Кир Буличов
Отвличането на чародея (20)

20.

С голямо усилие над себе си Анна се върна в двадесетия век.

— Затвори вратата — с бърз шепот каза Кин. — И ако трябва умри, но тук да не влиза никой. Ние не можем да прекъснем работата си. След един час аз отивам в миналото.

— Слушам, капитане — каза Анна също шепнешком.

На вратата тя се обърна. Кин не откъсваше очи от кълбото. Жул наблюдаваме приборите. Те явно разчитаха на Анна.

Пред вратата стоеше дядо Генади. Анна се страхуваше именно от това.

— Ти какво си се заключила? — каза той. — По телевизията прожектират френски филм из средновековния живот. Дойдох да те взема.

— Не искам, боли ме главата — каза Анна. — Просто не мога да изляза от къщи. Вече съм си легнала.

— Как така си легнала? — изненада се дядото. — При нас въздухът свеж, от това те боли. Искаш ли да ти сложа хардал?

— Ами аз не съм настинала. Само главата ме боли, уморена съм.

— А може пък да му ударим по една? — предложи дядо Генади.

Не трябваше да го пуска дори в преддверието.

— Не, благодаря, не искам.

— Е тогава аз тръгвам — каза дядото, без да мръдне от мястото си. — Иначе ще изпусна френския филм. Тези не са ли се връщали? Реставраторите?

— Не. Те отидоха на станцията.

— А в началото газката я нямаше, а след това се появи. Удивително нещо. Нима тук може да мине газка?

— Те са се спуснали от хълма.

— Това ти и казвам, че не може да мине. Но са приятни и образовани хора. Нашето минало изучават.

— Аз ще се прибера и ще си полегна. Може ли?

— Върви, разбира се, не те задържам. Филмът вече ще почне. Ако решиш, намини, аз ще го гледам.

Най-сетне дядото си отиде. Анна дори не го дочака да се скрие зад вратника, а се хвърли обратно в стаята.

През нейното отсъствие сцената в кълбото се беше променила.

Кълбото се беше издигнало на горния етаж на чертога. В ъгловата стая се намираше само княгинята Магда. Анна не можа да види веднага, че на пода, кръстосал крака, седи шутът.

— Дочух шум — каза Магда. — Да не е започнала атаката?

— Какво ще правят? Дошли са на обяд и значи им трябва лъжица. А ако блюдото е празно, а те са гладни…

— Ти къде си научил полски, глупако?

— Вълните са ми отнасяли шапката — усмихна се шутът.

— Вярно ли е, че господарят е изгорил кулата на ордена?

— Той и десет кули може да изгори. Стига да има огън.

— Чародей ли е наистина?

— И какво разбирате вие, жените, от чародеи? Където гъделичка, натам протягате пръстчета. Ще се опарите.

— Навсякъде има огън — каза княгинята. Внезапно тя се приближи до шута и седна до него на килима. И Анна разбра, че княгинята е много млада, на не повече от седемнадесет.

— Аз не исках да отивам в Смоленск — каза тя. — В къщи ми остана котенцето.

— Черно ли е? — запита шутът.

— Сиво, пухкаво такова. И гальовно. А след това ни плениха летите. Убиха пан Тадеуш. Защо ни нападнаха те?

— Боляринът казва, че са ги изпратили германците.

— Баща ми писа писмо на епископа. Та ние не живеем по диви места. А в Смоленск стените здрави ли са?

— Смоленск никой няма да го пипне. Смоленск е велик град — каза шутът. — Нас с болярина Роман така ни подгониха оттам, че не успяхме нищо да си вземем. И печатарския ни стан даже изгориха.

— Какъв стан?

— За печатане на молитви.

— Боляринът Роман познава ли се с дявола?

— Откъде ще го познава? Ако дяволът беше с него, нима той би допуснал смоленските монаси да ни запалят?

— Дяволът е хитър — каза княгинята.

— Така си е — каза шутът. — На сърцето ли ти е нашият болярин?

— Не бива да се говори така. Аз отивам в Смоленск и там ще ме омъжат. За сина на княза, за Изяслав Владимирович.

— Ако стигнеш дотам — каза шутът.

— Не говори така! Моят баща е приятел с рицарите. Даде им земя.

— А през нощта кой ще разбере?

— Княз Вячко няма да ги пусне в града. Той е силен.

— Дете си ти, направо си дете. — Шутът стана и се приближи до масата. — Това квас ли е?

— Дай да пия и аз — каза княгинята, ставайки леко от килима.

Внезапно шутът рязко се обърна и се взря във вратата.

— Казваш, че ти се пие?

— Е хайде — каза Кин и метна кълбото към вратата. В тесния коридор Анна видя притисналия се до стената Роман.

— Той я обича — каза Анна.

— Това само не ни стигаше — каза Жул.

— А леля й я упрекваше за слабостта й към княза, помните ли?

— Помня — каза Кин, връщайки кълбото в стаята. Точно в този момент шутът ловко, като фокусник, изля от шишето в купата любовното биле.

— Благодаря. Ти не си отивай, Акиплеша. Страшно ми е сама.