Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (1)

Първа глава
Мореплавателят

Пристанището Асгалун е разположено в малък залив, който се врязва в крайбрежието на Шем. Това е единственото по-забележително пристанище в тази пасторална страна, в която останалите селища са обикновени малки рибарски селца. Както при почти всяко пристанище, мястото е живописно. Върху полегатите хълмове в горната част на града са разположени именията на богатите търговци, заобиколени от красивите им градини и добре гледаните лозя. В по-ниската, същинската част на града, са яките каменни сгради, складовете и страноприемниците, храмовете и магазините, които обслужват жителите и развиват оживена пристанищна търговия.

После идва ред на доковете. Тук ще намерите хората, създали благата, на които се радват високопоставените търговци от именията по хълмовете и притежателите на магазини в града. Сред тях са моряците и коравите шкипери, чиято единствена родина е морето, макар да са родом от най-различни страни. Те пребивават в набързо скалъпени бараки — никой не би си направил труда да строи нещо по-солидно за такива мъже. А и без това няма смисъл да се строят великолепни сгради на брега, тъй като ужасяващите бури, които внезапно връхлитат от огромните простори на Западно море, биха ги унищожавали на всеки две-три години. Тъй като Шем е беден на дървесина, ниските постройки са направени предимно от дъски, останали от старите и разрушени от вълните кораби. Пропитият с катран строителен материал — твърде лесно може да се подпали, поради което от време на време крайбрежието на Асгалун изгаря до основи.

Само сурови, калени мъже могат да обитават подобни места. От което следва, че ако търсите такъв човек, би било разумно да посетите тъкмо такова място.

 

 

Конан от Кимерия се отегчаваше. Странно спокойствие се беше възцарило над Западните земи. Дребните военачалници бяха останали без пари и енергия, а това ще рече и без нужната за война ярост. Западните земи бяха изморени от войната и бяха обърнали поглед към решаването на вътрешни си проблеми и към възстановяване на прекъснатата търговия. Трябваше да се върне плодородието на полята, изпотъпкани от враждуващите армии, да се построят наново опустошените градове. А професионалните воини не са добре дошли в страните, които са обърнали гръб на войната. Дори хроничната гражданска война в Офир беше замряла.

Подобни „сушави“ периоди никога не продължаваха дълго. Конан смяташе, че и тази „суша“ няма да издържи повече от година. Но гладът можеше да настигне човека за много по-кратко време. Месеци наред воинът обикаля централните земи — Офир, Коринтия и Кот, — за да се натъкне някъде на някоя хубава битка. Обикновено пътуваше като наемна охрана на някой керван. При толкова много войници, останали без работа, разбойническият занаят процъфтяваше. Някога и Конан беше се занимавал с разбойничество, но вече смяташе това за недостойно. Но бе наясно, че по-скоро би разбойничествал, отколкото да гладува отново.

Последният му керван разтовари стоката си в Асгалун. Конан се настани в една кръчма до пристана, на име „Албатрос“, където живееше от последната си заплата и чакаше нещо да изскочи отнякъде. Но ето че парите му почти се бяха стопили, а нови доходи не се очертаваха отникъде. Конан предусещаше, че ако на брега се появи пиратски кораб, ще бъде силно изкушен да се присъедини към екипажа му.

Още в същия момент, докато седеше край очуканата маса и гледаше през прозореца, подобен на илюминатор, той съгледа някакъв странен плавателен съд да навлиза в малкото заливче. Докато корабът заобикаляше носа откъм север, опитните очи на Конан отбелязаха разположението на мачтите и формата на платното. Корпусът беше нисък, но не поради много голям товар, а за да си осигури по-висока скорост и повече маневреност. Преди да го разгледа по-добре, платната на кораба бяха прибрани и бяха изкарани дългите весла, за да може корабът да влезе в пристанището. Този плавателен съд без съмнение беше създаден за бой. Конан реши да размени няколко думи с капитана след акостирането. Но преди да стане това, едно друго събитие щеше да наруши за негова радост скуката му.

 

 

— Всичките тези кръчми си приличат — отбеляза младата жена.

Тя беше облечена в семпло скроена рокля от синя коприна, придържана от златна връв, която обикаляше пет-шест пъти тънкото й кръстче, а от сложния възел два пискюла висяха почти до коленете й. Ниските й ботуши също бяха украсени със златни нишки. Но не скъпото облекло привличаше вниманието на тълпите безделници и на разбойниците по тесните улички около доковете, а голямата й, странна красота. Кожата й беше неимоверно бяла, очите й бяха огромни и толкова светли, че изглеждаха почти безцветни. Сребристата й коса беше дълга почти до кръста. Челото си бе превързала със златната панделка. В средата на панделката, точно над веждите, имаше голям тъмносив опал в златна обковка. Човек би взел жената за албинос, ако не бяха здравият блясък на кожата и косата й и големите й, ясни очи.

Обикновено една толкова привлекателна и богато облечена жена не би могла да направи и десет крачки в този район, без някой да я закачи, но сега мъжете с разбойнически вид, които тук се срещаха на всяка стъпка, се държаха на почтително разстояние и спазваха приличие. Но това не се дължеше толкова на добро възпитание, колкото на факта, че жената не беше сама. Човекът, който вървеше от лявата й страна, не би могъл да уплаши никого. Той беше енергичен дребен мъж, който бясно се разпалваше, приказваше много и бързо, като непрекъснато жестикулираше. Беше облечен в аквилонски пътни дрехи от кожа и кадифе, а оръжието му представляваше къс меч с решетъчен ефес^[1], каквито носят мнозина пътешественици.

Безопасното преминаване на жената се дължеше на другия мъж, който крачеше след нея. Той беше много висок, малко сух, но дарен от природата с дълги, силни крайници. Масивната глава с руса брада стоеше върху жилест врат, а гордият му, свиреп поглед непрекъснато обхождаше околността и бдеше за евентуална опасност. Ризницата, ако носеше изобщо, беше скрита под кожената туника, но на широкия, обкован с бронз колан висеше масивният меч на аквилонските воини, с дълго и широко острие, с огромна предпазна чашка, а дръжката завършваше с фигурата на грифон. Дръжката беше направена от кожа от акула, която някога е била грапава и перленосива на цвят, но с времето честата употреба и многото пот я бяха износили и тя беше станала гладка и почти черна. Дори само видът на ефеса подсказваше на всеки опитен боец, че този мъж знае как да те задържи на разстояние. Гъвкавата походка и лъвският поглед ясно подсказваха, че често е употребявал това оръжие.

— Ето го! — извика дребният мъж. — Албатрос! Виждате ли? Ето го, оная, реещата се птица, точно над онази врата. Това създание произхожда от земите южно оттук. В полет е едно от най-грациозните същества, но на земята е едно от най-тромавите. Вещае щастие на корабите, които следва по пътя им, но неочакваното му появяване на сушата се тълкува в летописите на древния Ахерон като знак за…

Жената се усмихна.

— Да, знам, Спринголд. Но тук ние търсим не поличби, а един човек. А той би трябвало да е там, от другата страна на тази врата.

— Аз ще мина пръв, дете — заяви огромният мъжага. Пръстите му обхванаха дръжката на меча. Въпреки горещината дрехата му беше с дълги кадифени ръкави, носеше и красиви кожени ръкавици с цвят на слонова кост. Трябваше доста да се сниши, за да се промуши през ниската врата, но той постъпи като истински боец. Прегъна силно коленете си и влезе изправен, а в мига когато се озова във вътрешността се изпъна в цял ръст. Очите му обиколиха помещението. Мъжът едва забележимо се отпусна, а после даде знак на останалите да го последват.

Широката зала беше на две нива. Веднага след вратата, покрай дясната стена имаше тезгях с дължината на горното ниво. Отляво една стълба водеше към горния етаж. Второто ниво беше с дължина около шест крачки, а четири стъпала слизаха към долното равнище, където бяха наредени множество маси и столове. На отсрещната стена имаше четири кръгли прозореца, от които струеше светлина. През тях се виждаха искрящите води на залива.

Поради ранния час в кръчмата имаше не повече от десетина посетители. Мъжът зад тезгяха огледа тримата новопристигнали. Видът на скъпото им облекло го накара да изтича иззад тезгяха, като триеше ръце в престилката си и се кланяше с всички сили.

— Милорд, миледи, с какво мога да ви услужа?

— Търсим един човек. Кимериец. Чухме, че можем да го открием тук.

Високият мъж произнасяше думите си наполовина, като че знаеше цената им и не искаше да ги пилее напразно.

— А-ха — разочарова се кръчмарят. — Имате предвид Конан. Седнал е ей там, на масата до прозореца.

— Прекрасно — възкликна жената. — Бъдете така добър да донесете там кана от най-хубавото вино и четири чаши.

— Веднага, мадам — каза мъжът и изтича обратно зад тезгяха.

Конан наблюдаваше тримата от момента, в който влязоха. Не беше обичайно да се видят такива хора в „Албатрос“. Ако се съдеше по кройката и плата на дрехите им, бяха аквилонци. Дребният мъж беше напрегнат и възбуден, но Конан бе сигурен, че борави с късия меч по-сръчно, отколкото би могло да се предположи. Едрият мъж беше внушителен. Хубавите му дрехи не бяха труфила на някой самохвалко, а скъпо облекло на един благородник. Очевидно принадлежеше към военната аристокрация, а държанието и състоянието на оръжието му показваха, че се отнася към военните работи много сериозно. Жената обаче го озадачаваше. Толкова необичайно светли хора беше виждал единствено сред хиберборейците. Той видя как кръчмарят посочи към него, след като новодошлите тръгнаха към масата му. Може би късметът най-сетне щеше да го споходи.

Тримата спряха до него.

— Ти ли си Конан от Кимерия? — попита едрият мъж.

— Аз — отвърна Конан, без да става и без да им предлага място. За това беше още твърде рано.

— Аз съм Улфило, маркграф на Петва в Аквилония. Дамата се казва Малия, съпруга е на брат ми.

— А аз съм Спринголд — представи се по-ниският, — учен и учител от Танасул.

— Искаме да поговорим с тебе, да разберем дали можем да те наемем за едно пътешествие, което трябва да предприемем — обясни Улфило.

Кръчмарят се появи с кана и чаши. Той ги нареди на масата, напълни ги и се оттегли с поклон. Сега вече Конан се изправи и покани с жест останалите да седнат.

— Щом като вие черпите, ще изслушам с удоволствие предложението ви.

Четиримата се настаниха и отпиха от виното.

— Виното е по-добро от онова, което съм пил през последните няколко дни — отбеляза Конан, като поспести доста от истината. — Целият съм слух.

— Откакто сме пристигнали тук — започна Улфило, — разпитваме за мореплаватели, които познават Черния бряг. Казаха ни, че имаш опит в това отношение.

— Така е — потвърди Конан. — Но в пристанището има много като мене. По всяко време оттук тръгват кораби, за да търгуват в Черните земи на юг.

— Да — намеси се Спринголд, — но стигат до Куш или дори малко по на юг. А ние искаме да отидем много по-далеч. Трябва да пропътуваме много километри южно от реката Зархеба.

— Чухме да се говори — допълни Малия, — че някога си плавал в онези води.

Конан помълча малко.

— Бил съм там — каза той, — но това беше преди доста години.

— Малко вероятно е водите или бреговата ивица да са се променили — възрази Спринголд. — Говори се обаче, че малцина търговци стигат толкова на юг.

— Който търси голямата печалба, трябва да отиде там, където няма много като него — Конан се въздържа от по-категорично мнение. Истината беше, че освен пиратите почти никой не посещаваше онези краища.

— А ти докъде си стигал на юг? — попита Малия.

— Толкова далеч, че имената на реките и земите не са ви познати. Там, където бялата кожа се смята за чудо.

Той избухна в смях.

— Защо се смееш, Конан? — попита меко Улфило.

— Току-що се сетих нещо — отговори кимериецът. — Хората по онези места ме мислеха за бял. — Под развързаната предница на кожената туника се подаваше мощната му гръд, почерняла на слънцето и загрубяла от бурите, също като покритото с белези лице.

— А в онези води ставам черен като пикт. Какво ли ще кажат за нашата дама?

— Може би ще имаме възможност да разберем — отвърна Малия тихо.

Конан стана сериозен.

— Какво е предложението ви? Онези морета са лоши, а крайбрежието е още по-страшно за хора, които никога не са пътували из Горещите земи.

Малия изучаваше мъжа пред себе си. Той би могъл да бъде на двайсет и пет или, със същия успех, на трийсет и пет години. Беше едър и силен и излъчваше кротката свирепост на хищник по време на почивка. Туниката му беше проста, изработена от мека черна кожа. Заради топлия климат беше с голи крака. И на ръцете, и на краката му изпъкваха мускули и личаха белези от много стари рани. Единственото му украшение бяха две тежки бронзови гривни. Мечът на колана му беше дълъг и подчертано обикновен, чашката и дръжката бяха от обикновена стомана, без никакви украшения. Също толкова проста кама го уравновесяваше от другата страна. Кесията, която висеше до камата, като че ли беше съвсем празна. Изглеждаше силен и страшен, имаше вид на достоен противник дори за нейния огромен и може би прекалено покровителствено настроен зет.

— Трябва да намерим един човек — отговори на въпроса Улфило — по-малкия ми брат, съпруга на Малия. Напусна Петва, дома на нашите предци, преди две години. За последно ни прати вест от Хеми, в Стигия. Оттам е тръгнал на юг.

Конан отпи голяма глътка вино.

— Южно от Хеми е Черния бряг. Да тръгнете просто на юг от Хеми с надеждата да го откриете, би било глупаво. Предлагам да чакате у дома. Ако се върне, значи всичко е наред. Ако не, трябва да се примирите, че е мъртъв.

— Не разбирате — възрази Малия. — Съпругът ми е изпратил писмото от Хеми след дълго пътешествие на юг. Той се е върнал на север и е останал в Хеми колкото да екипира нова експедиция, след което отново е потеглил обратно.

— Ако го е направил — каза Конан, — значи е мъж, който може да оцелее в онази жестока страна. Защо не го оставите на мира?

Конан предположи, че въпросният човек е станал пират. Ако е така, най-малко от всичко би искал семейството му да тръгне да го търси. Много по-малки синове са напускали домовете си и са тръгвали по пътя на морските разбойници. След няколко успешни плавания те се завръщаха вкъщи, разказват няколко истории за приказно изгодни търговски пътувания до екзотични места, превръщаха се в провинциални благородници и се установяваха като най-почтени хора след вълнуващата кариера от грабежи и убийства.

— Не, трябва да го намерим — възрази Малия. — В писмото му това се подчертаваше изрично. Той иска да екипираме кораб, да намерим смели мъже и да тръгнем след него.

— Искаш ли да ни помогнеш? — намеси се нетърпеливо Улфило.

— Това зависи от куп неща — отговори Конан. — Първо, от заплащането.

— Хиляда аквилонски златни пари — заяви Улфило без колебание. — Ще ти бъдат изплатени при успешното ни завръщане.

Конан поклати глава.

— Ако ще ме наемате да ви помогна при издирването на брат ви, искам да ми се плати веднага щом го намерим. Аз искам да се върна незабавно, независимо от вашите планове.

— Справедливо е — съгласи се Улфило. — Много добре — хиляда златни пари, след като открием брат ми жив.

Конан поклати отново черните си къдри.

— Не. За мен ще бъде еднакво трудно и опасно, все едно дали е жив, или мъртъв. Ако е мъртъв, искам да ми се плати, когато открием мястото, където е умрял.

Улфило го изгледа гневно, но Малия отговори вместо него:

— Съгласни сме.

— Това значи е уредено — продължи Конан. — А сега кажете — накъде отплава вашият роднина? И какво е търсил толкова далеч на юг?

Сега беше ред на Улфило да поклати глава.

— Да кажем, че просто е имал някакви свои основания.

— Добре — съгласи се Конан. — Но трябва да знам къде предлагате да го търсим.

— Тук ви смятат за храбър човек — отбеляза жената.

— Така е — отвърна Конан. — Но никога не са ме наричали глупак. И ако аз не съм склонен да пътувам слепешката, то можете да бъдете сигурни също, че няма да намерите никой капитан, който да рискува кораба си, нито моряци, които да го управляват, без да имат представа накъде се отправят. Дори добрите пари няма да подмамят мъжете в непознати води.

Те млъкнаха и се замислиха. Спринголд погледна Улфило, който най-сетне кимна. Малия повтори жеста. Ученият се обърна към Конан.

— Кимериецо, какво знаеш за мястото, наречено Бряг на скелетите?

Конан се облегна назад и се намръщи.

— Лошо място, което отбягват дори най-свирепите пирати. Намира се на шест дни път по море южно от Зархеба.

— А бил ли си там? — попита Спринголд.

— Да, макар и не по своя воля — каза Конан. — Буря отнесе натам кораба ми и трябваше да спрем за две седмици за ремонт. Не е от приключенията, които човек би искал да преживее отново.

— А видял ли си назъбените бели скали покрай брега? — продължи Спринголд.

— Как няма да ги видя! Нали те правят управлението на кораба толкова опасно. Откъм морето изглеждат така, сякаш на брега лежат костите на някакво животно — оттам идва и името на това място.

— А зеленикавата река, която на този бряг излива мудно водите си в морето? Нея видял ли си? — попита го с нетърпение Спринголд.

— Да, трудно е да не я забележиш. По онези места това е единственият източник на прясна вода, а тя е прясна единствено в сравнение с морската. Шест пъти трябваше да прецеждаме зелената й кал през тънък плат, преди да стане годна за пиене, но дори след това можеше да ни отрови. — Конан погледна подозрително Спринголд. — Откъде познаваш този бряг? А-ха, този загадъчен брат сигурно го е описал в писмото си.

— Не — възрази ученият, — тази част от крайбрежието е малко позната на хората днес, но е описана подробно в летописите на древното кралство Ахерон. Ами че само в „Пътешествията на изследователя Ахмес“ великият мореплавател описва подробно цели десет пътувания до този бряг, а в „Аналите на питонската гилдия на лоцманите“ са дадени двайсет и седем…

— Моля ти се, Спринголд — скара му се Малия. Тя се усмихна на Конан. — Би могъл да продължава така с часове. Да речем просто, че тези земи не са ни непознати, макар никога да не сме били там.

— Но това са сведения от преди много векове — додаде Улфило. — Какви хора обитават този бряг в наши дни?

— Това е най-страшното — отвърна Конан. — Населява го племе, за което се говори, че е канибалско. Не съм ги виждал да изяждат някого, но е вярно, че отмъкваха и живи, и мъртви. Не успяхме да ги зърнем, но чухме крясъците на пленниците. Дори да не са канибали, мога да ви уверя, че не обичат чужденците.

— Извинявай, Конан — каза Спринголд, — но може би те не обичат само такива чужденци като вас. Може би са преживели нещо ужасно с мъже, подобни на тебе и на твоите приятели.

Конан го изгледа ядосано, но после се усмихна лукаво.

— Питаш ме дали съм бил пират? Да, бил съм. Беше твърде отдавна и никой не би тръгнал да ме беси за това сега. Бях по-млад и не уважавах закона. Ще призная още, че някои от нас може и да са били по-грубички, отколкото трябва, когато ходеха да мародерстват из горите.

— Следователно — заключи Спринголд — местните жители може да са по-дружелюбни към мирните търговци?

— Възможно е — съгласи се Конан, — но само ако са многобройни и добре въоръжени. Всички племена по крайбрежието са военнолюбиви — нападат се взаимно или ограбват корабокрушенците. Но са принудени да купуват нещата, които са им необходими и които не могат да си набавят с грабежи.

— Какво значи това? — попита Малия.

— Искам да кажа, че е възможно да нападнат търговците и да вземат каквото им трябва, макар да знаят, че това означава дълго време други търговци да не посетят бреговете им. Не мислят много за бъдещето.

— Познавам много мъже, които се държат по същия начин — отбеляза Улфило саркастично. — В цивилизованите земи им викаме крале и благородници.

— Вярно — отвърна Конан. — Дълбоко в себе си повечето сме диваци, независимо дали го съзнаваме, или не. Но повечето сме се научили да се въздържаме, за разлика от мъжете на власт и от крайбрежните чернокожи.

— Как се наричат тези хора? — поинтересува се Спринголд.

— Те наричат себе си борана — отговори Конан.

— Аха! В южен Куш хората наричат себе си палана, а в северен Куш има един планински народ, известен под името фатада. Тези два народа говорят много близки езици, които са разновидност на класическия кушитски. Може би борана са южен клон на същия народ?

Конан изгледа дребното човече почти с уважение.

— Твърде е възможно. Чувал съм ги само да крещят и да се заканват. Струваше ми се, че говореха на кушитски, но някои от другарите ми кушити смятаха, че биха могли да разберат думите им ако те ги произнасят по-бавно и с по-малко гняв.

— Ходили ли сте навътре в сушата? — попита Улфило.

— Откъм Брега на скелетите не сме. Но сме влизали навътре откъм други части на крайбрежието.

Малия се наведе към него.

— Какво представлява вътрешността?

Конан се загледа през прозореца, сякаш така можеше по-добре да си представи картината на далечните земи.

— Хората говорят за Черните земи като за една страна, но това не е вярно. Човек вижда само малка част от вътрешността и то само откъм една-единствена точка на брега и си мисли, че е видял цялата Черна земя, а това е глупаво. Повечето хора са чували за големите, страшни джунгли, пълни със зверове, със свирепи хищници и с още по-свирепи хора. Но така е само покрай морето. Само малка част от Черните земи е покрита с джунгла. Тръгнете навътре по течението на някоя от реките, особено покрай Зархеба, и може седмици наред да вървите сред джунгла, на места тя ставка толкова гъста, че трябва да си пробивате път с мачете. Друг път обаче само след половиндневен преход ще се окажете в планините. Домът на малките ловци. А може след два дни път да стигнете до плато, където има малко дървета, земята е покрита с трева и дивечът е в изобилие. Виждал съм толкова многочислени стада огромни антилопи, че надали аквилонските математици биха могли да ги преброят всичките.

— Чувал ли си някога за връх, наричан Рогата на Шушту? — попита Малия.

Въпросът върна Конан към настоящето.

— Не. Какъв е този връх?

Тя сви красивите си рамене.

— Просто ориентир, който съпругът ми споменава в писмото си.

Улфило й хвърли гневен поглед, а после се обърна към Конан:

— Е, кимериецо? Ще ни станеш ли водач?

Конан се замисли. По-безумно начинание нему беше предлагано. А в живота си беше виждал много глупави начинания. Човекът, когото търсеха, сигурно беше вече мъртъв. Бяха се запътили към най-враждебното крайбрежие, което някога е посещавал. От друга страна, мъжете изглеждаха способни, жената беше хубава, а и по-добри перспективи за него не се очертаваха. Преди месеци би се изсмял на такова предложение, но сега то криеше известна привлекателност. Пък и той беше отегчен от принудителното стоене, а това пътуване положително обещаваше приключения. Ако въпреки всякаква логика успеят, хиляда златни пари ще му стигнат за дълго време, може би докато войните започнат отново. Пък и Черния бряг го мамеше.

Още веднъж погледна през прозореца, сякаш надникваше отвъд хоризонта, към обширните, непознати земи. Какви простори лежаха там — може би колкото Западните и Източните земи взети заедно! По-голямата част от тях човек от неговата раса никога не бе зървал. Там имаше чудеса, за каквито учени като Спринголд не са и сънували. Имаше и ужасни неща, и то в изобилие. Но трудностите и битките бяха станали ежедневие в живота на Конан.

— Да, с вас съм — каза той накрая.

Всички се отпуснаха и се заусмихваха един на друг.

— Тук сме отскоро — отбеляза Малия. — Има ли подходящ кораб в пристанището?

— Не — отвърна Конан. — В момента няма, а и не е имало и през последните няколко седмици. Обикновен търговски кораб няма да свърши работа. Имаме нужда от боен кораб, смел екипаж и вещ капитан. В момента такива няма на котва тук.

По лицата им се изписа разочарование.

— Значи ни предстои да чакаме дълго? — каза Малия.

— Не е задължително — успокои я Конан.

— Стига загадки, човече — изръмжа Улфило. — Или има такъв кораб в пристанището, или няма. Кое от двете?

Конан се засмя.

— Все още няма, но ще пристигне след една-две минути. Ето го — вече пуска котва!

— Какво искаш да кажеш? — попита Улфило, като се надигна от мястото си и пристъпи към прозореца, през който гледаше кимериецът.

Конан посочи към новопристигналия морски съд, който се намираше на няколкостотин метра от брега.

— Ето един кораб, който може да се окаже подходящ.

Останалите се струпаха пред прозореца да гледат.

— Изглежда малък — отбеляза Малия с растяща неувереност.

— Елате — подкани ги Конан и се изправи. — Ще отидем да говорим с шкипера. А по пътя ще ви кажа някои неща за плаването в опасни води.

Четиримата излязоха от „Албатрос“.