Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (13)

7. Златен корен

— Не задълго, не задълго — мърмореше си тя, имитирайки бухала — ама в какво се забърках и аз! Хапят ме змии, жилят ме скорпиони, а на всичкото отгоре си говоря с бухал. Че кой нормален човек си говори с бухали?

Вейницата повдигна озадачено рамене и изпуфтя. Събра китката си от билки и тръгна отново през гората.

— Не е ли време вече да се прибирам? — запита се тя и се озърна наоколо. Слънцето преваляше, а лесът бе все така невероятно красив и магичен. Но вейницата изведнъж осъзна, че не знае къде да се прибере. Не помнеше нищо, нищичко. Нито коя е, нито откъде идва, нито къде да се прибере. Знаеше, че има дом, роднини и приятели, но всичко това бе потънало в мъгла от забрава.

И тогава паника и отчаяние я стиснаха за гърлото, сълзи избиха в очите й. Тя захвърли билките, с рязко движение бутна от главата си венеца от еньовче и заплака горчиво.

— Не плачи — чу тя глас до себе си. Обърна се и видя сред разхвърляния букет от билки да се подава гущер с красиви златисто-зелени люспи. Имаше масивно за дребния си ръст тяло, четири крака, големи жълти очи и дълга опашка.

— Ох, и ти ли говориш? — проплака вейницата и продължи да рони сълзи на отчаяние.

— Плачеш, защото не помниш коя си — каза гущерът.

— Откъде знаеш?

— Ти си вейница.

— Никаква вейница не съм, остави ме на мира! И ти, и всички говорещи гадини като теб. Оставете ме най-после и не се занимавайте с мен, разбра ли?

— Разбрах — отговори гущерът, завъртя опашка и си тръгна с тромава походка.

— Чакай — викна тя, — стой!

Гущерът спря и я погледна.

— Извинявай, но съм много объркана. Знаеш ли защо нищо не мога да си спомня?

— Знам.

— А ще ми кажеш ли? — запита вейницата с плаха надежда в гласа.

— Предстои ти промяна. Съзнанието ти трябва да е чисто от спомените и старите ограничения, за да я възприемеш. Но не се притеснявай, накрая отново ще си спомниш всичко.

— Наистина ли?

— Наистина.

Тя изхлипа и изтри сълзите от лицето си.

— А каква е тази промяна?

— Ще видиш живота през змейски очи.

— Моля?

— Ние змейовете виждаме живота така, както никой друг не може.

— Ама ти змей ли си? — озадачено попита тя.

— Змей съм.

— Леле-е-е, ама ти си толкова…, толкова мъничък! — усмихна се вейницата.

Гущерът въздъхна и разпери криле. Тя не бе забелязала, че е крилат и се изненада. Но когато видя как тялото му расте с невероятна скорост, направо извика от изумление. Само миг след това над нея се извиси толкова голямо туловище, че тя успяваше да види само единият му крак, увенчан с черни нокти, големи като къщи. Някъде там, където трябваше да се намира главата, с оглушителен трясък падаха дървета и скърцаха клони. Ята разтревожени птици крещяха в небето и се блъскаха в разперените змейски криле, хвърлили черна като нощ сянка над земята.

— Змей съм! — гласът му изкънтя с такава мощ, че думите едва се разбраха.

Вейницата стоеше и зяпаше с отворена уста. Преди да успее да помисли или да каже нещо, тялото на змея започна да се смалява отново до тогава, докато погледът й успя да го обхване целия — от главата до острия край на опашката.

— Вече си достатъчно пораснала, за да не съдиш за другите по размера им — със сърдит тон изрече той и я погледна с жълтите си очи.

Дори сега, когато се бе смалил, змеят бе внушителен. По-голям от кон, целият обсипан с люспи. Гърбът му бе тъмно-зелен, а коремът светлееше с неопределен цвят.

— Качвай се — рече той и легна на земята.

— Да се качвам!? — озадачено повтори тя.

— Да, качвай се, нали ти казах, че ще видиш живота през змейски очи.

Вейницата с удоволствие би отказала, но се нуждаеше от паметта си, пък и не бе сигурна какво може да последва, ако вземе да откаже на едно толкова страховито създание. Затова преодоля уплахата си и се покатери върху гърба на змея.

— Хвани се за люспите там, където ти е удобно и стискай здраво. И не се бой, не могат да се откъснат.

Тя го послуша. Намести се добре върху хладния гръб, приведе се напред и хвана две люспи отстрани на шията му, като ги стисна силно. Змеят се изправи на крака и разпери криле.

Отначало почуства лек гъдел в корема, вятър разроши косите й, докато се издигаха високо в небето. Не й беше удобно, имаше чувството, че всеки момент може да се плъзне по люспестото тяло и да полети към отдалечаващата се земя. Змеят увеличи скоростта и вече стана съвсем трудно да вижда каквото и да било. Въздухът премяташе косите, щипеше очите, нахлуваше през гънките на леките й дрехи и я прегръщаше с ледена ръка. Стана й трудно дори да диша. Примижала, стискаше с всички сили люспите на змея и си мислеше, че няма как да погледне през собствените си очи, пък камо ли през чужди.

Изведнъж всички тези усещания изчезнаха. Тя летеше сама, разперила криле. Тялото й бе люспесто, с дълга опашка и тя почувства, как го направлява свободно, накъдето си поиска. Можеше да вижда на всички страни, надолу и нагоре, отпред и отзад, наляво и надясно, без да е нужно да върти главата си.

И разбра защо змейовете виждат така, както никое друго създание.

Освен че виждаше във всички посоки, тя можеше да съсредоточи погледа си и това бе най-удивителното нещо на света! Най-напред го направи с едно самотно дърво, древно и масивно, вкоренено насред широко поле. Видя сияние около него, преливащи в светлина меки цветове. И след това съзря всички живи създания, които бяха открили дом сред клоните му. Дребни и по-едри птички, буболечки, мравки, гъсеници и въшки, мъхове и плесени. Животът пулсираше, туптеше във всяко листенце, във всяка гънка на кората му. Всички тези организми, свързани, зависими един от друг, различни и еднакви — живи! Зърна сиянието на всяко едно от тях, преливащите цветове. И още по-навътре, още по-надълбоко — погледът й проникна в плътта, в клетките — работещи, съвършени, обединени в единна хармония. Във всяка клетка светеше като диамант красива спирала. Изключителна като ювелирно бижу. Удивителна като непозната земя. Тайнствена като скрито съкровище.

Вейницата разфокусира леко поглед и се случи друго чудо. Проследи живота на древното дърво — от миналото му като семе до бъдещето му на мъртъв, изсъхнал дънер. Видя да го брулят ветрове, да го заливат с яростта си небесата. В жежките дни, когато слънцето изпиваше водата от повърхността, корените му се впиваха дълбоко в пръстта, търсеха и намираха животворна влага. А през пролетта короната се обсипваше с листа и цветове. Живееше и дишаше, привличаше хиляди насекоми с ухание, за да повери семето си на крехките им мъхнати телца.

Но това бе най-вероятното бъдеще, а пред очите й се изредиха още и още възможности. В една от тях върху дървото падаше гръм и го разцепваше на две, една мъртва и една жива част. А в друга го отсичаха за дървен материал.

Тя продължи да лети. Гледаше в битието на хора, животни, растения, камъни дори. Очите й виждаха как са свързани организмите, как си взаимодействат. Механизмите на живота, поривите на плътта, жаждата за оцеляване и красотата на съществуванието. И онези прелестни като диамант спирали, втъкани в клетките на живота.

Издигаше се нагоре, все по-високо, все по-далече. Искаше да обхване с поглед вселената, света и времето. Миналото и вероятното бъдеще…

Тя видя през змейски очи и разбра че никога няма да е отново същата. А змеят се приземи до разхвърляния букет от билки и венеца от еньовче. Вейницата слезе от гърба му — толкова различна и друга, мъдра като змей. В очите й напираха сълзи. Защото не можеше да изрази по друг начин благоволението си пред творението, което съзря.

— Не плачи — тя се огледа и видя, че змеят отново е с размерите на гущер. Той протягаше към нея стрък растение. Тя го взе и го приближи до очите си. Листата му приличаха на отворена шишарка, на чийто връх свети жълтица — ситни жълти цветчета в съцветие. И щом го докосна с ръка видя силата му. Поглеждайки към изхвърления букет и венеца от еньовче, тя съзря силата им. И вече знаеше, че е вейница. Отново ги взе в ръцете си. Постави и венеца върху косите си. А гущерът змей бе изчезнал.

Вейницата се огледа объркана, напрегна се да си спомни, но все още не успяваше:

— А паметта ми? — прошепна и въздъхна тихо.