Кир Буличов
Отвличането на чародея (21)

21.

— Смятате ли — запита Анна, докато Кин си мереше дрехи и ботуши, — че този литовец ще убие епископа?

— Не — каза Кин. — Епископът е умрял след петнадесет години. Жул, провери да не остане нищо във вестибюла.

— А вие няма ли да се върнете? — Тя изведнаж разбра, че представлението свършва. Последното действие беше открадването на чародея. И завеса. Зрителите напускат залата. Актьорите вече са събрали реквизита и се прехвърлят в друг град.

— Ако всичко мине както трябва — каза Кин сухо, — няма да се връщам. Жул ще ни прехвърли у дома. Кой беше? Дядото ли?

Анна кимна.

— Да сваря ли кафе?

— Само за себе си и за Жул — каза Кин. — Преди прехвърлянето е най-добре да не си ял нищо. Утре ще си хапна. В къщи.

— И все пак този шут ми е неприятен — каза Анна. — Момичето не подозира нищо…

— Той му е роб. — каза Кин. — Роман го е спасил от смъртта. Но любовно биле, уви, не съществува. Доказано е от науката.

— Не зная — каза Анна. — Вие сами казахте, че Роман е универсален гений. Може да го е измислил.

— Ще се преоблека — каза Кин. — И се страхувам да не ви попреча. Искахте да направите кафе.

— Разбира се — каза Анна.

Тя запали печката — добре, че беше взела със себе си смляно кафе. Тези пришълци, разбира се, не бяха мислили с какво ще се хранят цели три дни. Тунеядци. Дармоеди. Анна беше страшно сърдита. И разбра защо. Те търпяха нейното присъствие, както присъствието на дядо Генади и забравиха за нея още в първия удобен момент. А ти какво очакваше, гълъбице? Че ще те поканят на екскурзия в бъдещето? Глупости, ти просто нищо не си мислила, а беше решила, че безплатното представление ще продължи вечно… Кин издрънча с нещо зад преградата. Интересно е дали взима със себе си пистолет?

— Е, как е? — запита Кин.

Анна се обърна. На вратата стоеше обрасъл с къса къдрава брада мужик от тринадесетия век, червенолик, як, с меч отстрани, ризница под наметката и с обръч на шията, имащ формата на сребърна змия. Този мужик беше по-нисък на ръст от Кин и по-широк в раменете, а косите му се държаха от кожена лента.

— Никога не бих ви познала — каза Анна.

— Благодаря — каза Кин.

— А змията защо ви е?

— Това е знак. Нарича се „смок“. Аз съм литовски войн от охраната на Роман.

— Но нали те там се познават един друг.

— Сега е тъмно. Няма да се пъхам на преден план.

— Кафето е готово — каза Анна.

— Кафето ли? Налейте на Жул.

Жул вече беше сглобил един от своите пултове, затвори куфара и го изнесе в антрето. След това се върна до пулта за връзка.

— Жул — каза Анна, — пий си кафето.

— Благодаря, момиченце — каза Жул, — остави го на масичката.

Анна постави мълчаливо чашката под изключеното кълбо. Щом не е нужна, по-добре да не се натрапва. В антрето я догони гласът на Жул.

— Ще ми е мъчно, че няма да се видим повече. Такава ни е работата.

— Какво да се прави — усмихна се Анна, обръщайки се към него. Беше му благодарна за топлите думи.

Кин беше в кухнята и сърбаше кафето.

— Та вие не трябва да пиете! — не се сдържа Анна.

— Разбира се, че е по-добре да не пия. Лошото е, че не остана за вас.

— Нищо, ще си сваря ново.

— Правилно — каза Кин.