П. Г. Удхаус
Лелите не са джентълмени (7)

Глава 7

Репликите, отправени ми от Орло Портър на раздяла, ми дадоха, както лесно можете да си представите, калорична храна за размисъл. В момента минувачи наоколо нямаше, но и да имаше, те щяха да забележат как челото ми е прорязано от мисловна бръчка, а погледът задръстено се цъкли. Това ми се случва, когато запремятам из ума си разни неща и колкото повече ги премятам, толкова по-малко ми доставят радост. Същият израз съм наблюдавал у министрите, когато в Парламента им задават въпроси.

Естествено, не за пръв път мой познат изразяваше охота да ме остави без пълнеж. Родерик Споуд, подвизаващ се понастоящем под псевдонима „лорд Сидкъп“, го правеше всеки път, колчем го обладаеше натрапчивата идея, че се опитвам да му отнема Мадлин Басет за лична употреба — без да си дава сметка, че се изривах само при вида й и с готовност бих търчал цяла миля с тесни обувки, за да я избегна.

Но никога по-рано не бях изпитвал чувство за чак толкоз непосредствено грозяща опасност. Споуд можеше да си плещи до прегракване, че ще да ме разпръсне на ситно по ливадата и ще скача по останките ми с подковани ботуши, но при него винаги можех да се ободря с мисълта, че повече лае, отколкото хапе. Все пак човек като Споуд има репутация, с която ще не ще трябва да се съобразява и която е принуден всячески да опазва. Той не може да си позволи да се поддава на всяка мимолетна съблазън, колкото и да го сърби. Вземе ли да размазва тоя и оня по ливадите, спукана му е работата. „Дворянството“ на Дебрет повдига вежди, „Перовете“ на Бърк (Двата най-известни ежегодни справочника за британската аристокрация, излизащи съответно от 1802 и 1826 г. и кръстени на имената на първите си издатели, Джон Дебрет и Джон Бърк. — Б. пр.) се заканват с пръст и докато се усети, вестниците надушили и му се наложило да емигрира набързо в Австралия.

Ала Орло Портър не бе скован от подобни ограничения. Бидейки комунист, той несъмнено беше на цуни-гуни с половината главорези в Кремъл и колкото повече упадъчна буржоазия изкормеше, толкова повече щяха да му се радват там. „Правилно се е ориентирал другарят Портър. Има хляб в това момче“ щяха да кажат, когато прочетяха във вестниците за незавидната кончина на Устър. „Трябва да го държим под око с оглед на по-нататъшен растеж в редовете на партията.“

При това положение ставаше явно, че след като споменатият Портър бе взел присърце Ванеса Кук, най-мъдрата тактика от моя страна бе да стоя колкото се може по-далеч от нея. Щом се прибрах, споделих това с Джийвс и той изцяло ме подкрепи.

— Джийвс — започнах, — как се казваше онова, дето го правят обстоятелствата?

— Моля, сър?

— Толкова ли не се сещаш? Когато обстоятелствата отиват на зле, се казва, че са станали… Комплектовани? Не… Компенсирани?…

— Възможно ли е „копмлицирани“ да е думата, която налучквате, сър?

— Именно. На езика ми беше. Значи обстоятелствата напоследък доста се комплицираха, Джийвс.

— Наистина ли, сър?

— Да, фактите са, както следва: докато бяхме в Лондон, аз завързах бегло познанство с една госпожица на име Кук, която взе, че се оказа щерка на старчето, което притежава коня, който има изключително високо мнение за оная котка, за която бях най-неоснователно обвинен, че се опитвам да обсебя. Госпожицата взела, че влязла в единоборство с полицията, поради което баща й я е прибрал у дома, за да стои далеч от изкушенията. Тъй че сега тя е в Егсфорд Корт. Ясен ли ти е сценарият дотук?

— Да, сър.

— Това обаче накарало годеника й на име Портър да я последва, за да й предостави своята помощ и утеха. Загряваш ли?

— Да, сър. Често става така, когато две влюбени сърца са разлъчени.

— Е, аз го срещнах тази сутрин и присъствието ми в Мейдън Егсфорд му дойде като твърде неприятна изненада.

— Лесно мога да си го представя, сър.

— Той дори за миг не се усъмни, че с изплезен език съм дотърчал по дирите на госпожица Кук.

— Като младия Лохинвар, когато пристигнал откъм запад. (Герой от поемата на Уолтър Скот „Мармион“, отвлякъл любимата жена в навечерието на нейната сватба с друг. — Б. пр.)

— И ме предупреди, че ако не си налягам парцалите, щял да ми изтръгне вътрешностите с голи ръце.

— Наистина ли, сър?

— Ти не си виждал Портър, нали?

— Не, сър.

— Двоен Споуд. Припрян. Докачлив. Избухлив. А здравите му жилести ръце мливарски камък вдигат кат перце, както е казал поетът. С една дума последният човек, когото би искал да подразниш. Тъй че какво предлагаш?

— Мисля, че най-уместно ще бъде да избягвате обществото на госпожица Кук.

— Тъкмо това ми хрумна и на мен. И никак няма да се затрудня, защото шансовете татко Кук да ме покани на гости са крайно мижави. Още повече, че за леля ми се свива наляво по шосето, а за него надясно по шосето… Би ли се обадил, Джийвс? — рекох, тъй като телефонът в антрето беше иззвънял. — Най-вероятно е леля Далия, но може да е и Портър, а аз не желая да разговарям с него.

Той излезе и след няколко секунди се върна отново.

— Беше госпожица Кук, сър. Обади се от пощенската станция и заръча да ви предам, че ще дойде да ви посети, и то незабавно.

От гръдта ми се изтръгна сподавен лай и аз го изгледах с укор.

— Не се ли сети да й кажеш, че ме няма?

— Дамата не ми предостави тази възможност, сър. Тя изрече съобщението си и затвори, без да ме изчака да вмъкна дума.

Челото ми се сбръчка за втори път през този ден. Както беше тръгнало, скоро пощенската ми кутия щеше да се огъне под заявките на скулптори, молещи да им позирам за техните „Мислители“.

— Това не е хич на добре, Джийвс.

— Да, сър.

— Да ме посещава в дома ми по този рязък начин.

— Да, сър.

— Кой би могъл да каже дали в този миг Орло Портър не се спотайва отвън с бинокъла си за следене на птици?

Но преди да успея да задълбая дълбочинно в този въпрос, на вратата се позвъни и Ванеса Кук се възправи пред мен. Едва ли е нужно да споменавам, че Джийвс се беше разнесъл като семеен призрак при първи петли — нещо, което прави винаги щом пристигнат посетители. Не го бях видял да се оттегля, а се съмнявах, че и Ванеса го е видяла, но него го нямаше.

Стоях и гледах към нея с онова чувство, което изпитваш, когато си се натъкнал на тиктакаща бомба и се чудиш кога точно ще избухне. Не я бях виждал повече от година, като се изключи онзи поглед отдалеч малко преди полицията да я прибере на топло, и настъпилата у нея промяна накара кръвта ми да се смръзне. Външността и все тъй бе на момиче, способно да обере подсвиркванията на влюбчивия личен състав на Американските въоръжени сили, но се бе появила и една съкрушителност, която липсваше преди, нещо предизвикателно и властно, ако добре ме разбирате. Несъмнено се дължеше на начина й на живот. Човек не може да води протестни маршове и да налага изпълнителната власт по каските, без рано или късно да започне да му личи.

Устните й бяха здраво стиснати, брадичката — вирната напред и целият й вид говореше, че няма намерение да търпи глупости. Мина ми през ума, че след още трийсет години няма да мога да я отлича от леля Агата, пред чийто взор, както е известно, силни мъже треперят като премръзнали котета.

А и в обръщението й към мен нямаше нищо, което да ме успокои. Като ме изгледа мръснишки, сякаш се класирах сред най-презрените народни потисници, тя каза:

— Много съм ти сърдита, Бърти.

Не се зарадвах. Никога не е безопасно да си навлечеш неудоволствието на момиче с шамари като нейните. Отвърнах, че страшно съжалявам, и се поинтересувах какъв е поводът.

— Че си ме последвал тук!

Нищо не ободрява един мъж така, както обвиненията, които може да отърси с лекота. Засмях се ведро и реакцията й на моето веселие почти съвпадна с тази на Орло Портър, с единствената разлика, че докато той спомена за кокошки и яйца, тя предпочете сравнението с хиена, в чието гърло е заседнали кост. Казах, че не съм и подозирал, че ще я срещна из тези места, при което дойде нейният ред да се изсмее — тенекиен смях, който човек не би пожелал и на родната си тъща.

— Хайде, стига! — рече. — Макар че колкото и да съм бясна, в известен смисъл не спирам да ти се възхищавам. Учудва ме, че у теб се намери такава инициативност. Постъпката ти е отвратителна, разбира се, но показва характер. Чак започвам да си мисля, че ако навремето бях приела предложението ти за женитба, току-виж, съм успяла да направя нещо от теб.

Потръпнах от върха на безупречната си прическа до токовете на елегантните си обувки. Бях й още по-благодарен отпреди, задето ми беше ударила теслата. Знаех какво означава „да направи нещо от мен“. Десет минути след като епископът си свършеше работата и изтупаше ръце, тя щеше да се залови да извисява душата ми, а аз си я харесвам такава, каквато е. Може и да не е от душите, които карат тълпите да избухват в овации по улиците, но ми върши работа и не желая никой да се ровичка из нея.

— Но това е напълно невъзможно, Бърти. Аз съм влюбена в Орло и не мога да обичам никой друг.

— Твоя воля. Няма проблеми. Само по един въпрос държа да се разберем. Аз наистина не знаех, че ти си тук.

— Да не искаш да ме накараш да повярвам, че по чисто съвпадение…

— Не, не. Обстоятелствата са малко по-комплицирани. Моят лекар ми предписа кротък и безметежен живот в провинцията и аз избрах Мейдън Егсфорд, защото леля ми гостува тук у едни хора и реших, че ще е добре да бъда близо до нея. Тихият живот в провинцията може да стане прекалено тих, ако не познаваш никого. Именно тя ми уреди тази вила.

Нормално щеше да е след тази пледоария да плеснем с ръце и да се прегърнем, но не би. Тя продължи да ме гледа като натровена с гъби. Някои момичета просто нямат угаждане.

— Значи съм сгрешила, допускайки, че у теб има инициативност — рече тя и ако устната й не се присви презрително, то аз нищо не разбирам от презрително присвити устни, което хич не е вярно. — Ти си просто един жалък нищожен буржоа от онези, които Орло презира от все душа и сърце.

— Нагледен пример за градски младеж според някои авторитети.

— Не вярвам през целия си живот да си направил и едно нещо, достойно за отбелязване.

Тук ми се удаваше сгоден случай да я накарам да изглежда крайно глупаво, разкривайки, че веднъж в училище спечелих награда от викторината по вероучение — красиво подвързано томче на религиозна тематика, чието заглавие сега ми убягва, а също й че когато леля Далия издаваше онова свое списание, „Будоарът на милейди“, аз излязох в него с една смела статия (или материал, както го наричаме в бранша) на тема „Какво носи добре облеченият мъж“, но си премълчах най-вече поради това, че тя не млъкваше, а когато една жена е отворила уста, няма начин да вмъкнеш дума дори на верев. На мъжа му остава само да престъпя от крак на крак и да мига на парцали.

— Но темата за твоя пропилян живот сега не ни интересува. Все пак Бог те е създал и нищо чудно да е знаел какво прави, тъй че няма нужда да задълбаваме в това. Аз все още не съм ти казала какво ме води при теб.

— По всяко време, когато ти е удобно — рекох аз със своя шлифован маниер, но тя не ми обърна внимание.

— По време на обяда приятелят на татко майор Планк, който гостува у нас, спомена за някой си Устър, който се отбил сутринта, и по това как татко придоби апоплектичен оттенък и се задави с агнешкия си котлет, разбрах, че си бил ти. Ти си точно от онези младежи, които той не понася.

— А младежите понасят ли го?

— Ни най-малко. По характер той е мелез между Чингис хан и загазил с храносмилането язовец. И тъй, след като разбрах, че си в Мейдън Егсфорд, реших да те помоля за една услуга.

— Всичко по силите ми.

— Всъщност много е просто. Аз, разбира се, ще пиша на Орло, но не искам той да изпраща своите писма до имението, защото освен че прилича на язовец, баща ми е склонен на мерзко коварство и не би се поколебал да ги присвои и унищожи, а тъй като винаги слиза на закуска преди мен, това му дава стратегическо преимущество. Докато аз стигна до масата, цветът на кореспонденцията ми вече ще е в джоба на халата му. Затова ще кажа на Орло да адресира писмата си до теб, и ще идвам всеки следобед да си ги вземам.

Никога не бях чувал, предложение, което толкова да не ми легне на сърцето. Идеята тя да посещава вилата ми всеки ден, докато Орло Портър, бездруго в състояние на опасна възбуда, наблюдава всичко през своя бинокъл, вледени младата ми кръв и накара очите ми, подобно на две звезди, да напуснат орбитите си. Безкрайно бе облекчението ми, когато миг по-късно осъзнах, че страховете ми са безпочвени, тъй като всяка кореспонденция между двете страни беше безпредметна.

— Но той е тук — рекох.

— Тук? В Мейдън Егсфорд?

— Насред пъпа на Мейдън Егсфорд.

— Да не би да се правиш на забавен, Бърти?

— Разбира се, че не се правя на забавен. Ако се правех на забавен, вече да си се подмокрила от смях. Казвам ти, че е тук. Видях го днес следобед. Не изпускаше от очи коприварчето на Кларксън. Което ме подсеща да те питам кой е Кларксън и как се е сдобил с коприварче?

Все едно, че нищо не съм я попитал. Това е правило при мен. Както съм казвал понякога, покажете ми жена и аз ще ви покажа същество, глухо на запитванията ми.

Наблюдавайки я вещо, забелязах промяна във външния й вид. Вече споменах, че в резултат на редовното малтретиране на полицаи чертите й бяха видимо закоравели, но ето че омекнаха като памук. И макар очите й да не изхвръкнаха чак от орбитите си, те се уголемиха до размерите на стандартни топки за голф, докато блага усмивка озари географията й. „А стига, бе!“ — промълви тя, или нещо от този род.

— Значи е доприпкал! Последвал ме е чак тук! — Тя говореше тъй, сякаш е цъфнала и вързала вследствие на тази му постъпка. Очевидно самото следене невинаги я вбесяваше, стига да произлизаше от подходящия човек. — Като рицар в сияйна броня, яхнал белия си кон.

Тук му беше мястото да я затапя с оня приятел на Джийвс, дето пристигнал откъм запад, като кажа, че Орло ми напомня за него, но не можах да си спомня проклетото му име, та премълчах.

— Чудя се как е успял да се измъкне от работа — рекох.

— Той ползва двуседмичния си годишен отпуск. Това му позволи да дойде и на оня протестен марш. Двамата с него водехме шествието.

— Знам. Гледах отдалеч.

— Така и не разбрах какво стана с него тогава. След като халоса полицая, сякаш потъна вдън земя.

— Това е най-доброто, което можеш да направиш, след като си халосал полицай. Впрочем той се метна в колата ми и аз го откарах на безопасно място.

— А, ясно.

Трябва да кажа, че очаквах повече патос. Човек не очаква вечна признателност за малките добри дела, които пръска тук и там, но като се има предвид, че заради него бях възпрепятствал полицията в изпълнението на служебните й задължения, ако така е записано в скрижалите, рискувайки по този начин да отнеса някоя и друга седмица в кафеза, малко повече възторг нямаше да е неуместен. Не ми оставаше нищо друго освен да й отправя укорителен взор, което и сторих. Тя обаче го отнесе като дизелов влак и продължи нататък:

— Той в „Гъската и скакалецът“ ли е отседнал?

— Нямам представа — отвърнах и ако в гласа на Бъртрам се е долавял известен оттенък на да не казвам какво, кой би могъл да го вини? — При срещата ни разговаряхме главно за моите вътрешни органи.

— Какво им има?

— Засега нищо, но той смяташе, че в бъдеще може и да им стане нещо.

— Той е такава състрадателна душа.

— Няма две мнения по въпроса.

— Даде ли ти препоръки как да си опазиш здравето?

— Строго погледнато, да.

— Милият!

Тя помълча, несъмнено размишлявайки върху всички онези възхитителни качества на Орло, много от които се бяха изплъзнали от моето внимание. Накрая рече:

— Няма къде другаде да бъде. „Гъската и скакалецът“ е единствената свястна странноприемница наоколо. Върви там и му кажи, че ще се срещнем тук към три часа утре следобед.

— Какво!? Тук?

— Да.

— Искаш да кажеш в тази вила?

— А защо не?

— Мислех, че би предпочела да го видиш насаме.

— Точно така. Ти ще излезеш да се поразходиш.

За сетен път отправих безмълвна благословия към своя ангел хранител, задето ме беше уредил с връзки тази горда красавица да не стане госпожа Бъртрам Устър. Нейната нагла увереност, че трябва само да назове желанията си и всичко живо ще си изпотроши де що крака има да ги изпълнява, ми полази по нервите. Тъй уязвена бе гордостта на Устър от това безочливо разпореждане с личната ми едновластна вила, че не би било пресилено да се каже, че кръвта кипна в жилите ми и аз за една бройка да я размажа с едно сразяващо: „О, нима?“, но почувствах, че онзи чистокръвен кавалер, който винаги съм се стремил да бъда, не бива да премазва нежния пол под желязната си пета, независимо от всички предизвикателства.

Тъй че смених репликата с „Както кажеш“ и отпраших към „Гъската и скакалецът“ да търся Орло.