Кир Буличов
Отвличането на чародея (4)

4.

На Анна не й се спеше. Зад стената неканените гости нещо бърбореха, може би се уговаряха да започнат да разкопават съкровището, преди да е съмнало? В края на краищата тя не издържа и надзърна в пруста. Фенерчето беше на пода — матов портокал със сто свещи. Вносна работа, помисли си Анна. Много удобен за туристически походи. Куфарите се бяха увеличили. Сега вече бяха три. Може би бандитите са успели да настанят и приятелките си?

И в този момент сред пруста се появи с леко изтракване блестящ метален сандък с размери метър на метър. Зад преградката се разнесе гласът на хусаря:

— Пристигнаха.

Вратата на задната стая трепна и се открехна. Анна смутено се дръпна в стаята си.

Във всичко това имаше нещо мистично и не й се хареса. Вещите не изникват просто така от нищото. Такива работи стават само във фантастичните романи, които Анна не харесваше, но четеше, защото са дефицитни.

Бандитите още дълго нещо ходеха из пруста, разговаряха и се умириха едва към три часа. Тогава и Анна заспа.

Събуди се не така, както си беше мечтала за това през последната седмица: чуват се далечни кукуригания на петли, мучи стадо, минаващо под прозорците, цвърчат птици в дърветата и през завеската играят слънчеви зайчета. Анна изтичва до рекичката и се потапя в студената, свежа и прозрачна вода. Боровете размахват клони и тя плува, като разпъжда сребристите рибки.

Зад стената се чуваха гласове и тя веднага си спомни за вчерашната глупава история. Анна се ядоса, преди да е чула пеенето на петлите, мученето на стадото и веселото шушнене на листата. За да се измъкне, трябваше да мине през пруста, където вече се суетяха неканените гости. И желанието й да се изкъпе се размина. Би следвало да постъпи иначе: да блъсне вратата и с гласа на собственица да каже: „Вие още ли сте тук? Колко още ще продължава тази история? Отивам в милицията!“ Но тя не направи нищо подобно, защото още не беше нито умита, нито вчесана. Тихо и стеснявайки се, че ще я чуят, Анна се измъкна в кухнята, наля студена вода от ведрото в таса и скромно направи тоалета си. Вчесвайки се, тя поглеждаше крадешком през кухненското прозорче. Да избяга? Глупаво е. А дали ще я гонят по улицата? По-добре е да дочака идването на дядо Генади.

Тя не можеше да стои безкрайно в кухнята. И Анна запали печката, постави чайника и стегната, строга и студена излезе в пруста.

Там имаше шест сандъка и куфари, един от куфарите беше отворен и хусарят Жул ровеше нещо в него. Чувайки нейните стъпки, той захлопна капака и изтърси: „Добро утро“. Очевидно враждебността беше взаимна и това дори я зарадва.

— Добро утро — съгласи се Анна. — Вие още ли сте тук?

Кин дойде откъм улицата. Мокрите му коси се бяха слепили на челото.

— Водата е чудо — съобщи той. — Отдавна не съм се къпал така хубаво. Вие имате ли намерение да се цамбурнете?

Защо ли пък има такова хубаво настроение?

— Не — каза тя. — По-добре да отида за мляко.

— Идете, Анушке — каза Кин миролюбиво.

Подобно държание не й хареса.

— Да не сте се приготвили да си вървите? — запита тя недоверчиво.

— Не — каза Кин. — Оставаме.

— Не се ли страхувате, че ще потърся помощ?

— Няма да направите такова нещо — усмихна се Кин.

— Ще направя и още как! — възмути се Анна. И тръгна към вратата.

— Вземете си съдинка — каза след нея хусарят. — А пари имате ли?

— Не ми трябват пари. — Анна трясна вратата и излезе на верандата. И съдинка не й беше необходима. Тя не отиваше за мляко.

По реката се разхождаха слънчеви бликове, а в ниското до ручея лежеше къделя от мъгла. Слънцето беше толкова топло и пухкаво, че би могло да се вземе в длан и да се погали.

Вратата зад нея хлопна. Беше излязъл Кин с тенджера и някакво писмо.

— Анушке — каза той с бащински глас. — Има писмо за вас.

— От кого? — запита Анна, взимайки покорно тенджерката.

— От леля ви — каза Кин. — Тя помоли да ви го предадем…

— Защо не ми го показахте вчера?

— Получихме го днес — каза Кин.

— Днес? Къде ви е въртолетът?

— Леля ви — не обърна внимание на сарказма Кин, — която почива в Крим, помоли да ви предадем много поздрави.

Анна хвана тенджерата „под мишка“ и отвори писмото.

„Анушке! — беше написано там. — Кин Владимирович и Жул се договориха за всичко с мен. Бъди любезна с тях. Аз съм им много задължена. Нека си поживеят в къщата. А ако искаш, ти се прехвърли у дядо Генади. Той няма да откаже. С Милена пътувахме добре. Срещнахме Прутиков. Времето е топло. Магда.“

Кин стоеше, навел глава, и наблюдаваше Анна.

— Глупости — каза тя. — Сами сте го написали.

— И за Миленка ние ли сме го писали? И за Прутиков?

— Колко й платихте?

— Колкото поиска.

Леля й беше користолюбива и ако пред носа й са размахали пачка с банкноти от по сто рубли… Но как са успели да уредят всичко това?

— Тази сутрин ли? — доуточни въпроса си тя.

— Да. Пратихме телеграма на един наш приятел в Крим още вчера вечерта. Сутринта писмото пристигна тук със самолет.

Писмото си беше като писмо с марка и печат.

— Вие и радио ли имате? — запита Анна.

— Да ви помогнем ли да се пренесете? — запита Кин.

— Не се и надявайте — каза тя. — Няма да се предам. Плюя на всичките писма, които ще ми домъкнете от моята леля. Ако се опитате да ме убиете, или да ме изгоните насила, аз ще се съпротивлявам.

— Ама, защо — скръбно каза Кин. — Нашата работа за съжаление не търпи отлагане. Ние молим да освободите тази къща, а вие се държите като дете.

— Това е, защото съм оскърбена — каза Анна. — А освен това и упорита.

— Ние имаме за цел да не привличаме внимание върху себе си — обясни Кин. Очите му бяха тъжни и ако се преструваше, правеше го великолепно.

— Вече го привлякохте — каза Анна. — Поне моето внимание. И сега нищо друго не ви остава, освен да ми разкажете с какво имате намерение да се занимавате.

— А все пак може би ще напуснете? Повярвайте ми, че така ще бъде най-добре за всички.

— Не — каза Анна. — Помислете си, а аз отивам да се изкъпя. И да не би да намислите да изхвърлите вещите ми или пък да заключите вратата.

Водата беше приятно хладка и ако не беше кипящото в Анна раздразнение, тя би изпитала голямо удоволствие от къпането. Доплува до средата на реката и като забеляза колко далеч я е отвлякло надолу течението, потегли обратно. Бяха й необходими цели петнадесет минути, за да доплува до мястото, където беше оставила хавлиената си кърпа и книгата за четене.

Тя се измъкна на тревата и легна върху простряната кърпа. Сякаш нарочно, от това не излезе нищо хубаво — няколко нахални стършела налетяха като изтребители и Анна съвсем се разстрои.

— Извинете — каза Кин, като приседна до нея на тревата.

— Не съм ви поканила — изръмжа недоволно Анна.

— Ние се посъвещавахме — каза Кин. — Решихме все пак да ви поразкажем за някои работи.

— Само без лъжи — каза Анна, като се наостри.

— Няма никакъв смисъл. И без това няма да ни повярвате.

— Чудесно начало.

Кин се плесна силно по шията.

— Стършели — каза Анна. — Сигурно някъде наоколо пасат крави. — Седна и покри раменете си с кърпа.

— Днес трябва да започнем — каза Кин. — Всяка минута струва луди пари.

— Тогава не ги прахосвайте напразно.

— Утешава ме само това, че не сте глупава. И отзивите в института за вас са положителни. Вярно е, че имате лош характер…

— И в института ли сте успели?…

— А какво да правим? Вие сте неотчетен фактор. Вината е наша. И така, ние не живеем тук.

— Вече се досещам. На Марс или в Америка?

— Ние живеем в бъдещето.

— Колко трогателно. А в куфарите ви е машината на времето?

— Не иронизирайте. Това е ретранслационен пункт. Ние сега не се интересуваме от двадесетия, а от тринадесети век. Но за да попаднем в него, трябва да направим престой тук.

— Винаги съм мислила, че пътешествениците във времето са потаен народ.

— Опитайте се да споделите нашата тайна с приятелите си. Кой ще ви повярва?

Кин се дръпна рязко от един налитащ стършел. Бухлат облак закри слънцето и веднага стана прохладно.

— А защо трябва да ви повярвам? — запита Анна.

— Защото ще ви разкажа какво ни трябва в тринадесетия век. То е достатъчно невероятно, за да ви застави поне да се замислите.

Внезапно на Анна й се поиска да повярва. Понякога в невъзможното човек започва да вярва по-лесно, отколкото на едно обикновено обяснение.

— И в кой век живеете вие?

— Логичен въпрос. В двадесет и седмия. Да продължа ли? През тринадесетия век на този хълм се е издигало малкото градче Замошие. Кръпчица в пъстрото одеало на Русия. На изток са се простирали земите на Полоцкото княжество, а от Запад и Юг са живеели литовци, лети, самогити, ятвяги и други племена и народи. Някои съществуват и досега, а други отдавна са изчезнали. А още по-далеч на запад започвали владенията на германския орден на мечоносците.

— И вие сте археолози?

— Не. Ние трябва да спасим един човек. А вие ни пречите.

— Не е истина. Спасявайте го. И имайте предвид, че засега още не ви вярвам. Ами защо ще се мъкнете чак в средновековието? Той също ли е пътешественик?

— Не, той е гений.

— А вие откъде знаете?

— Нашата специалност е да търсим гении.

— А как се е казвал?

— Името му е Роман. Боляринът Роман.

— Никога не съм го и чувала.

— Той е загинал рано. Така казват летописите.

— А може и летописците да са измислили всичко?

— Те не са разбирали много неща. И не са могли да ги измислят.

— Какво например?

— Например това, че той използувал барут за защита на града. Че имал печатница… Това е бил универсален гений, който бил изпреварил своето време.

— И вие искате той да не загине, а да продължи да работи, за да изобрети и микроскопа? А нима е възможно да се намесваш в миналото?

— Ние няма да се намесваме. И няма да променяме съдбата му.

— Тогава какво?

— Ще го вземем със себе си. Ще го вземем в момента на неговата смърт. Това няма да окаже влияние върху хода на историческите събития. Ясно ли е?

— Н-не много. И за какво ви е всичко това?

— Най-ценното нещо на света е човешкият мозък. Гениите са толкова рядко нещо, моя скъпа Анна…

— Та нали той е живял преди хиляда години! Сега всеки първокласник може да изобрети барута.

— Заблуда. Човешкият мозък е развит еднакво вече тридесет хиляди години. Променя се само нивото на образованието. Днес изобретяването на барута не може да бъде задача за гения. Днешният гений би трябвало да изобрети…

— Машина на времето?

— Да речем, машина на времето… Но това не значи, че неговият мозък е по-съвършен от този на изобретателя на колелото или на барута.

— А защо ви е на вас изобретателят на барута?

— За да изобрети нещо ново.