Кир Буличов
Отвличането на чародея (7)

7.

Гостите се занимаваха със своите железарии. Беше задушно. Надвисваше буря. Анна легна на дивана и подгъна крака под себе си. Жълтите листчета не бяха големи и текстът беше напечатан чисто и ясно, с малко изпъкнали букви.

Отначало текстът беше на латински:

Bertholdi Chronicon Lyvoniae, pag. 29.

Monumenta Lyvoniae antiquae, VIII, Rigae 1992.

… Рицарят Фридрих и пробст Йохан подадоха мнение: необходимо е, казваха те, да се направи пристъп и, превземайки град Замош, жителите му да се накажат жестоко за пример на другите. Преди при завзимането на крепости оставяха на гражданите живота и свободата и от това останалите нямат подходящ страх. Решаваме: който от нашите първи се изкачи на стената, на него ще приподнесем почести, ще му дадем най-добрите коне и най-знатния пленник. Вероломният княз, врага на християнската църква, ще издигнем над всички на най-високото дърво. И ще накажем жестоко неговия слуга, изчадието на ада и създателя на огъня.

И русите изтъркаляха от вратите нажежени колела, които разхвърляха встрани изгарящ огън, за да подпалят обсадната кула с пламък. В същото време ландмайстерът Готфрид фон Холм, носейки знамето в ръка, първи се изкатери на насипа, а след това го последва и Вилхелм Оге и като видяха това останалите ратници и братя, побързаха да се изкачат на стената първи, те се издърпваха един друг за ръцете, а други се втурнаха към вратите…

До този текст Анна прочете небрежно написана косо с ръка бележка: „Превод от първата публикация. Ръкопис на Бертолд Рижски в откъси, в конволют от XIV в. в Мадридската б-ка. Запис. отн. към год. 1215. Горски погрешно идентифицира Замошие с Изборско. Виж В. И. 12.1990, стр. 36. Няма съмнение, че единственото споменаване на Замошие става в източници на ордена. Хенрих Латв. мълчи. Псковският летописец за 1215 е кратък: «Същото това лято убиха много немци в Литва и Замоши, а градът взеха.» Татищев, а след него и Соловьов приемат Замошие за свободен литовски град. Янин е изразил през 80-те години съмнение.“

На другото листче имаше нещо съвсем неразбираемо:

ПЪТ НА ПЪТИЩАТА

Ab majorem Dei gloriam. В името на Хермий Трикратно Най-великия. Ако искаш да получиш Меркурий от Луната, направи предварително силна вода от син камък и селитра, взимайки ги по равно, солвирай Луната по обикновения начин, остави ги да се утаят в проста вода, измий вар в чисти води, изсуши я, пусни в плоскодънен съд, постави в пещ да се калцинира в умерена топлина, каквато е необходима на Сатурн, за да се стопи, и след изминаването на три седмици Луната ще изгрее и Меркурий ще бъде разделен от Земята.

Със същия бърз почерк встрани беше написано: „Половин век преди Алберт и Бейкън!“ Какво са направили след половин век Алберт и Бейкън, си остана неизвестно за Анна.

Просто напразно си губи времето. Анна измъкна наслуки от снопчето трето листче.

ИЗ ОТЧЕТА НА ЗАПАДНОДВИНСКИЯ ОТРЯД

Градището под име Замошие е разположено на 0,4 км от село Полуденка (Миорски р-он) на висок и стръмен (до 20 м)        хълм на левия бряг на река Вятла (ляв приток на Западна Двина). Площадката в плана има неправилна овална форма, ориентирана е по линията север–юг с малък наклон на изток. Дължината на площадката е 136 м, широчината в северната й половина е 90 м, а в южната — 85 м. Чрез разкопки от 340 кв. м е открит културният пласт, който е черен, а на места с тъмносив цвят и има дебелина 3,2 м близо до центъра и 0,3 м в края. Наситеността на културния слой с находки е доста значителна. Намерени са много фрагменти на глинени съдове: около 90% слабопрофилирани и цилиндрични форми, характерни за днепро-двинската култура, щрихована керамика (около 10%), както и няколко парчета от керамика, датиращи от XII в. Предварително са установени три долни хоризонта: ранен етап на днепро-двинската култура, късен етап на същата култура и хоризонт от третата четвърт на I хилядолетие от нашата ера (култура от типа на горния слой на банцеровското градище).

В края на XII — началото на XIII в. тук бива издигнат каменен едностълбов храм и редица жилищни съоръжения, които са били разрушени в резултат на пожар. Изследванията на основите на храма, върху които през XVIII в. била построена гробищна черква, ще бъдат продължени през следващия сезон. Разкопките са затруднени поради нарушения на пластовете от гробище от XVI–XVIII в.

(„Археологически открития през 1986 г.“, стр. 221)

Отчетът беше ясен. Правили са разкопки — т.е. ще правят разкопки — на хълма. Анна остави листчетата върху масата. Прииска й се още веднаж да погледа града. В хамбара беше само Жул.

— Искате да разгледате машината на времето? — запита той.

— С нея ли пристигнахте?

— Инсталацията е необходима само за въвеждане. Тук тя не би се побрала.

Жул отведе Анна в задната стая. До кревата стоеше метален сандък. Над него висеше черно кълбо. Освен това там имаше и два пулта. Единият беше на масата, а вторият — на кревата. В ъгъла беше опряна висока тънка рамка.

— И това ли е всичко? — запита Анна.

— Почти. — Жул беше доволен от произведения ефект. — Иска ви се инсталацията да ви прилича на нещо? Хората не са изобретателни. Във всички демони и магьосници се открива все същият човек. А ето че европейската фантазия не е могла да измисли кенгуруто.

— А тук ли ще спите? — запита Анна.

— Да — отвърна невинно Жул. — За да не се промъкнете тук през нощта и да не заминете в миналото или в бъдещето. Иначе ще трябва да ви търсим в някой татарски харем.

— Ще ви се наложи да търсите — каза Анна. — А още по-лошо би било, ако убия своя прадядо.

— Банален парадокс — каза Жул — извивките на времето са толкова големи, че ефектът ще се нивелира.

— А къде е Кин?

— На хълма.

— Не се ли страхува от дядото?

— Той повече няма да се покаже.

— Аз също ще отида, ще погледам. А и ще попитам за някои работи.

Анна се заизкачва по пътечката, мъчейки се да разбере къде се е намирала крепостната стена. Върхът на хълма беше плосък, към гората и ручея се спускаха полегати скатове и само към реката брегът се спускаше стръмно. Значи стената е минавала по стръмнината над реката, а след това приблизително на същата височина около хълма.

Само до вчера градът беше абстракция, потънала в бездната на времето. А сега? Ако аз, размишляваше Анна, отдавна умрялата за Кин и Жул, все пак съм твърде жива и даже изпотена от тази лепкава горещина, предвещаваща буря, то това означава, че и гениалният Роман също е жив сега. Той ще умре след три дни и засега не подозира за това.

Анна забеляза плитка канавка, обикаляща около хълма. Толкова плитка, че ако Анна не търсеше следите на града, не би се досетила, че това са останките на ров. Тя намери в рова скъсана валенка и консервна кутия, едвам се дръпна от една налитаща оса и реши да се изкачи в сянката, в гробището, тъй като след половин час от тази жега сигурно щеше да узрее истинска буря.

В рядката сянка на крайните дървета беше само малко по-прохладно, отколкото в полето. Беше достатъчно Анна да се спре за миг, за да излети от храстите отряд от комари-камикадзета. В храстите нещо зашумя.

— Вие ли сте, Кин?

Кин изскочи от гъсталака. На гърдите му висеше обикновен съвременен фотоапарат.

— Ах, колко сте предпазливи! — каза Анна, гледайки фотоапарата.

— Стараем се. Прочетохте ли документите?

— Не всички. Кой е този Хермий Трижди Велики?

— Покровител на алхимията. Това е отчет за един опит, а описанието му е пълна мистификация. Написал го е нашият Роман.

— А какво интересно има в него?

— Това е метод за отделяне на живака, който тогава още не са познавали. Той описва една доста сложна химическа реакция.

Задуха вятър. Бурята предупреждаваше за приближаването си.

— С какво да започнем? — запита Анна.

— Нека разгледаме града. Просто да го разгледаме.

— Познавате ли Роман по лице?

— Разбира се, не. Но той е правел машини и барут.

Кин надзърна в полумрака на църквата. Анна влезе след него. В купола имаше дупка и през нея Анна видя късче от лилав облак. В църквата миришеше на прашна изба, а по стените се виждаха запазени фрески. Светците гледаха равнодушно към хората. Образите им бяха изтрити надолу от коленете. Изглеждаше така, сякаш старците стоят върху някакъв облак.

Първите капки удариха по покрива. Те минаваха през отвора в купола и повдигаха на пода фонтанчета от прах. Анна погледна навън. Листакът и камъните изглеждаха неестествено светли.

— Вдясно, където е двойният дъб, са били княжеските чертози. От тях не се е запазило нищо — каза Кин.

Дъждът рукна яростно, сякаш разярен, че хората не са му паднали на открито.

— Това са били някакви необикновени княжества — каза Кин. — Форпостовете на Русия, управлявани от демографските излишъци на княжеските семейства. А народът всъщност тук е бил в по-голямата си част неруски. Това налагало да се лавира, да се търсят съюзници, да се избягват враговете. И най-вече главният враг — германският орден на мечоносците. Неговият център бил в Рига, а замъците им никнели по цяла Прибалтика.

От храстите се измъкна Клеопатра и уверено закрачи към църквата, очевидно надявайки се да се скрие от дъжда. Виждайки хората, тя се омърлуши.

— Да се дръпнем — каза Анна. — Имаме на разположение цяла църква само за двама ни.

— Вярно — съгласи се Кин. — Тя дали ще се досети?

Кобилата се досети. Кин и Анна седнаха на камъка в далечния край, а Клепа вежливо спря до входа, бръчкайки цялата си козина, за да изтърси водата. Сред църквата, където сега от пробития купол се лееше тесен водопад, тъмното петно на водата се беше превърнало в локва, която като мастилено петно разпускаше пипалца. Едно от ручейчетата се доближи до краката на Анна.

— Не ви ли е страшно? — запита тя. — Не ви ли е страшно да разговаряте с изкопаема жена?

— Пак ли? Впрочем не, не ми е страшно. Свикнах.

— А кой от известните гении вече живее при вас?

— Не ги познавате. Това са неизвестни гении.

— Мъртви души?

— Мила моя, помислете си трезво. Геният е статистическо понятие. Те се появяват редовно, макар и рядко в историята на човечеството. Но още преди двеста години средната продължителност на живота е била не повече от тридесет години дори и в най-развитите страни. Повече от децата са умирали в пелени. Умирали са и гении. Епидемиите са опустошавали цели континенти и, разбира се, умирали са при това и гении. Общественият строй е обричал хората, които имали нещастието да се родят с робски нашийник, на такова съществуване, че геният не е можел да прояви себе си… Във войните, в епидемиите, в масовите екзекуции, в занданите гениите са били погубвани по-често от обикновените хора. Те се различавали от обикновените хора, а това било опасно. Гениите ставали еретици и бунтари… геният е много крехка стока. Той трябва да се пази и култивира. Никой обаче не се е занимавал с това. Дори признатият гений не е бил застрахован срещу преждевременна смърт. Обичайно е да се говори за гениалността на Пушкин. А Дантес плюел на това.

— Знам — вметна Анна. — Дори Карамзини, приятелите на Пушкин, са го осъждали за лошото му поведение. Мнозина смятали, че Дантес бил прав.

Клепа се приближи до тях, защото подухна вятър и стрелите на дъжда полетяха през отворената врата. Кобилата нервно мърдаше ноздри. Изтрещя гръм, а след това още един. Анна видя как отворът в купола се освети от светкавицата. Кин също погледна нагоре.

— Но защо тогава не измъквате гениите още в детството им?

— А как можеш да разбереш, че детето е гениално? Та нали то трябва да се прояви. И то да се прояви така, че да можеш да се решиш на експедиция в миналото. А такава експедиция се нуждае от толкова енергия, колкото днес се произвежда от всички електроцентрали на Земята за една година. Това съвсем не е толкова малко. Дори и за нас.

Предейки с уши, кобилата пристъпи от крак на крак. Една светкавица се вряза в тревата направо пред входа. Църквата беше сигурна и здрава.

— Не — промърмори Кин, — ние не можем още много неща.

— Значи се получава омагьосан кръг. Геният трябва да бъде неизвестен. И в същото време вече да е успял да направи нещо.

— Имали сме и съмнителни случаи. Такива, при които сме били почти сигурни, че в миналото е живял велик ум и бихме могли да го измъкнем, но… все пак има съмнения. А понякога сме напълно сигурни, но извивката на спиралата не е подходяща. И просто нищо не може да се направи.

— Тогава към бъдещето ли се обръщате?

— Не. Ние нямаме връзки със следващата извивка.

— Там ще се случи ли нещо?

— Не знам. Има бариера. Изкуствена бариера.

— Вероятно някой нещо е объркал.

— Може би. Не зная…