П. Г. Удхаус
Лелите не са джентълмени (6)

Глава 6

Междувременно следобедът определено се бе нажежил, та с едно обилно меню в корема, обилно поръсено с портвайн, аз напълно влизах в положението на средностатистическия питон след току-що погълнат заек. Беше ме обхванала такава леност, че по време на задушевната беседа леля ми на два пъти трябваше да ме предупреди, че ако не престана да й се прозявам в лицето, ще ме халоса по празната кратуна със слънчобрана, с който се бранеше от лъчите на слънцето.

Оттогава насам въпросната леност съвсем ме беше обладала, та, докато се носех по прашното шосе, имаше голяма опасност да започна и да сънувам. Затова със сетни сили взех мъдрото решение да се отбия някъде да си отспя, докато не съм се превърнал в мор за превозни средства и пешеходци. Последното, което исках, бе да се явя пред своя неотдавнашен домакин в качеството му на магистрат, подведен под обвинението, че съм се натресъл в някой местен жител под въздействието на отлежалия му портвайн. Имам предвид портвайна на полковник Брискоу, не на местния жител. Би било крайно конфузно и за двама ни, макар и в известен смисъл комплимент за достойнствата на неговата изба.

Шосето, както повечето шосета, бе заградено от двете страни с поля — кои с крави, кои без, тъй че в зноен ден като този да пусна котва къде да е, означаваше да се докарам до същото препечено състояние, до което вдовиците и опечалените роднини на вожда на племето мгомби са щели да докарат майор Планк, ако бяха успели да го докопат. Онова, от което се нуждаех, бе сянка, и за свое най-голямо щастие скоро стигнах до малка отбивка, губеща се сред дървеса. Тъкмо това ми трябваше. Пъхнах се сред дърветата, угасих мотора и не след дълго сънят, както е казал Шекспир, ме заля с благодатна вълна.

Като начало той тръгна безметежно и безсънищно, но не след дълго реши да го обърне на кошмар. Бях в открито море и ловях риба с Е. Дж. Мъргатройд. По някое време той хвана акула и докато я разучавах любознателно, тя взе, че най-мръснишки ме гризна за ръката. Това, естествено, ме стресна и аз се събудих. Отворих очи и видях, че нещо се е вкопчило в левия ми лакът, но не беше акула, а Орло Портър.

— Много се извинявам, че прекъсвам дрямката ви, сър — говореше той, — но аз се занимавам с наблюдение на птици и тъкмо установих наличието на едно коприварче на Кларксън в онзи гъсталак там, но се боя, че вашето хъркане може да го уплаши, тъй че ще бъдете ли така любезен да намалите малко звуковите ефекти? Коприварчетата на Кларксън са крайно чувствителни към всякакъв шум, а вие се чувате най-малко на една миля околовръст.

Или приблизително думи от този род.

Аз вероятно бих отговорил с полагаемото се „Здрасти“, но бях твърде потресен, за да отворя уста, отчасти защото никога не бях подозирал, че Орло може да бъде толкова учтив, но най-вече поради факта, че той изобщо е тук. Аз бях гледал на Мейдън Егсфорд като на място, където ще се отърся от обществото човешко, като на тих пристан, където ще вкуся безметежен покой, далеч от обичните си люде, както пише или поне трябва да пише в Евангелието, а се оказа, че тихата провинция е стълпотворение на народите. Първо Планк, после Ванеса Кук, а сега и Орло Портър. Ако продължаваше така, рекох си, нищо чудно след малко да видя леля Агата да се задава по шосето под ръка с Е. Дж. Мъргатройд.

Орло Портър явно най-сетне ме позна, защото подскочи като бедуин, съзрял на пътя си скорпион, и продължи речта си по следния начин:

— Устър, ти, гаден, слузест, презрян плужек! Какво ли друго можех да очаквам от теб!

Стана пределно ясно, че не се радва да ме види, защото в тона на изказването му липсваше топлота, но като се изключи това, трудно следвах мисълта му. Той ме хвърли в недоумение.

— Какво? — запитах, разчитайки на бележки под линия.

— Какво какво?

— Какво си очаквал от мен?

— Че ще хукнеш подир Ванеса, за да ми я отнемеш.

Това ми се стори толкова забавно, че се запревивах в безгрижен кикот, а той ми каза да спра да кудкудякам като кокошка, чийто брачен съюз е бил благословен — или, както той предпочете да се изрази, която си е снесла смотаното яйце.

— Не съм тичал подир никого — рекох, стараейки се да пролея върху раните му балсам. Поспорих със самия себе си дали да добавя „старче“, но реших да се въздържа. И бездруго надали щеше да има голям ефект.

— Тогава защо си тук? — попита той с гръмовен глас, явно без да го е грижа, че коприварчето на Кларксън може да го чуе и да си плюе на петите.

Останах все тъй приветлив.

— Проблемът се поддава на много просто обяснение — отвърнах. — Нали помниш онези мои петна?

— Не променяй темата.

— Не я променям. Като видя петната, докторът ме посъветва незабавно да се оттегля в провинцията.

— Има много други места, където би могъл да се оттеглиш.

— Да — съгласих се аз, — но само тук леля ми Далия гостува на свои познати, а нищо не може да замени духовното общуване с нея. Много забавна жена е тази моя леля. Човек дори миг не скучае, щом тя е наоколо.

Това, както и бях очаквал, го затапи. Голяма част от воинствеността му го напусна и аз виждах как той се пита: „Дали пък не бях несправедлив към Бъртрам?“ Но после се навъси отново.

— Всичко това е много правдоподобно — рече, — но то не обяснява защо тази сутрин замърсяваше с присъствието си пейзажа на Егсфорд Корт.

Бях шашардисан. Като дете бавачката ми все повтаряше, че имало Някой, който следи всяка моя стъпка и ако продължавам да се инатя и да не си ям спанака, ще има да ми трие сол на главата в деня на Страшния съд, но никога не бях подозирал, че е имала предвид Орло Портър.

— Как, по дяволите, разбра? — промълвих, или може би „ахнах“ ще е по-точната дума, ако не „изхриптях“.

— Наблюдавах къщата с бинокъла за следене на птици с надеждата да зърна любимата жена.

Това ми даде възможност да отклоня разговора към не тъй противоречиви теми.

— Бях забравил за това твое хоби, докато не ми напомни преди малко. Сега се сещам, че още в Оксфорд се увличаше по пернатите. Аз самият никога не бих го практикувал. Разбира се — побързах да добавя, — това не значи, че имам нещо против гледането на птици. Трябва да е адски интересно, освен дето те държи — беше ми на езика да кажа „извън кръчмите“, но в последния миг го смених с „навън, на чист въздух.“ — Как точно се процедира? Сигурно се спотайваш из храсталака, докато се мерне някоя птица, след което сядаш да я гледаш през бинокъла.

Имах още какво да добавя и най-вече да изясня кой е Кларксън и откъде си е набавил коприварче, но той ме прекъсна.

— Аз ще ти кажа защо се мотаеше тази сутрин из Егсфорд Корт. Надявал си се да зърнеш отнякъде Ванеса.

Изнеках, но той не ми обърна внимание.

— И за твое собствено добро те предупреждавам, Устър, че ако още веднъж те спипам да й натрапваш гнъсната си компания, без ни най-малко колебание ще те изкормя.

Той тръгна да си ходи, поспря, добави през рамо: „С голи ръце“ — и след това изчезна, дали за да поднови наблюденията си над коприварчето на Кларксън, или не, не бих могъл да знам. Собственото ми мнение бе, че всяка здравомислеща птица с чувствителен слух би следвало да се е пръждосала още щом го е чула да говори.