Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Болото, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
З. Петков(2012 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус(2013 г.)
Източник
Юрий Илков — Генерала

Издание:

„Върколак“ — невероятни истории, брой 6 от 1999 г.

 

Редактор: Агоп Мелконян

Издател: Олег Чернев

Илюстрации: Христо Брайков

Компютърен набор: Едуард Мелконян

Издателска къща „Ерато“ и „Оларт“

цена 1200 лв.

История

  1. —Добавяне

Всичко свърши за минута. Само една трепереща ръка, протегната към слепия зъркел на небето, се задържа за миг като поздрав от паметник на безименния герой и така обозначи мястото, където доскоро клечеше Веселяка. Но блатото се уригна глухо, утробно и ръката бавно потъна в гадорията след всичко останало.

— Край — равнодушно рече Кривогледия. — Измайтапи се за последно…

— Радваш ли се, гнидо такава? — пак толкова равнодушно изсъска Шишко, опитвайки се незабележимо да провери колко здрава е купчината под задника му.

— Радвам се, разбира се — откровено призна Кривогледия. — Когато и ти поемеш към дъното, пак ще се радвам. А когато и всички останали започнете да пускате мехури, ще му ударя празнични песни и танци.

— Надяваш се да ни надживееш, тъй ли? — спокойно попита Отшелника, опънат по гръб и безгрижно вперил очи в сивото небе — там, накъдето току-що в предсмъртно откровение сочеше ръката на потъващия Веселяк.

Небето беше печално тъпо и безсмислено като погледа на уморен идиот.

— Ами че как! — радостно се отзова Кривогледия и също се изпъна по гръб, с юмруци под главата. — Иначе не си заслужава да се живее.

— То това живот ли е — изкоментира спокойно Мърморко от своята мъничка купчина, която едва се показваше над водата.

„На Мърморко му остава малко — с половин съчувствие си помисли Шишко и огледа със задоволство купчината си, на която можеха да се разположат поне още двама дебелака като него. — Да-аа, няма да го бъде дълго нашия Мърморко, бас държа!“

— И защо, молим, според теб това да не е живот? — реши да поспори Кривогледия.

„Защо сега се заяжда?! — поклати глава Шишко. — Не вижда ли, че на момчето я му остават два часа живот, я не…“

— Да се живее е изкуство! — философски отбеляза Отшелника. — И като всяко изкуство се оценява само субективно.

— Да бе! — извиси писклив глас Пъпката, който бе проспал гибелта на Веселяка и сега се опитваше да навакса пропуснатото. — Животът е сложно нещо. Понякога, както си живееш спокойно, по царски, и изведнъж — бац! А понякога обратно…

— Как така обратно?! — не разбра Кривогледия.

— Ами ей на така — прозя се Пъпката. — Както не живееш, не живееш, и докато се огледаш — блатото спечелило!

— Случва се — спокойно потвърди Отшелника. — Тук доскоро имаше един такъв, казваха го Отракания… Вие не го заварихте… Той все така се въртеше насам-натам, все си подреждаше купчината, все разправяше какъв живот ще започне… И изведнъж хлоп — и в блатото! Подхлъзна се, докато оправяше северния край. Сега на неговата купчина живее Дългуча.

— Е па на, живея си! — нервно изхърка Дългуча. — И какво от това? Да не искате и аз да се подхлъзна като Отракания?! На, няма да го дочакате!

— Какво така всички се разпалихте — миролюбиво каза Шишко. — Живееш — не живееш, потънал — не потънал, субективно — обективно… Всички някой ден ще кажем „бълбук“. Важното е докато не кажем „бълбук“, да не си хабим нервите. Има ли къде да спим? Има. Има ли кльопачка? Има. Ето това е обективно. А всичко останало е… блато.

— Пък аз ще се махна, каквото ще да става! — отсече Мърморко.

„И къде на майната си ще идеш? — помисли си Шишко и дори сам се засрами от подтекста на тази своя мисъл. — От блатото още никой никъде не си е тръгвал…“

— Като че ли пък някой те задържа! — изсъска Кривогледия.

— Но и никой не го гони — равнодушно допълни Отшелника.

„Но и никой нищо няма да изгуби, ако се махне“ — помисли си Шишко и пак се засрами от себе си.

— Каквото ще да става, ще се махна! — почти изкрещя Мърморко. — Не може така… цял живот върху купчинка…

— Може, може — рече Отшелника и се прозя.

— Трябва! — допълни Кривогледия и се изсекна яростно.

— По-добре така, отколкото до уши в блатото — доразви мисълта Пъпката, почесвайки се.

Шишко си помисли, че… Но съвсем се засрами от тази своя мисъл, затова реши да прогони всичките си мисли надалеч.

— Каквото щете си казвайте, но аз ще се махна! — тъжно заключи Мърморко и им обърна гръб.

Купчината под краката му бе станала съвсем малка.

Шишко се обърна, за да не гледа тази тъжна картина, и се опита да дремне.

Когато се събуди, върху купчинката на Мърморко нямаше никой.

Така и не разбра: дали Мърморко най-после наистина си е тръгнал, или, което е по-вероятно, просто е бълбукнал.

Абе, от блатото няма къде да се махнеш!

Повече никой не отвори дума за Мърморко.

И Шишко скоро го забрави.

Само веднъж му се стори, че чува тихия му тъжен глас. Случи се точно в деня, когато Пъпката се подхлъзна и бълбукна и на купчината му се премести Дългуча.

Но после и Дългуча бълбукна.

И Кривогледия, който толкова се надяваше да надживее всички, и той бълбукна.

А когато дойде редът на Отшелника, той под секрет призна на Дебеланко, че Мърморко бил идвал. И бил казал, че само на два дни път оттук блатото свършва и там уж било имало твърда земя… Но Отшелника не му повярвал. И за да не може Мърморко с тъпанарските си приказки да размътва мозъците им, той — Отшелника — на сутринта го бълбукнал.

И съвсем правилно!

Около нас е блато! Само блато и блато!

И НА ТОЯ СВЯТ НЯМА НИЩО ДРУГО!

Дяволите да го вземат тоя Мърморко! Винаги си е бил гнида!

Мърмори ли, мърмори. Пък и мисли!

Да, ама купчината стана съвсем мъничка. Докато се огледаш — и си бълбукнал.

Нима онзи глупак беше прав?!

И какво — изобщо не съм живял?!

Край