Кир Буличов
Отвличането на чародея (25)

25.

Първият човек, на който Анна попадна, беше стражникът пред входа на чертога. Той стоеше до перилото на стълбата, вгледан в кървавото зарево, обхванало половината небе и вслушвайки се към далечния шум по крепостната стена.

Стражникът се огледа. Това беше възрастен мъж, на който ризницата беше разкъсана на гърдите и надве-натри закърпена с кожени ремъци.

— Какво гори? — запита Анна, без да му дава възможност да се замисли защо полската княгиня се разхожда през нощта. Впрочем на стражника не му беше до нея: усещането за надвиснала угроза беше обхванало всички граждани.

— Горят купите — на Блатото. Мисля, че е така.

Дъждът почти беше спрял и заревото осветяваше мокрите покриви, но уличките оттатък площада тънеха в мрак. Тук от стълбата всичко изглеждаше по-различно, отколкото през кълбото, и Анна се поколеба накъде да тръгне. Може би това се дължеше на обстоятелството, че студеният вятър, носещ влага, звуци и диханието на града, я караше да възприеме всичко по-различно. Пред нея нещата вече не бяха картина върху екрана на телевизора.

— Почакай, болярке — каза стражникът, съобразявайки едва сега, че полякинята се готви да отива в града. — Времето не е за разходки.

— Аз ще се върна — каза Анна.

Сянката й, тънка, крехка и дълга, бягаше пред нея по мократа земя.

— Ако отиваш на стената — извика след нея ратникът, — виж дали горят купите, или нещо друго.

Анна отмина кладенеца и площадът се стесни. Църквата изглеждаше розова. Тук от главната улица трябваше да почва пресечката към къщата на Роман. Анна се мушна в мрака и спря. Тя не беше повече наблюдател, а се беше превърнала в частица от този свят.

— У-у-у — зави нещо пред нея, като някакъв страшен звяр, надигащ се от мрака. Анна се втурна встрани и се блъсна в някаква ограда. Ревът или стонът ставаше все по-силен и нямайки сили повече да се крие, Анна се хвърли обратно към чертога: там стоеше стражника.

От мрака изскочи страшен и окъсан човек, които притискаше едната си ръка към очите, а между пръстите му се лееше кръв, а с другата държеше неокастрена цепеница и я размахваше, виейки умопомрачаващо — еднообразно, сякаш пееше. Анна тичаше към чертога, хлъзгайки се по калта, страхувайки се да извика, за да не привлече към себе си вниманието му. Пияните, несигурни и заплашителни крачки на човека с цепеницата се приближаваха; към тях се примеси равномерен грохот, трополене и викове, но нямаше къде да се скрие, а стражникът пред стълбата, като в кошмарен сън беше изчезнал — входът беше черен и пуст, а и чертогът също беше черен и пуст.

Ръмженето на преследвача й внезапно премина във вик, вой и вопъл, след което прекъсна. Като вятър, който едва не събори Анна, край нея прелетяха черни сенки с огнени бликове по лицата на конниците на Апокалипсиса — ятвягите охраняваха княз Вячко, понесъл се на някъде, а предният от тях осветляваше пътя с факел, от който хвърчаха снопове искри.

Анна се обърна. Върху земята като мътна сянка почти недоловима в мрака, лежеше нейният преследвач… Чертогът внезапно оживя, освети се от факли, разтичаха се стражници. Князът скочи от коня. Без да слизат от конете, ятвягите се струпаха пред стълбата.

— Кой беше онзи? — запита князът.

— Пиян, завладян от зли духове — отвърна един от ятвягите.

— Добре. Не ни достигаше само из града да тичат убийци. Ти и ти. Извикайте болярина Роман. Ако не тръгне, доведете го насила.

— Ще го повикаме. — От сянката на оградата Анна забеляза присмехът, изписан по лицето на ятвяга.

Конниците шибнаха едновременно конете си, мярнаха се съвсем близо до Анна и изчезнаха. Значи точно там е търсената пресечка. Тя чу как конският тропот спря и се разнесе рязък гърлен глас, който се блъсна в оградите, върна се обратно на улицата и Анна си представи как заключилите се по къщите хора се вслушват към външните звуци, усещайки с цялата си кожа, че е настанала последната нощ…

Княз Вячко влезе в чертога. Ятвягите наскачаха от конете и ги поведоха да ги напоят.

Анна се заколеба дали да тръгне, или да се върне. А ако изведнаж се появят ятвягите с Роман? Но Роман може и да не се е върнал от подземния проход. А ако той реши да убие Кин? Времето изтичаше като пясък между пръстите. Не, не бива да се чака повече. Тя прекрачи зад ъгъла и надзърна в късата пресечка. Вратите бяха разтворени. Един от ятвягите стоеше отвън, пред вратата, и държеше за поводите конете.

И в този момент през вратите проблясна пламък. Стражникът на Роман светеше с факел. Роман вървеше след него. Той бързаше. Ятвягите се метнаха на конете и тръгнаха малко зад него, сякаш пазеха пленник. Роман беше толкова бледен, че на нея й се стори сякаш лицето му фосфоресцира. Тя се дръпна и човекът с факела мина до нея. И в този миг до нея изплуваха позналите я очи на Роман…

— Магда. При мен ли си тръгнала?

— Да — каза Анна, притискайки се към стената.

— Дочаках — каза Роман, — дойде, гълъбице.

— Побързай, болярино — каза един от ятвягите. — Князът се сърди.

— Йовайла, изпрати княгинята до моя дом. Тя ще ме чака там. И ако само един косъм падне от главата й, жив няма да останеш… Дочакай ме, Магдалена.

Ятвягът докосна с дръжката на меча си гърба на учения. — Уморихме се да чакаме — каза той.

Светлината от факлата падна върху трупа на лудия.

— Магда, аз ще се върна — каза Роман. — Ще ме дочакаш ли?

— Да — каза Анна. — Ще те дочакам.

— Слава богу — каза Роман. Тръгвайки, той се обръщаше, за да се убеди, че стражникът изпълнява заповедта му. Стражникът, без да се обръща, вървеше по уличката и след няколко крачки извика:

— Не затваряйте вратите, изпратиха ме обратно. — И прибави нещо по литовски.

През вратата надзърна лицето на другия стражник.

Няма лошо без добро, помисли си Анна. Вече беше излишно да се тревожи как ще влезе в къщата. Той е очаквал, надявал се е да види княгинята. И я видя.

Стражникът придружи Анна до вратите. Литовците я гледаха равнодушно. Тя вървеше, навела поглед.

Изскърцаха дъските на настилката, стражникът се изкачи по стълбите, блъсна вратата и извика нещо вътре.

Анна чакаше. Сиянието от пожарите сякаш понамаля, но в замяна от противоположната страна на небето започна да просветлява, макар в града да беше още съвсем тъмно.

Отвътре се дочуха бързи стъпки и на прага изтича, куцайки, шутът. Той спря, взирайки се.

— Пани Магда?! — Изглежда, той не повярва на очите си.

— Пан Роман — каза Магда — помоли да го чакам тук.

— Не може да бъде — каза шутът. — Ти трябва да спиш. Ти не би трябвало да си тука. В никакъв случай! Докато ти си в чертога, той няма да избяга, нима не разбираш? Защо не спиш? Изпила си билето? Ах, сега вече си в ръцете му…

Анна си помисли, че не й се полага да знае нещо за любовното биле. Но да покаже интерес, е длъжна.

— Какво биле? — запита тя.

— Влизай, княгиньо — каза шутът. — Не ме слушай мен глупака. Влизай, влажно е да се стои на улицата…

Той протегна прекалено голямата си за ръста му ръка и Анна послушно, държейки се за сухите му пръсти, влезе в горницата.

Люкът за подземието беше затворен. От Кин я деляха само няколко крачки.

— Ела тука — каза шутът, отваряйки вратата към вътрешните стаи.

Но Анна спря на прага.

— Ще почакам тук — каза тя.

— Както искаш — шутът беше озадачен. — И защо си дошла… Кой те събуди?

— Сама дойдох — каза Анна.

— Нима съм сбъркал… та това е биле, от което не можеш да се събудиш сама…

Дали й беше дал сънотворно? Ех, ти, интригант! — едва не избухна Анна. Вместо това тя се усмихна и запита:

— А къде твоят господар се занимава с чародейства? Тука ли? Или в задната стая?

Тя прекоси стаята, потропвайки с нозе.

— Нима е важно? — запита шутът. — Това вече не е важно. Ти говориш по руски. Но някак странно. Говорът ти е нещо чужд.

— Забравяш ли, че съм възпитана в Краков?

— Възпитана? Та това е чужда дума — каза шутът. — Ти говориш странни думи.

Капакът на люка се повдигна. Шутът пъргаво се обърна. В отвора на люка се появи главата на послушника.

— Какво има, Глузд?

— Този литвин се мята, страх ме е от него. Ела виж, Акиплеша.

— Заколи го — отвърна спокойно шутът.

— Не! — изтръгна се от Анна. — Как може? — Тя пристъпи към отворения люк. — Как смееш!… — Тя почти крещеше с надежда Кин да я чуе и разбере, че тя е до него.

Шутът ловко се вмъкна между люка и Анна.

— Ти не трябва да влизаш там, княгиньо — каза той. — Не ми е наредено.

— Хей! — раздаде се отдолу силният глас на Кин. — Развържи ме, палячо. Води ме при княза. Имам да му кажа нещо!

— Този глас ми е познат — каза Магда. — Кого държите там?

— Не е твоя работа, госпожо.

— Робе! — нахвърли се върху него тя. — Селендур! Как смееш да ми противоречиш! — Анна не се страхуваше, че ще каже някоя дума, която те да не знаят. Тя е чуждестранка и няма друго образование освен домашното.

И в гласа на образованата московчанка от седемдесетте години на двадесетия век, представителка на социалистическото общество, внезапно зазвучаха такива великокняжески интонации, че Жул, следящ напрегнато събитията от селската къщичка, се усмихна…

— Марш от пътя ми! — тропна с крак Анна. — Ще видим какво ще каже боляринът, когато разбере твоите своеволия.

И шутът веднага се смачка. Сякаш му стана безразлично дали Магда ще види пленника, или не…

Анна отстрани величествено послушника и слезе долу сред вече познатата й камара от реторти, гърнета и медни тигли — непознати предвестници на химическата наука. Вонеше силно на сяра и киселина. Кин седеше, облегнат на стената. Анна му намигна, а Кин се намръщи и промърмори през зъби:

— Само това не ни стигаше.

— Значи ето къде си бил! — възмутено занарежда княгинята, гледайки към Кин. — Защо си вързан? Какво са направили с тебе?

— Госпожо — съобрази Кин. — Нищо лошо не съм сторил. Дойдох при господин Роман от ваше име, но никой не иска да ме изслуша.

Анна се обърна. Послушникът стоеше до стълбата, а шутът — на стъпалата. И двамата слушаха внимателно.

— Do you speak English?^[1] — запита Анна.

— A little.^[2]

Анна въздъхна облекчено.

— Трябва тях да ги убедим — продължи тя на английски.

— Юначага — каза Кин. — Както госпожата нареди.

— Развържете го — нареди Анна на послушника.

— Сега, госпожа — каза той покорно. — Сега, но… Господинът…

— Господинът ще направи всичко, което поискам.

Послушникът погледна към шута. Той се спусна в подземието и седна до масата.

— Изпълнявай — мрачно каза той, — господарят ще направи всичко, което тя каже.

— Къде е вашият възлюбен? — запита Кин по английски.

— Не ми се присмивайте. Аз съм честно момиче. Той е с княза. Те обсъждат въпросите по отбраната.

Кин се изправи, разтривайки отеклите си пръсти.

— Аз тръгвам. Трябва да бъда с него. А вие по-добре се върнете.

— Не, ще остана. Роман ме помоли да остана. Ще мога да ви помогна, когато се върнете.

— В случай на опасност знаете ли какво да направите?

— Разбира се — каза Анна по руски. — Върви при Роман и го пази. — Тя се обърна към послушника. — Изпрати слугата ми до изхода. За да не го задържат стражниците.

Послушникът погледна към шута. Той кимна. Послушникът тръгна зад Кин. Тогава шутът каза:

— Thy will releaseth him from the fetters.^[3]

Анна изненадано подскочи.

— Разбираш ли този език?

— Бил съм по различни краища, княгиньо — каза шутът. — С моя господар. Ние, робите, крием своите знания…

Не може да бъде, помисли си Анна, той не е могъл да разбере всичко. Та оттогава са изминали седем века и езикът се е променил толкова.