Кир Буличов
Отвличането на чародея (19)

19.

Роман потъна в полумрака. Кин извади кълбото от църквата и го спря пред вратите, където очакваха края на службата и трепереха под мрачното мокро небе сакатите и просяците. Роман бързо се измъкна през открехнатата врата. Огледа площада. Там накуцваше, притискайки към гърдите си глинена паница и розово изпечено гърне, шутът.

— Теб при смъртта трябва да те изпратя — викна Роман, тичайки по стълбите.

— Не ме бий, чичко — завайка се шутът, зъбейки се. — Гостите изпозатвориха сергиите — врага чакат; ще дойде германецът и отново ще почнат да търгуват. Какво му е на госта? Ние на бесилката, а те ще се веселят.

Роман тръгна с едри крачки през площада. Шутът закуцука след него гърбав и тромав. Отминаха кладенеца и коневръза и свърнаха в тясна, сякаш само за един човек, уличка. В дъното й, до самия вал в оградата имаше ниска вратичка. Роман удари по нея с юмрук три пъти. Отвори се шпионката. След това бавно се разтвори и вратата. Зад нея стоеше стражник с къса ризница и кожена шапка. Той отстъпи встрани, пропускайки Роман да мине. Тесен двор, обрасъл с трева, няколко каменни плочи, обкръжаващи обгорена яма… Роман пресече двора по дървения гредоред и се изкачи по стълбата на ниската дървена сграда с каменен фундамент. Гривната на вратата беше пъхната в устата на медноглав лъв. Анна беше вече виждала някъде такава дръжка. Да, в музея на дядо Генади.

Роман хвърли в горницата наметалото си в ръцете на дотичалия красив черновежд послушник.

— Ти какво чакаш? — запита той шута.

Шутът постави на пода паницата, хвана скобата в пода и дръпна към себе си покрива на люка — показа се входът на изба. Роман слезе пръв, след него шутът и черновеждият послушник.

Обширното подземие се осветяваше слабо от прозорчетата до самия таван. По полиците горяха панички с мас. Пламъчетата им се отразяваха по стъклените реторти, бурканите от мътно и грубо стъкло, в глинените паници и медни съдове, свързани с метални и стъклени тръбички… Огън гореше и в ниската и с голям отвор пещ, до която стоеше гол до кръста жилест мъж с кожена престилка. Той се обърна към влезлите.

— Охлаждай по малко — каза Роман, като надзърна в пещта. Шутът надзърна под мишницата на чародея в пещта и каза:

— Отдавна е време да се охлажда.

— Знаем — каза мъжът с престилката. Той имаше дълги увиснали мустаци и черни поставени близко очи. Редките му коси падаха върху челото и той от време на време ги отхвърляше зад ушите си.

— Скоро орденът ще тръгне на пристъп — каза Роман.

— Няма да успеем да го охладим — отвърна другият. — А е жалко.

— Охлаждай — каза Роман, — не се знае как ще се обърне съдбата. Аз нямам повече сили за кой ли път да събирам всичко и да строя отново.

— А ти, чичко, падни в краката на епископа — каза шутът. — Обещай му, че ще му познаеш съдбата, злато ще му намериш. Той ще се смили.

— Глупости и празнодумство — каза Роман.

— Според мен и празнодумството, и многодумството са празна работа — каза шутът. Приближи се до дългата, обгорена и цялата в петна маса, наля нещо от една стъкленица в друга и наоколо се разнесе лютив дим. Роман се отдръпна, мръщейки се. Жилестият мужик отстъпи към пещта.

— Какво — възмути се Роман. — Да ни отровиш ли искаш?

— А може би така и трябва? Ти се влюби в момата, а не ти се полага, аз излях стъкленицата, а не ми се полага, князът пречи на епископа, а не му се полага. Да вземе човек да ни изпрати всички на оня свят.

— Мълчи глупак — каза Роман уморено. — По-добре да накапеш любовно биле, вместо да безделничиш.

— Не — възкликна шутът, изтичвайки до масата и отмятайки назад глава, за да може да види по-отблизко Роман. — Не мога да те разбера, чичко, и умен си ни, и способен, и прославен из цяла Европа, защо ти е на тебе княгинята? Нашата работа е ясна — да спасим града, злато и сребро да добиваме, мястото си да знаем.

— Млъкни, нищожество — каза Роман. — Мястото ми е сред кралете и князете. И по произход, и по власт. И по ум!

Послушникът се взираше в Роман с влюбения поглед на неофит.

— Постигнатото, премисленото не мога да захвърля. В мене се пазят велики тайни — недоизказани и незавършени. — Роман с широк жест описа полукръг в подземието.

— Значи така — каза шутът, подскачайки и подсмивайки се, размахвайки стъкленицата, безсрамен и нагъл, — значи ти се отказваш от момата, чичко, заради тези бурканчета и шишенца? Ще си стоим в къщи и ще си пазим стъклениците. Докато ландмайстерът не дойде с меча си.

— Но как да запазя всичко — прошепна Роман, облягайки се на юмрука си върху масата. — Кажи как да го спася? Как да получа отсрочка?

— Няма да стане, чичко. Едно магаре искало да яде от две ясли, както разказват елините, но умряло от глад.

Роман взе от полицата една стъкленица.

— Ти помниш ли всичко?

— Ако на момата се дадат да изпие три капки, ще дойде и накрай света. Дай самият аз да отпия. Ще залюбя Роман, краката ще му целувам и ще се оженя за него…

Послушникът изхихика и веднага се сви под погледа на Роман.

— Стига, дяволско изчадие! — ядоса се чародеят. — Забравяш ли, че от гнилата яма те откупих?

— Помня, чичко — каза шутът. — Ох, как помня!

— Въпреки всичко той прилича на маймунка — каза Анна. — На зла маймунка. В него има нещо предателско.

— Болярино — каза жилестият мъж. — А какво да правим с огненото гърне?

— То сега не е нужно, Мажей — каза Роман.

— Ти каза, че мен ще изпратиш — каза Мажей. — Божите дворяни изклаха целия ми род. Не мога да забравя. Ти ми обеща.

— Господи! — Роман седна на пейката, удари лакти върху масата и стисна с ръце главата си. — Всичко това е глупост, суета!

— Господарю — каза Мажей с тъпа настойчивост, — ти ми обеща. Ще отида и ще убия епископа.

— Нима не разбираш — почти изкрещя Роман, — че ние не можем с нищо да спасим града! Те няма да се изплашат, няма да отстъпят, те са десет пъти повече, с тях е силата, орденът, Европа, Магдебург, папата… Конрад Мазовецки войска ще им даде, датският крал вече няма повече търпение да чака. Вие сте неграмотни и ви се струва, че около вашето градче се е струпал целият свят! Аз и кулата не исках да изгарям… Вячко ме притисна. По-добре е да се примирим, на ордена е нужна кръв, орденът би оставил и града на княза… Нима не ви стига толкова кръв!

— Ти почна да говориш другояче, болярино — каза Мажей. — Бил съм винаги до тебе, защото ти вярвах. Може да не съм видял други градове — нашите литовски градчета са разпръснати из горите, — но докато орденът е на нашата земя, за мен живот няма. Ние не сме го канили ордена.

— Да се бориш също трябва ум — удари с юмрук Роман по масата. — Тази нощ те ще започнат пристъпа. Ще завземат града и може да ни пощадят. Ако вдигнем ръка на Алберт, те ще ни изколят всичките. И децата, и бабите, и тебе, шута, и мене…

— Аз ще убия епископа — каза Мажей.

— А аз, чичко — каза шутът, — не съм съгласен с тебе. Вълците са добри, но ядат овци.

— Мълчи, робе! — озлоби се Роман. — Десета година те храня и спасявам от беди. Да не съм аз, тебе вече три пъти да са те обесили.

— Вярно е, чичко — изведнъж се разсмя шутът. — Затова, когато кажа някоя глупост, умните не го разбират. Роб бях, роб ще си умра, но в замяна на това няма да ме мъчи съвестта.

— Няма какво да дрънкаме повече, върви при княгинята — каза Роман твърдо. — Ще й дадеш любовното биле. Ще й го дадеш така, че старата да не забележи.

— И това бил гений — въздъхна Анна.

— Защо не? — запита Кин.

— Ами вярва в любовни билета…

— Защо пък не? И през двадесетия век вярват.

— Отивам — каза шутът. — Само ти да не вземеш да избягаш при германците.

— Ще те убия. Отдавна си го заслужил.

— Ще ме убиеш, но не днеска. Днес още съм ти необходим. Само че ти напразно пазиш епископа. Благодаря няма да ти каже.

Шутът взе шишенцето и ловко се изкатери нагоре.

Мажей се върна при пещта и започна мълчаливо да бърка в нея с ръжена. Роман се заразхожда из подземието.

— Не — каза той сам на себе си, — не… Нещата не са така.

Послушникът приседна до стената на колене. Роман се върна при масата.

— Може би си заслужава да проследим шута? — промълви Анна.

— За мен сега е по-важен Роман — каза Кин.

— Ела тук, Глузд — каза Роман, без да се обръща.

Послушникът се изправи леко, направи крачка и в този миг се обърна.

Роман рязко вдигна глава и също погледна натам. В същия миг скочи на крака. Мажей го нямаше в стаята.

Роман се хвърли към пещта. Зад нея имаше ниска, масивна врата. Тя беше открехната.

— Какво си гледал ти бе, Глузд? Мажей е избягал!

— Къде е избягал? — не разбра послушникът.

— Избягал е с гърнето. Иска да убие епископа! — Роман бутна вратата, надзърна зад нея, удари по бедрото си, на което висеше късият му меч, измъкна го от ножницата и се скри в мрака.

Послушникът боязливо надзърна в тайния проход и на Анна й се стори, че неговият гръб се увеличава и запълва екрана. Стана тъмно — кълбото изпревари послушника и се понесе в тъмнината, която изглеждаше безкрайна, както изглежда безкраен железопътен тунел, а след това настъпи виолетова дъждовна вечер. Те бяха на около сто метра от крепостния вал в една долчинка, обрасла с храсталаци. Между долчинката и крепостта бавно яздеха двама германски ратници, които попоглеждаха към крепостната стена. Върху ъгловата кула мътно пробляскваха шлемовете на стражниците.

Изведнъж в стръмното на долчинката се образува черна дупка. Беше се отворила врата, покрита отвън с чимове. В рамката й стоеше с наведена глава Роман. Той се огледа внимателно. Дъждът се засили и закри с мътна мрежа лицето му. След като не можа да види нищо, Роман отстъпи назад в прохода и придърпа вратата. Отново пред очите му застана само обрасналата с трева стръмнина. И нямаше никакви следи от врата.

Кин върна кълбото в подземието, изпреварвайки за миг Роман.

Послушникът, който беше останал до вратата на подземния проход, отлетя встрани — отхвърлил го от пътя си, Роман се метна към масата. Послушникът се приближи и спря зад него. Роман грабна пергаментов лист и започна забързано да пише.

— Чукат — каза Кин. — Анна, чуваш ли?

Дочу се силно чукане по вратата.