Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (14)

Четиринадесета глава
Къпане в езерото

Конан се свести с болка в главата. Клепачите му лепнеха от засъхналата кръв и той с усилие премигна няколко пъти. Видя, че е с вързани крака и ръце, и че е закачен на прът, носен от двама мъже. Успя да зърне поне още една подобна носилка, но тъмнината му попречи да различи кой от другарите му виси на нея.

Носачите поне бяха хора, макар звуците на животинско ръмжене да показваха, че бумбана са наблизо. Хората се движеха в редица и пееха.

— Пусни ме, свиня такава! — извика някой. — Освободи ме или ме убий! Аквилонски благородник не може да бъде мъкнат като убита коза!

Въпреки ужасното положение, в което се намираше, Конан не можа да сдържи усмивката си.

— Съветвам те да си държиш езика зад зъбите, приятелю — отвърна един по-тих глас. — Няма особен смисъл да говориш на хора, които не разбират езика ти, да не говорим, че дори да те разбираха, едва ли щяха да се вслушат в думите ти.

Значи Спринголд беше жив и многословен както обикновено.

— Млъкнете и двамата — с отвращение им се скара Малия. — Обречени сме.

— Ти поне вървиш сама — измърмори Улфило.

— Да не мислиш, че това много ме радва? — сряза го аквилонката. — По-добре да ме бяха убили преди малко. Защо ли ни оставиха живи — ето това бих искала да знам.

— Сещам се за няколко причини — рече Спринголд, — но се опасявам, че нито една от тях не би ти харесала.

— Тогава не ми ги казвай — отвърна Малия. — Стигат ми моите собствени ужасни догадки.

— Поемата за добрите съвети ни учи — намеси се още един глас, — че „само глупакът говори тогава, когато най-изгодно е мълчанието“.

— Тогава значи ти си глупак, а, ванирецо? — разгорещи се Улфило.

Улфреде гръмко се изсмя:

— Като гледам какъв ни е халът, май никой от нас не е много умен.

— Значи Конан или е умен, или е в безсъзнание — заключи Малия, — щом не продумва нито дума.

— Може да е мъртъв — предположи Спринголд.

— Ако чернокосия беше мъртъв — възрази Улфреде, — бумбана щяха да го приберат, както сториха с горките ми моряци.

Един воин изостана от началото на колоната, посочи нещо и изрева някаква заповед.

— Капитанът казва, че не бива да говорите — поясни Кафи.

— Кажи му — отвърна Улфило — да говори почтително, когато, се обръща към по-високопоставени от него. Той си е една свиня, нищо че има пера по главата.

— Това не би било много разумно — предупреди Кафи.

Вниманието им отвлече някаква песен, която се чуваше все по-силно и по-силно. Изведнъж се озоваха сред тълпа местни жители. Те танцуваха и дразнеха пленниците, като поднасяха до лицата им горящи факли и с жестове описваха очакващите ги мъчения.

— Весело сборище — с презрение отбеляза Улфреде. — Според мене си заслужават краля.

— Всичко живо, което живее до Прокълнатото езеро, е уродливо — загадъчно изрече Спринголд.

Процесията мина през градските порти и продължи нататък по улиците, като привличаше по пътя си все повече зяпачи. Жителите на града пиеха и се веселяха с доста повече ентусиазъм от предишната вечер. Замеряха пленниците с мърша и ги налагаха с тояги, но никой не посегна към тях с оръжие. На силната светлина от факлите Конан видя, че никой не обижда и не напада Малия.

Когато стигнаха площада пред кулата, шумът се усили. Увиснал на пръта, кимериецът успя само да забележи, че платформата е пълна с народ. Всичко се заглушаваше от невъобразимия шум и врява на тълпата. Пуснаха вързаните мъже на земята и отнесоха прътовете. Възможно най-незабелязано Конан размърда ръце и крака, за да си възстанови кръвообращението. По сигнал на краля барабаните спряха да бият, а множеството утихна. Няколко воини хванаха кимериеца под мишниците и го вдигнаха да седне. Той отпусна нарочно глава, сякаш още не е дошъл напълно в съзнание. Изсипаха отгоре му една кана вода, която отми от лицето и очите му съсирената кръв. Той прикова очи в платформата, като внимаваше да запази объркания и замаян израз на лицето си.

На платформата крал Набо седеше върху варварския си трон, покрит с леопардова кожа. До него върху сгъваем стол седеше някакъв мъж, който се извисяваше над господаря си, макар столът да беше по-нисък. Между двамата мъже клечеше Агла и се хилеше злобно. По-високият се изправи:

— Поздрав, приятели — изрече Сетмий, главен жрец на Майят.

— Стигиецът! — ахна Улфило. — Какво значи това? Оставихме го в Хеми още преди няколко месеца! Как така се озова тук?

— Черният кораб, дето ни преследваше — тъжно обясни Улфреде. — Бас ловя, този негодник е по петите ни, откак отплавахме от Хеми.

— Но нали имахме споразумение! — намеси се и Спринголд.

Това накара жреца сърдечно да се засмее:

— Вие да не сте деца? Да не би наистина да вярвате, че сделки, сключени с някакви прости чужденци, имат значение за свещеническия орден на Стигия? Обречени бяхте от мига, в който влязохте в храма ми, макар да не ми бяхте много от полза, също като онзи безумец Марандос. Пътуването ми е предсказано преди много векове и варварска измет като вас може да участва в него. Освен като роби.

— Смисълът на думите ти е неясен — протестира Спринголд.

Стигиецът пак се засмя:

— Учен до мозъка на костите си, независимо от обстоятелствата, а, аквилонецо? Не се притеснявай, всичко ще ти обясня. Моят нов приятел, крал Набо, се съгласи да остави съдбата ви в мои ръце.

— Как успя да говориш с този грозен пръч? — попита Конан с нарочно удебелен глас. — Нали преводачът му беше с нас?

— Тази жена и аз — той посочи към Агла, — имаме общ език. Той е много по-древен от вашето недоносено наречие и е по-възвишен дори от стигийския.

Той се обърна към Агла и изрече няколко думи на непознат език. Конан разпозна в него интонациите, с които старата вещица беше призовала нещото от езерото. Агла отговори на Сетмий на същия език, махна към пленниците и се засмя пронизително.

— Видяхте ли? — стигиецът се обърна отново към жертвите си. — Вече сме първи приятели.

Докато течеше разговора, кимериецът внимателно наблюдаваше крал Набо. Въпреки ироничните уверения на жреца, че отношенията им са дружески, по свирепото лице на краля от време на време пробягваше израз на очевидно недоволство. Той явно не се радваше от нашествието на чужденеца във владенията му.

Конан завъртя глава — уж се опитваше да раздвижи врата си и да облекчи болката. Всъщност проверяваше какви са силите на противника. Освен редовите граждани имаше множество воини с бели и сини пера. От едната страна на площада се беше строил отрядът, който Конан видя за последен път в пустинята. Сега, когато за първи път ги видя на светло, кимериецът разбра, че са смесица от стигийци, кешанийци и представители на различни пустинни племена. Униформите и оръжията им бяха най-разнообразни. Най-отпред стояха офицерите стигийци: червенобрадият Хопшеф и чернобрадият Геб. От бумбана нямаше и следа.

— Казвай тогава какво си решил — подкани Улфило бившия си съюзник. — Аз съм аквилонски благородник, не съм ничий роб.

— О, ти още можеш да бъдеш полезен. Би било разхищение, ако те карам да носиш вода или да плевиш нивите. Божеството от дъното на езерото е гладно.

При тези думи на Конан му настръхна косата, а Малия едва не припадна.

— Стигийска свиня! — изрева Улфило.

Сетмий не му обърна внимание и вместо това заговори на аквилонката:

— Ти, мила моя, не трябва да се страхуваш, няма да те принасяме в жертва. На теб е отредена далеч по-важна роля.

— Плановете ти не ме интересуват, Сетмий — отговори Малия. — Предпочитам да споделя съдбата на приятелите си.

— Предпочитанията ти нямат значение. Било е предсказано преди хилядолетия, че ще дойдеш тука — ироничният поглед на жреца изчезна и тутакси зад него пролича силният фанатизъм. — Известна си с много имена: Жената от алабастър, Кралицата от слонова кост, Снежната царица и други. Съдбата е предопределила от тебе да започне възраждането на питонската империя и връщането на трона на древната династия!

— Ти си луд! — отсече Малия. — Аз съм дъщеря на бездомна хиборейка; вражди и войни ме подхвърляха насам-натам; омъжих се за беден наемник, а тук ме доведе чиста случайност. Ако този учен не се беше запознал в кръчмата с мъжа ми, всичко това нямаше да се случи!

— Когато боговете са замесени — възрази Сетмий, — случайности няма. Всичко е предопределено и става както е предсказано. Когато боговете пожелаят някой да се озове на определено място, за тях не е никаква трудност да предизвикат някоя и друга война, да направят така, че хора, които нямат нищо общо помежду си се срещат на подходящо място в подходящ момент.

Жрецът втренчи гневен поглед в Спринголд.

— Ти също, книжовнико. Да не мислиш, че онези книги са се озовали случайно в кралската библиотека на Аквилония, или случайно са били изпратени на преподвързване в Стигия, така че да ги види един мой предшественик? Тези неща не стават току-така!

Вниманието му беше привлечено от Агла, която настойчиво му говореше нещо. Сетмий й отговори и пак се обърна към обречените си жертви:

— Моята многоуважавана приятелка, жрицата Агла, ми припомни, че богът е гладен, а аз съм му обещал пикантно ястие. Да видим кой ще бъде пръв. Предполагам, че никой няма да изяви сам желание? — Той местеше поглед от пленник на пленник, усмихнат злобно. — Няма ли такъв? Така си и знаех. Ще пусна пръв най-зловредния от вас. — Той протегна ръка и посочи с дългия си костелив пръст. — Ти, кимериецо. Останалите са обикновени глупави бърборковци. Ти обаче проникна без покана в дома ми и уби мой слуга. Жалко, че още си полузамаян и няма да оцениш изключителното преживяване, което ти предстои.

Сетмий каза нещо на Агла, а тя извика на пазачите, които държаха Конан. Един от тях се наведе и разряза вървите на ръцете и краката му. Провесил глава, кимериецът успя да забележи, че пазачът използва неговия собствен нож. Погледна леко встрани и видя, че поясът с меча му виси през рамото на един войник. Другият войник носеше само копие.

Пазачът прибра ножа в ножницата и двамата воини изправиха Конан на крака. Кимериецът отпусна главата си назад, сякаш всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание. Сетмий слезе от платформата и му зашлеви два шамара.

— Събуди се, варварино! — изръмжа стигиецът. — Искам да видиш какво те чака!

Конан изплю кървава пяна в лицето на стигиеца:

— Това е за тебе и за мръсните ти богове!

След това отпусна глава напред. Чу как другарите му доволно се изсмяха.

— Този вече е наполовина мъртъв — заяви Сетмий, — но за начало ще свърши работа.

Улфреде рязко се изхили:

— И така да е, пак си е живо предизвикателство!

Барабаните забиха, а пазачите поведоха Конан към другата страна на кулата, следвани от тържествена процесия. Той залиташе и се препъваше, подпираше се ту на единия, ту на другия воин. Пазачите ругаеха под нос неудобния си товар, но го домъкнаха до каменния вълнолом.

Конан забрави празничния шум зад себе си, когато Агла с танцова стъпка се устреми към края на кея. Тя спря, изгледа го със злобно задоволство, а след това започна да крещи странните си призиви. Кимериецът чу как Сетмий обяснява, най-вероятно на Спринголд:

— Пъклено езерно чудовище! — говореше той и за пръв път в гласа му прозвуча страх. — Дошло е тук от толкова далечно място, че дори най-великите стигийски магове нямат име за него. Прелетяло е огромни пространства и най-сетне е намерило покой в това езеро. Виждаш ли колко правилна окръжност образува то? Това е кратерът, който направило нещото, когато е паднало от звездите, безпомощно и изтощено след дългия полет. Милион години е лежало на дъното на дупката си, немощно, без да може да мръдне. След време кратерът се напълнил с вода, но нещото продължавало да чака. В езерото се появили риби и други животинки, но нещото излъчва сила, която променя всичко живо около него, и живите същества растат странни и уродливи.

Цялата тази реч той произнасяше на фона на безумното пеене на Агла, а червеното сияние постепенно се разстилаше във водата.

— После тук пристигнали праисторическите хора-змии и построили до езерото град. Нещото се хранело с тях и набирало сили хилядолетия наред. Превърнало ги в нещо неузнаваемо и най-накрая напълно ги унищожило. После пак зачакало. Чакало в продължение на дълги векове. Тогава дошли древните питонци и донесли със себе си съкровището и магиите си. Намерили развалините. Върху тях построили свой град и скрили богатствата си. Заживели тук, но поддържали връзки с благородните изгнаници на империята, които се установили в Стигия. Усвоили и усъвършенствали магиите на хората-змии, подсилили проклятията, които пазят прохода и другите подстъпи към долината, така че вътре да могат да влизат само питонци от кралско потекло. Но богът на езерото заявил съществуването си, колонията започнала да го храни и той постепенно я унищожил. Минало време, питонската династия в Стигия изгубила властта и богатството си, докато накрая останал само свещеническият орден на древнопитонското божество Майят.

Езерните обитатели започнаха да подскачат, кълбото започна да расте. Конан се насилваше да изглежда полумъртъв, но душата му се изпълни с непривичен за него ужас. На вълнолома се тълпяха въоръжени мъже. Жрецът продължаваше да разказва с все по-развълнуван глас.

— Преди да се превърнат в нещо не съвсем човешко, питонците установили връзка със съществото и тогава възникнало първото пророчество за Новия Питон. В продължение на сто поколения жреците на Майят в Стигия получавали видения, изпратени от Махат и някои други богове, които доразвивали пророчеството. Появил се цял цикъл легенди за Пурпурния трон, на който ще се възкачи последната издънка от древния кралски род. Аз, Сетмий, съм тази издънка и на мене е писано да изпълня пророчеството!

Сега вече чудовището се виждаше изцяло. То започна да разгъва пипалата си. Агла се смееше налудничаво, а Сетмий изпадна в екстаз и закрещя нещо на стигийски. Барабаните и пеенето се усилиха, когато нещото се устреми напред. Конан разбра, че е дошло време да направи отчаян опит да спаси живота си. Той престана да се преструва на полумъртъв и извика на помощ цялата си свирепа енергия.

С лявата си ръка кимериецът вдигна единия пазач и го хвърли във водата. Едно пипало сграбчи воина още преди Конан да се обърне и да забие юмрук в лицето на другия боец. Бързо смъкна пояса с оръжието от рамото на мъжа и го блъсна от вълнолома, където друго пипало се обви около него, преди още тялото му да падне във водата.

Агла се разпищя по-отвратително от всякога и Конан съжали, че няма време да убие отблъскващото създание. Тъй като зад гърба му се беше струпал цял един разгневен град, оставаше му само един изход. Кимериецът пое дълбоко дъх и се гмурна в черните води на прокълнатото езеро.

Потопи се надълбоко, като спря само да преметне меча през гърба си. Извади ножа си и го захапа със зъби, после заплува навътре, за да се отдалечи от града. Макар да го обхващаше смъртен страх, той се устреми към противното чудовище. Едно рибоподобно създание с човешки ръце се опита да забие в плътта му острите си зъби. Кимериецът прониза окото му с ножа, а миризмата на кръв събра цяло ято животни изроди, които разкъсаха на парчета ранения си събрат и го погълнаха.

Болка пронизваше дробовете му, но Конан не спираше да плува. Знаеше, че чудовището е точно пред него, но нямаше представа до каква дълбочина стига издутото му туловище. Ако не успееше да мине под него, щеше да се обрече на сигурна смърт.

Кървавочервеното сияние пред него стана болезнено ярко. То смътно осветяваше плътна маса от провиснали израстъци, подобни на водорасли. Между тях плуваха някакви дребни същества. Отблизо израстъците заприличаха на дълги, тънки пипала, покрити отгоре с бодли. Конан беше сигурен, че това трябва да е долната част на чудовището. Той се гмурна надълбоко, така че да не докосне пипалата, макар че усещаше в гърдите си непоносима болка.

Докато плуваше под страшилището, Конан установи с още по-голям ужас, че дребните същества между змиевидните израстъци са миниатюрни подобия на чудовището над него. Може би това са неговите малки? Или нещото е накарало езерните обитатели да се превърнат в негови подобия?

Дробовете му почти се пръскаха, когато Конан отмина бодливите пипала и започна да изплува. Не знаеше колко дълбоко се е потопил, но усещаше, че трябва незабавно да си поеме въздух, иначе щеше да се удави. На фона на червеното сияние пред очите му плуваха черни петна — значи всеки момент можеше да изгуби съзнание.

Изскочи рязко на повърхността и изпълни гърдите си с въздух, като почти се задави от нагълтаната вода. Само няколко секунди Конан можа да диша и да усеща как тялото му възвръща силата и чувствителността си. После се обърна да разгледа какво има отзад.

Първото нещо, което видя, беше кръглата, променлива фигура на езерното чудовище, което все още беше прекалено близо до него. По грапавата му кожа прескачаха повече огнени искри, отколкото предишната вечер, а над отворената му паст стояха не по-малко от шест пипала и изстискваха пищящите жертви като зрели плодове. Очевидно нещото се беше възбудило до такава степен, че беше започнало да хваща напосоки жертвите си от тълпата на брега. Конан си позволи в продължение на една безценна секунда да изпита надеждата, че сред онези, на които противното същество изстисква кръвта, са Сетмий, Агла и Набо. Зад извънземното се чуваха паническите крясъци на бягащата навалица. При мисълта за изненадата и объркването им Конан се изсмя. Надяваше се чудовището да е пощадило другарите му, но когато всички са обречени и никой никому не може да помогне, трябваше всеки да се оправя сам.

Кимериецът се наруга за загубеното време, обърна се и заплува към далечния бряг. Отначало внимаваше да не привлече вниманието на езерното същество. Но то очевидно си имаше приятно забавление. Когато усети, че се е отдалечил достатъчно, Конан премина към равномерен кроул, който бързо го приближаваше към отсрещния край.

Плуването му се стори много дълго. Неведнъж той усети до краката си допира на люспести или слузести кожи. Всеки път вадеше ножа и се приготвяше за отбрана, но нищо не го нападна. Най-сетне чу как вълничките тихо се бият в каменистия бряг. Прекалено уморен, за да се изправи, Конан изпълзя на брега на четири крака и задъхан изтръска водата от черната си коса. Вцепени се, когато видя чифт мургави крака само на няколко сантиметра от лицето си. До тях стоеше забита дръжката на бойна секира, върху която се подпираше собственикът на краката. Конан вдигна очи и видя познато лице, което му се хилеше.

— Добре дошъл на размирната страна на езерото, приятелю — поздрави го Гома.