Касандра Клеър
Град от пепел (6)

5
Греховете на бащите

Мракът на затвора в Града на тишината беше много по-плътен, отколкото Джейс изобщо някога си бе представял. Той не можеше да види очертанията на собствената си ръка на милиметри пред очите си, камо ли да види пода или тавана на килията. Това, което знаеше за килията, беше от беглия поглед, с който я обгърна на светлината на факлата, когато го въведе един от мълчаливите братя, който бе отворил залостената врата и го бе бутнал вътре като отявлен престъпник.

Всъщност може би точно за такъв го и мислеха.

Знаеше, че килията е постлана с каменен под, че три от стените са изсечени в скалата, а четвъртата представлява решетка от разположени една до друга пръчки, направени от сплав от сребро и злато и дълбоко забити в камъка. Знаеше, че в решетката има врата. Но също така знаеше, че покрай източната стена минава дълъг метален лост, на който мълчаливите братя бяха заключили едната скоба от чифт сребърни белезници, като другата беше сложена на китката му. Можеше да прави няколко крачки из килията, дрънчейки като духа на Марли, но само толкова. Вече беше протрил дясната си китка с безсмисленото опъване на белезниците. Все пак беше левичар — светъл лъч в непрогледния мрак. Не че това беше от кой знае какво значение, но беше утешително да знаеш, че по-сръчната ти ръка е свободна.

Започна отново да се разхожда по протежението на килията си, като ходом прокарваше пръсти по стените. Беше вбесяващо да не знае колко е часът. В Идрис баща му го учеше да познава времето по положението на слънцето, дължината на следобедните сенки, а нощем — по разположението на звездите в небето. Но тук нямаше звезди. И той започна да се пита дали изобщо някога ще види отново небето.

Джейс се спря. Ама че въпроси си задаваше. Разбира се, че щеше да види отново небето. Клейвът нямаше да го убие. Наказването със смърт се отреждаше на убийците. При все това страхът не го напускаше, беше се загнездил в гръдния му кош, подобен на непозната, внезапно появила се болка, Джейс не беше предразположен към пристъпи на паника — според Алек малко здравословна страхливост в някои случаи не би му навредила. Но страхът никога не бе имал особено въздействие върху него.

Спомни си думите на Мерис: „Ти никога не си се страхувал от тъмното.“

Така е. Тази тревога, която изпитваше, беше напълно нехарактерна за него. Не беше достатъчно просто да е тъмно, за да изпита страх. Той отново въздъхна леко. Просто трябваше да изкара нощта. Една нощ. Какво толкова. Пристъпи още една крачка напред, оковите му мрачно издрънчаха.

Някакъв звук разцепи въздуха и го накара да замръзне на мястото си. Беше висок, пронизителен вой, вик на неподправен и безпаметен ужас. Сякаш се издигаше все повече и подобно на звук от цигулка, ставаше все по-тънък и по-остър, докато накрая секна.

Джейс изруга. Ушите му кънтяха и усети ужаса в устата си, като тръпчив вкус на метал. Кой би могъл да предположи, че страхът има вкус? Притисна гръб към стената на килията и притаи дъх.

Звукът се появи отново, този път по-силен, а след него се чу още един писък и още един. Нещо изкънтя над него и Джейс неволно се наведе, но после се сети, че всъщност беше няколко нива под земята. Той чу още един тропот и в съзнанието му се оформи следната картина: портата на мавзолея е разбита, телата на мъртвите от векове ловци на сенки са пръснати навън, от тях не е останало нищо друго, освен скелети, крепящи се на изсъхнали сухожилия, разхвърляни из етажите на Града на тишината, с мършави, кокалести пръсти…

Стига! Джейс прогони видението с въздишка на досада. Мъртвите не могат да се върнат. Пък и те бяха нефилими като него, негови убити братя и сестри. Нямаше защо да се бои от тях. А и защо изобщо да се страхува? Сви ръце в юмруци, ноктите се впиха в дланите му. Беше под достойнството му да изпитва страх. Щеше да го преодолее. Щеше да го смаже. Пое дълбоко въздух, дробовете му се изпълниха тъкмо когато прозвуча още един писък, този път много силен. Джейс изпусна шумно въздуха от гърдите си и в този миг нещо силно изтрополи много близо до него и внезапно пред очите му блесна цветът на ярко, огнено цвете.

На светлината се показа брат Джеремая, с дясната си ръка държеше все още горяща факла, качулката му с цвят на пергамент се беше смъкнала и откриваше лице, с изписано на него гротескно изражение на страх. Зашитата му преди уста сега зееше отворена в безмълвен писък, кървавите нишки на скъсаните конци висяха от разкъсаните му устни. Кръв, черна на светлината на факлата, капеше по светлата му роба. Той направи няколко залитащи стъпки напред, протегна ръце… и тогава, докато Джейс гледаше с нямо недоумение, Джеремая залитна напред и се сгромоляса на пода. Джейс чу звук от строшаване на кости, когато тялото на архиваря се удари в пода и факлата се изплъзна от ръката му, като се търколи към плиткия каменен улей, издълбан в пода, точно пред залостената врата на килията.

Джейс машинално коленичи и се протегна към факлата, доколкото му позволяваше веригата. Пръстите му почти я докосваха. Светлината бързо гаснеше, но в сумрака видя мъртвото лице на Джеремая, обърнато към него, кръвта още се стичаше от отворената му уста. Зъбите му бяха черни и криви.

Джейс усети как нещо тежко притиска гърдите му. Мълчаливите братя никога не отварят устите си, никога не говорят, не се смеят, не пищят. Но именно писък беше звукът, който Джейс бе чул, сега беше сигурен в това — писъци на мъже, които не са крещели от половин век, гласът на ужаса много по-ясен и по-могъщ от древната руна на мълчанието. Но как стана така? И къде са другите братя?

Джейс искаше да извика за помощ, но тежестта продължаваше да притиска гърдите му. Сякаш не му достигаше въздух. Посегна отново към факлата и усети как една от малките костици на китката му изпука. Болка прониза ръката му, но се скъси разстоянието, което го делеше от факлата. Успя да я вземе и се изправи. Когато пламъкът отново се разгоря, чу още един звук. Плътен, неприятен, звук от плъзгане. Космите на тила му се изправиха. Той вдигна факлата напред, треперещата му ръка чертаеше танцуващи светлини по стените и идеално осветяваше сенките.

Нямаше нищо.

Вместо да се успокои, той усети още по-силен страх. Започна да поема въздух на големи глътки, сякаш щеше да се гмурка под вода. За него нямаше по-лошо нещо от страха, защото му беше непознат. Какво се беше случило с него? Нима се беше превърнал в страхливец?

Рязко опъна белезниците, като се надяваше предизвиканата от това болка да прочисти главата му. Не сполучи. Отново чу шум, пак онова грубо влачене, този път по-близо. Имаше и още един звук, следващ този от влаченето, беше тих, подобен на шепот. Джейс никога не беше чувал толкова зловещ звук. Почти загубил ума и дума от страх, той се притисна до стената, като издигна факлата с бясно треперещата си ръка.

За миг, ясно като ден, видя цялото помещение: килията, залостената врата, голите каменни плочи отвъд нея и мъртвото тяло на Джеремая, свито на пода. Току зад Джеремая имаше врата, която бе леко открехната. На прага й имаше нещо. Нещо огромно, тъмно и безформено. Очи, подобни на искрящ лед, вкопани в дълбоки, тъмни гънки, гледаха Джейс с необяснима веселост. После съществото се хвърли напред. Огромен облак от непроницаема мъгла се издигна пред очите на Джейс, подобно на вълна, която се носи по повърхността на океана. Последното нещо, което видя, беше пламъкът на факлата, преминаващ в зелено, после в синьо, преди тъмнината да го погълне.

 

 

Саймън целуваше приятно. Доставяше онова лежерно удоволствие, което изпитваш, когато се припичаш на слънце в хамака, с книжка и чаша лимонада. Можеш спокойно да му се отдадеш, без да се отегчиш, смутиш или разтревожиш от нещо, освен ако, разбира се, металната пружина на разтегателния диван не се впие в гърба ти.

— Ох — възкликна Клеъри, като напразно се опитваше да се отмести от ръбестия метал.

— Нараних ли те? — Саймън се отдръпна от нея и я изгледа притеснено. Или може би просто без очила очите му изглеждаха по-големи и по-тъмни.

— Не, не е твоя вината… леглото. Истинско средство за изтезание.

— Не съм забелязал — каза навъсено, когато тя взе една захвърлена на пода възглавница и я пъхна под тях.

— Логично. — Тя се засмя. — Докъде бяхме стигнали?

— Ами, лицето ми беше горе-долу там, където е сега, но твоето беше доста по-близо до моето. Ако не ме лъже паметта.

— Колко романтично. — Тя го притегли надолу към себе си и той се опря на лактите си. Телата им бяха плътно едно до друго и тя усещаше биенето на сърцето му през неговата и своята тениска. Когато се наведе да я целуне, миглите му, обикновено скрити зад очилата, я погъделичкаха. Тя се разтърси от лек кикот. — Не ти ли е странно? — прошепна.

— Не. Мисля, че когато си представяш нещо достатъчно често, в действителност то изглежда…

— Разочароващо?

— Не, не! — Саймън се отдръпна от нея и я изгледа укорително с късогледите си очи. — Дори не си го и помисляй. Точно обратното на разочароващо. То е…

От гърдите й се изтръгна сподавено кикотене.

— Добре, приемам, че не си искал да кажеш това.

Той притвори очи, устните му се изкривиха в усмивка.

— Тогава ще ти кажа нещо, което може да ти се стори смешно, но това, за което не мога да спра да мисля, е… — Тя му се усмихна дяволито.

— Че искаш секс?

— Стига. — Той взе ръцете й в своите, притисна ги към покривката на леглото и смутено я погледна. — Че те обичам.

— Значи не искаш секс?

Той пусна ръцете й.

— Не съм казал това.

Тя се засмя и опряла две ръце на гърдите му, леко го бутна от себе си.

— Чакай да стана.

Той изглеждаше разтревожен.

— Нямах предвид, че искам само секс…

— Не е заради това. Искам да се преоблека. Нищо няма да се получи, докато съм с обути чорапи.

Гледаше я жално, докато вадеше пижамата си от гардероба, а после се отправи към банята. Преди да затвори вратата, тя се обърна към него.

— Ей сега се връщам.

Каквото и да бе отговорил, тя не го чу, защото вратата беше вече затворена. Изми зъбите си и остави водата да тече, докато се оглеждаше в огледалото, което приличаше на тези по лекарските кабинети. Косата й беше разрошена, а бузите й — поруменели. Това дали се брои за сияене, запита се тя. Нали влюбените сияят? Или може би това се отнасяше за бременните жени, не си спомняше точно, но беше сигурна, че трябва да изглежда малко по-различно. Все пак за първи път се целуваше толкова продължително… и беше хубаво, каза си тя, безопасно, приятно и удобно.

Вярно, бе целувала и Джейс в нощта на рождения си ден, но тогава не беше безопасно, нито удобно, нито можеше да се нарече приятно. Онази целувка сякаш разтваряше фибрите на тялото й за някакъв неясен копнеж по нещо по-горещо, по-сладко и по-тръпчиво. Стига си мислила за Джейс, смъмри се тя, но когато се погледна в огледалото, видя премрежените си очи и разбра, че тялото й помни, дори и разумът да не иска.

Пусна студената вода и наплиска лицето си, преди да посегне към пижамата. Хубава работа, установи тя, беше си взела долнището, но не и горнището. Саймън можеше и да се зарадва, но беше още твърде рано да се сложи край на спането с горнище. Върна се в спалнята само, за да открие, че Саймън е заспал в средата на леглото, гушнал възглавницата като човешко същество. Тя сподави смеха си.

— Саймън… — прошепна, но в това време се чу острото двукратно пиукане на мобилния й телефон, което сигнализираше, че е получила съобщение. Телефонът се намираше на нощната масичка, Клеъри го вдигна и видя, че съобщението е от Изабел.

Отвори телефона и трескаво зачете текста на съобщението. Прочете го два пъти, за да се увери, че не й се привижда. После се втурна към килера да вземе палтото си.

 

 

— Джонатан.

Гласът идваше от мрака: нисък, мрачен, до болка познат. Джейс примигна и отвори очи, но видя само тъмнина. Потрепери. Беше се свил на ледения каменен под. Сигурно беше припаднал. Ядоса се на собствената си слабост, на собствената си мекушавост.

Завъртя се и опъна пулсиращата си в белезниците китка.

— Има ли някой тук?

— Не може да не си познал собствения си баща, Джонатан — чу се отново гласът и този път Джейс го позна: твърд, равен, почти беззвучен. Опита се да се изправи на крака, но ботушите му се подхлъзнаха на нещо мокро и залитна назад, като силно удари раменете си в каменната стена. Веригата издрънча като хор от стоманени камбани.

— Ранен ли си? — Ярка светлина блесна и заслепи очите на Джейс. Той примигна, за да прогони влагата от очите си и видя Валънтайн, застанал от другата страна на решетката, до трупа на брат Джеремая. Магическият камък в ръката му пръскаше остра белезникава светлина из цялото помещение. Джейс видя следи от засъхнала кръв по стените… и скорошна кръв, малка локва от тази, която се стичаше от отворената уста на брат Джеремая. Усети как стомахът му се свива и си спомни за черната, безформена фигура, която бе видял, с нейните блестящи очи, подобни на скъпоценни камъни.

— Онова същество — каза задавено той. — Къде е то? Какво беше?

— Наистина си ранен. — Валънтайн се приближи до решетката. — Кой нареди да те заключат тук? Някой от Клейва ли? Семейство Лайтууд?

— Инквизиторката. — Джейс огледа тялото си. Имаше доста кръв по крачолите и ризата му. Не можеше да каже дали е негова. От белезниците му леко се процеждаше кръв.

Валънтайн го гледаше замислено през решетката. За първи път от години Джейс виждаше баща си, облечен в истинска бойна униформа — дебели кожени дрехи, в които се обличаха ловците на сенки, които позволяваха свобода на движенията и в същото време предпазваха кожата от всякакви видове демонска отрова. По ръцете и краката му имаше златно-сребърни гривни, всяка от които гравирана с релефни фигури и руни. През гърдите му минаваше широк ремък, а на него бе окачен меч, който блестеше над рамото му. Валънтайн клекна и изравни студените си черни очи с тези на Джейс, който с изненада откри, че в тях нямаше гняв.

— Инквизиторката и Клейвът са едно и също нещо. Семейство Лайтууд не биваше да допускат това. Аз не бих позволил на никого да постъпва така с теб.

Джейс притисна рамене до стената. Гледаше да е възможно по-далече от баща си, доколкото веригата му позволяваше.

— Дошъл си тук да ме убиеш ли?

— Да те убия? Защо ми е да те убивам?

— А защо ти беше да убиваш Джеремая? Само не ми казвай, че както си минавал покрай него, той ей така, изведнъж се е гътнал. Знам, че ти си го направил.

Известно време Валънтайн гледаше трупа на брат Джеремая.

— Да, аз го убих, както и останалите мълчаливи братя. Принуден бях. Те притежаваха нещо, от което се нуждаех.

— Какво? Чувство за приличие?

— Това — каза Валънтайн и със светкавично движение изтегли меча от ножницата на рамото си. — Мелартак.

Джейс потисна вика на изумление, който се надигна в гърлото му. Бе разбрал достатъчно: огромният, тежък и остър сребърен меч, чиято дръжка бе с формата на разперени крила, бе висял над Говорещите звезди в заседателната зала на мълчаливите братя.

— Взел си Меча на мълчаливите братя?

— Никога не е бил техен — рече Валънтайн. — Той принадлежи на всички нефилими. Това е острието, с което ангелът изпъдил Адам и Ева от градината. И постави в източната част на градината Едем един херувим и огнен меч, който се върти във всички посоки — изрецитира той, наведен над острието.

Джейс облиза сухите си устни.

— Какво ще правиш с него?

— Ще ти кажа — рече Валънтайн, — когато се уверя, че мога да ти вярвам, и когато усетя, че и ти ми вярваш.

— Да ти вярвам? След като в Ренуик избяга през портала и след това го счупи, за да не мога да те последвам? И след като се опита да убиеш Клеъри?

— Никога не бих наранил сестра ти — каза Валънтайн с гневна нотка в гласа. — Както не бих наранил и теб.

— Всичко, което правиш, ме наранява! Семейство Лайтууд са тези, които ме спасиха!

— Не аз съм този, който те заключи тук. Не аз съм този, който те заплаши и който се отнесе с недоверие към теб. Направиха го семейство Лайтууд и техните приятели от Клейва. — Валънтайн направи пауза. — Като те гледам така, толкова сдържан след всичко, което ти причиниха, наистина се гордея с теб.

При тези думи Джейс вдигна изненадано поглед, толкова бързо, че усети вълна от замайване. Ръката му запулсира болезнено. Потисна болката и дишането му постепенно се укроти.

— Какво? — попита невярващо.

— Сега виждам грешката, която допуснах в Ренуик — продължи Валънтайн. — Представях си те като малкото момче, което изоставих в Идрис, покорно на всяко мое желание. Вместо това намерих вироглав млад мъж, независим и смел, но при все това продължих да те третирам като дете. Нищо чудно, че се опълчи срещу мен.

— Да съм се опълчил? Аз… — Гърлото на Джейс се сви и той не можа да произнесе думите, които напираха у него. Сърцето му започна да бие в ритъма на пулсирането на ръката му.

Валънтайн се приведе напред.

— Никога не съм имал възможност да ти разкажа за миналото си, да ти обясня защо е трябвало да направя това, което сторих.

— Няма нищо за разказване. Ти си убил баба ми и дядо ми. Държеше майка ми затворена. Уби други ловци на сенки, за да постигнеш целите си. — Всяка дума от устата на Джейс имаше вкус на отрова.

— Ти знаеш само половината от фактите, Джонатан. Излъгах те, когато беше дете, защото беше твърде малък, за да разбереш. Сега си достатъчно голям, за да чуеш истината.

— Ами кажи ми я тогава.

Валънтайн посегна през решетките на килията и постави ръката си върху тази на Джейс. Той почувства грубите му, мазолести пръсти по същия начин, по който ги бе чувствал, когато беше на десет години.

— Искам да ти се доверя, Джонатан. Бих ли могъл?

Джейс понечи да отговори, но не можа да отрони и дума.

Усещаше около гърдите си някакъв железен обръч, който бавно го притискаше и постепенно спираше дъха му.

— Надявам се… — прошепна той.

Над тях се чу звук. Звукът приличаше на затръшване на метална врата, после Джейс чу стъпки и някакъв шепот, който отекваше в каменните стени на Града. Валънтайн се изправи, като закри магическата светлина с ръка, докато тя се стопи до слабо мъждукане, а той самият се очерта като бледа сянка.

— По-бързи са, отколкото си мислех — промърмори и сведе поглед към Джейс през решетката.

Джейс надникна през нея, но не можа да види нищо на бледото мъждукане на магическата светлина. Сети се за кълбящата се тъмна форма, която бе видял преди и която прегазваше всяка светлина пред себе си.

— Какво става? Какво е това? — питаше той, като пропълзя на колене.

— Трябва да тръгвам — рече Валънтайн. — Но още не сме приключили разговора си.

Джейс пъхна ръка между решетките.

— Освободи ме. Каквото и да е това, искам да мога да се бия с него.

— Освобождаването ти сега не би било в твоя полза. — Валънтайн сключи плътно ръката си около камъка с магическата светлина. Тя примигна и помещението се потопи в мрак. Джейс се хвърли към решетката на килията, счупената му ръка изпука от негодувание и болка.

— Не! — изкрещя той. — Татко, моля те.

— Ако искаш да ме намериш — каза Валънтайн, — ще ме намериш.

Миг по-късно се чуваше само звукът от отдалечаващите му се стъпки и от тежкото дишане на Джейс, който се свлече до решетката.

 

 

В метрото Клеъри не бе способна да седи на едно място. Ходеше напред-назад из полупразния вагон, с окачени на врата слушалки на айпода си. Изабел не беше вдигнала телефона, когато Клеъри й позвъни, и сега я разяждаше някакво необяснимо безпокойство.

Мислеше за Джейс, такъв, какъвто го бе видяла в Луната на ловеца, целия покрит с кръв. Както се беше озъбил в яда си, приличаше много повече на върколак, отколкото на ловец на сенки, призван да защитава хората и да се съобразява с долноземците.

Клеъри изкачи стъпалата на спирката на метрото на 96-а улица и бавно се отправи към ъгъла, на който се издигаше институтът като огромна сива сянка. Долу, в подлеза, беше горещо и тя настръхна при допира на студения въздух с изпотения й врат, когато тръгна по напуканата бетонена пътека към входа на института. Посегна към огромния железен чук, висящ на вратата, но се поколеба. Тя беше ловец на сенки, нали така? Имаше право да бъде в института точно толкова, колкото и семейство Лайтууд. В изблик на решителност посегна към дръжката на вратата и се опита да си спомни думите, които изричаше Джейс.

— В името на ангела, аз…

Вратата се отвори към мрака, осветен от пламъците на дузина тънки свещи. Докато бързо прекосяваше редиците с пейки, свещите примигваха, сякаш й се смееха. Стигна асансьора и затвори с прищракване металната врата след себе си, след което с треперещ пръст натисна копчето. Помъчи се да се отпусне — питаше се дали се тревожи за Джейс, или се тревожи от срещата си с Джейс. Лицето й се гушеше във вдигнатата яка на палтото и изглеждаше много бяло и дребно, очите й бяха големи и зелени, а устните й — бледи и напукани. Никак не беше хубава, помисли си тъжно и побърза да прогони тази мисъл. Какво значение имаше как изглежда? За Джейс това не беше важно. Не можеше да бъде важно.

Асансьорът спря и Клеъри бутна вратата. Чърч я чакаше във фоайето и я поздрави с недоволно измяукване.

— Какво има, Чърч? — гласът й прозвуча странно високо в тихото помещение. Запита се дали изобщо имаше някой в института. Може би беше сама. При тази мисъл я побиха тръпки. — Има ли някой вкъщи?

Синият персиец й обърна гръб и тръгна надолу по коридора. Минаха покрай музикалната стая и библиотеката, и двете бяха празни, след това Чърч зави зад следващия ъгъл и седна пред една затворена врата. Пристигнахме, дотук сме, сякаш казваше изражението му.

Преди да успее да почука, вратата се отвори и на прага се показа Изабел, с боси стъпала, обута в джинси и лек виолетов пуловер. Когато видя Клеъри, се стъписа.

— Стори ми се, че чух някой да идва по коридора, но не предполагах, че може да си ти — каза тя. — Какво правиш тук?

Клеъри я погледна втренчено.

— Нали ти ми изпрати съобщение. Каза, че инквизиторката е хвърлила Джейс в затвора.

— Клеъри! — Изабел се огледа в коридора и прехапа устни. — Не мислех, че веднага ще долетиш тук.

Клеъри беше потресена.

— Изабел! Затвор!

— Да, но… — Изабел въздъхна примирено, отстъпи назад и с жест подкани Клеъри да влезе в стаята й. — Е, така и така си тук. Я къш — каза тя, като махна с ръка на Чърч. — Върви да пазиш асансьора.

Чърч я изгледа с пренебрежение, легна по корем и се приготви да спи.

— Котки — измърмори Изабел и затръшна вратата.

— Здрасти, Клеъри. — Алек седеше на неоправеното легло на Изабел, обутите му в ботуши крака висяха отстрани. — Какво правиш тук?

Клеъри седна на табуретката пред тоалетката на Изабел, където цареше смайващ безпорядък.

— Изабел ми писа. Каза ми какво се е случило с Джейс.

Изабел и Алек си размениха многозначителни погледи.

— О, стига, Алек — рече Изабел. — Мислех, че тя трябва да знае. Не предполагах, че ще се изстреля тук!

Стомахът на Клеъри се сви.

— Как няма да дойда! Той добре ли е? Защо, за Бога, тази инквизиторка го е хвърлила в затвора?

— Това не е точно затвор. Той е в Града на тишината — каза Алек, като се изправи на леглото и придърпа в скута си една от възглавниците на Изабел. Започна неволно да си играе с мънистените пискюли, обшити по краищата й.

— В Града на тишината? Защо?

Алек се поколеба.

— Под Града на тишината има килии. Там държат престъпниците, преди да бъдат депортирани в Идрис, където да се изправят пред Съвета. Такива, които са извършили истински престъпления. Убийци, вампири-изменници, ловци на сенки, които са нарушили споразумението. Ето на такова място е в момента Джейс.

— Затворен заедно с убийци? — Клеъри гневно скочи на крака. — Какво ви става, бе, хора? Защо не сте разстроени?

Алек и Изабел си размениха по още един поглед.

— Само за една нощ е — каза Изабел. — А и долу няма никой с него. Ние помолихме за това.

— Но защо? Какво е направил Джейс?

— Държал се е предизвикателно с инквизиторката. Това е причината, доколкото ми е известно — каза Алек.

Изабел седна на крайчеца на тоалетката си.

— Това е недопустимо.

— Значи инквизиторката е луда — каза Клеъри.

— Всъщност не е — отвърна Алек. — Ако Джейс беше войник в армията на мундитата, мислиш ли, че щеше да си позволи да противоречи на командира си? Изключено.

— Е, само по време на война. Но Джейс не е войник.

— Напротив, ние всички сме войници. Джейс е като всички нас. Има си йерархия и в нея инквизиторката е почти на върха. Джейс е почти в дъното. Би трябвало да се отнася към нея с повече уважение.

— Ако мислите, че той си е заслужил да бъде в затвора, тогава защо ме повикахте тук? Само за да се съглася с вас? Не виждам смисъл. Какво очаквате от мен?

— Не сме казали, че трябва да е в затвора — сопна се Изабел. — Само че би трябвало да се сдържа пред по-висшестоящи членове на Клейва. Пък и — добави по-тихо тя — мислех, че можеш да помогнеш.

— Да помогна? Как?

— Както ти казах и преди — рече Алек, — на Джейс сякаш му доставя удоволствие да се излага на опасност. Трябва да се научи да се пази, а в случая това означава да се разбира с инквизиторката.

— И ти мислиш, че аз ще съумея да го накарам да се пази повече? — попита Клеъри с нотка на недоверие в гласа.

— Не съм убедена, че изобщо някой е в състояние да накара Джейс да направи каквото и да било — каза Изабел. — Но мисля, че можеш да му напомниш, че има за какво да живее.

Алек сведе поглед към възглавницата в ръката си и с внезапна ярост дръпна пискюла. Мънистата се посипаха по леглото на Изабел като дъжд от преминаващ облак.

Изабел се намръщи.

— Алек, престани!

Клеъри искаше да каже на Изабел, че те са семейството на Джейс, а не тя, че техните думи имат много повече тежест пред Джейс, отколкото нейните изобщо някога биха имали. Ала в съзнанието й изплува гласът на Джейс, който казваше, че никога досега не се е чувствал като част от нещо. И че именно тя го е накарала да усети чувството за принадлежност.

— Може ли да отидем до Града на тишината и да го видим?

— Ще му кажеш ли да бъде по-любезен с инквизиторката? — настояваше Алек.

Клеъри помисли малко.

— Първо искам да чуя той какво ще каже.

Алек хвърли изтърбушената възглавница на леглото и намръщено се изправи. Преди да успее да каже нещо, на вратата се почука. Изабел стана от тоалетката и отиде да отвори.

Беше едно дребно, тъмнокосо момче, с очи, наполовина скрити зад очила. Беше облечено с джинси и някакъв суичър и носеше книга в ръка.

— Макс — каза Изабел с лека изненада, — мислех, че си заспал.

— Бях в оръжейната — каза момчето, което всъщност беше най-малкият син на семейство Лайтууд. — Но от библиотеката се чуват някакви шумове. Мисля, че някой се опитва да се свърже с института. — Той погледна към Клеъри. — Коя е тя?

— Това е Клеъри — каза Алек. — Тя е сестра на Джейс.

Макс ококори очи.

— Мислех, че Джейс няма нито братя, нито сестри.

— Всички мислехме така — отвърна Алек, като взе пуловера, който бе оставил върху един от столовете, и го облече. Косата му щръкна около главата като лек тъмен ореол, наелектризирана от статичното електричество. Той нервно я приглади надолу. — Най-добре да отида в библиотеката.

— И аз ще дойда — каза Изабел, като извади от чекмеджето златния си камшик, усукан в блестящо въже, и пъхна дръжката му в колана си. — Може нещо да се е случило.

— Къде са родителите ви? — попита Клеъри.

— Обадиха им се преди няколко часа. Някаква фея била убита в Сентръл парк. Инквизиторката отиде с тях — обясни Алек.

— А не искахте ли и вие да отидете?

— Не бяхме поканени. — Изабел прибра двете си тъмни плитки в кок и забоде в него две малки стъклени ками. — Ще наглеждаш Макс, нали? Ние ей сега се връщаме.

— Но… — запротестира Клеъри.

— Ей сега се връщаме. — Изабел изскочи в коридора, последвана от Алек. Когато вратата се затвори след тях, Клеъри седна на леглото и погледна притеснено Макс. Никога досега не й се беше случвало да й поверят някое дете — майка й не и позволяваше да работи като детегледачка, а и тя самата не знаеше какво се говори на деца и как трябва да бъдат забавлявани. В случая малко й помагаше приликата на това момченце със Саймън на същата възраст, с тези мършави ръце и крака и твърде големите за лицето му очила.

На свой ред Макс също я гледаше изпитателно, не чак стеснително, но все пак внимателно и сдържано.

— На колко си години? — попита най-после той.

Клеъри се смути.

— На колко ти изглеждам?

— На четиринайсет.

— На шестнайсет съм, но хората си мислят, че съм по-малка заради ниския ми ръст.

Макс кимна.

— И при мен е така — каза той. — На девет години съм, а пък ме мислят за седемгодишен.

— На мен си ми изглеждаш на девет — каза Клеъри. — Какво е това, което държиш? Книга ли?

Макс извади ръката иззад гърба си. В нея държеше някаква широка, плоска книга с меки корици, с размера на онези малки списания, които се продават в кварталните магазинчета. Тази беше с шарена корица, изписана с японски йероглифи с английските им обозначения. Клеъри се засмя.

— Наруто — каза тя. — Не знаех, че харесваш манга. Откъде я взе?

— От летището. Харесват ми картинките, но не мога да чета текста.

— Дай на мен. — Тя отвори книжката, със страниците към него. — Чете се наопаки, от дясно на ляво, а не от ляво на дясно. И разлистваш страниците по посока на часовниковата стрелка. Знаеш ли какво означава това?

— Разбира се — каза Макс. За миг Клеъри се притесни да не го е отегчила. Той обаче изглеждаше доволен и когато си взе книгата обратно, отгърна на последната страница. — Това е девети брой — каза той. — Мисля, че преди това трябва да прочета останалите осем.

— Добра идея. Можеш да накараш някого да те заведе до Мидтаун Комикс или Забранената планета.

— Забранената планета ли? — смая се Макс, но преди Клеъри да обясни, Изабел се втурна през вратата, останала почти без дъх.

— Някой се е опитал да се свърже с института — каза тя, преди още Клеъри да е попитала. — Някой от мълчаливите братя. Нещо се е случило в Града от кости.

— Какво може да е това нещо?

— Не знам. Никога досега не съм чувала мълчаливите братя да молят за помощ. — Изабел беше направо отчаяна. Тя се обърна към брат си. — Макс, върви в стаята си и стой там, чу ли?

Макс стисна зъби.

— С Алек ще ходите ли някъде?

— Да.

— При мълчаливите братя ли?

— Макс…

— Искам и аз да дойда.

Изабел поклати глава; дръжките на камите в косата й блестяха като огън. — Категорично не. Прекалено малък си.

— И ти нямаш осемнайсет!

Изабел се обърна към Клеъри и я изгледа със смесица от тревога и гняв.

— Клеъри, би ли дошла за секунда.

Клеъри стана учудена… а Изабел я сграбчи за ръката и я издърпа от стаята, като затръшна вратата след себе си. След малко Макс заблъска от другата страна по нея.

— По дяволите — каза Изабел с ръка на дръжката на вратата, — би ли извадила стилито ми? В джоба ми е…

Клеъри трескаво извади стилито, което Люк й беше дал същата вечер.

— Използвай моето.

С няколко леки движения Изабел начерта заключваща руна на вратата. Клеъри още чуваше протестите на Макс отвътре, докато Изабел отстъпи от вратата и й върна с гримаса стилито.

— Не знаех, че и ти имаш.

— Било е на майка ми — каза Клеъри, след което мислено се укори. Не е било, а е на майка ми. То е на майка ми.

— Ехо — Изабел заблъска с юмрук по вратата. — Макс, ако огладнееш, в чекмеджето на нощното ми шкафче има десертни блокчета. Ще се върнем веднага, когато можем.

Последва още един гневен вик зад вратата; Изабел сви рамене и бързо тръгна надолу по коридора, придружена от Клеъри.

— Какво се казваше в съобщението? — попита отново Клеъри. — Просто, че има неприятности?

— Че е имало нападение. Това е.

Алек ги чакаше пред библиотеката. Бе сложил върху дрехите си черна кожена ризница, каквато си слагаха ловците на сенки. Ръцете му бяха защитени от специални ръкавици, а по китките и шията му се виеха знаци. На колана около кръста му блестяха серафимските ками, всяка от които наречена на някой ангел.

— Готова ли си? — попита той сестра си. — Макс на сигурно място ли е?

— Той е добре. — Тя вдигна ръка. — Сложи ми знак.

Докато чертаеше плетениците на руните по опакото на дланите на Изабел и от вътрешната страна на китките й, Алек погледна към Клеъри.

— Може би трябва да си вървиш — каза той. — Не е в твой интерес инквизиторката да те завари тук, когато се върне.

— Искам да дойда с вас — рече Клеъри, думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре.

Изабел дръпна едната си ръка от Алек и започна да духа върху знака, сякаш там беше излято горещо кафе.

— Звучиш като Макс.

— Макс е на девет. Аз съм колкото вас.

— Но ти нямаш никакъв опит — възрази Алек. — Само ще пречиш.

— Не, няма. Някой от вас бил ли е досега в Града на тишината? — настояваше Клеъри. — Аз съм била. Знам как се стига дотам. Знам и пътя за връщане.

Алек се сепна и прибра стилито си.

— Не мисля…

Изабел се намеси.

— Всъщност тя е права. Мисля, че ако иска, може да дойде.

Алек изглеждаше слисан.

— Когато последния път видяхме демон, тя едва не се разтрепери и разкрещя. — Когато видя вкиснатия поглед на Клеъри, той я погледна извинително. — Съжалявам, но си беше така.

— Мисля, че трябва да й се даде възможност да се учи — каза Изабел. — Знаеш какво казва Джейс. Ако ти не търсиш опасностите, опасностите ще намерят теб.

— Не можете да ме заключите, както направихте с Макс — добави Клеъри, като се възползва от разколебаната решителност на Алек. — Не съм дете. И знам къде се намира Градът от кости. Мога да се оправя и без вас.

Алек се извърна, като клатеше глава и мърмореше нещо за момичетата. Изабел протегна ръка към Клеъри.

— Дай ми стилито си — каза тя. — Време е да получиш някои знаци.