Кир Буличов
Отвличането на чародея (16)

16.

Шатрата отвътре беше скромна. Върху утъпкания под над рогозките имаше килим, сглобяеми столове без облегалки, с кръстосани крака и висок свещник с разтекли се свещи, който проблясваше с медта си край високия сандък, обшит с железни ивици. Върху капака на сандъка имаше два пергаментни свитъка.

Епископът със знак разреши на рицарите да седнат. Фридрих фон Кокенхаузен сне колана заедно с меча си и го постави на пода в краката си. Брат Готфрид постави меча между краката си и опря ръцете си в ръкавици върху дръжката. Отнякъде се вмъкна слуга в черен сутан и внесе висока арабска кана и три сребърни бокала. Брат Готфрид пое единия бокал, но епископът и Фридрих отказаха.

— Ти твърдиш, брат Фридрих — каза епископът, — че месир Роман е посветен наистина в магията?

— Сигурен съм в това — каза брат Фридрих.

— Ако утре не го убием — каза брат Готфрид, — с помощта на дявола той може да направи така, че да причини нашата гибел.

— Аз не забравям главното — каза Фридрих. — Никога не забравям за благото на ордена. А месир Роман е близо до откриването тайните на златото.

— Златото на дявола — каза мрачно Готфрид фон Холм.

— Месир Роман обича властта и славата — каза Фридрих. — Какво би могъл да му даде княз Вест?

— Защо той се оказа тук? — запита епископът.

— Далечен роднина е на княза — каза Фридрих. — Роден е от наложницата на княз Борис Полоцки.

— И би искал да стане княз?

— Не тук — каза брат Фридрих. — Не в това село.

— Добре е, че той изгори кулата — каза Анна. — Иначе те нямаше да говорят сега за това.

— Какво се е случило в Смоленск? — запита епископът, прехвърляйки между възлестите си пръсти кехлибарените зърна на броеницата с голям златен кръст.

— Тамошният владика е византиец. Ограничен човек. Той решил, че работите на месир Роман са свързани с дявола. И вдигнал тълпите…

— Точно като нашите братя — усмихна се внезапно епископът Алберт и в същото време погледна към Готфрид. Но той не забеляза иронията.

— И магьосникът бил приласкан от княз Вест?

— Живее тук вече трета година. Затаил се е. Изплашен е. Няма къде да отиде. В Киев го очаква същото посрещане, като в Смоленск. На запад е предизвикал опасни въжделения у крал Филип и гнева на светата църква. Мисля, че е успял да направи много. Доказателство за това е гибелта на нашата кула.

— Воистина понякога разсъдъкът на силните на този свят се затъмнява — каза епископът. — Нашата сила е в това, че можем да насочим към благо заблудите на чародеите, ако сме твърди в своята вяра.

— Смятам, че сте прав — каза брат Фридрих.

— Запази ни, господи — промълви тихо брат Готфрид. — Дяволът е вездесъщ. Със собствените си ръце ще му извия врата.

— Няма какво да се страхуваме от него — каза епископът. Без да става, той протегна ръка и взе от сандъка жълтоват лист, лежащ под свитъците. — Вижте, това ми го изпратиха от Замошие преди една седмица. Какво ще кажете, брат Фридрих?

Рицарят Готфрид се прекръсти, когато епископът протегна листа на Фридрих.

— Това не е написано на ръка — като помълча, каза Фридрих. — И в тази работа няма чародейства.

— Убеден ли сте?

— Месир Роман изрязва буквите в дърво, а след това притиска листа към дъската. Това е нещо подобно на печат. С един печат вие можете да скрепите сто грамоти.

— Това е велико дело, ако служи за благото на църквата — проговори епископът след продължително мълчание. — Божието слово ще може да се разпространява евтино. Но пък каква заплаха представлява в ръцете на дявола?!

— Така е — съгласи се брат Фридрих. — Роман ни е необходим.

— А аз повтарям — каза брат Готфрид, изправяйки се, — че трябва да бъде унищожен заедно с всички в града.

Неговите събеседници не отговориха нищо. Епископът едва примижа.

— Божията воля е над всичко — каза най-сетне той.

Рицарите станаха и се отправиха към изхода на шатъра.

— Да не забравя — догони ги гласът на епископа. — Какво бихме могли да очакваме от историята с полската княгиня за нас?

— Питайте брат Готфрид — каза Фридрих фон Кокенхаузен. — Това е станало близо до замъка Холм, а летите, които нападнали охраната на княгинята, според слуховете изпълнявали неговата заповед.

— Това са само слухове — каза Готфрид. — Само слухове. А сега княгинята и нейната леля гилат в плен на княз Вест. Ако ние ги освободим, ще получим за тях откуп от княза на Смоленск.

— Вие също ли мислите така, брат Готфрид? — запита епископът.

— В никакъв случай — отвърна Фридрих. — Не е тайна, че княз Вячко е измъкнал княгинята от летите. Ние не се нуждаем от откуп.

— Съгласен съм с вас — каза епископът. — Погрижете се за момата. Веднага щом тя попадне у нас, ние ще я изпратим с охрана в Смоленск. Като спасители. И никакви откупи.

— Моите хора рискуваха — каза Готфрид.

— Ние и без това не се съмнявахме, че това е ваше дело, братко мой. Някои братя смятат, че са всесилни. И това им е грешката. На вас сякаш ви се иска само след един месец смоленската войска да стои под стените на Рига?