Кир Буличов
Отвличането на чародея (1)

1.

Къщата се хареса на Анна още отдалеч, още когато уморено вървеше по прашната пътечка край оградите, през накъсаната сянка на коренестите липи, край посребрения от старост кладенец — от силния вятър веригата издрънча в очуканото ведро, кокошките забързано й отстъпиха път, оплаквайки се от човешката наглост, петелът се отдалечи, сякаш марширувайки, запазвайки мъжкото си достойнство, бабите, насядали на припек, поздравиха по един и същи начин и дълго гледаха след нея — улицата беше широка и коловозите на камионите се виеха по средата й като рекичка по долина, обрасла с живовлек и мека къса трева.

Къщата беше здрава и с железен червен някога покрив.

Тя стоеше отделно от селото, от другата страна на почти пресъхналия ручей.

Анна спря на мостчето над ручея — две трупи с наковани напречно дъски. Редом беше и бродът — широка плитка локва. Пътят пресичаше локвата и опираше в разтворените порти на сив, дървен и празен хамбар. От мостчето тръгваше пътечка, минаваше край къщата и се извиваше по зеления склон на хълма, към плоския му връх, покрит с гъстата шапка на тъмни дървета.

Леля Магда й беше описала точно пътя, а и самата Анна крачка след крачка си спомняше селото, където като петгодишно момиченце беше прекарала едно лято преди двадесет години. У нея се връщаше забравеното усещане за покой, усамотеност, хармонията на ръжените ниви, репеите и пищните облаци над горичките, дрънкането на веригата в кладенеца и силуета на коня върху зелената поляна.

Стоборът се беше наклонил, няколко летви бяха паднали и през тях се подаваше коприва. Френско грозде под фасадата с трите прозореца, обрамчени някога от сини плетеници и закрити с капаци, беше се разраснало и подивяло. Къщата беше самотна и скучаеше без хора.

Анна повдигна ръждясалото мандало на вратника и се изкачи на верандата. След това погледна към селото, през което току-що беше минала. Селото се виеше край реката и гората, отделяща го от железопътната спирка, се отдръпваше от реката в широка дъга, отваряйки място за нивите. В замяна на това по другия бряг тя достигаше до самата вода, сякаш на смърчовете им беше тясно в гората. Оттам идваше прохладен вятър и се виждаше как той прекосява Вятла, като с хиляди малки крачета начупва огледалото на реката и разклаща широката ивица на крайбрежните тръстики. Рев на моторница изскочи иззад къщата и ниско потъналата кърма на лодката разряза с опашката си от пяна идиличните следи на вятъра. В лодката седеше белобрад старец с мушама и синя шапка. Сякаш почувствувал погледа на Анна, той се обърна и макар лицето му от това разстояние да изглеждаше само като кафяво петно, на Анна й се стори, че старецът осъжда нейната поява в празния дом, на който се е паднало да доживява самотно своето време.

Едно празно жилище винаги е тъжно. Бъчвата до прага се беше разсъхнала и от нея кой знае защо стърчаха забравени гребла, а пред кучешката колибка със срутен покрив се търкаляше ръждива верижка с полуизгнила каишка.

Анна дълго се мъчи с ключа и когато катинарът се предаде, вратата мъчно влезе навътре, сякаш някой я подпираше. В пруста цареше мирис на запустялост, слънчев лъч прониза от таванското прозорче тъмния въздух и в лъча се замяркаха изплашени прашинки.

Анна отвори вратата в топлата половина. Вратата беше облепена с червеникава мушама и в долната й част се виждаше закрит с шперплат отвор, за да може котката да излиза, когато й хрумне. Анна си спомни как е седяла приклекнала, завиждайки на черната лелина котка, на която се разрешаваше да скита дори през нощта. Споменът звънна като камбанка, докосната бързо с ръка. На перваза под прозореца в бутилка от мляко стоеше букет от книжни цветя. Изпод продънения диван изскочи мишка полевка.

Анна измъкна гвоздеите и отвори прозорците на стаята, разтвори капаците и след това премина в кухнята, отделена от стаята с преградка, която не достигаше тавана. Отвори и там прозореца. На светло запустението стана още по-очевидно. В черната уста на пещта Анна намери тас, а в ъгъла под иконата — парцал.

Като надонесе от реката вода — подивелите ябълки в градината се бяха разклонили толкова, че просто трябваше да се промъква през гъстака им, — тя изми подовете, постави в бутилката букет от лайкучки, а книжните цветя пъхна под иконата. Не се умори — тази проста работа й носеше приятно задоволство, ароматът на прясно измития под изгони веднага от къщата сладникавия мирис на прах.

Един от чаршафите, които беше донесла със себе си, Анна постла на масата в голямата стая и подреди там книгите, хартията и тоалетните си принадлежности.

Сега вече можеше да си почине. Да отиде за мляко в селото и едновременно да посети дядо Генади и жена му Дария.

Анна намери в кухнята гърненце, излезе от къщата, заключи както си беше свикнала по градски вратата, постоя до вратника и тръгна не надолу, към селото, а нагоре, към гората върху хълма, защото с това място беше свързана някаква парлива детска тайна, забравена преди двадесет години.

Пътечката се виеше сред редки храсти, под които розовееха горски ягоди. Анна се оказа внезапно чак на върха на хълма, в сянката на дърветата, разпрострели се над старото и изоставено гробище. Посивелите плочи и каменните кръстове бяха попотънали в земята, обрасли с лески, между които буйно цъфтяха момини сълзи. Една от плочите, кой знае защо, стърчеше изправена и Анна си представи, че под нея е бил погребан магьосник, който след това се е събудил и измъкнал навън.

Изведнъж й се стори, че някой я следи. В горичката беше необичайно тихо — вятърът не смееше да надзърне тук и древен гробищен страх внезапно овладя Анна; без да се оглежда, тя забърза напред…