Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Похищение чародея, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Любомир Стоилов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр. 52/1979, бр. 1-15/1980 г.
История
- —Добавяне
2.
— Ти, разбира се, извинявай, Анушке — каза белобрадият дядо с мушамата и синята шапка, — ако съм те изплашил.
— Здравей, дядо Генади — каза Анна. Едва ли някой друг в селото би могъл така изведнъж да я познае.
Те стояха до каменната църквичка със срутен купол. Голямо водно конче кацна накрая на гърнето, което Анна притискаше към гърдите си и се взря вътре.
— За мляко ли си тръгнала? — запита дядото.
— При вас.
— Ще ти дадем млекце. А аз тръгнах да търся кобилата, която се беше замъкнала насам. Кой знае откъде у нея се появи стремеж към покой и наблюдения. Клеопатра се казва, от града е, бракували я в хиподрума.
— Да не би леля Магда да ви е писала?
— Тя винаги ни пише. За всички празници. Аз ходих до Прудники и на връщане гледам, че стоиш на верандата. Пораснала, разхубавила се. За аспирантура значи се подготвяш?
— Леля и затова ли ви е писала?
— Че как иначе.
Пъстрата кобила Клеопатра стоеше от другата страна на църквата и се грееше на слънцето. Тя вежливо целуна Анна по протегнатата й ръка. Блестящата й козина миришеше на пот и слънце.
— Обърни внимание — каза дядо Генади, — че храмът е от седемнадесети век, издигнат е при Александър Михайлович, а основите му са значително по-стари. Сещаш ли се? Тук беше пристигнал един реставратор от Ленинград. Василиев, Теренти Иванович, не го ли познаваш?
— Не.
— Водещ специалист. Може би ще реставрират. Или пък ще почнат разкопки. Тук, на хълма, през средните векове се е издигал град. Земята буквално е пълна със загадки и тайни.
Дядото въздъхна тържествено, нахлупи шапката над очите си, тупна Клепа по шията и тя веднага тръгна напред. Анна разбра, че реставраторът Василиев е внесъл в душата на Генади благородно объркване и е открил пред него примамливата далечина на вековете.
Напред вървеше Клеопатра, а след нея жестикулираше дядото — мушамата му се бръчкаше и издуваше като покривало на привидение. Той говореше, без да се обръща, понякога гласът му изчезваше, погълнат от храсталака, а дългият му монолог беше посветен на горчивата участ на реките и горите, на това, че някакъв търговец още преди революцията добивал от хълма камъни и ги пренасял в Полоцк, с което ограбвал културното наследство, за това, че населението по тези места е смесено, тъй като тук са нахлували всички, които не ги е мързяло, и че всяко село се нуждае от музей… Темите бяха различни и неочаквани.
Спуснаха се по наклонената и отдалечена от реката страна на хълма и тръгнаха край ръжените ниви, по чийто край цъфтяха метличини. Дядото разказваше, че два дни над Миорама е висяла летяща чинийка, а на Луната е възможно да се живее под вулканичните кратери. При реката дядото се обърна.
— Пък може би ще поживееш у нас, а? Какво ще правиш сама в къщата? Ние с Дария ще те снабдяваме с топла храна и ще си говорим.
— На мене в къщи ми е добре. Благодаря.
— Не се надявах много — каза дядото.
Наложи се у дядо Генади да се позабави. Баба Дария свари чай, донесе бонбони, а домакинът извади от една кутия за обувки и нареди върху масата своя музей, който той започнал да събира след срещата с реставратора Василиев. В музея беше включена и снимка на дядото от 20-те години, чайна кутия с парчета от глинени съдове, имащи различна форма и възраст, няколко картички с изгледи на Полоцк и курорта Монте Карло, покрита със старинна патина лъвска глава с халка в носа — вероятно дръжка на врата, а така също и кремъчно острие на копие, шишенце от старинен парфюм, подкова, паднала от Клеопатра, и още разни други неща. Баба Дария повика Анна в кухнята да си поговорят за роднините и й пошепна: „Не му се смей, нека се развлича. Иначе ще почне да пие.“ Баба Дария беше преживяла с Генади половин век и въпреки това все още се страхуваше, че може да се пропие.