Кир Буличов
Отвличането на чародея (27)

27.

Анна се събуди едва когато слънцето вече клонеше към залез. В стаята беше горещо, над забравената чаша със сладко кафе се въртяха оси. В стаята се въртеше и дядо Генади.

— Извинявай — каза той. — Аз чуках, чуках, вратата отворена, а ти не се обаждаш. При нас на село не е както в града, при нас е по-просто. Вратата е отворена и аз влязох.

— Нищо — каза Анна, сваляйки краката си от дивана. Везаната й княжеска дреха зашумоля.

Анна се огледа: само това й трябваше — беше останала облечена в дрехите на полската княгиня Магдалена, племенницата на полския крал Лешко Бели.

— В Москва вече така ли се обличат? — запита дядо Генади.

На Анна й се стори, че той й се присмива. Тя стана и надзърна в антрето. Там беше празно и чисто. Вратата към горницата беше разтворена докрай. И там беше празно. Креватът беше постлан акуратно. Дядо Генади се мъкнеше след нея.

— Заминали са си, значи? — каза той.

— Заминаха — каза Анна.

— Виж какво ти донесох за спомен. От музея.

Той измъкна от дълбокия джоб на мушамата си медната лъвска глава с гривната в устата й.

— Благодаря, деденце — каза Анна. — А те наистина ли бяха оттам?

— Откъде да зная аз. Добри хора бяха.

Анна се върна в голямата стая. През отворения прозорец се виждаше стръмният хълм. Край ручея пасеше пъстрата кобила Клеопатра.

— Тежки са греховете ни — въздъхна дядото. — Бързаме, суетим се, пътуваме бог знае къде. А това е рисковано. Да, а аз ти донесох млечице. Подварено е. Ще пийнеш ли?