Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (17)

Седемнадесета глава
Съкровището на Питон

— Кром да го убие! — изруга Конан. Беше претърсил цялата кула, но никъде не беше видял спътниците си. — Къде ги е затворил?

Отвън Гома все още приемаше приветствията на подчинените си. Като проклинаше нетърпеливо, кимериецът изтича през задната врата и се озова на някаква тераса над езерото. Върху повърхността му в далечината забеляза някакъв малък предмет. Зорките му очи различиха рибарска лодка. Не му трябваха кой знае какви усилия да се досети кой е вътре. Тя се беше насочила право към крепостта на отсрещния бряг. Огледа се и забеляза, че в бързината на бягството стигиецът не се е сетил да унищожи останалите лодки.

Изтича обратно в кулата, където завари пълна суматоха. Гома беше влязъл заедно с екзалтирана тълпа кланящи се пред него поданици. Жени му носеха чисти дрехи и кани с вода. Докато разговаряше с военноначалниците си, прислужниците отмиха от новия си господар потта и кръвта. При приближаването на Конан Гома вдигна глава и се усмихна:

— Хубав двубой, нали, приятелю?

— Да, така е — потвърди кимериецът.

— Разказаха ми как си убил палача — аз нямаше как да видя това. Точно такава подла постъпка очаквах от Набо и затова исках да си близо до мене. Благодарен съм ти. Кажи каква награда искаш.

— Няма време за това. Стигиецът е избягал и в момента плава по езерото към крепостта и към съкровището. Води и спътниците ми.

Гома не се развълнува особено от новината:

— По-късно ще пратя хора да ги приберат. Сега се отпусни и се наслаждавай на победата.

— Ще се отпусна, когато всичко свърши — възрази Конан. — Агла също е с тях. Кой знае каква пакост е замислила дъртата му вещица.

Гома се намръщи.

— Агла! Исках смъртта й почти толкова, колкото и на Набо. Да, прав си, трябва да сторим нещо по този въпрос.

— Кой пази крепостта в момента? — попита кимериецът.

— Всички воини над четиринайсет години дойдоха с мене да се бият. Там оставихме само жените, децата и старците, а повечето от тях сигурно са тръгнали вече насам. Предполагам, че крепостта е изоставена. А тук има дела, с които трябва да се занимая.

— Дай ми тогава няколко силни гребци и аз ще тръгна след тях.

— Добре.

Гома каза нещо на воините си и двайсетина млади воини скочиха напред. Конан си избра шестима и се обърна към Кафи:

— Ела с мене. Може да ми потрябват знанията ти.

— В езерото ли? — попита преводачът със свито сърце.

— Да. Чудовището се появява само през нощта, нали? Иначе кога би било възможно да се лови риба в езерото?

Конан даде нареждания на шестимата бойци.

— Пожелавам ти успешен лов, Конан — каза новият крал. — Донеси ми грозната глава на Агла и ще те възнаградя още по-богато.

Конан изтича навън и се спусна към езерото по дългата каменна стълба. До вълнолома имаше десетина големи рибарски лодки, а наблизо бяха проснати да се сушат мрежите им. Конан посочи една, която му се стори най-здрава, воините я избутаха към водата, после сами се качиха вътре и хванаха греблата. Конан и Кафи ги последваха. Греблата запориха повърхността и лодката се устреми към средата на езерото.

Въпреки увереността, с която преди бе успокоявал преводача, Конан почувства как по гърба му пробягват тръпки, когато се озова сред водната повърхност. Беше тук за втори път. През деня или през нощта, мястото си оставаше злокобно, а и нещото беше някъде там, долу. Само нуждата да бърза караше Конан да влезе отново във владенията на съществото с тази крехка рибарска лодка. Реши да измие меча си във водата, но в последния момент се спря. Не можеше да е сигурен, че миризмата на кръв нямаше да привлече божеството.

Кимериецът се опита да открие лодката пред тях, но езерото бе започнало да се покрива с мъгла, която закри далечината. Не беше обичайно през деня да има мъгла и това засили мрачните предчувствия на Конан. На повърхността започнаха да изскачат някакви животни. Отпред пляскаха няколко тънки пипала.

— Нещо не е както трябва. — Кафи въртеше очи към съществата, които изникваха от всички страни. — По това време езерото трябва да е спокойно.

Воините също се разтревожиха. В битката бяха проявили храброст, но сега тук се чувстваха съвсем несигурно.

— Гребете по-силно! — нареди Конан. — Колкото по-бързо стигнем брега, толкова по-бързо ще се махнем от това прокълнато езеро!

Водата започна да променя цвета си, но сушата беше вече съвсем близо. Гребците заработиха с яростно усърдие. Пенеста диря оставаше след лодката. Конан разбра на какво се дължи бедата им. На брега се виждаше малката съсухрена фигура на Агла, която танцуваше и крещеше. Тя призоваваше обитателите на езерото да се справят с враговете й.

Воините изпищяха, когато нещо подобно на огромен октопод, изскочи от едната страна на лодката и едва не я преобърна. Дебело пипало се стрелна и хвана един от гребците. В тялото на съществото се появи кръгъл отвор и отвътре се показа тракащ клюн, също като на папагал. Докато клюнът се затваряше около тялото на ревящия воин, другарите му забиха копията си дълбоко в отвратителното туловище. Клюнът се отвори, чу се съскане, съществото повърна кръв и се потопи във водата.

Кафи грабна греблото на загиналия и го налегна с огромна енергия, макар и без особена сръчност. Наоколо се появиха още по-кошмарни, неясни фигури. Акулоподобно чудовище изскочи над повърхността и описа парабола над лодката, като по пътя хвана един от гребците, стисна го между дългите си остри зъби и го завлече под водата.

Носът на лодката се заби в брега и Конан се озова с един скок на сушата. Останалите бързо го последваха, почти ридаейки от ужас. Отвратителни създания изскачаха от езерото и ги преследваха, но в непозната за тях стихия на сушата воините ги пронизваха с лекота, обезобразявайки телата им.

Конан видя Агла да тича нагоре по склона търсейки спасение. Бързината и енергията й не отговаряха на преклонната й възраст. Той се спусна подире й, жадувайки да разсече на парчета древното и зло същество. Последните два дни бяха дълги безсънни и тежки, изпълнени със сражения, но по време на своите приключения Конан беше преживял далеч по-страшни неща. Беше уверен, че ще успее да хване една бягаща старица, преди да се измъкне.

Но събитията показаха, че не е бил прав. До портата на крепостта го деляха двайсет крачки, когато старата вещица се скри вътре. Кимериецът скочи през прага с високо вдигнато копие, готов да убива. Но колибите бяха празни, а Агла не се виждаше никъде.

След няколко минути го настигнаха и останалите. Четиримата млади бойци почти не бяха изморени, но Кафи, пухтеше като ковашки мях.

— Мъртва ли е? — попита преводачът.

— Не, Кром да я убие, измъкна се. Трябва да я открием, преди сътвори още някоя пакост с магиите си. Подозирам, че е избягала към кулата. Там ще намерим и останалите.

— Откъде знаеш? — попита Кафи.

— Довери ми се. Нямам време за обяснения.

Воините попитаха нещо Кафи.

— Искат да им кажеш с кого ще се бият.

— Този път ще убиват хора — увери ги Конан.

При тези думи бойците се ухилиха. Куражът им се беше върнал, щом се отдалечиха от езерото. Не се страхуваха от същества на два крака.

Кимериецът ги поведе към кулата, над която се беше възцарило зловещо мълчание. Вратата зееше отворена и неохранявана. Конан влезе предпазливо, хванал здраво копието и меча. Коридорът беше тъмен и страшен. Не чуваше нищо пред себе си, но това още нищо не означаваше. Успешните засади винаги са тихи. Последните няколко метра измина на бегом, втурна се в стаята, претърколи се на пода и се изправи с приготвени за бой оръжия. Стаята беше празна.

— Няма опасност — извика той. — Идвайте.

Останалите влязоха в стаята, като се оглеждаха крадешком.

Помещението не се беше променило от последния път, когато Конан беше вътре, но с две изключения: Марандос го нямаше, а големият камък, който лудия галеше с толкова нежност, беше прекатурен на една страна и разкриваше стълба, която водеше надолу към дълбините под крепостта. Какво го беше преместило: човешка сила или магиите на Сетмий?

— Трябва да слезем там, долу — рече кимериецът. Очите на воините обходиха с колебание стълбата. Отново се бяха озовали на непозната територия. — Иди навън и донеси факли — нареди Конан на Кафи.

Робът изтича навън, при колибите, над които още се разнасяше пушек. След няколко мига се върна с наръч незапалени факли под едната си мишница и една запалена в другата.

Конан прибра меча и взе една факла. Останалите бойци последваха примера му. Държейки светлината пред себе си, кимериецът започна да се спуска надолу.

Веднага забеляза, че този коридор се различаваше от крепостта горе. Беше построен от изсечени едри камъни, загладени с много любов и покрити с екзотична украса. По стените и тавана имаше картини, които напомняха стигийските, но в същото време видимо се отличаваха от тях. Конан разбра, че пред себе си вижда образец на питонското изкуство, което предшестваше стигийското. Воините ахкаха при вида на странните, непознати живописни фигури. Богове, владетели и митологични същества представяха неизвестни легенди и ритуали на една забравена религия. Някои от тези същества имаха тела на хора и глави на животни, или обратното. Виждаха се сцени на пиршества и битки, но повечето от изобразените дейности бяха неразбираеми и много от тях напълно отблъскващи.

Стълбата се оказа много по-дълга, отколкото очакваше Конан, и вместо да върви направо, тя правеше странни, необясними завои, спираше на привидно ненужни площадки, след които просто продължаваше надолу. Навсякъде плетеницата от пищни рисунки привличаше и уморяваше погледа.

Един от воините възкликна:

— Погледнете факлите!

Пламъкът се поклащаше на лекия ветрец, който можеше да идва само отпред.

— Някой много ще се разочарова, ако това е просто подземен тунел — Конан се засмя. — Но така им се пада!

След малко чуха пред себе си странни звуци. Чуваше се кряскане и квичене, приглушено от далечината и преиначено от ехото. Пространството се изпълваше от ритмично бумтене, което по-скоро се усещаше, отколкото се чуваше. Не беше като биене на барабани, а приличаше повече на глух океански тътен — като че ли беше туптящото сърце на света.

Пред себе си видяха странно сияние. Беше жълто с лек зеленикав оттенък и в него се долавяше неземна студенина. Процеждаше се през входа, където свършваше стълбата. Конан пусна факлата и извади меча.

Помещението, в което се озоваха, представляваше голяма, ехтяща зала, толкова огромна, че Конан не можа да разбере дали е дело на човешки ръце, или сътворена от природата пещера. Стената, в която беше прорязан входът, беше гладка и покрита с още питонски фигури, този път с огромни размери. Отсрещните стени си оставаха загадка, защото сиянието не ти осветяваше. То приличаше повече на светеща мъгла, отколкото на светлина, излъчвана от един източник. Приблизително в средата на залата проблясваше някаква огромна купчина, около която се суетяха човешки фигури.

— Сега се пригответе за бой — нареди Конан. — Няма да нападате жената, дребния мъж, големия мъж с жълтата брада и мъжа с червената брада.

Кафи предаде заповедта, но Конан не беше убеден в нейното изпълнение, защото знаеше как освирепяват тези воини, когато им се разгорещи кръвта. Ако воините се разбеснеят, другарите му просто ще трябва да се погрижат сами за себе си.

Започнаха да се приближават предпазливо към блестящата купчина. След малко Конан разбра, че странното сияние идва от златото и скъпоценните камъни и че голяма част от съкровището се състои от предмети със странна форма, а не от украшения. Когато почти стигнаха целта си, най-високата фигура се обърна.

— Добре дошъл, кимериецо. Моята колежка Агла ми каза, че се очаква да пристигнеш всеки момент.

— За твое нещастие — предупреди го Конан.

Той видя, че точно зад съкровището подът на залата свършва и започва вода, която на свой ред се скрива в мрака. Малки вълни вяло се удряха в брега. Явно пулсирането идваше от това странно подземно езеро.

— Конан! Наистина ли си жив? — Гласът беше на Спринголд, който изглеждаше изтощен, но изпълнен с радостно вълнение. До него стоеше Улфило, чийто постоянен израз на уязвено достойнство си оставаше непроменен. Недалеч беше и Улфреде, който явно тихо се забавляваше. И тримата бяха въоръжени.

— Как така се озовахте тук с този измамник? — Конан посочи Сетмий.

— Той ни пусна от тъмницата и ни каза да избираме: или да тръгнем с него, или да нахраним езерното същество — обясни Улфило. — Решихме засега да забравим противоречията си.

— Къде е Малия? — попита Конан.

— Искаш да кажеш, Бялата кралица — прекъсна го жрецът.

Конан забеляза за пръв път, че двамата стигийски военачалници стоят зад Сетмий, хванали дръжките на оръжията.

— Не бива да говориш за нея като за обикновена жена. Сега тя е много над тебе.

— Питам те къде е, проклето куче? — Конан се приближи до жреца и вдигна меча си.

Хопшеф и Геб извадиха оръжията си и застанаха пред своя господар.

— Ако искаш да я видиш — отговори Сетмий, — трябва само да вдигнеш глава.

Конан плъзна поглед по искрящия хълм, който беше направен от перли, диаманти и кристали, някоя и друга книга и множество сложни предмети, чието предназначение не можеше да отгатне. Най-отгоре имаше нещо, подобно на голям трон, направен от злато, сребро и скъпоценни камъни. Малия седеше върху него. Тя не го погледна и очевидно не съзнаваше присъствието му. На главата си носеше висока корона с форма на разтворено ветрило. На шията й висяха тежки нанизи от перли и злато, на ръцете и краката й имаше също толкова разкошни гривни. Като се изключат бижутата, не беше облечена с нищо. Цялото й внимание беше приковано във водата. До нея клечеше Агла, която пееше и удряше едно малко барабанче. То беше направено от опъната върху човешки череп кожа.

— Какво е това? — попита Конан. — Какво правите с нея?

— Попитай него, чернокоси — обади се Улфреде. Той посочи към едно опърпано същество, седнало отстрани на купчината и заровило ръце и крака в блестящите богатства.

— Виждам за какво си понесъл толкова страдания, Марандос. Но май не си щастлив с любящата си жена.

— Жена? — мъжът премига. — О, тя ли? Тя беше част от сделката.

— Каква сделка, да те вземат дяволите?

Младите воини до Конан зяпаха разкрилата се пред очите им гледка, толкова неразбираема за тях, че дори бяха забравили жаждата си да убиват.

— Със стигиеца. Той обеща да ме заведе при съкровището, ако подмамя там и Малия. Трябваше му за нещо. И аз се съгласих.

— Ами другите?

— Е, нямаше как да се добере дотук сама, нали?

Той изглежда се засегна от глупавия въпрос. Конан се обърна към Улфило.

— Значи това е братът, заради когото прекоси половината свят?

Улфило плю с презрение:

— Да не мислиш, че съм тръгнал на това приключение заради безполезния си брат? Откак се е родил, е все същият глупак и прахосник! Не, исках да намеря съкровището и да възвърна богатствата на рода ни. Що се отнася до жена му, каква ми е тя на мене? Уличница, която той е намерил, докато е скитал, нищо повече от една кобила или ловно куче, което е хванало окото му. Ако на жреца му трябва за нещо, нима това може да се сравнява с постигането на величие за семейството ми в Аквилония?

— Честта ти струва много евтино, благороднико — отвърна Конан.

— Не смей да ми говориш за чест, варварино!

Аквилонецът извади от ножницата дългия си меч.

— Не съм дошъл тук да те убивам — изръмжа кимериецът. — Бяхме спътници. Нека не се сражаваме, докато наблизо стоят враговете ни.

— Те не са ми врагове — отряза го Улфило.

— Караш ме да съжалявам, че дойдох. Помогнах на Гома да превземе града, само за да ви освободя от лапите на Набо и Сетмий.

— Много благородно от твоя страна, приятелю — намеси се Спринголд. — И ние ти благодарим най-сърдечно. Няма нужда да се караме. Присъедини се към нас. Това не е просто търсене на съкровище. Тук действат толкова древни и мощни сили, че събитията в тази долина могат да изменят световния ред. Какво значение има животът на няколко човека или на една жена в такъв исторически момент?

— Да се присъединя към този подъл свещеник? — Конан не можеше да повярва на ушите си. — Вие всички сте обезумели също като Марандос! Стигиецът няма да ви даде нищо!

— Аз съм питонец, ако нямаш нищо против, варварино. В жилите ми тече чистата, кралска кръв на империята Питон. На този ден ще събера древната корона и съкровището на моя народ с неизмеримата сила на съществото, което идва отвъд познатите нам звезди. Когато такава мощ се впрегне във волята ми, ще въздигна древния Питон от пепелта и ще го възстановя какъвто е бил някога, като го управлявам със сила, за която някогашните крале не са могли да мечтаят!

Черните му очи светеха фанатично.

— Сила? — отвратен попита Конан. — Чудовището няма сили да се измъкне от дупката, която е направило при падането си на земята. Толкова е безпомощно, че трябва да го хранят боязливите диваци!

— Виждаш ли тази огромна купчина злато и скъпоценности, варварино? Знаеш ли какво е това?

— Това е съкровището на Питон, заради което няколко глупаци прекосиха с бой половината земя.

— Забеляза ли колко малка част от него се състои от дрънкулки и украшения и колко много са книгите и оръдията?

— Това е очевидно.

— Тук е събрана магическата сила на питонската империя! Когато хиперборейските племена започнали да печелят победа след победа, императорът повикал всички мъдреци и магове, събрал на едно място най-ценните им и мощни пособия, и така създал най-големия склад на магическа сила в историята!

— Голяма полза е имал от това! — В гласа на Конан звучеше презрение. — Хиперборейците поили конете си в реките на Питон и се греели на пепелищата от дворците му.

— Звездите били истинските врагове на империята — възрази Сетмий. — През годината на падането на Питон на небето се образувало толкова зловредно съзвездие, каквото не е имало в продължение на десет хиляди години. Съществото в езерото обаче усетило силата, събрана в съкровищницата, и започнало да я привлича към себе си. Неслучайно водачът на експедицията преминал цялата пустош и накрая разположил богатствата до езерото! Някаква друга сила, а не просто стремежът за безопасност, карал работниците да копаят все по-надолу и все по-надолу. Всеки път, когато надзирателят понечвал да нареди да правят зала, някакъв безименен импулс го подтиквал да продължи работата, докато накрая стигнали до тази пещера.

Конан се обърна към аквилонците и ваниреца:

— Това съкровище представлява магическа сила. Да не мислите, че жрецът ще го раздели с вас? Не може да сте толкова глупави!

— Ако е искал да ни излъже, за какво ще ни освобождава от тъмницата, ще ни връща оръжието и ще ни води тук? — възрази Улфило.

Думите му накараха кимериеца да избухне в смях:

— Безумци! Освободил ви е, защото му е трябвал някой да докара лодката, преди Гома да влезе с хората си в града. Довел ви е до съкровищницата, защото не е бил сигурен какво ще завари тук. Можеше да има охрана и тогава трябваше да се бие. Живи сте само защото има на разположение тези двама стигийски продажници. Но ще сте живи дотогава, докато не упражни силата, която очаква да получи от езерното същество.

— Нима сме длъжни да слушаме този дивак, господарю? — обади се Хопшеф. — Позволи ми да го убия.

— Почакай още малко, приятелю. — В очите на стигиеца се четеше леко безпокойство. — Може би е дошло време нашият Улфило да докаже своята вярност. Аквилонецо, ако искаш да бъдеш пръв сред благородниците ми, убий този чернокос варварин.

Улфило изгуби малко от арогантната си самоувереност.

— Наистина ли искаш да го сторя? Той не е опасен за нас, силата му е само един меч. Макар да е чужденец и нископоставен, служи ни храбро и вярно по пътя дотук.

— Май ти липсва стоманената твърдост на питонски херцог — с престорена тъга заключи Сетмий.

— Мога да бъда непоколебим, колкото всеки друг — изрева Улфило и извади дългия си меч. — Някакъв си див чужденец не може да застане между мене и славата на рода ми!

— Спрете! — изсъска Спринголд. — Това е детинщина!

Но приятелят му вече не беше подвластен на никакви разумни доводи. Виждаше единствено това, че величието на неговия род се изплъзва от ръцете му и един враг, който искаше да му попречи да осъществи мечтите си.

Двата меча иззвънтяха един о друг и кимериецът започна отчаяно да се сражава за живота си. Улфило беше един от най-силните и умели фехтовачи, които беше срещал, но Конан не прощаваше на никого, който го напада с оръжие в ръка. Остриетата плетяха блестяща стоманена мрежа около двамата сражаващи се мъже, които атакуваха или отстъпваха.

Наблюдателите следяха боя с напрежение. Спринголд гледаше с мъка как двама приятели се опитват да се убият един друг. Улфреде както обикновено се забавляваше с израз на ирония и безразличие. Младите воини развълнувано обсъждаха този нов за тях начин да се води бой. Марандос не се интересуваше от нищо освен от съкровището. Геб и Хопшеф поглаждаха нетърпеливо дръжките на мечовете си, нетърпеливи да забият острието в нечий нищо неподозиращ гръб. Малия беше в състояние на самозабрава. Агла и Сетмий гледаха към водата.

Улфило нанесе един мощен удар, който щеше да разцепи черепа на Конан, ако той не го беше спрял в последния момент със собствения си меч. С мощно извъртане на китката си той приклещи оръжието на аквилонеца. Няколко мига двамата мъже стояха неподвижни в премерване на силите си, после Конан с рязко дърпане изтръгна оръжието от ръката на Улфило и го хвърли настрани. С рязък и мощен ответен удар кимериецът разцепи гърдите на Улфило.

Сетмий каза нещо и двамата стигийци извадиха оръжията си. Те се втурнаха с ръмжене към Конан, насочили остриетата на оръжията си към гърба му. Кафи изкрещя предупредително, кимериецът се завъртя и освободи меча си от трупа на Улфило точно навреме, за да отблъсне нападението на Хопшеф. Четиримата млади воини нападнаха с викове.

В последвалата дива суматоха не се знаеше кой с кого се бие. Свистяха и проблясваха копия и мечове. Миризма на кръв изпълни задушния въздух. Кимериецът разсече Хопшеф на две и се обърна тъкмо навреме, за да види как едно копие прониза Геб в момента, в който изкорми един от воините. В краката му лежеше още един воин, който не беше преценил, че врагът носи ризница. Конан видя как рухват на земята и останалите му бойци. Над тях стоеше Улфреде с окървавено до дръжката оръжие.

— Защо го направи? — попита Конан.

— Просто разчистих от пътя някои евентуални пречки, Конан — отговори ванирецът. Отзад се виждаше Спринголд, проснат в безсъзнание на земята. Още една пречка, която е била премахната.

— Трябваше да се вслушам повече в думите ти, червенобради — рече Конан.

— Точно така, чернокоси. „Когато става дума за съкровище, не трябва никому да вярва!“ Това е от „Поемата за добрия съвет“. Винаги съм изпълнявал нейните поуки.

— Значи ти си подстрекавал моряците срещу мене по време на плаването и през похода към вътрешността!

— Най-после помъдряваш, макар и малко късно.

— И ти си глупав, като останалите! Нима можеш да отнесеш оттук повече от един вързоп? Ако предположим, разбира се, че жрецът ти го даде.

Чак сега се запита къде е Сетмий. Видя го да стои на върха на съкровището, точно зад Малия, сложил ръце на раменете й. Във водата пред тях се появи някакво движение.

— Един вързоп ще стигне, за да подготвя една добре екипирана експедиция, с която да прибера останалото — обясни Улфреде. — Но няма да се наложи да го правя. В момента получовеците на Сетмий идват насам. Крал Набо отказа да ги пусне в града, нито пък им разреши да лагеруват наблизо. Сетмий ги изпрати на близките хълмове. Сега те идват да се присъединят към него и после ще отнесат съкровището.

— Следователно той ще притежава съкровището, а не ти — каза Конан. — Ще накара бумбана да те убият.

— Не мисля така. Видиш ли, за да върне съкровището, ще му трябват два кораба, а кой освен мене би могъл да управлява „Морски тигър“. Там има само неколцина опитни моряци. Трябва му добър моряк, който да го върне на север. Каквито и да са плановете му по отношение на мене… — Улфреде сви рамене. — В морето, приятелю, може да се случат много неща.

Ванирецът се хвърли напред. Мечовете се удариха един в друг и той се засмя в лицето на кимериеца:

— Мисля, че последните приключения трябва много да са те уморили!

Конан наистина беше изтощен. Постоянните боеве бяха надвили дори неговата желязна сила. Ванирецът беше огромен, як мъж и успя да отблъсне Конан назад. Кимериецът успяваше единствено да парира бързите удари на червенобрадия и да отстъпва. Изведнъж забеляза, че стои във вода. Около коленете му езерото сияеше и бълбукаше. Конан усети, че го прорязва ужас.

— Вие, чернокосите, винаги сте били с лош късмет — извика Улфреде, който вече се задъхваше от усилие да поддържа меча си в постоянно движение. Но този беше единственият начин да се предпази от смъртоносното острие на врага.

— А вие, ванирците, винаги сте били народ от предатели! — отвърна Конан. — Не трябваше да вярвам в приятелските ти чувства нито за миг!

Следващият удар на ваниреца едва не разцепи черепа на кимериеца. Успя да отблъсне острието и да се размине само с лека рана.

— Уви, напълно си прав. Сбогом, кимериецо!

Мечът му изби меча от ръката на Конан и се издигна за смъртоносния си удар. Но изведнъж очите му се разшириха от изненада и ужас. Нещо дебело и еластично се беше увило около кръста му.

Ужасен, Конан видя пред себе си огромното туловище на езерното същество. То се извисяваше зад ваниреца и изпълваше цялата водна част на подземната пещера. От него се носеше непоносима воня. Пипалата вдигнаха високо червенобрадия и започнаха да го изстискват. Следван от нечовешките писъци, Конан се запрепъва към брега. Затича се към стълбата, но видя Спринголд да се търкаля стенещ по пода. Улфреде само го беше зашеметил с дръжката на меча си. Кимериецът се наведе и го повлече със себе си.

Спринголд отвори очи и огледа страшната сцена:

— Спаси Малия! — задавено извика той. — Тя не заслужава такава съдба!

Конан погледна към върха на блестящия хълм и видя, че жрецът все още стои изправен зад трона, на който седеше Малия с широко отворени очи, явно парализирана от страх. Агла танцуваше и подскачаше в екстаз, докато чудовището все повече се приближаваше, протегнало многобройните си ръце.

— Кром да ме убие, какъв съм глупак! — Конан пусна Спринголд и взе да се катери по купчината скъпоценности. Загадъчните кристали и магическите уреди се местеха под краката му. От време на време хвърляше по един поглед към приближаващото се чудовище. То цялото беше обгърнато в мрежа от червени светлини.

— Готово! — извика тържествуващо Сетмий. — Завърших магията и изпълних пророчеството! Силата на езерното същество и силата на древен Питон се сляха в едно!

Едно тънко пипало се стрелна и хвана Агла насред подскока й. Старата вещица се разпищя ужасено, когато се видя вдигната нависоко. След това пипалото се разгъна, завъртя я и я удари в отсрещната стена.

Конан тласна жреца настрани и смъкна Малия от трона.

— Не! — извика Сетмий. — Бялата кралица трябва да се събере с извънземното същество! Така е предречено!

— Намери си друга за това — изръмжа Конан.

Сетмий се наведе и вдигна някакъв жезъл с кристален връх. По дължината му потече огън й жрецът го насочи към гърдите на кимериеца.

— Съкровището си е мое! — извика Марандос и се хвърли върху Сетмий. Светкавицата сякаш обгърна лудия отвсякъде, докато двамата се бореха върха купчината от злато.

Конан нарами Малия и заслиза надолу по скъпоценния хълм. Искаше да се измъкне колкото може по-бързо, но се боеше да не се спъне. Като стигна долу, намери Спринголд едва да се държи на краката си. Конан подхвана учения под мишница и помъкна и него към стълбата.

Когато стигнаха входа на пещерата, към тях се присъедини Кафи. Робът дотърча от някакъв полутъмен ъгъл на пещерата, носейки нещо в ръка. Неясно защо, той се хилеше до уши.

— Помогни ми! — нареди му Конан. Кафи подхвана Спринголд и го помъкна нагоре по стъпалата.

Адският шум отзад накара Конан да се обърне. Чудовището се беше измъкнало от водата и протягаше пипала да обхване съкровището. Отгоре все още се бореха двете човешки фигури, без да забелязват надвисналото над главите им опасност. После огромното туловище покри цялата купчина и ги смаза. Червените светкавици, които прескачаха по кожата му, замряха и то започна да свети отвътре. После започна да се променя по начин, който никоя човешка реч не може да опише.

Конан се завъртя и се втурна нагоре по стълбите. Умората му беше голяма, а жената, преметната през рамото му, изобщо не беше лек товар. Но нещото отзад му вдъхна удвоена енергия и сила. Когато стигнаха края на стълбата, имаше чувството, че краката му са направени от разтопен метал. Въпреки това продължи нагоре. После чу някакво шумолене отзад и шум на приближаваща се вода.

— Качвайте се, мътните ви взели! — извика Конан. Спринголд и Кафи се запрепъваха почти с последни сили.

Изведнъж водата заля глезените на кимериеца, тъкмо когато беше, започнал да долавя светлината, която струеше през отвора горе. Постепенно водата покри коленете му и се заизкачва нагоре по-бързо, отколкото той успяваше да върви. Когато стигна горната площадка, нивото й беше до кръста му. В залата на кулата трябваше да влезе с плуване в бълбукащата, светеща течност.

Една вълна изхвърли задъхания кимериец през вратата на кулата и го стовари на площадката пред нея заедно с товара му. Той остана да лежи там, едвам си поемаше дъх, пред очите му от изтощение танцуваха кръгове. Чу как някой наблизо се смее. Конан събра последните си сили и се надигна. До него лежеше проснат Спринголд и повръщаше вода. Наблизо стоеше Кафи. Той се смееше и се радваше на нещото в ръката си.

— Какво, по дяволите е толкова смешно? — ядоса се Конан. — И какво е това, което си взел от залата? Част от съкровището ли измъкна?

— Не, нещо много по-хубаво — отвърна Кафи. — Като му занеса това, крал Гома ще ме възнагради богато!

Той протегна някакъв малък кръгъл предмет. Беше противната глава на Агла. Носеше все още израза на нечовешки ужас, изписал се върху нея, когато божеството на старата вещица я беше хванало.

— Поне един човек е имало там долу, който си е запазил ума и е знаел какво прави — отбеляза Конан.

Имаха едва няколко минути за възстановяване, преди острия слух на варварина да долови някакъв шум откъм склона на хълма.

— Бумбана! — изстена той. — Съвсем ги бях забравил!

С Кафи се домъкнаха до парапета на крепостните стени. Далеч под тях, в ниското, езерото се вълнуваше и светеше злокобно. Спринголд успя да се присъедини към тях. Малия лежеше още в безсъзнание.

Нагоре по хълма, все още недалеч от езерото, се виждаха тромавите фигури на бумбана.

— Трябва да се махаме оттук! — извика Спринголд.

— Къде ще отидем? — попита Конан. — По тези хълмове ще ни виждат от километри, а и не можем да бързаме, носейки Малия.

— Може би ако влезем в кулата…

— Гледайте! — извика Кафи посочи нещо.

Средата на езерото започна да се надига нагоре, както когато чудовището излизаше на повърхността. Но този път беше малко по-различно. Сега светеше късното следобедно слънце и водата не потъмня, не се обагри в кървавочервено, а остана да свети почти бяла. Тъпоумните бумбана се обърнаха да видят какво става зад тях.

Внезапно от повърхността на водата изскочи нещо със съскащ, гръмотевичен рев. Светлината стана толкова ослепително ярка, че сякаш от езерото се беше показало слънцето. Вътре в нея имаше нещо неимоверно странно и светло. То се издигна шумно нагоре и се скри в облаците, като за миг ги освети отвътре. След това изчезна.

Водата в езерото преля и плисна по склоновете, като поваляше бумбана и ги носеше с лекотата на сламки. След това вълните се успокоиха и се върнаха обратно в езерото. От получовеците обаче нямаше и следа.

— Върна се там, откъдето е дошло — поясни Спринголд. — Или може би е продължило едно отдавна прекъснато пътуване. Кой знае? Може би престоят тук за това същество е бил само незначително забавяне. Пък и кой може да каже доколко то е повлияло на човешката история? Може би са унищожили Питон, защото то е имало нужда от тази сила? Може би кралската династия на Питон е креела стотици поколения наред в дворците на Стигия само за да може Сетмий да изобрети магиите, с които да освободи силата и чудовището да може да я използва? Сетмий несъмнено е вярвал, че ще може да подчини извънземното на собствената си воля, а всъщност той през цялото време се е подчинявал на неговата.

— Спринголд — Конан потърка уморено чело, — досега не ти го казвах от приятелски чувства. Но наистина говориш прекалено много.

Двамата занесоха Малия до една изоставена колиба и кимериецът нареди на Спринголд да я пази. След това се обърна към Кафи:

— Днес денят за тебе беше най-лек. Искам да отидеш при крал Гома. Кажи му, че съм готов да поискам наградата си, и го помоли да изпрати хора да пренесат другарите ми.

— Полумъртъв съм от умора — рече Кафи, — но ще направя както казваш. Може би пък моята награда ще бъде да стана отново свободен човек.

Щом Кафи изчезна, Конан намери още една изоставена колиба, вмъкна се вътре, сложи оръжията си наблизо, опъна се по гръб и моментално заспа като мъртъв.

 

 

— Наистина ли това е всичко, което искаш? — попита Гома кимериеца. — Само да дам на приятелите ти сигурна охрана до брега? Долината сега е чиста, извънземното го няма. — Той махна с ръка към езерото. Водата му блестеше, чиста като планински ручей. — Остани тук. Ще ти дам много жени и големи стада.

— Благодаря ти, но това не е по моя вкус.

Гома отметна глава и се разсмя:

— Моите пътешествия са към края си, но ти май още дълго ще вървиш, преди сърцето ти да намери покой. Имам доста злато. Нека ти напълня една кесия.

Конан поклати глава:

— Това само ще ме забави. Предпочитам да пътувам с лека екипировка. Когато отново стигна до цивилизованите страни, ще намеря злато. Стига да го има някъде, винаги ще намеря начин да си напълня джоба.

— Сбогом тогава. Ти си най-странния от всички странни хора, които съм срещал.

Кимериецът отиде да се сбогува със спътниците си. Малия беше здрава, но гледаше измъчено и не беше казала нито дума след преживяното в пещерата.

— Иска ми се да беше дошъл с нас, приятелю — рече Спринголд.

— Вече не съм ви необходим. Казах, че ще ви заведа при Марандос, и изпълних обещанието си. Нищо не ме привлича вече към брега. Гома ще ви даде силен отряд воини и носачи, така че няма от какво да се боите. Моряците, които Улфреде остави при „Морски тигър“, ще ви върнат обратно на север.

Спринголд хвана десницата му:

— Е, мене ме чака библиотеката. Сет да ми строши костите, ако пътувам отново!

С тези думи се разделиха.

Два дни спокойно ходене отведоха Конан през тесния проход в планините на изток. Склоновете под него бяха гъсто обрасли с гора. Тя се простираше чак до хоризонта, внушително доказателство за жизнените сили на Черния бряг. Дивата земя привличаше Конан, както винаги го бяха привличали непознатите краища.

За него съкровищата не означаваха нищо. Цивилизованият свят също не го привличаше. Беше почти гол, само с меч и копието си. Разчиташе само на ума си, голямата си сила и на безкрайната си жажда за приключения. Самият той въплъщаваше дивия дух на девствената природа.

Поспря за миг пред гъстия мрак под дърветата. После, безшумен като горски дух, изчезна в гората.