Кир Буличов
Отвличането на чародея (12)

12.

В стаята беше душно. Квадратчето на прозорчето беше почерняло. Анна стана от табуретката.

— И никой ли няма да им дойде на помощ? — запита тя.

— На руските князе не им е било до малкото Замошия. Русия била раздробена и всеки се борел сам за себе си. Дори полоцкият княз, на когото формално се подчинявала тази земя, бил твърде зает със своите проблеми.

Кин отвори в една от страните на кълбото шестоъгълно прозорче и бръкна с ръка в пробляскващата му зеленикава вътрешност.

— Това е бил един страшен свят — каза той. — Неустойчив, но по свой начин хармоничен. Тук са живеели литовци, лети, самогити, ести, руси, литви — и кой ли не още? Биви, ятвяги, семигали… Руските князе край Даугава — Западна Двина — събирали данък от околните племена, воювали с тях и често се сродявали с литовците и ливите… И не е известно каква би била съдбата на Прибалтика, ако тук, в устието на Даугава, не дебаркирали германски мисионери. След мисионерите дошли рицарите… В 1201 година енергичният епископ Алберт основал град Рига, появил се орденът на Света Мария, или братята-мечоносци, които планомерно покорявали племена и народи, покръствали езичниците — който не искал да се покръсти, загивал, който се съгласявал, се превръщал в роб. Всичко било просто.

— А руските градове?

— А руските градове — Кукернойс, Герсике, Замошие, а след това и Юриев — един след друг били завзети от германците. Те не успели да се обединят. Само литовците устояли. Именно през тези години те създали единна държава. А след няколко години в Русия се появили монголците. Руската разпокъсаност се оказала съдбоносна.

Кин извади от кълбото шепа топчета, всяко с големината на орех.

— Хайде да отидем в голямата стая — каза той. — Тук пречим на Жул. Освен това и въздухът не е достатъчен за трима души.

В голямата стая беше прохладно и просторно. Анна спусна избелелите завески. Кин включи своята лампа. Шепата топчета се разпиля по покривката.

— Ето и нашите заподозрени — каза Кин. Той взе първото топче, леко го натисна с пръсти, топчето щракна и се разтвори в плоска гъвкава пластинка, представляваща портрет на възрастна дама с напудрено лице и черни вежди.

— Коя е тази? — запита Кин, държейки портрета пред себе си.

— Княгинята — бързо каза Анна.

— Не бързайте — усмихна се Кин. — В историята няма нищо по-опасно от очевидните ходове.

Той остави портрета настрана и взе следващото топче.

Топчето се превърна в образа на дълголикия човек с подгънатите капризни устни и умните уморени очи, под високото и оплешивяващо чело.

— Бих казала, че това е князът — отвърна Анна на въпросителния поглед на Кин.

— А защо?

— Той пристигна първи и стои редом с княгинята. Облечен е разкошно. А видът му е горд…

— Всичко това е несигурно и субективно.

Следващ поред бе портретът на грациозната девойка със синьото наметало.

— Може ли една хипотеза? — запита Анна.

— Разбира се. Дръжте.

Кин й подаде портрета на червенокосия красавец и Анна го постави до този на готическата девойка.

— Получава ли се? — запита тя.

— Какво да се получава?

— Нашият Роман е бил на Запад. Оттам си е довел жена.

— Значи вие все пак сте убедена, че на нас ни трябва този смел воин, който едва не беше убит при сблъскването?

— А защо един учен да не е и воин?

— Въпросът е разумен, но нищо не доказва.

Кин размести портретите и на освободилото се място постави портрета на едноокото момче. И в този миг Анна разбра, че това не е момче, а възрастен човек.

— Джудже ли е?

— Да.

— Какво прави тук? Също ли им е някакъв роднина?

— Може би е шут?

— Облечен е много просто за това. И е мрачен.

— Шутът не трябва да е весел. Уродството му би трябвало да е само по себе си повод за смях.

— Добре, не споря — каза Анна. — Но ние въпреки това не знаем нищо сигурно.

— За съжаление, да.

Анна отново приближи към себе си своя любимец и пред нея пак застанаха огнените къдри, орловия поглед, огромните му рамена и шапката му, стисната в неговия нервен и силен юмрук…

— Разбира се, това е съблазнителен вариант — каза Кин.

— Не ви ли харесва, че е красив? Леонардо да Винчи също е спортувал.

Портретите бяха подредени в редица. Лицата изглеждаха като живи и беше трудно да повярваш, че всички тези хора са умрели преди няколкостотин години…

— Всичко е възможно — съгласи се Кин и взе два от портретите — на княза в синьото наметало и на червенокосия красавец.

— Колеги — надзърна в голямата стая Жул. — Следва продължението. Имаме още половин час. Там пристигна някой.