те съберем отново с твоя съпруг — отвърна Улфило.

Малия го гледа сърдито известно време, но после безмълвно слезе долу.

— Въпросите, които засягат семейството ми, не са твоя работа, Конан — сковано предупреди Улфило.

Кимериецът сви рамене.

— Ако искаш, доверявай ми се, твоя воля, но преди да е дошъл краят на това пътуване, може да ти потрябват всички приятели, които успееш да спечелиш, маркграфе.

— Какво искаш да кажеш? — запита Улфило.

Конан кимна към палубата.

— Според мене някои от тези мъже са останали на кораба с надеждата, че експедицията издирва нещо повече от блудния ти брат. На тях им се струва, че братската любов, а дори и съпружеската, не са достатъчно основание за подобна преданост. Струва им се нередно един благородник да напусне земите си и да прекоси половината свят в компанията единствено на една жена и на един учен. Признавам, че аз също съм смутен, ако не ме бяхте наели само да намерим брат ти. За мене този факт е достатъчно основание за съмнение, тъй като подозрителността не ми е присъща.

Улфило стисна устни така силно, че чак кожата около тях побеля. На Конан му се стори, че това означава нещо повече от гняв. Това беше объркването на един открит по природа мъж, който е принуден да извърта.

— Мислиш, че тези кучета ще ни нападнат? — попита най-сетне Улфило.

— Според това колцина от тях се обърнат срещу нас, положението ни може да се окаже от опасно до направо отчаяно. Но засега няма защо да се тревожим. Нищо няма да направят, докато нямат изгода от това.

— Когато стигнем до Брега на костите — обеща Улфило, — ще научиш още. Сега обаче не мога да ти кажа повече.

— Твоя воля — каза Конан, — но вината ще бъде само твоя, ако дойде време всички да съжаляваме за проклетата ти потайност!

Когато Спринголд излезе да глътне малко свеж въздух, настроението на кимериеца се беше пооправило. Дребничкият мъж беше блед, но стоеше здраво на краката си — за пръв път, откакто бяха разпънали платната.

— Е, приятелю от Кимерия, струва ми се, че май ще мога да хапна нещо тази вечер.

Конан се засмя.

— Радвам се да те видя почти оздравял.

— Цял живот съм изучавал великите пътешествия на изследователите от миналото. Занимавах се с карти, чертежи и корабни дневници, но преди да се кача на тази палуба, не бях излизал в морето. Не знам защо, но древните мореплаватели никога не разказват как морските богове си отмъщават на нещастните обитатели на сушата.

— С времето морската болест минава — увери го Конан, — а и трябва да се смяташ за късметлия. Сега е идеално време за плаване, корабът почти не се клатушка. Ако беше тръгнал при по-бурно време, можеше да страдаш ужасно седмици наред.

— Хич не ми обяснявай! — извика Спринголд. — Да говорим за нещо друго.

Той взе да тършува в голямата торба, с която не се разделяше нито за миг. От нея стърчаха свитъци, пергаменти. Ръцете му измъкнаха една книга, която изглежда беше доста стара, ако се съди по състоянието на корицата — личеше, че е от най-хубава кожа, но сега беше опърпана и напукана, проядена от множество червеи.

— Това — поясни Спринголд — е „Хроника на пътуването на капитан Белформис“. Този мореплавател е живял преди около хиляда и двеста години и е достигнал земи, близки до целта на нашето пътуване.

— Книгата е наистина стара — каза Конан, като я пое от ръцете на учения, — но не изглежда чак на хиляда и двеста години.

— Наистина не е толкова стара. Оригиналът, от който не е известно да има други копия, е бил написан върху свитък. Изкуството да се правят книги с отделни страници е възникнало преди не повече от седем-осемстотин години, макар аз да вярвам, че то е било познато на някои от най-древните цивилизации. Много умения се губят и преоткриват наново. Така или иначе, това копие е правено преди петстотин години за библиотеката на аквилонския крал Хептадий. Както виждаш, всяка страница отляво съдържа оригиналния текст на старошемитски, а дясната страница е превод на малко особения аквилонски от оня период. Според бележките в полето преди около двеста години книгата е започнала да се разпада и са я пратили заедно с много други в Луксур за преподвързване. Стигите са майстори във всички занаяти, които имат нещо общо с пергаментите и направата на книги. След връщането й тази книга е била сложена на една лавица в Кралската библиотека на Тарантия и според мен е останала недокосната, докато преди пет години не я открих аз. Щетите, които виждаш нанесени по кориците, се дължат на дългия престой, на небрежността и на похожденията на ненаситните книжни червеи.

— Като гледам езика и името на капитана, той трябва да е бил шем — каза Конан.

— Така е, корабът му се е казвал „Аштра“, по името на една шемитска богиня. Ще те учудя ли, ако ти кажа, че Шем някога е била известна като страна на добри мореплаватели?

— И още как! Шемитите са народ от овчари и скотовъдци. Дори пристанищните търговци в Асгалун са чужденци. Има моряци от Шем, както и от всяка друга морска страна, но като правило те избягват морето.

— Не винаги е било така. Преди много векове имало страна, наречена Ашур, едно от няколкото владения в сегашен Шем. Била малка и бедна, но притежавала единственото свястно пристанище по крайбрежието на Шем, там, където сега се намира Асгалун. Кралят, воин на име Белсепа, се възкачил на трона и основал династията Ден. Замислил се над това, че страната му е бедна, но че има достъп до морето, и се заел да създаде народ от мореплаватели. Сключил сложна система от съюзи, за да постигне това, което иска. Шем няма хубава дървесина за строеж на кораби и той купил подходящ дървен материал нагоре по брега, в Аргос и Зингара. Обещал много пари, евтина земя и ниски данъци, за да привлече корабостроители, въжари и майстори от всички други занаяти, нужни за морското дело. Наел капитани, опитни моряци и навигатори, които познавали изкуството на картографията и можели да четат по звездите, за да обучат неговите шемити на своите умения. Преди да умре, Белсепа бил положил основите на приличен търговски и военен флот.

— Но явно усилията му са били безрезултатни — предположи Конан, — защото аз никога не съм чувал за шемитски кораб. Дори малкото шемитски моряци, които познавам, са пирати. Мъжете от Шем вършат грабежи на сушата и същото занятие продължават и в морето.

— И все пак в продължение на триста години, докато управлявала династията Ден, шемитите от Ашур били големи мореплаватели и изучили много брегове, достигнали далеч на север от Ванахайм, до най-южната точка на континента, където открили нос, след който крайбрежната линия извива на североизток. Твърди се, че една голяма експедиция стигнала по този начин до Вендхя, но за това няма оцелял достоверен източник.

— Да се достигне Вендхя с плаване на юг? — удиви се Конан. — Това трябва да е пътешествие, достойно за герой!

— Смята се, че за плаването дотам и обратно са били необходими три години. От първоначалните пет кораба само един успял да завърши цялото пътуване. В онези дни имало големи моряци — Спринголд въздъхна. — Както и да е — продължи ученият, — дошло гладно време за целия Шем. Реколтата намаляла, тревата изсъхнала, стадата измрели. Измрели следователно и хората. Процъфтявала само морската държава Ашур и това довело до силна завист от страна на другите народи. Ашур бил сполетян от опустошително земетресение. Останалите шемити разправяли, че гладът бил изпратен от техните овчарски богове, разгневени, че шемитите се обърнали срещу тях и започнали да плават в морето. Земетресението било върховен израз на недоволството им и призив към останалите шемити да преминат към действие.

— Земетресението изравнило със земята крепостните стени и по-голямата част от града. Пълчища гладуващи шемити се изсипали върху Ашур и го опустошили, като изгорили до един корабите, оцелели след земетресението. Запалили и архивите, където се пазели корабните дневници и картите. Само няколко от книгите и картите на ашурския народ оцелели и ти държиш в ръцете си една от тях. — Той взе обратно томчето. — Белформис живял към края на ашурския възход. Това тук е запис на неговото пътуване до рядко посещавания Бряг на костите.

— Как така тази книга се запазила от пожара? — попита Конан.

Спринголд сви рамене.

— Понякога тези неща могат да се обяснят само с прищевките на боговете. Във времена на разруха неунищожени остават странни неща. Често важни, ценни неща изчезват завинаги, а дреболии остават непокътнати. Може би оригиналният свитък е бил затворен в сандък и прибран в някое мазе и е избегнал пламъците. Може би е бил с някой кораб в морето. А може някой пътешественик да го е купил или да се е сдобил с него по друг начин още преди бедствието и по време на пожара вече да е бил в аквилонски ръце. Както и да е станало, някой учен го е счел достоен за превод и подвързване във вид на книга.

— И какво разказва този древен капитан за крайната цел на нашето пътуване? — поинтересува се Конан.

— Да видим… — Спринголд бързо прелисти страниците. Очевидно знаеше точно къде да търси. — А, ето: „Поради това, че назъбените бели скали бяха толкова многобройни и толкова нагъсто, цял един много тревожен ден направлявахме кораба между тях, докато накрая, точно преди залез слънце, пуснахме котва на сигурно място. Чакаме изгрева, преди да стъпим на сушата“. А после описва следващия ден. Започва с дата, която не ни говори нищо, защото календарът, който са използвали в Ашур е изчезнал и работим само с догадки: „При първия слънчев лъч заплавахме към брега. Една група тръгна към зеления поток да попълни водните ни запаси, но откри, че водата е замърсена от речните водорасли и ще трябват големи усилия, преди да се пречисти колкото е нужно. Брегът е покрит с тясна ивица ситен бял пясък. На двайсет стъпки от точката на най-високия прилив има гъста джунгла“.

— И аз така помня мястото — потвърди Конан. — Борана били ли са там преди толкова много години?

— Не се споменават. Но хора е имало — той прелисти още няколко страници. — Ето описанието на втория ден от похода към вътрешността: „Откак сме стъпили в джунглата, непрекъснато се натъкваме на доказателства, че тук живеят хора — странни образи и фетиши висят на дърветата, идоли, изсечени от дърво и камък, пепел от огън, но самите хора досега не бяхме срещали. По обед се натъкнахме на отряд воини.“

— Защо са пътували към вътрешността? — прекъсна го Конан.

— Капитаните търговци, които търсят нови пазари, са търсели местни хора, които да имат ценна стока за размяна.

Конан усети, че Спринголд отбягва отговора, но не каза нищо.

— Ето как продължава Белформис: „Тези мъже не приличат на чернокожите от крайбрежието, които видяхме по-рано. Те са по-високи, с по-светла кожа и с други черти, лицата и телата им са силно изрисувани. Слабините им са обвити с хубава тъкан, чиято изработка ни е непозната, носят добре изковани копия с широки остриета. Много от тях имат украшения от ковано злато. Двамата ни чернокожи водачи проявиха силно учудване и страх при появата на отряда, който се отнесе към тях с безкрайно презрение, макар че към нас показват строга бдителност, която почти преминава във враждебност.“ — Спринголд вдигна очи към Конан. — Налага се малко да превеждам. Аквилонският от преди петстотин години е странен за нашите уши. Мисля, че преводът ми е доста точен.

— А самата книга е превод от шемитски — каза Конан. — Как смяташ — дали той самият е точен?

Спринголд се усмихна.

— Много уместен въпрос, приятелю. Никога не съм го показвал на учен, който знае старошемитски, но моите, признавам, бегли познания по езика ми говорят, че преводът е добър.

Той обърна поглед към тъмния облак, който беше толкова малък само преди няколко минути. Сега сивата маса покриваше една четвърт от хоризонта. На палубата Улфреде ругаеше и сипеше заповеди. Моряците започнаха да свиват платната. Гледката накара Спринголд да пребледнее още повече.

— Митра! Значи ли това, че ни предстои бурно време?

Конан се ухили.

— Да, и ако искаш да запазиш книгите си сухи, най-добре ги заключи в сандъка. При кораб като този дъските не се коват плътно една до друга, за да могат да се мърдат по време на буря. Корабът ще се задържи на повърхността там, където други биха станали на трески. Но това си има и своята цена. Щом водата започне да ни залива, отвсякъде ще протече като кошница.

— Наистина ли? Е, имам много да уча. — Спринголд пъхна книгата обратно в торбата си. — Предполагам, че бурята ще ти достави удоволствие. Но за себе си съм сигурен, че аз няма да го изпитам.

С тези думи книжовникът се запрепъва надолу по стълбата.

Конан наистина очакваше предстоящата стихия с наслада, защото знаеше, че тя няма да е като страшните, опасни урагани. Това ще бъде просто един порой, който ще продължи най-много през вечерта и нощта и ще му даде възможност да види как се справя корабът при лошо време. Докато гледаше как се приближават купищата облаци и как моряците прибират платната, той се замисли за Спринголд и за книгата му.

Конан вече не беше онова момче, което някога кръстосваше моретата. Беше служил в много армии и беше научил много за поведението на силните мъже. Беше понаучил и някой друг език. Повечето цивилизовани армии изискваха офицерите да могат да четат и да пишат. Явно Спринголд съвсем спокойно бе оставил книгата в ръцете на Конан, предполагайки, че варваринът не може да чете аквилонски. Спринголд бе сбъркал.

Наистина архаичният език на книгата объркваше Конан, но той успя да разгадае много думи, сред които и една фраза, изписана с малко по-големи букви от останалите. Тя имаше особен смисъл — „Рогата на Шушту“.

— Неопитните ни спътници ще се позабавляват, а, Конан? — изрече Улфреде, докато прескачаше парапета между палубата и кърмата.

— Ще повръщат — отвърна Конан, — но ще издържат. Тези не са като търговските пътници, които толкова често стават играчка в ръцете на моряците. Ще преглътнат неудобството и ще се върнат по-надменни от всякога. Не можеш да посрамиш истинския аристократ.

Улфреде кимна.

— Да, мисля, че си прав. Улфило май може да бъде костелив орех. А и оная бяла женска си вири носа. Дори книжния плъх не допуска моряците да му се подиграват. — Той млъкна и после продължи с друг тон: — Конан, забеляза ли торбата, дето я разнася оня книжник?

— Как няма да я забележа! — отвърна Конан.

— Не съм учен, но съм достатъчно опитен моряк, за да мога да позная корабни дневници и карти, когато ги видя.

— Да, това има в торбата. Но какво от това? Той е учен и се занимава с пътешествията на древните изследователи. Какво друго да вземе със себе си?

Улфреде изсумтя.

— Учените живеят в прашните си лицеи и библиотеки и само четат за приключенията на по-смелите мъже. Не, човек излиза в морето с торба карти, ако търси нещо и това нещо в никакъв случай не е нечий чужд брат! Слушай какво ти говоря, Конан, тези аквилонци търсят някакви скрити богатства! Какво друго ще накара един високопоставен благородник да си зареже земите и да хукне да пътува в непознато море?

Сега беше ред на кимериеца да изсумти.

— Карти със съкровища! Знаеш не по-зле от мене, че такива работи се продават във всяка моряшка кръчма, за да могат наивниците да се разделят с парите си. В Кордава ми предложиха цели три за една вечер. Дори съм ги купувал един-два пъти по времето, когато бях твърде млад и не отбирах кой знае колко нито от карти, нито пък от пари.

— Такива фалшификати ще измамят ли един истински познавач? — попита Улфреде. — Да не мислиш, че този Спринголд ще се подведе от детинските карти, които пробутват по пристанищата?

Конан тръсна черната си грива.

— Не, ще разбере лъжата. Но това не значи, че подозренията ти са основателни. Дори и да търсят съкровища, едва ли си представят, че могат да тръгнат към вътрешността сами. Борана ще вечерят с тях, ако преди това не ги довършат дивите зверове и змиите.

— Вярно. Тогава какви ли са плановете им?

— Не знам. Знам за какво са ме наели и възнамерявам да изпълня моята част от сделката. Като ги заведем, където искат, може би ще видим какви са истинските им намерения.

Скоро след това връхлетя бурята и бяха твърде заети да задържат кораба на повърхността и на верния курс, за да пилеят време и сили в безплодни разговори.

 

 

Един хубав ден под лъчите на палещото слънце, водите, в които плаваше „Морски тигър“, смениха цвета си от син на тъмнозелен, а после на мръснокафяв. Тримата пътници стояха на палубата и обсъждаха това необичайно събитие.

— Какво може да означава това? — обърна се Малия към Спринголд. Фактът, че тя попита учения вместо моряка, развесели Конан. Но Спринголд наистина знаеше отговора.

— Стигнали сме устието на някоя река. Ако грабнеш една кофа от тази мътна течност, ще откриеш, че тя е по-скоро сладка, отколкото солена. Макар да не бих ти препоръчал да пиеш от нея. Ако се съди по огромните размери на течението, това може да бъде единствено Стикс, наричана Нилус на някои езици, и тя несъмнено е най-голямата река на света. Носи със себе си водата на цял континент заедно с цялата мръсотия и всичкия му боклук. Стигийците могат да я пият, но не и чужденците, защото ги хващат хиляди болести.

— Тогава трябва да сме близо до Хеми — предположи Улфило. И тримата се бяха възстановили напълно от морската болест и бяха по-бодри от когато и да било. Той се обърна към кимериеца. — Колко има дотам, Конан?

— Към средата на следобеда ще стигнем — отвърна сериозно Конан. Кимериецът сега носеше само панталоните, обичайни за моряците, а краката му бяха боси. Парче пурпурен плат, вързано през челото, държеше непокорната му коса и пазеше очите му от потта по време на тежката моряшка работа.

— Май не се радваш много — предположи Спринголд.

— Никак — призна Конан. — Нито Стигия, нито каквото и да било, свързано с нея, ми харесват. Народът се състои от наплашени роби, които се управляват от жреци и вещери. Мръсна страна.

— Но това е най-древната от всички земи — възрази Спринголд, — наследничка на древен Ахерон, пазителка на загадките на легендарния Питон. Ние, хиборейците, сме направо деца в сравнение със стигийците. Само преди векове предците ни са били диви варвари. А Стигия измерва историята си с хилядолетия!

— История, съставена от робство и потисничество — отвърна Конан. — По-добре неподправено варварство, колкото и да е диво, отколкото владичество на магове.

— Както и да е — приключи спора Улфило, — трябва да отидем до Хеми.

Улфреде се присъедини към тях на кърмата.

— За Хеми ли говорите? Трябва да ви предупредя, че това не е обикновено пристанище. Стигийците не обичат странници. След залез слънце в града не пускат чужденци.

— Как тогава търгуваш? — учуди се Малия.

— В залива има остров, наричан Костенурката. Чуждите кораби и посетителите от други страни отсядат там. Само под строга охрана на някои кораби се позволява да напуснат Костенурката и да разтоварят трюмовете си на самите пристани. Ако след залез слънце открият в Хеми чужденец, моментално го убиват.

— Стигия май е точно толкова неприветлива, колкото разправя Конан — отбеляза Улфило.

— Но е богата — каза Улфреде. — Кралете и благородниците на Стигия винаги са били грабливо племе и малко от богатствата, които веднъж са влезли вътре в Стигия, са излезли оттам. Стигийските крале се погребват с повече злато, отколкото повечето им събратя някога са притежавали. — Верни на ванирската природа, очите на Улфреде блестяха от вълнение, докато разказваше за многото пари. — Да не бяха проклятията им толкова мощни, щях да докарам няколко ванирски галери преди години само за да ограбим някой и друг гроб.

— Жалко, че са такива ксенофоби — отбеляза Спринголд. — Надявах се, докато съм в Хеми, да видя някои от чудесните гледки, за които съм чел. Дори се надявах да получа разрешение да стигна нагоре по реката, до Луксур, казват, че гробниците и храмовете там се отличават с размери и великолепие, които надхвърлят всяко въображение.

Малия потрепера.

— Май колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре. Нека си свършим работата, да разпитаме за мъжа ми и да си продължим по пътя.

— Това действително е най-доброто — одобри Конан.

— Пък и стигийците няма да ни предоставят друг избор — добави Улфреде.

От двете страни на мръсния Стикс се издигаше по един черен скалист зъбер. Върховете им бяха увенчани с ниски замъци от черен камък, някои от тях бяха много стари и изоставени, други все още продължаваха да се използват. Валовете им се пазеха от войници и от големи военни машини, предназначени да потопяват вражеските кораби.

„Морски тигър“ свали платната и извади веслата.

Още преди да отминат пристанищните укрепления, към тях се понесе червен кораб с таран на носа във формата на крокодилска глава, задвижван от многобройни черни весла.

— Да не би да имат намерение да ни потопят? — разтревожи се Малия.

Улфреде се изсмя.

— Просто митническа проверка.

Корабът се приближи под дъжд от пенливи пръски и „Морски тигър“ прибра веслата, докато между двата съда наместваха подвижния мостик. Неколцина мъже се прехвърлиха на кораба. Повечето бяха от смуглите, набити представители на долните касти, но имаше и един висок мъж с много тъмна коса и очи, но с по-светла кожа от останалите.

— Ако обичате, разрешителното, търговецо — нареди високият мъж.

— Вече сте го виждали доста пъти — измърмори Улфреде, докато му връчваше меден кръг с гравирани върху него йероглифи.

— Всички ванирци ми изглеждат еднакви — заяви представителят на властите. — Може да си кой да е друг рижобрад. — Той огледа пътниците с високомерие, като че беше велик благородник, а не правителствен чиновник. Погледът му се задържа върху Конан.

— Ти от коя раса си?

— Кимериец — отвърна Конан. Стоеше със скръстени пред гърдите ръце, със сведен към митничаря поглед.

— Никога не съм чувал за такива — отвърна мъжът. — Каква работа имате тук?

— Плаваме към Черния бряг, ще купуваме слонова кост, пера и каквато друга стока намерим — отговори Улфреде. — Искаме тук да попълним товара си.

— Нали знаете, че можете да плащате само със злато и сребро? — попита чиновникът.

— Да — потвърди Улфреде. — И по-рано съм търгувал тук.

— Чужденците обаче са глупави и понякога забравят — не му остана длъжен мъжът. — А пък има стигийски търговци, които са склонни да търгуват незаконно с чужденците. Отбягвайте ги. Наказанието за тях е сурово, но вашето ще бъде още по-страшно. — Очите му се спряха на Малия. — И тя ли ще ходи до Черния бряг?

— Да — отвърна му Малия.

Митничарят обаче не я удостои с вниманието си и се обърна към Улфреде:

— Задължително ще умре там. Тук можете поне да я продадете. Такъв цвят на кожата като нейния е неимоверна рядкост в тази страна и ще вземете добра цена за нея.

Бузите на Малия пламнаха, а ръката на Улфило се устреми към дръжката на меча, но Конан и Улфреде сложиха ръце на раменете му.

— Ще го обмислим — обеща Улфреде.

— Хайде тогава, обръщайте се да ви вържем очите — заповяда чиновникът.

— Моля? — възкликна невярващо Улфило.

— Такъв е законът тук — обясни Улфреде. — Един от техните лоцмани ще закара кораба до пристанището. Дъното тук е обсипано с железни колове и бронзови зъбци. Не бива чужденците да знаят къде е безопасният път. А за всеки случай ежегодно променят разположението на загражденията. А за още по-сигурно убиват робите, които са свършили тази работа.

Примириха се с временната си слепота и се оставиха да привържат стегнато очите им с черни копринени ленти. Същото бе сторено и с моряците, които трябваше да гребат слепешком. Почти цял час чуваха единствено скърцането на веслата и спокойния глас на лоцмана, който даваше нареждания. След това им свалиха превръзките.

Примигвайки от рязката светлина, те огледаха пристанището. По-голямата част от града беше разположена на южния бряг, където зад ниските складове на кейовете се издигаха гигантски храмове. На север се намираше военното пристанище, където стотина големи военни галери се бяха подслонили под огромен каменен навес.

— Тук ви оставям — заяви митничарят и се отправи към мостика. — Спазвайте закона и си плащайте всички такси.

С тези думи той си тръгна и всички въздъхнаха с облекчение.

— Никога досега човек, който ми е говорил по този начин не е оставал жив — каза Улфило.

— Но иначе всички би трябвало да загинем — предупреди го Улфреде. — Боя се, че за някои хора просто трябва да си затваряме очите.

— Кога ще слезем на острова? — попита Спринголд.

— Първо, трябва да пуснем котвата — отвърна Улфреде. — После ще слезем с лодката на брега.

Следващия един час капитанът се грижеше за кораба си, след което нареди да спуснат лодката във водата. Да слезе на сушата, се разрешаваше на половината екипаж, останалите трябваше да пазят кораба, докато другарите им не ги сменят. Това решение не предизвика кой знае какво недоволство. Хеми не беше от най-примамливите места.

След като се погрижиха за лодката, Конан огледа пристанището. Преобладаваха стигийски речни или морски съдове. Имаше един аргоски роботърговски кораб, от който се носеше силна воня. Близо до него беше пуснал котва зингарански съд, който много приличаше на пиратски кораб. Пиратите бяха посрещани добре в много пристанища, стига да не грабят. Обикновено караха богат товар, който продаваха евтино.

Един друг кораб привлече по-специално вниманието на кимериеца. Личеше, че е строен в Стигия, но не приличаше съвсем на стигийски кораб. Корпусът му беше черен, нисък и издължен, с две мачти и две сгънати черни платна. Никога не беше виждал подобен съд със стигийска направа. Изглежда, че беше нов. Стоеше на котва, но нямаше и следа от екипаж на борда. Конан забеляза, че Улфреде също го оглежда.

— Какво ще кажеш? — попита Конан.

— За пръв път виждам такъв. Обаче е добър кораб, пригоден е за пиратски живот, макар че липсва място за търговска стока.

— А тъй като не може да побере достатъчно моряци, не го бива и за истински боен кораб — отбеляза Конан. — Чувал съм много неща за стигийците, но никога не съм чувал за стигийски пират, освен ако не е разорен благородник в изгнание. Кой стигиец би излязъл в морето с подобен кораб?

— Хубав въпрос — коментира Улфреде, — но може би ще е по-добре да не узнаваме отговора.

След като слязоха на брега, капитанът ги заведе в един търговски склад, където се предлагаха мъниста и разни други дреболии за крайбрежна търговия. Уговориха да изпратят на борда няколко сандъка, а после тръгнаха да се забавляват.

— Моряшкият хан не е просто място да се нахраниш и напиеш. Смятам да поговоря с другите капитани и да ги разпитам за пътуването на юг. От четири години не съм плавал в тези води, искам да разбера какво може да се е променило.

— Колко време ще останем тук? — попита Улфило.

— Днес вече е късно да се свърши кой знае какво — отговори Улфреде. — Утре ще запася кораба с храна и вода. Ще прибера стоката, която току-що купихте, и освен това ще купя още въжета и платно. Ще имаме нужда от още няколко чифта ръце, преди да тръгнем на юг, така че ще гледам да наема неколцина моряци. Да речем, още три дни, считано от днес.

— Прекрасно — каза Улфило. — Ще уредя за нас тримата стаи в някоя добра страноприемница.

— Страноприемница с баня — уточни разгорещено Малия. — И с пералня!

Улфреде се засмя.

— Радвайте им се, докато е възможно, миледи. Там, където отиваме, ще се къпете само когато вали, а дрехите гният толкова бързо, че не е нужно човек да се грижи за прането им.

— Значи толкова повече основания имам да се поглезя сега.

Вървяха по една тясна алея между бакалиите и бъчварските магазини. Изведнъж Малия закова на място и уплашено ахна.

— Какво има? — попита разтревожен Улфило.

Жената не каза нищо, но посочи пред себе си. Нещо дълго и лъскаво се плъзгаше на зиг-заг по калдаръма към тях. То повдигна флегматично главата си, която, имаше размери на малко буренце, и ги загледа с черните си очи, а от устата без устни се стрелкаше раздвоен език.

— Митра! — възкликна Улфило. — Змия ли е това?

— Голямата змия на южните джунгли! — потвърди Спринголд. — Великолепно!

Улфило тръгна да вади меча си, но Улфреде сграбчи китката му.

— Ако не те спирам непрекъснато, ще ни погубиш всичките! Много от животните в Стигия са свещени, а пък змиите до една са деца на Сет. Тези гиганти са най-почитаните от всички.

— Не бива да ги убиваме дори да ни нападнат, така ли? — попита Улфило.

— Не се притеснявай — успокои го Конан. — Виждаш ли онази голяма подутина? — На около метър зад главата на змията една голяма буца разширяваше и загрозяваше издълженото тяло на съществото. — Днес вече е изяла нещо или някого. Сега отива да се свие в леговището си и да си смила храната. Това може да отнеме седмици. Тези живинки хапват рядко.

— Как се е добрала до острова? — попита Малия, след като си възвърна гласа.

— Във водата се чувства също толкова у дома си, колкото и на сушата — обясни Конан. — Стикс и останалите големи реки са пълни с тях.

Наблюдаваха напрегнато, докато змията пропълзя покрай тях, като се извиваше непрекъснато. Накрая малкото остро връхче на опашката й се провлече по калдаръма.

— Колко големи могат да станат? — попита Малия задавено.

— Стигийците твърдят, че докато са живи, все растат — отговори Спринголд. — Като гледам дължината й, тази трябва да е на около сто години.

— Виждал съм много по-големи по течението на Зархеба — допълни Конан. — Тази беше достатъчно голяма да погълне човек, но там има такива, които могат да погълнат кон или бивол.

Тримата аквилонци като че ли бяха склонни да подозират Конан в преувеличение, но тъй като сами видяха чудовището на улицата, не поставиха под съмнение истинността на думите му. След кратко търсене те намериха подходяща страноприемница и оставиха Конан и капитана да си намерят подслон по свой вкус. Моряците намериха едно такова заведение близо до брега. Сградата беше вдигната на високи подпори, за да остава над водата при ежегодните приливи на Стикс. Скоро пред двамата имаше по един голям каменен бокал с пенлива кафява бира. Улфреде дръпна една голяма глътка и примлясна с устни.

— Стигийците са нахални свине и зли вещери, но далеч от Северните земи само те умеят да правят свястна бира.

— Така е — съгласи се Конан. — Твърдят, че са първите хора, отгледали зърно, а техният земеделски бог им бил показал как се прави бира. Ако е вярно, значи е единственият полезен бог, който са имали някога.

Поръчаха си вечеря и преминаха към сериозен разговор.

— Как мислиш — започна Улфреде, — наистина ли аквилонските ни приятели просто ще помързелуват в Хеми, докато стане време да отплаваме?

— Тази мисъл и на мене ми мина през главата — отговори Конан. — Този брат им изпратил писмо от Хеми и те едва ли ще пропуснат възможността да поразпитат за него. Ако наистина е екипирал експедиция тук, трябва да се знае нещо за него — с какъв кораб е отплавал на юг, каква стока е качил, какви хора е наел.

— Вярно. Нашите работодатели са едни проклети потайници.

— Нищо не може да ни попречи да зададем някой и друг въпрос — заяви Конан.

— Нито пък нещо ще ни спре да понаблюдаваме ония тримата.

— Да ги шпионираме?

— Защо не? Очевидно не ни вярват, защо тогава ние да го правим? Могат да ни погубят с недоверието си, така че имаме право да разберем какво са намислили. Трябва да се погрижа за кораба. Можеш ли да ги наблюдаваш?

— Да — съгласи се Конан. — Заслужават си го. Аз също не обичам да се отнасят с мен като с тъпак.

— И аз това казвам.

Те вдигнаха наздравица и отпиха здраво от бирата.

Същата вечер двамата поговориха с мнозина от моряците, дошли в кръчмата, за да се нахранят и да пийнат. Съвсем малко от тях бяха стигийци. Повечето бяха от други страни, мнозина просто минаваха оттук, а някои използваха Костенурката като постоянна база.

В отговор на въпросите им за Марандос Конан и Улфреде получаваха само недоумяващи погледи.

— Тези моряци само се вясват тук от време на време и пак заминават — каза Конан. — Трябва да разпитаме търговците.

— Кръчмарят е бил тук години наред — сети се Улфреде. — Да питаме него.

Извикаха съдържателя на масата си.

— Аквилонски благородник? — спомни си той. — Преди около година един такъв пристигна на Костенурката, но не знам какъв е бил корабът му. Остана тук ден-два, не повече, после не съм го виждал. Но тук, на Костенурката, не е екипирал кораб, това мога да ви кажа със сигурност.

— Какъв е онзи черен кораб, дето стои на котва недалеч оттук? — попита Конан.

— Няма такъв кораб — отвърна кръчмарят с равен глас.

— Разбираме какво искаш да кажеш — каза Улфреде. — Благодаря ти за помощта.

Когато съдържателят се върна зад тезгяха си, Улфреде каза:

— Какво ще кажеш — братът лъгал ли е в писмото си? Може би е просто някой разорен пияница, който иска да убеди семейството си, че е преуспял.

Кимериецът поклати глава.

— Но нали в писмото си бил казал, че иска да тръгнат след него.

— Те така разправят. Ти чел ли си го това писмо?

— Не, не съм го виждал даже. Но дали би могъл Марандос да екипира кораб някъде другаде?

— Къде? — попита Улфреде.

— В самия Хеми, а не на Костенурката.

— Чужденец да направи такова нещо в Хеми? Как е възможно?

— Как е възможно да съществува красив черен пиратски кораб със стигийска направа? Как е възможно един такъв кораб да е хвърлил котва на не повече от триста крачки разстояние, а хората да отричат самото му съществуване?

На тези въпроси капитанът ванирец нямаше отговор.