П. Г. Удхаус
Лелите не са джентълмени (14)

Глава 14

Както винаги, когато му казвам, че съм сгоден, той не даде израз на капка чувство и продължи да изглежда като съвестно препариран експонат. Ако го запитате защо го прави, той би отвърнал, че не съответства на неговото положение да излиза извън елементарната учтивост при подобни случаи.

— Наистина ли, сър? — бе откликът му.

Обикновено това изчерпва темата и аз не обсъждам с него огъня, на който се пека. Чувствам, че не би било подобаващо, ако това е точната дума, и знам, че той също чувства, че не би било подобаващо, и понеже и двамата чувстваме, че не би било подобаващо, минаваме на други теми.

Но този път случаят беше по-така. За пръв път в живота си аз се сгодявах за момиче, което щеше да ме принуди да зарежа пушенето, да не говорим за коктейлите, и по мое мнение това правеше предмета достатъчно сериозен за двустранно обсъждане. Когато ножът е опрял до гърлото, жизненоважно е да обмениш виждания с един могъщ ум, ако имаш такъв подръка, колкото и неподобаващо да чувстваш, че е.

Затова, когато той добави: „Мога ли да ви поднеса поздравленията си, сър“, моят отговор бе в разрез с установения ред на нещата.

— Не, Джийвс, не можеш. Във всеки случай не и с пълни шепи. Пред себе си виждаш мъж, дотолкова насаден на пачи яйца, доколкото може да бъде един възпитаник на „Итън“. Аз съм загазил с двата крака, Джнйвс.

— Крайно съжалявам да го чуя, сър.

— Още повече ще съжалиш, когато чуеш обясненията ми. Виждал ли си някога гарнизон, обсаден от виещи аборигени, с патрони, изчерпани до последния сандък, който допива сетните си манерки с вода и не вижда отникъде да се приближава американската морска пехота?

— Доколкото помня, не, сър.

— Е, аз съм, грубо казано, в положението на въпросния гарнизон, само дето в сравнение с мен той е цъфнал и вързал. На моя фон може да се кичи с гирлянди и да пее „Алилуя“.

— Изпълвате ме с тревога, сър.

— Ще те изпълня и още как, и при това още нищо не си чул. Като начало ще те уведомя, че госпожица Кук, за която съм сгоден, е дама, към която питая всяческо уважение и респект, но по известни въпроси… как да се изразя?

— Възгледите ви се разминават, сър?

— Именно. И за нещастие тъкмо тези въпроси явяват не помня вече какво на цялостната ми жизнена политика. Какво имаха политиките, Джийвс?

— Допускам, че терминът, който търсите, би могъл да бъде „крайъгълен камък“, сър.

— Благодаря ти, Джийвс. И тъй, тя не одобрява куп неща, които се явяват крайъгълни камъни на моята политика. Един брак с нея неминуемо би означавал, че ще трябва да ги зачеркна от своя живот, защото тя има стоманена воля и не ще се затрудни да накара евентуалния си съпруг да скача през обръчи и да балансира бучки захар на носа си. Схващаш ли какво имам предвид?

— Да, сър. Образността е твърде колоритна.

— Коктейлите например се изключват напълно. Тя твърди, че вредели на черния дроб. Забелязваш ли между другото повсеместния упадък на нравите? В дните на добрата кралица Виктория никое момиче не би си помислило дори да спомене за черни дробове в смесена компания. (В края на миналия век, когато е царувала кралица Виктория, благоприличието е било издигнато в култ до такава степен, че например думата крак не бивало да се споменава в смесена компания, за да не навява на сексуални мисли, и от същите съображения краката на роялите са били скривани със специални драперии. — Б. пр.)

— Много вярно, сър. Франкският император Лотар, живял през деветия век след Христа, твърди, че времената се менят и ние се меним заедно с тях, или както се е изразявал той, nos et mutamar in illis.

— И това, имай предвид, не е най-лошото.

— Ужасявате ме, сър.

— В краен случай все някак ще мина без коктейли. Това ще е агония, но един Устър може да страда със стиснати зъби. Но тя казва, че трябва да се откажа и от пушенето.

— Наистина, крайно немилостив удар от нейна страна, сър.

— Да се откажа от пушенето, Джийвс!

— Да, сър. Забелязвате тръпките, които ме побиват.

— Цялата неприятност идва оттам, че госпожицата се намира под силното влияние на свой приятел с ексцентричното име Толстой. Не го познавам, слава Богу, защото явно няма да ми допадне и ако питаш мен, не е съвсем редовен. Няма да повярваш, Джийвс, но според него нямало нужда да пуши, тъй като същото удоволствие можело да се извлече и като си въртиш палците! Магарето му с магаре. Представи си само лъскава вечеря в обществото — от ония, на които „се поканвате да носите ордените и отличията си“. Кралският тост е изпит и силни мъже облизват устни при мисълта за кутията с пури, когато церемониалмайсторът обявява: „Джентълмени, можете да започнете да въртите палците си.“ Не ми казвай, че няма да се възцари безпрогледна скръб. Да си чувал някога за тоя Толстой?

— О, да, сър. Той беше прочут руски писател.

— Руски значи? Трябваше да се досетя. И на всичкото отгоре писател. Случайно да е написал „По заповед на руския цар?“

— Доколкото ми е известно, не, сър.

— Помислих, че може да е използвал псевдоним. Защо казваш „беше“? Не е ли вече между нас?

— Не, сър. Почина преди години.

— Така му се пада. Да си въртиш палците! Щях да избухна в смях, ако тя не ми беше казала, че не трябва да се смея, защото друго нейно приятелче, някой си Честърфилд, никога не го правел. Е, може да не се притеснява. Както са тръгнали нещата, няма да имам много поводи за смях. Защото все още не съм споменал основната пречка за този брачен съюз. Не си вади прибързания извод, че имам предвид включения в пакета на сделката татко Кук. Съгласен съм, че той е напълно достатъчен, за да помрачи всеки хоризонт, но това, което терзае ума ми, е мисълта за Орло Портър.

— А, да, сър.

Отправих му суров взор.

— Ако не можеш да кажеш нещо по-уместно, Джийвс, предпочитам да мълчиш.

— Много добре, сър.

— Мисълта, както казах, за Орло Портър. Вече сме засягали темата за неговата ревност, сприхавия му нрав и яките жилести ръце. Едно просто подозрение, че съм натрапил противната си компания, както той се изрази, на госпожица Кук, бе достатъчно, за да го накара да ме заплаши с изкормване. Какво ли ще направи, щом разбере, че съм сгоден за нея?

— Положително, сър, след като дамата тъй недвусмислено го отхвърля като кандидат, той не би могъл да ви вини, задето…

— Съм заел овакантеното място? Как ли пък не. Той моментално ще реши, че тъкмо аз съм я убедил да му скъса квитанцията. „Тоя Устър е стара змия в тревата — ще си рече, — а всички знаем с какво се занимават змиите в тревата.“ Не, трябва да пипаме със сатанинска хитрост и да измислим начин да му изтръгнем зъбките. В противен случай не бих оценил вътрешностите си и на пукнат грош.

Тъкмо се канех да го запитам дали още пази онази гумена палка, която преди няколко месеца бе конфискувал от Бонзо, сина на леля Далия. Бонзо я бе закупил за употреба върху свой ненавистен съученик и тогава всички единодушно преценихме, че ще е по-добре да се движи без нея. Това несъмнено бе тъкмо средството, от което се нуждаех, за да облекча напрежението около Орло Портър. С подобно оръжие в ръка можех да се изправя пред него с нетрепващо лице. Но преди да отворя уста, откъм коридора се разнесе телефонен звън.

— Бъди така добър да се обадиш, Джийвс, и да кажеш, че съм излязъл на хубава разходка, следвайки препоръките на моя лекар. По всяка вероятност е леля Далия, а макар в края на неотдавнашната ни беседа да беше разположена търпимо, при нея никога не се знае колко дълго ще траят търпимите разположения.

— Много добре, сър.

— Знаеш какви са жените.

— Знам, действително, сър.

— Особено лелите.

— Да, сър. Моята леля например…

— Ще поговорим за нея някой друг път.

— Когато желаете, сър.

Помня как Джийвс веднъж каза за моя приятел Катсмит Потър-Пърбрайт, когато аутсайдерът, на който той бе заложил, победи с една муцуна само за да бъде след това дисквалифициран поради някакво нарушение на правилника от страна на жокея, меланхолията го е белязала със своя черен знак (Джийвс е цитирал английския поет Томас Грей (1716–1771) и по-конкретно неговата „Елегия в църковни гробища“. — Б. пр.). Същото можеше да се каже сега и за мен, докато седях и правех печалните си равносметки в очакване Джийвс да се върне и да ми съобщи в кое допълнително отношение според леля ми не се покривам с нейния идеал за племенник.

— Какво каза тя? — запитах, когато той се появи.

— Не беше госпожа Травърс, сър. Беше господин Портър.

Изпитах дълбока признателност, задето го бях накарал да се обади вместо мен.

— Е, добре, какво каза той? — осведомих се, макар че в общи линии да можех да отгатна.

— За съжаление не е по силите ми да ви предам разговора дословно, сър. В началото репликите на джентълмена не бяха, строго погледнато, членоразделни. Той явно се намираше под впечатлението, че разговаря лично с вас и възбудата се отразяваше върху чистотата на дикцията му. Осведомих го за своята самоличност, при което скоростта на изказа му значително спадна и аз вече можех да следвам потока на мисълта му. Той ми предаде няколко съобщения за вас.

— Съобщения?

— Да, сър, включващи онова, което възнамерява да ви стори при вашата следваща среща. Забележките му в по-голямата си част бяха от грубо хирургично естество и много от намеренията, които обрисува, биха били изключително трудно изпълними. Като пример мога да приведа заплахата да ви откъсне главата и да ви накара да я изядете.

— Той е казал това?

— Редом с множество други намерения, издържани повече или по-малко в същия дух. Но вие не бива да храните безпокойство, сър.

Стрелите и камъните на свирепата съдба, както ги беше нарекъл някой (Шекспир чрез Хамлет. — Б. пр.), ме бяха сломили дотам, че не можах дори да надам невесел смях, нито да отвърна със саркастично „Щом казваш“. Само зарових лице в шепи, а той продължи:

— Преди да напусна стаята, вие твърде уместно се изразихте за необходимостта да се изтръгнат зъбите на змията в тревата или по-точно на господин Портър. Удоволствие е за мен да ви съобщя, че постигнах в това успех.

Реших, че не съм чул добре, та го накарах да повтори изумителното си твърдение. Той го направи и аз се опулих изумен. Друг на мое място вероятно би свикнал досега да го вижда как вади зайци от цилиндъра си с едно движение на китката и решава мълниеносно проблеми, устояли на усилията на най-бляскави умове, но на мен винаги ми идва като за пръв път, оставяйки ме без дъх и карайки очните ми ябълки да се въртят неукротимо в родните гнезда.

После прозрях какво трябва да се крие зад уверената непринуденост на неговите думи.

— Значи и ти си се сетил за палката? — попитах.

— Моля, сър?

— И тя в момента е у теб.

— Не съм сигурен, че напълно ви разбирам, сър.

— Помислих си, че още пазиш онази палка, която отне от Бонзо, и сега ще ми я дадеш, за да не съм с голи ръце, когато Портър направи своя скок.

— О, не, сър. Инструментът, за който говорите, е сред моите вещи в лондонското ни жилище.

— Тогава как, за Бога, си му изтръгнал зъбите?

— Като му припомних за застраховката срещу злополука, която сте си извадили при него, и привлякох вниманието му върху неизбежното раздразнение на работодателите му в случай, че именно той стане причина да се изръсят с крупна сума пари. Не беше много трудно да убедя господина в дълбоката погрешност на всяко агресивно действие от негова страна.

Повторно се озверих. Неговата изобретателност и находчивост ме оставиха бездиханен.

— Джийвс — рекох, — твоята изобретателност и находчивост ми спряха дъха. Портър е оставен с пръст в уста.

— Да, сър.

— Освен ако не предпочиташ „изигран“.

— Намирам, че „оставен с пръст в уста“ му приляга по-добре, сър.

— А колкото до зъбите, може направо да си поръчва изкуствено чене.

— Да, сър, но не бива да забравяме, че отстраняването на господин Портър като заплаха е само половин спечелена битка. Не знам как да пристъпя към един деликатен проблем…

— Пристъпвай, Джийвс, не бой се.

— Доколкото разбирам, съдейки отчасти по това, което казахте, и отчасти по това как го казахте, идеята за един брак с госпожица Кук, с оглед на нейните планове за вашето бъдеще, не ви допада изцяло. Ето защо ми хрумна, че много неприятности биха могли да се спестят при едно повторно сближаване между господин Портър и въпросната дама.

— Наистина е така. Но…

— Искате да кажете, сър, че по ваше мнение разривът помежду им е твърде сериозен?

— А не е ли?

— Мисля, че не е.

— Твоето подробно описание на схватката помежду им ме остави с впечатлението, че са си разделили куклите и парцалките доста окончателно. Забрави ли „жалкия мухльо“?

— Безпогрешно поставихте пръст върху проблема, сър. Госпожица Кук приложи тези епитети към господин Портър заради неговия отказ да се изправи пред баща й и да поиска своите пари, на които последният е попечител.

— По твоите думи той е казал, че ще се изправи пред него само когато цъфнат налъмите.

— Но след вашия годеж с жената, която той обича, ситуацията коренно се измени. За да си възвърне чувствата на госпожица Кук, той е готов да се изправи пред опасности, които преди са го карали да подвива опашка.

Схващах накъде бие, но според мен нещо куцаше. Аз все тъй виждах Орло с подвита опашка.

— Още повече, сър, ако вие отидете при господин Портър и му изтъкнете, че усилията му биха се увенчали с по-голям успех, ако подходи към господин Кук в момент непосредствено след вечеря. Един размекнат от добрата храна джентълмен е като правило по-сговорчив от онзи, който тепърва очаква да му я поднесат, а както разбрах от разговора си с господин Портър, тъкмо такъв е бил случаят с господин Кук при последната им делова среща.

Подскочих видимо. Думите му ме бяха наелектризирали.

— Джийвс — рекох, — в това нещо има хляб.

— Тъй смятам и аз, сър.

— Веднага отивам да се видя с Орло. Той вероятно кисне в „Гъската и скакалецът“ и дави мъката си в джин и тоник. И позволи ми да ти кажа още веднъж, че нямаш равен на тая земя. Ти върна светлината в моя ден. Бих искал да мога да сторя нещо, с което да ти се отплатя.

— Можете, сър.

— Искай и ще го получиш, Джийвс, ако ще да е и половината ми кралство.

— Ще ви бъда извънредно признателен, сър, ако ми позволите да пренощувам у своята леля.

— Искаш да отидеш чак в Ливърпул? Това е доста път.

— Не, сър. Леля ми се е върнала тази сутрин и сега е в своя дом в селото.

— Тогава върви при нея, Джийвс, и нека небесна благодат се спусне над дългочаканата ви среща.

— Много ви благодаря, сър. В случай че се нуждаете от услугите ми, адресът е: Балморъл, Мейфкинг Роуд, госпожа П. Б. Пигът.

— О, значи тя не е Джийвс по фамилия?

— Не, сър.

След което той избледня по краищата и се дематериализира, за да се появи миг по-късно отново с информацията, че господин Греъм е в кухнята и би искал да размени няколко думи с мен. В първия момент името не ми говореше нищо, което само иде да покаже пагубното въздействие на непосилния ритъм на живот в Мейдън Егсфорд върху душевните ми сили. Сетне паметта се върна на своя престол и аз изпитах такова нетърпение да видя господин Греъм, с каквото явно и той очакваше да види мен. Изпълнен от светло упование в неговите способности като възвръщач на котки, аз бях далеч от мисълта, че може да се е провалил в мисията си, но, естествено, желаех час по-скоро да науча подробностите.

— В кухнята, казваш?

— Да, сър.

— Давай го по-скоро тук. Няма друг, на когото с по-голяма охота бих предоставил аудиенция.

И малко преди часовникът да удари шест, този рядко надарен мъж се яви пред мен.

Както и преди, бях поразен от невероятно порядъчния му изглед. Съдейки по външността му, никой заек или фазан не би следвало да изпитва и най-леки опасения в негово присъствие и човек с лекота можеше да си го представи като непоклатим стълб на черковния хор по време на света литургия. А неговото тихо „Добър вечер, сър“ бе истинска наслада за ухото.

— Добър вечер — отвърнах на свой ред аз. — Е, успешно ли се справихте? Котката, вярвам, е отново край старото си домашното огнище?

Погледът му помръкна, сякаш бях извадил на бял свят някаква тайна скръб.

— Виждате ли, сър, и да и не.

— Как така и да и не?

— Отговорът на първия от вашите въпроси е утвърдителен. Аз действително се справих успешно. Но за жалост котката не е край старото си домашно огнище.

— Не ви разбирам.

— Тя е тук, сър, във вашата кухня. Отнесох я в Егсфорд Корт, както беше договорено, и я освободих в близост до конюшните, след което се упътих към къщи, щастлив, че съм заработил парите, с които вие тъй щедро ме възнаградихте за труда. Представете си моята тревога и смут, когато, влизайки в селото, открих, че котката ме е последвала по петите. Тя е много обичливо животно и както личи, е успяла да се привърже към мен. Дали бихте желали сега да я върна отново? Разбира се, този път не се чувствам в правото си да поискам пълната тарифа, но да кажем, срещу десет лири?

Ако искате да знаете как погледнах на това предложение, мога с две думи да ви уверя, че за мен то бе прозрачно като стъкло. Много хора, подведени от честното ми и открито лице, си вадят погрешния извод, че аз паса трева, но за мен мошениците са като отворена книга и аз не изпитах капка съмнение, че един от тях стои пред мен сега.

Онова, което ме спря да се възправя в пълен ръст и с гръмовен глас да го разоблича, бе съображението, че нямах друг избор, освен да играя по гайдата на подлеца. Един отказ да снеса парите би го накарал да отиде директно при татко Кук и да смъкне от него щедро възнаграждение срещу сведението, че пра-родителката го е наела да похити котката — а независимо от нейните твърдения за неувяхващата й слава в Мейдън Егсфорд след изпълнението на „Всяка сладурана обича по един моряк“ в моряшко костюмче, аз знаех, че името й ще бъде оваляно в калта. Като капак все още не бях сигурен, че не могат и да я опандизят, а за съкрушителния удар върху храносмилането на чичо Том нямаше какво и да се говори.

И тъй, аз снесох десетачката. Не с песен на уста, но я снесох, и той ме остави на мира.

Известно време след това седях, отдаден на размисли. И тъкмо се канех да се вдигна, за да навестя Орло Портър, когато в стаята нахълта Ванеса Кук.