Кир Буличов
Отвличането на чародея (14)

14.

Кълбото прелетя през крепостната стена и Анна за първи път видя град Замошие отвътре.

Оказа се, че зад вратите се намира малък прашен площад. Оградите и слепите стени на тясно прилепените къщи го притискаха и превръщаха в тясна улица, която се протягаше към белокаменна църква.

Площадът беше претъпкан с народ и в първия миг на Анна й се стори, че чакат посланиците, обаче връщането на конниците премина незабелязано. Часовите затваряха вратата с грамадни резета, ятвягът вдигна нагайката си и подкара коня напред към църквата; след него, потънал в мисли, без да бърза, следваше човекът в синьото наметало.

До стените на къщите и в цепнатината между градския вал и постройките се притискаха временните жилища на бежанците от околностите и близките села. На пръти, пъхнати както дойде, висяха рогозки, пред които пълзяха дечица. Тук се готвеше, ядяха, спяха и разговаряха хора. И от това допълнително струпване на хора улицата, по която минаваха посланиците, изглеждаше по-дълга и тясна, отколкото беше всъщност. Улицата завършваше с друг площад, отделен от задната крепостна стена с висок двуетажен чертог, който се съединяваше с църквата чрез галерия. Още не бяха успели да завършат църквата — наоколо в прах и сред лайкучки се търкаляха бели плочи, далечната стена беше в скели, а на купола, обвързан около кръста с въже, удряше с чук майстор, наместващ оловен лист. И сякаш той нямаше нищо общо нито с рицарите, нито с щурма, нито с обсадата.

Зад коневръза имаше кладенец, от който двама брадати мужици вадеха вода с ведро и я изливаха в бъчвите, наредени наоколо.

Посланиците слязоха от конете и закрачиха към чертога.

На високата стълба стояха двама ятвяги, под навеса дремеше момче в сива до коленете му рубашка. Смрачаваше се и дългите теменужени сенки застилаха площада.

Посланиците се изкачиха бързо по стълбата и се скриха зад ниската врата на чертога. Кълбото полетя след тях през тъмния коридор. Крачките им гърмяха в тъмата, разкъсвана нарядко от светлината на борина или от последните лъчи на слънцето, идващи през открехната врата. В залата, в която влязоха посланиците, седяха в редица монаси с високи килимявки, с бели шити кръстове и черни раса. Лицата им жълтееха, осветявани от кандилата пред големия иконостас с тъмните образи на византийски икони.

Червенокосият красавец в бяла рубашка, украсена с червена шевица около врата, седеше зад дългата маса, опрял лакти върху старата й и нарязана повърхност. В ъгъла върху лавицата беше се настанил шутът, провесил недостигащите му до пода криви крака.

Ятвягът спря до вратата. Посланикът прекрачи към масата и спря пред княза.

— Защо поиска среща? — запита князът. — Какво искаше?

— Скърби — усмихна се посланикът. — Иска вярност.

Той хвърли върху масата грамотата на епископа. Червенокосият дръпна панделката, откъсна я и грамотата сякаш без желание се разгъна. Шутът скочи от лавицата и забързано се заклатушка към масата. Мърдайки дебелите си бърни, започна да разчита текста. Червенокосият го погледна и се изправи.

— Няма да им дам аз града — каза той. — Ще се държим, докато Миндаугас дойде с литовците.

— Няма ли да я четеш, Вячеслав?

— Да идем на стената — каза червенокосият. — А ти, Акиплеша, ще кажеш на болярката, че щом се върна, ще вечеряме.

— Те искат Магда — каза шутът, задържайки пръст върху един ред върху грамотата.

— Да искат каквото си щат — усмихна се червенокосият и тръгна към вратата.

— Това е. Сеансът завърши — каза Жул. — Какво ще стане с кафето?

— Ето на — каза Кин. — Научих ме и кой е князът, и кой е Роман.

— Князът Вячеслав ли се е казвал? — запита Анна.

— Да, княз Вячко. Преди е управлявал в Кокернойс. Той е син на полоцкия княз Борис Романович. Кокернойс бил завзет от рицарите. След падането на града той се оттеглил в горите със своите съюзници ятвяги и ливи. А отново се появява вече през 1223 година, когато руските князе отвоювали от мечоносците град Юриев и му го дали. Юриев бил обсаден от цялата войска на ордена. Вячко се съпротивявал няколко месеца. След това градът паднал и князът бил убит.

— И вие смятате, че това е този, същият Вячко?

— Да. Сега всичко застава на мястото си. Та нали на този хълм е имало неукрепено селище. Едва в началото на XIII век то било обградено със стена и построили каменна църква. А през 1215 година градът загива. Той е съществувал толкова кратко, че дори в летописите за него не се споменава почти нищо. Защо са го укрепили? Ами защото на полоцкия княз след загубването на крепостите по Двина са му били нужни нови погранични форпостове. И той изпраща тук Вячко. Рицарите го знаят. Той е техен стар враг. И, разбира се, новата крепост се превръща в център на съпротивата срещу ордена. И трън в очите им…

Червенокосият княз излезе от стаята. Роман го последва. Подхилквайки се, шутът все още пробягваше с поглед по грамотата.

Кълбото се издигна над притихващия със свечеряването град. Виждаха се кладите по улиците, запалени от бежанците. Червените отблясъци падаха върху тълпите от хора, струпали се под защитната стена.

Кълбото се издигна още повече.

Върху склона се очертаваше тъмният силует на обсадната кула. Движеха се и факли наоколо — там укрепваха и катапултата. Белите и осветени отвътре шатри на мечоносците край брега на ручея изглеждаха като призраци — дванадесети юни 1215 година завършваше. Известно беше, че град Замошие се управлява от смелия и непреклонен княз Вячко. Той разполага с болярин, наречен Роман, човек сериозен, с тънки устни и капризно лице — чародей и алхимик, който след едно денонощие ще загине и ще се събуди в далечното бъдеще.